Поетическият свят на Атанас Далчев


Категория на документа: Литература


„Поетическият свят на Атанас Далчев. Нови функции на предмета“

Поглед към биографията и творчеството на Атанас Далчев

Емблематичното присъствие на Атанас Далчев в българското културно пространство е свързано с 20-те години на 20 век и с естетическия прелом в литературата ни от този период. Поетът е роден през 1904г. в Солун. През 1922г. завършва гимназия в София. Заедно с Димитър Пантелеев и Георги Караиванов издават поетическия сборник „Мост“ през 1923г. В периода 1926-1927г. участва в литературния кръг „Стрелец“ и активно сътрудничи на литературния печат. Първия си самостоятелен сборник „Прозорец“ издава през 1926г., а през следващата година завършва философия и педагогика в Софийския университет. В Италия слуша лекции по история на изкуството, посещава и лекции в Парижкия университет. Работи като учител, училищен инспектор и чиновник, занимава се и с преводаческа работа. Заедно с авторите участвали в „Мост“ организира група, първоначално около в. „Изток“, но от 1927 г. започват издаването на собствения си вестник „Стрелец“, поставяйки началото на литературния кръг „Стрелец“ заедно с Димитър Пантелеев, Чавдар Мутафов, Константин Гълъбов, Светослав Минков и др. Далчев умира в София през 1978г.

Творчество

Чрез предметите в творчеството си А. Далчев се опитва да прозре смисъла – или по-точно – безсмислието на човешката екзистенция, но материалния план на вещите отвежда и към света на идеите. И в този смисъл Далчевите врати, прозорци, огледала и часовници са символи, те са различни от пейзажите на душата, от отвлечените видения и сънища на символистите, но са натоварени с други значения и очертават един метафизичен модел на битието. Вещите в поезията му маркират контурите на един философски размисъл за времето, съществуването, смъртта, за драмата на човешката обреченост, за отчуждението, самотата и страданието на индивида, който напразно търси своята идентичност. Това напрежение между човека и света характерно за символизма е в центъра и на Далчевата поезия, но изразено чрез предметността. Върху поезията му, особено в ранните му стихове, рефлектира и ужаса на диаболизма. В тези стихове човекът е загубил всякакви опори и ориентири, загубил е своята сигурност и е подвластен единствено на екзистенциалния страх, който е следствие от прозрението, че човешкото съществуване е крайно и обречено на смърт. Тази безперспективна екзистенция отчуждава човека, но не му отнема свободата да размишлява над абсурда и да търси идентичността си в света на вещите.

През 1923г. са първите му творчески изяви. Стиховете, които той печата в сборника „Мост“ са свързани със символизма, но постепенно той се дистанцира от него и дори го отрича в следващите си стихотворения, които печата в седмичниците за литература и култура „Изток“ и „Стрелец“. Творчеството на Далчев е в обем около 70 стихотворения, излезли в стихосбирките „Прозорец“ (1926г.), „Стихотворения“ (1928г.), „Париж“ (1930г.) и „Ангелът на Шартър“ (1943г.). В продължение на дълги години поетът не създава нищо, едва през 1965г. излиза последната му стихосбирка „Стихотворения“, а две години по-късно неговите забележителни „Фрагменти“.

Основни теми, проблеми и образи

Философът поет или поетът философ – това е най-обобщената и открояваща се представа за присъствието на Атанас Далчев в българската литература. Въпреки многобройните прозрения за абсурдността, в своето творчество той се стреми да осмисли човешкото съществуване. Художественият му свят е пренаселен с предмети от ежедневието, те са символните знаци на самия живот – банален и монотонен, живот-неживот, живот-смърт. Крайността и неустойчивостта на човешкото присъствие в света отправят поета към устойчивите неща, които могат да дарят радост и да върнат надеждата на човека. Детството, събитието на любовта, веселото смесване с огромната тълпа, реабилитацията на малките житейски радости очертават контурите на позитивния алтернативен свят, в който лирическия герой се заселва чрез своите мечти и желания. Така е възстановена хармонията на битието – човекът се отказва от мъдростта на книжното познание, за да приеме мъдростта на живия живот, да се порадва на мига щастие въпреки прозренията за вечността на страданието и смъртта.

Поетът като „философ“

Поезията на Атанас Далчев се съпровожда от едно устойчиво определение – „философска“. Един от основните белези на „философското“ е разумът, разсъдъчното начало. Поетът залага предимно на размишлението и в своите стихове развива определени философски тези за света. В поезията разума се възприема като потискане на емоциите, като традиционен антипод на сърцето, което е съществен белег на човешкото. Поетът „философ“ не се потапя в бурята на страстите, а предпочита дистанцията на осмислянето. Според Далчев поетът не бива да страни от знанието и книгите, а пътищата на истинския поет трябва да минават равноправно през ума и през сърцето. През своя творчески път Далчев доказва, че книгите и ерудицията обогатяват таланта, а не го погубват. Втората съществена особеност присъща за „философското“ е обръщането към пределните въпроси на човешкото битие – за живота и смъртта, за смисъла, за спасението, вярата и др. Далчев осмисля загадките на битието чрез възможностите на човека за познание, през личната драма на модерния индивид, обречен на самота и безсмислие. Творческото поведение на Атанас Далчев е белязано от философския песимизъм, за него писането е начин на участие в градежа на живота.

Поезия

Значимостта на поезията на А. Далчев се определя от художественото ѝ новаторство и от дълбочината, с която е осмислена екзистенциалната проблематика. Далчев не е поет на патоса и лесния оптимизъм, той предпочита да изследва трагизма на битието – самотата, мълчанието, изтичането на живота. Поетът представя сложната съдба на модерния човек, който е обременен от памет, от знания и книги, но в същото време той много малко знае за себе си. Как може да се гарантира смислеността на живота, когато сме обречени на преходност и смърт – това е големият проблем на Далчевата поезия.

Домът на самотника

Стиховете на Далчев очертават опита на затворените пространства, на пътищата, които обикновено отпращат за никъде. Лирическият герой е лишен от традиционните опори на съществуването – дом, близки, приятели, той е самотникът и чудакът, който трудно може да се приобщи към делника. Основната емоционална тоналност в стиховете е горчивината да бъдеш различен. При Далчев „топлите“ места като дом, род и родина са вече опасни, при него пътят не е пробив и спасение, той е по-скоро пътуване в неясното, в отвъдното. Стихотворението „Път“ носи точно такива внушения:
„Зимен път, ти прекосяваш пустините
и безбрежни долини от сняг.
Две дълбоки бразди – верен знак,
че по тебе кола е преминала.“

Тази кола е колата на смъртта. Образността в творбата се ползва от традиционни поетически реквизит, за да представи живота една безутешна „жалейка“.

„Езикът“ на пространството има важна роля за художествените внушения. В по-голяма част от стихотворенията на Далчев пространството притежава демонични характеристики. В основата на изображението стои разбирането за трагично разпадналите се връзки между човека и заобикалящия го свят. Домът е престанал да бъде емоционален пристан, където човекът се завръща. Домът е опразнен с мрачни стои и затворени прозорци, това е домът на напразните спомени. В стихотворението „Есенно завръщане“ бащината къща е загубила следите от човешко присъствие и стъпките на завърналия се странник са самотни и „пустинни“. Трагично е и посланието на стихотворението „Повест“. В него са използвани символните връзки между затворените пространства, живота измислица и смъртта. Творбата започва с образите на затворените прозорци и на черната врата:

„Прозорците – затворени и черни
и черна и затворена вратата,
а на вратата – листът със словата:
„Стопанинът замина за Америка.““

Образът на затворената черна къща е ориентирам към значенията на гробницата. В творбата не става дума за „дом“, а за „къща“ – разликата не е маловажна, защото домът е обитаемото човешко пространство, а къщата е „опразнена“ тя може и да не помни обитателите си. И в други Далчеви творби доминира образа на старата затворена къща: „старите прогнили къщи“ („Вратите“); „прихлупените вехти хижи/ из покрайнините на града …“ („Хижи“); „затворена е всякога вратата,/ а мракът спи и през деня във стаите.“ („Къщата“) и др. Прогнилите и затворени къщи обозначават празнотата на изтеклото и изтичащото време. Тези къщи са под непрекъснатия натиск на демоничните природни стихии – вятъра, дъжда, зимния студ. Типичния демоничен образ на вятъра е даден в стихотворението „Зимният студ“ – „С тежък удар разтворил вратата,/ колко сила е имал, замахнал/ и забол: десет ножа под стряхата/ и един – във сърцето на татка.“ – къщата се откроява като обменен символ, обвързан с преходността и смъртта.

Образът на самотника, който „отстъпва“ от света, е разгърнат от неща, които могат да бъдат негови заместители – маската, сянката, портрета. Чрез тях се налага внушението за призрачността на съществуването, за модерния човек като човек без биография. Собственият „черен“ дом се превръща в несигурно и измамно психологическо убежище. Пространството е специфичен начин да се говори за смъртта. Тя е видяна като фатален и неизбежен жребий за човека. Портретите, огледалата и часовниците в Далчевата поезия очертават контурите на живота, който случайно превъплъщение на смъртта, а тя от своя страна е обвързана със страха. За да очертае хищния облик на смъртта, поетът използва фрагменти от митологични представи, определя я като „вечната разбойница“, „последния жених“ и др. Вратите в стихотворението „Вратите“ обозначават невъзможността от защита и избавление:
„Вратите, вашите врати
напразно вие ги заключвате.
Вий няма никога, уви,
да бъдете зад тях спокойни.
Когато вслушва се нощта
и вият сепнатите кучета,
не могат те да ви запазят



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Поетическият свят на Атанас Далчев 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.