Поетика - Аристотел


Категория на документа: Литература


1.Епическата и трагическата поезия, комедията, дитирамбическата поезия и по-голяма част от авлетиката и китаристиката са подражение, а се различават помежду си по три неща: че подражават или с различни средства, или на различни неща, или по различен начин,несходен начин. Както някой творци, благодарение на умение или на техника, подражават на много неща и ги изобразяват чрез багри и форми или пък чрез гласа си, така е и със споменатите изкуства: те всички подражават с ритъм, реч и мелодия, взети поотделно или смесени. Само с мелодия и ритъм си служат авлетиката, китаристиката и други изкуства с подобно въздействие. Само с ритъм, без мелодия си служи изкуството на танцьорите: чрез ритмични телодвижения те подражават характери, чувства и действия. Изкуството използва само реч, прозаична или стихотворна няма специално означение дори и днес.
Свързвайки името на размера с понятието “творя” ,хората именуват едни поети творци на елегии, а други-творци на епос, назовавайки ги поети , т.е. творци, не според характера на подражание, а според размера. Както между Омир и Емпедокъл няма нищо общо освен размера. Затова правилно е първия да наричаме поет, а втория по-скоро естественик, отколкото поет.
Но има известни изкуства, които използват всички спомената средства, т.е. и ритъма и мелодията, и размера. Такива са дитирамбическата, номическата поезия, трагедия и комедия. Те се различават по това, че първите ги използват едновременно, а вторите - едно след друго.

2.Подражаващите изобразяват действуващите лица, а те по необходимост са или добри, или лоши, представят ги или като по-добри от нас или като по-лоши, или като подобни нам, както постъпват живописците. Така Полигнот ги представя като по-добри, а Павзон-като по-лоши, а Дионисий - като подобни. Всяко от споменатите подражения ще има отлики и ще бъде различно, доколкото възпроизвежда различни неща по този именно начин. Същото важи и за дитирамбите и нормите: техният поет може да представя героите си такива, каквито са циклопите у Тимотей и Филоксен.
Същата разлика показва и трагедията спрямо комедията: първата си поставя за цел да изобразява героите по-добри, а втората - по-лоши,отколкото те са днес.

3.Има и трета разлика между тези изкуства-как се изобразяват отделните неща. Поетът може да изобрази едни и същи неща с едни и същи средства,когато или разказва-било чрез друго лице, било сам, без да променя личността си, или представя всички герои в техните постъпки и действия.

Това са трите разлики в подражението:разлика в средствата, в предмета и в начина. Следователно в един смисъл Софокъл ще бъде подражател, също като Омир, тъй като и двамата изобразяват герои в постъпки и действия. Оттук, казват тези творби се наричат драми, т.е. действия, защото изобразяват действуващи лица.

4.Изглежда, че и двете и то естествени причини са породили общо поезията. Първо, склонността към подражание е вродена на хората още от детската им възраст и те се отличават от другите живи същества по това,че са най-способни да подражават и че първите си знания добиват чрез подражание. Второ, всички хора изпитват удовлетворение от изобразеното, а доказателство за това е практиката:ние с удоволствие разглеждаме най-точно изображение на неща, които сами по себе си са неприятни за окото, например изображение на най-противни животни и на трупове. Причина за това е още фактът, че познанието е във висша степен приятно не само за философите, но и за останалите хора, с една разлика,че последните се приобщават за кратко време към него. Хората изпитват радост, когато гледат картини, защото, като ги съзерцават, могат да се учат и умозаключават какво представлява всяко нещо-например, че това е този и този човек. Ако гледащият не го е виждал по-рано, творбата ще му достави удоволствие не с това, че е подражание, а с изпълнението си, с багрите си или с друга подобна причина. По природа са ни присъщи склонността към подражание, мелодия и ритъмът, първоначално хора, които били природно най-надарени в това отношение започвайки с импровизации, създали чрез постепенен напредък поезията. А поезията им се разделила на видове според собствената им природа. По-сериозните изобразявали благородни дела и дела на благородни люде, а по-повърхностните-дела на лоши хора, съчинявайки първо хулни песни, както другите съчинявали химни и прослави. В тях съобразни с предмета се проявил и ямбичният размер. Той и сега се нарича ямбичен т.е. присмехулен затова, защото в този размер се осмивали взаимно. Така едни от древните поети ставали автори на героически поеми,а други-ямби. Омир,който е ненадминат поет в сериозните видове пръв показал чертите и на комедията, като изобразил в драматическа форма не хулното,а смешното. След като се появили трагедията и комедията, поетите съобразно със собствената си природа започнали да се насочват към един от двата поетически вида. Ямбописците станали творци на комедии,а други от епически поети станали трагически. И тъй като произлязла от импровизации трагедията постепенно се разраствала и претърпявала много промени, приключила своя ход,тъй като вече получила собствената си природа.
Есхил пръв довел броя на актьорите от един до двама, намалил частите на хора и изтъкнал на преден план диалога. Софокъл въвел третия актьор и декорацията. Освен това,що се отнася до обема,тя изоставила кратките фабули и смешната реч,която дължи на сатирния си произход и добила вношителност, а размерът й от тетраметър станал ямб. Отначало бил използван тетраметърът, понеже поетическата творба имала сатирен и танцов характер. Доказателство за това е, че в разговор помежду си ние изричаме най-често ямби, а хекзаметри рядко, и то като допускаме разговорния тон на речта.

5.Комедията е подражание на лоши хора, но не в цялата им порочост - тук смешното е част от грозното. Защото смешното е някаква грешка и грозота,не болезнена и не пагубна,каквата е тъкмо комеската маска - нещо грозно и разкривено, но без болезнено въздействие. И тъй, постепенните промени в трагедията и техните автори не са останали неизвестни, докато развоят на комедията, която отначало не била ценена ,не е известен. И наистина, архонтът сравнително късно започнал да дава комически хорове, по-рано те били от любители. Едва след като получава някакви форми,се споменават нейни поети..
Епосът се доближава до трагедията с това, че представлява подравение във внушителен размер на благородни герои , а се различава от нея по това, че има един размер и представлява разказ. Също и по обем: защото трагедията се стреми да вмести действието си по възможност в рамките на един слънчев кръговрат или с малко да го превишава, докато епосът е неограничен по времетраене, и по това се различава от нея. Първоначално обаче постъпвали в това отношение по един и същи начин в трагедията и епоса.

6.Трагедията е подражание на действието, сериозно и завършено, с определен обем, с украсена реч, различна в отделните части, което подражание с действие, а не с разказ, чрез състрадание и страх извършва очистване от подобни чувства. Под “ украсена реч “ Аристотел разбира тази, която има ритъм, мелодия и песен, а под “ различна в отделните части “ - това, че едни части се изпълняват само чрез стихотворен размер , докато пък други – чрез песен.

Понеже подражанието извършват действуващите лица, по необходимост първа част на трагедията ще бъде зрелищната й постановка, после – музикалната й страна и езикът: защото това са средства, с които поетите вършат подражанието. Под “език “ Аристотел разбира самото съчетание на размерите, а под “ музикална страна “ - нещо, което има съвсем ясен смисъл.

Фабулата е подражание на действието. Под “ фабула “се разбира съчетанието на събитията, под “ характер “ - това, с което те, говорейки, доказват нещо или изразяват възглед.

Всяка трагедия трябва да има шест съставни части, съобразно с които бива една или друга. Те са : фабула, характери, език, мисъл, зрелищна постановка и музикална страна.

Най-важен от всички е съставът на събитията. Защото трагедията е подражание не на хора, а на действие, на живот, на щастие, на нещастие; а щастието и нещастието се разкриват в действие, и цел на трагедията е някакво действие, а не качество.

Фабулата е основа и като че ли душа на трагедията, а характерите са на второ място.

Третата част е мисълта. Това е умението да се говори уместното и подходящото, което при речите е задача на политиката и на реторика. Наистина старите поети представят героите си горещи като политици, а днешните като - оратори.

Четвъртата от въпросните части е езикът. Според Аристотел езикът, както се казва по-напред, е изразяването на мисълта чрез думи, което има еднаквото значение и при стихотворната и при прозаичната реч.

От останалите части петата, музикалната страна, е най-важното сред украшенията, а зрелищната постановка е наистина увлекателна, но няма никакво отношение към изкуството и е най-малко свойствена на поезията. Въздействието на трагедията е на лице и без представяне и без актьори, а освен това за подготовката на зрелищната постановка е по-важно изкуството на театралния декор, отколкото на поета.

7.Приехме, че трагедията е отражение на за завършено и цялостно действие с определена величина, защото съществува и цялост, която няма никаква величина. Цяло е това, което има начало, среда и край. Начало е това, което само не иде по необходимост след друго, а след него естествено има или става нещо друго. Край пък, обратно е това, което само по природа се намира или става след друго било необходимост, било по правило, а след него няма нищо друго. Среда е това, което само се намира след друго, и след него иде друго. Следователно добре съставени фабули не трябва нито да започват, откъдето се случи, нито да свършват, където се случи, и трябва да спазва споменатите правила. За да кажем чрез простото определение- достатъчно е онази граница на обема, при която по вероятност и необходимост, при последователен развой на събитията, се постига преход от нещастие към щастие или от щастие към нещастие

8.Фабулата е единна не тогава, когато, както мислят някой, се отнася до едного: на един човек могат да се случат много, безброй неща, които не образуват никакво единство.Затова изглежда, грешат всички онези поети, които са създали “Хераклеида”,”Тезеида” и други подобни поеми: те мислят, че понеже Херакъл е един, единна трябва да бъде и фабулата.

Омир обаче, който изпъква в други отношения, изглежда, че това е съзрял добре било поради умения, било поради дарба. Като създавал “Одисеята” , той не представил всичко, което се случило с героя, но съставил творбата около едно действие, за каквото говорим ние, а също така и “Илиадата” .

Следователно както при другите подражатели изкуства едното подражание има един предмет на подражанието, така и при фабулата трябва, понеже тя е подражание на действието, то да бъде единно и цялостно, а частите на събитията му да се съчетават така, че ако се премества или отнема една част, да се изменя и разклаща цялото.

9.От казаното е ясно и това,че задачата на поета е да говори не за действително станалото, а за това, което може да стане, т.е. за възможното по вероятност или необходимост. Историкът и поетът се различават не по това, че говорят в мерена или не мерена реч. Разликата е в това, че първият говори за действително станали неща, а вторият - за неща, които биха, могли да станат. Поезията говори предимно за общото, а историята за единичното. Общото се състои в това, че такъв и такъв човек трябва да говори или върши такива и такива неща по вероятност или необходимост, към което поезията се стреми дори когато дава имена на лицата.

При комедията това е вече ясно: като съставят фабулата върху принципа на вероятността, поетите по този начин дават случайни имена и нямат предвид отделни личности, като ямботворците. При трагедията обаче поетите се придържат към традиционните имена.

Но и в някой трагедии има едно или две от известните имена, докато останалите са измислени, а в някой няма нито едно.

Следователно от това е явно, че поетът трябва да бъде по-скоро поет, т.е. творец на фабула, отколкото на стихове, доколкото е поет, защото подражава, а подражават действия. И дори ако му се случи да изобрази действително станали неща, той не престава да бъде поет: защото нищо не пречи някой от действително станалите неща да бъдат такива, каквито е вероятно да станат и е възможно да станат, поради което той е техен творец.




Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Поетика - Аристотел 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.