Поетическия свят на Пенчо Славейков


Категория на документа: Литература



Идейният свят на Славейковите философски творби се конструира около няколко основни смислови опозиции: дух - материя, преходност - вечност, живот - смърт. Според него непреходните и нетленни стойности на човешкото битие са затворени в категориите на духовното, те се коренят в творческия потенциал на човека, във възможността му да пресътвори света в себе си. Земният живот е разбиран като изпитание на силата и волята на душата. Непрекъснатото търсене и движение към идеалното очертават смисъла на съществуването, оценностяват жизнения път на личността. В контекста на тази идейност в творчеството на Славейков мотивите за надмогването на смъртта, за страданието и покоя, за творчеството и вечността са свързани. В духа на неокантианските идеи поетът отделя особено място на проблема за творчеството, за същината на творческия акт, за мястото и ролята на твореца в човешката общност. В техния контекст творецът е видян като "демиург" на един идеален и възвишен свят. Само той може да улови скритата същност на нещата от конкретно-реалния свят, да познае Идеята - в Платоновия смисъл на понятието. Поетическата дарба не е само въпрос на талант, тя е преди всичко призвание, съдбовна предопределеност, мисия "свише". Изкуството е издигнато до ранга на божествено откровение, а творецът е избраник, белязан с Божията милост, духовен водач, месия, който води след себе си по пътя на познанието и духовното извисяване. Тайната на творческия акт затваря сложните изживявания за твореца при преодоляването на границата преходност - вечност. Защото истинското творчество е послание към вечността, неподвластно на времето, превръщане на мига във вечност. Страданието според Славейков е неразделна част от битието на твореца. То е болката от осмислянето и надмогването на света във и извън себе си, от познанието, от пътя към постигане на себепознанието и духовната свобода. Смъртта се схваща само като край на тленното човешко ограничение; със смъртта започва истинският вечен живот на духа и постигането на покоя и хармонията.

Стихосбирката "Епически песни" е издадена след завръщането на Славейков от Германия. Тя обхваща творби с разностранна тематика, образност и сюжетност, почерпани както от световната култура, така и от националната ни история и съдба. Основни проблеми са тези за смъртта и безсмъртието, за гордото човешко самопостигане, за духовния идеал и красотата, за същността и мисията на изкуството, за творческата личност, за страданието. Идеите се внушават чрез въплъщаването им в конкретно-историческите или биографични моменти и детайли.

Пример за това е поемата "Сърце на сърцата". Тя е посветена на конкретна действителна личност - Шели. В поетичния разказ за него обаче акцентът пада не толкова върху конкретните факти от биографията му, а върху философските му възгледи и духовната му психология. В основата на повествуванието е разказът за последните мигове от живота на индивидуалиста. Подборът на този биографичен момент не е случаен, защото Славейков съзнателно се стреми към изграждането на драматични ситуации, в които човешкият дух и воля да се самоизявят и постигнат в миговете на изпитанието. Философските проблеми в тази творба са: смисълът на човешкия живот, смъртта и безсмъртието, гордият и стремящ се да се самопостигне човешки дух. Те се внушават чрез постепенното разгръщане на отделните композиционни елементи: изпращане на път по море; пътуване и корабокрушение; последна раздяла с мечтателя и изпращането му на път към вечността; епилог. Рамковата конструкция започва със ситуация на раздяла и изпращане и завършва с такава - определящ сюжетен и съдържателен мотив е мотивът за пътуването. В поемата "Сърце на сърцата" в символичен и философски план Пътят предизвиква представата за човешкото търсене, за копнежа към проникване в непознатото, към изследване на неизвестното. Цел на пътуването е "чистий бряг", а образът на "брега" символизира мечтата, духовния порив, идеала. Това всъщност е духовна постановка на проблема за търсенето на смисъла на човешкия живот и вечния порив към постигането му. Този философски проблем е централен в творбата. От него произтичат и другите философски въпроси - за мястото на човека в живота и неговата мисия, за духовното самопостигане на личността като висш смисъл на съществуването и негов идеал, за тленната и преходна същност на земните измерения и за непреходните, вечни стойности на духовното начало, за смъртта и безсмъртието. Внушенията са постигнати чрез идейни спорове между героите, разгърнати в процеса на непрекъснати диалози: сблъсък между принципите на хуманния идеализъм и крайния и горд индивидуализъм. Ясно осезаемо е влиянието на Ницше - "Бъди Монблан! На висини възмогнат ... гъмжи."; саморазкриване на героите чрез процеса на речта - използвани са утвърдени религиозни образи, внушаващи представата за етичен идеализъм и същевременно - асоциативно предизвикани внушения за хлад, отчужденост, недосегаемост, огрубено пренебрежителна лексика ("това под тебе в мрака що гъмжи"). Очертана в произведението е налагащата се и водеща философска теза - висш смисъл на човешкия живот е духовното самопостигане чрез откриване на идеала ("който сам е себе си постигнал, той живее во вечността"). Условие за духовната свобода и независимост на личността е откриването и постигането на идеала ("малко ще да знай какво ще каже времето за него"), стремежът към него е непреходна и вечна форма на битието ("На дните в безконечний ход... идеал"). Поривът към идеала е специфично само за човека, мярка е за неговата особена природна същност ("Ще се повтори онова... живота"). Стремежът към духовно самопостигане е потенциално заложен във всеки човек, но постижим за малцина - за "избраниците", за "хероя" (Грей божи плам... почва"). Откриването на идеала е условие за човешката вътрешна хармония, за защитеността и срещу "бурите световни", мяра за значимостта и богатството на личността ("Тоз, който сам... дух човешки"). Неизбежно присъства представата за любовта като най-обща етична и психологическа категория("На идеала фарът грей ... бряг"). Истинността и правотата на формулираните философски тези Славейков доказва чрез художествено-житейското им съизмерване и проверяване в реалността - бурята, корабокрушението. Природните описания въплъщават стихийното материално начало, предизвикват представата за агресивната и враждебна сила на живота, която поставя на изпитание духовната устойчивост на човека (сравнения, определения, изразителни глаголи, оценъчни епитети, с които се постига внушението за агресивна стихийност). Победата на духовното над материалното начало - безсмъртието на героя, е практическо доказателство за правотата на философските възгледи на Славейков. В епилога са изяснени формите на духовното безсмъртие - "вълшебен плам на вечната любов" и "живей той в нашите сърца". В "Сърце на сърцата" авторът обобщава философско-етичните възгледи, според които човешкият живот има смисъл само тогава, когато е изпълнен с хуманна любов и всеосмислящ идеал. Тези концепции са в основата на цялата му стихосбирка. Тях откриваме и в поемата "Cis moll".

"Cis moll"е художествено потвърждение на идеите, вложени в "Сърце на сърцата" и поетично обобщение за силата на човешкия дух в процеса на овладяване и надмогване на страданието. Съществува явно идейно-тематично родство между "Cis moll" и "Сърце на сърцата". То се състои в представите за духовната сила и неподвластност на личността, която е резултат от открития и усвоен идеал, от богатия вътрешен мир на човека. И в двете философски поеми всемогъщия човешки дух е разкрит и утвърден. Хармонията на живота е хармония на открития жизнен смисъл, на ясния и уточнен идеал. Безсмъртието на човешкия дух е следствие от съхранението на личността в съзнанието на хората. Героите и в двете произведения са творци, които са представени в момент на духовно и нравствено изпитание. Драматичната ситуация е необходима на твореца, за да постигне пълноценно художествено внушение на по-условната и абстрактна проблематика. В произведението откриваме и нови идейно-проблемни насоки. Формите на идеала и носителя на могъщия човешки дух биват уточнени. Разгърната е идеята за смисъла на човешкия живот - той се състои в надмогването и преодоляването на страданието. Това внушение е постигнато чрез драматичната сюжетна ситуация, чието изходно начало е отчаянието ("За мене всичко свършено е вече!"). Подчертано е усещането за изгубен смисъл в живота и произтичащото от това желание за смърт ("Душа жаднее за покой - покой во гроба"). В произведението присъстват преоценка и преосмисляне на житейския смисъл в процеса на надмогване на страданието. Това преоткриване се постига чрез съпоставка с утвърдени в културната памет на човечеството образи - Омир, чрез вътрешен спор със себе си. Утвърждаването на страданието и неговото преодоляване е осъзнато като същност и смисъл на живота. ("Де гордото съзнание, че грей. Величие в човешката неволя!", "В страданието е негова живот"). Крайна точка на драматизма и преодоляване на противоречието е надмогването на страданието, в духовното възвисяване по пътя на самоовладяването и самопостигането ("Таз висота достигна, възродена в велика скръб, великата душа"). Според дейните мотиви на творбата преодоляването на страданието е представено като условие за възстановяването на хармонията и цялостност на личността. Вътрешният мир е условие за свободното и неподвластно, пълноценно и богато човешко съществуване, а самата духовна хармония е постижима само за избраниците. В творбата присъства обвързване между философското и етично начало. То е постигнато чрез внушението за особената мисия на духовно извисения избраник: "Ти имаш свой собствен дял ... да ги възвисиш". Силата на изкуството възвисява хората. Изразявайки в поетично форма философско-естетическите си представи за същността и смисъла на човешкия живот и за ролята на творческата личност в него, поетът уточнява и конкретизира формите на човешкия идеал. Свързва ги с процеса на творчество, със същността на изкуството. Особената функция на изкуството в човешкия живот и на битието като цяло осмисля и поемата "Микел Анжело".

В това произведение е разгледан проблемът за откриването на вечните стойности в живота и тяхното пренасяне във вечността. Творбата продължава да следва идейните, тематични, композиционни и художествени насоки, характерни за предните две поеми. Централен проблем тук е този за смисъла на живота и човешката дейност. Утвърдена е идеята за особената мисия на всеки човек в живота ("Един я ... в вечността") и същевременно за единните и насоки - пренасяне на стойностното, значимото и смисленото в териториите на вечността. Героят се докосва до прозрението за смисъла на живота чрез спора с пророка, докато в предходните произведения, истината се ражда чрез спора с другите, но и със себе си. Един от основните идейно-естетически акценти в поезията на Славейков е същността на творческия процес. Този въпрос попада в по-широкия контекст на философската идея за смисъла на човешката екзистенция. Поетът е дълбоко убеден, че човекът трябва сам да постигне себе си, да изживее своята предопределеност. Изпитанията, на които съдбата подлага личността в нейното индивидуално битие, са тези, които формират и укрепват духа и, водят я към себепознание и съвършенство. Затова и Славейков приема християнската идея за страданието като път към себепостигане, но се противопоставя на пасивността, проповядвана от средновековните отшелници. Човекът сам може да превъзмогне своята ограниченост в материалното (телесното, тленното) и чрез духовното си начало да достигне до вечността, до идеите на нещата във философски смисъл. Личността на твореца е тази, която в най-висока степен емблематизира този изконен човешки стремеж. Тя се свързва с идеята за духовното мисионерство и пророческата сила на гения, надмогващ слабостта на човешката природа и достигащ до сферите на божественото. Затова във философските поеми на Славейков, проблематизирано е битието на онези редки личности, които са концентрирали в себе си духовните изяви на човечеството и живеят в света на Идеите. Поетът се опитва да се докосне до същността на гения, да изгради универсалния му облик, въплътил общочовешкия стремеж към вечността. Не е случайно, че във философските си поеми Пенчо Славейков представя твореца в миг на прозрение. Моментът на драматични колебания, силно вътрешно напрежение и терзания на лутащия се дух предизвиква неговия интерес и изгражда сюжетно-композиционната и идейно-смисловата цялост на произведенията. Творческото неудовлетворение и породеното от него страдание водят до свръхнапрежение на духовните сетива и до просветление за истинните стойности на изкуството. Това прави от твореца съзидател, сътворяващ нов свят, надарен със свое собствено битие. Затова персонажите на Славейков са положени в контекста на конкретноисторическото, но те същевременно го надмогват, достигайки до сферата на универсалните ценностни измерения на човешката духовност. Началото на поемата "Микел Анжело" въвежда в историческия контекст на Ренесанса. Това е епохата, когато човекът преосмисля себе си и същността на творческия процес (досега възприеман като еманация на божественото и като недостижим за несъвършената човешка природа). В неговия акт се смята, че човекът може да играе само ролята на подражател, на занаятчия, създаващ от готов материал, тъй като съзиданието принадлежи единствено на Бог. Средновековните нагласи, свързани с творчеството, се откриват още в началото на произведението - Микел Анжело не усеща живота в своите скулптури - "Но някаква си мъртва неподвижност,/ натегнала като на раб вериги,/ тез образи и форми бе сковала.". Само Бог може да вдъхва живот на материята и да я превърне в "животворящ дух". Камъкът, който е избрал Микел Анжело за свой материал, е семантично много близо до пръстта, от която е сътворен човекът. Той обаче въплъщава идеята за липсата на живот, липсата на дух. Творбата се съпротивлява на своя творец, тъй като в нея липсва вложен именно неговият дух. Трагично е съзнанието а твореца, че създава мъртвина. Дори фигурата на Мойсей е застинала. Пророкът не е успял на преодолее своето време, да пренесе идеята на своя създател, да "проговори" - "Един-два щриха - и ше стане/ пророка древен, гнявна си присъда/ да изрече над нови времена.". Идеята за епохата и нейните послания е друг важен мотив в поемата. Художникът е този, който трябва да обеме личностното и конкретното и да ги надмогне, за да ги универсализира. Но тази идея влиза в разрез с трагичното съзнание на Микел Анжело, че се е отдалечил от конкретиката на настоящето, че е предал своя народ. Реторичните въпроси изразяват страданието на твореца от скъсването с живота, с истинското му призвание - да бъде предводител и изразител на своя народ. И тук Пенчо Славейков поставя въпроса за самотността на гения, за неговата свързаност, но и отделеност от конкретиката на битието. Не е случаен и образът на мрака, който обгръща Микел Анжело. Той е носител на идеята за самотата и отчуждението. При Славейков глухата нощ е освен знак на мрака, обгърнал душата на твореца, и образ символ на усамотяването в себе си, на откриването на собственото призвание. Екзистенциалната драма на художника е породена от безсилието да победи временното, тленното. Опозиция в поемата е "смърт-живот". Безжизнени са фигурите на Мария, Брут, Еремия и тяхната безжизненост е маркирана чрез липсата на слово, символизиращо божественото деятелно начало. На ренесансовия творец му предстои на открие, че словото съзидание принадлежи и нему чрез дарения божествен дух, който го прави творец на себе си и своя свят и в този смисъл сътворец на Бога. Без мъдростта на словото-дух-съзидание творенията не могат да предадат идеята на твореца и на своето време. Без твореца връзката между отделните културни епохи не може да бъде реализирана. Той е призван да осъществява духовните стремления на човечеството и да го води към тайната на идеите. Изкуството е реализация на творческата енергия на човечеството. Творението изразява своя съзидател, така, както човекът е подобие на Бог. Художникът успява да изтръгне Мойсей от мълчанието: "Идеята на времето пренес/ ти в вечността... Мойсее говори!" В началната си редакция поемата завършва със следните стихове: "В борба роден, води ги на борба/ Мойсее, говори!". При сравнение на двата варианта се откроява променената концепция на Славейков за твореца и творчеството. В първия вариант на поемата тя е земна, обвързана с епохата, във втория присъства идеята за висшата мисия на гения. В образа на Микел Анжело са концептирани чертите на твореца изобщо. Славейков предлага една модернистична визия, която обхваща представите за твореца в културно-исторически план. Проблемът за смисъла на живота е в основата на "Сърце на сърцата", "Cis moll" и "Микел Анжело". Всяка една от поемите внася свое специфично тълкувание, но в основата и на трите е утвърждаването на духовния идеал като безусловна необходимост за хармоничното, пълноценно и свободно човешко съществуване. В тези творби представата за същността на идеала е свързана с чисто духовните форми на битието, със сферата на условните и абстрактни философско-естетически търсения, то видимите му и конкретно-материални форми откриваме в поемата "Фрина".

Произведението разкрива проблемът за красотата, издигната до равнището на философски и естетически идеал. Сюжетната история е свързана с историята на древна Гърция и този факт има пряко отношение към художественосъдържателните насоки на произведението - култ на гърците към красотата. Основна идея на творбата е да разгледа силата на красотата. Философско-естетическите проблеми, които присъстват, ни представят красотата като смисъл на човешкия живот, но тя отново е уловима само за "избраниците" - "На пир у Фрина - чест е за отбрани", "То беше пир на грации". Тези внушения са постигнати чрез сюжетното развитие и развръзка, чрез речта на героите, чрез тяхното поведение. Утвърждаването на красотата се постига чрез разкриването на въздействащата и сила върху хората. Във "Фрина" има промяна на идейните и естетически позиции - поклон не пред красотата и съвършенството на изкуството, а пред видимата, реална, земна красота ("В прах ще скланя ... жъртва"). Обвързването между философско, етично и естетично начало е подчинено на хуманизма на Славейков. В творбата има единство между външните, видими форми на красотата и вътрешното, духовно богатство. Творбата е израз на естетическия и духовен оптимизъм на поета - ("Ще дойде ден и той не е далеч ... тържество"). Оптимизмът на Славейков е изява на цялостната му вътрешна философска и житейска нагласа. Той последователно се стреми към жизнеутвърждаващата позиция. Тя осмисля разнопосочния и същевременно единен характер на творческите му търсения.

Съвсем различно е настроението в стихотворението"Псалом на поета". Стихотворението е приписано на Иво Доля и е от сборника "На острова на блажените". Това е ключова творба за вникване в мирогледа на Славейковата поезия. В това произведение е използван един от традиционните литературни мотиви за раздялата с живота и за оставянето на завет. "Там" - на прага на живота и смъртта, се казват последните думи, последните истини. Предсмъртните слова са ценени, защото се смята, че в тях е събран опитът на целия живот и дори "опитът" на смъртта. Самото заглавие е симптоматично - в библейската традиция псалмите са песни, отразяващи копнежите по висшия божествен принцип на битието, те са израз на дълбоката религиозна вяра, че има брод през многолетните изпитания и изход от нравствените изкушения. Псалмите са и особено проявление на словото, в което се разкрива творческото величие на Бога. Затова те са признание на творението към Твореца. Светът в стихотворението "Псалом на поета" е видян като божествено проявление, като вдъхновяващо единство, а не като трагично противоречие между временното и вечното. Отдалечаването от земния живот е осмислено като възможност за съучастие в "тържествений псалом на цялата вселена". Трагизмът на смъртта е преодолян чрез идеята за титаничната мощ и вечност на творящия човешки дух - изгряващият небосвод, а не скръбната земя ще бъде неговият истински дом. Творбата на Славейков ни говори за последния час на поета. Неговият живот е "поема", а смъртта му е представена като повод за всякакви лицемерни страсти. Това е и първото желание-завещание - да се затворят вратите за ниските страсти на делника, за безсмислените ритуали на почитанието. Истинският творец се пази и се спасява от подобни неща - смъртта също е призована като помощничка в това бягство. Следователно смъртта е осмислена като особено бягство, не просто раздяла с живота, а отблъскване от дребнавия в домогванията си живот. Ето го отново един от акцентите на индивидуалистичната позиция - да се преодолее делничния живот и да се отправи поглед към едно божествено и тайнствено място "отвъд". "Другарката" на поета е призована да пази символичната граница между "тук", където са лицемерните сълзи и "там", където е патетичният гроб на поета. В Славейковата интерпретация на гроба е отредена важна символична роля. Той е преди всичко своеобразен прозорец към всемира, не затваряне в тъмното на земята, а отваряне към светлината на небето. През него освободеният дух ще може да общува с цялата вселена, да наблюдава великите тайнства на природата. Поетът, който е виждал по-добре от останалите хора в живота, трябва да "вижда" по-добре и в смъртта. Чрез своя "псалом" Славейков утвърждава универсалните стремления на духа, стремежа на човека да "избяга" от даденото му и да се устреми към небето. Това всъщност е и нравственото превъзмогване на смъртта, преодоляване на всички ограничения, така присъщи на човешкия свят.

"Химн за смъртта на свръхчовека" е своеобразен опит на Славейков да съедини Бог и човек, да открие царството Божие на Земята. В творбата поетът изтъква трагедията на човешкия разум в безсилието му да познае "незнайното зад знайния предел". Това е отрицанието на рационализма от този, който е възприел теориите на Ницше и Шопенхауер. Въпреки това Славейков не е поклоник на ирационализма, той не иска да проникне зад знайния предел на незнайното, спира се и подобно на позитивистите заявява: "Оставете всяка надежда.". И все пак се хвърля в бездната, за да извади от нейното огнище няколко искри на познание. Погребението е само повод да се изпее религиозен химн на живота и смъртта, на човека и Бога. Изходната мисъл на Славейков е Библейската: "Човек е сътворен от Бога, той е дъх от "неговия дъх и самота". Но тя се допълва от друга, не християнска: "Вдъхвайки живот на човека, Бог умира в него". Оплодил мисълта си чрез Ницще Славейков хваща този човек с душата на Бога като неспирно развитие, чиято крайна цел е същество, което в своя възход възхожда живота, въздига го чрез своята воля за мощ - свръхчовека. Образът на Славейков представя своята идея чрез огромния океан, в който се мятат и гонят вълни, където смъртта на едната е живот на другата, където се ражда една единствена вълна, която ще отиде на отвъдния бряг, при Бога "паднал в изнемога край океана тих на вечността", за да го съживи със своя дъх. По този начин се завършва кръга на битието. Идеята за вечното възвръщане поетът взима от Ницше като я скрива зад посланието на свръхчовека на Земята. Той е избраник на Бога, негов пророк в живота, изпълнител на неговата воля, вслушан в светия химн на небесата през световната врява. Той е сеятел на вяра, творител на недотвореното в света от Бога. Животът за него е храм, в който е избрана всяка благодат. Той сам е цел ("Благодатта на нашия живот е в нас, не вън от нас, в отдалечения смисъл на всемира.")

Творческите търсения на Славейков във философските му поеми са свързани с универсалната, общочовешка стойност на духовната екзистенция. Като използва конкретни исторически образи и символи, той въплъщава в тях своите идеи за временното и вечното в човешкото битие и решава проблема за универсалните културни ценности в контекста на българската национална специфика. Така върху основата на частното и единичното постига внушението за непреходното и вечното в човешкия живот и в историята. Заимствал идеята от философията на Ницше, Славейков се стреми да покаже как духът и волята на човек се самоизявяват в изпитанията и чрез страданията укрепват и се каляват.

Пейзажна лирика на Славейков представя темата за красотата, хармонията и съвършенството в природата и у човека. В "Сън за щастие" творецът има своя оригинален принос в темата и в идейно-естетическата насоченост на изображението на природата. Пейзажът на Славейков не е наситен с патриотични внушения (за разлика от Ботев и Вазов), а без да губи реалните си очертания се превръща в "огледало на многостранни отблясъци от субективни настроения, едва загатнати, неуловимо променящи се под воала на доминиращо приглушена тъга" (Нина Пантелеева). Славейков разширява аспектите в изображението на природата и създава не просто пейзажи, а лирически фрагменти, чрез които изразява богатството на човешките емоции и душевност. Чрез лирическата миниатюра в "Сън за щастие" Пенчо Славейков обогатява поезията ни и в жанрово отношение.

Идеите за любовта, духовната близост, младостта, красотата, щастието, залеза на живота, смъртта също присъстват в този цикъл. Разкрити са разбиранията на твореца, че любовта преди всичко е емоционално и интелектуално общуване в сферата на възвишеното. В тази стихосбирка интимното чувство получава най-нежен лиричен израз. Цикълът от лирически миниатюри показва, че за автора "любовта е самостоятелен мотив, блуждаещ зов из лабиринтите на човешката душа, размисъл за радостта и щастието, за тъгата и залеза на живота, повече философия, отколкото непосредствена емоция". Славейковата любовна лирика се определя като "най-платоничната, най-духовната" (Стоян Каролев) в българската литература.

Всеки вид литературна изява на Славейков е не само елемент в творческото му дело, но и сам е устремен към цялостност. Този стремеж особено личи в поезията на автора и най-вече в "Сън за щастие". В него е разкрита интимната същност на индивида и неговите морално-психологически проблеми. Книгата сама представя едно цялостно виждане за човека. Творбите от "Сън за щастие" са най-разнообразни като инвенции: изповедно - любовна лирика, пейзажни стихотворения, мечти и блянове по недостижимото, търсене на пристан след метежната буря на живота и движението като жизнено състояние. Ключови думи, изразяващи общата поетическа визия, са сън, блян, мечта, път, гроб, самотност, буря. В тези лирически импресии проговаря романтикът по душа и светоусещане, по допир с природа и човешка душевност.

"Сънят" за "щастие" се асоциира с блян, копнеж, мечта за щастие, което обаче е видимо, уловимо в онази, неразгадана реалност - съня. Разчитането на този художествен образ налага известни познания за съня като психологическа реалност. Символната натовареност в заглавието на цикъла носи и това послание, че "сънят" за щастие, мечтанието за него, са необходими, за да се опазва хармоничността на битието. Тази житейска философия е залегнала в целия цикъл. Въпреки че в съня образите идват привидно хаотично и алогично, те се вписват в общия поток на една непрекъснатост. Тази особеност на мистичната реалност "сън" е разгърната в композицията на цикъла - лирическите миниатюри сякаш нямат нищо общо помежду си, но всъщност са част от един поток, част от един "сън за щастие".

Дори чисто формално стихотворенията нямат отделни заглавия, което позволява емоционално свободно да се преминава от едно към друго. Самата миниатюра като жанр, за който са характерни синтетичност и съзерцателност, се явява брилянтната литературна форма, която може да напомня фрагмент от съня. В този цикъл е търсено не разединението, а слиянието, допълването, преливането. Затова в голяма степен "Сън за щастие" е по-цялостен и неделим художествен текст, въпреки привидната накъсаност, от най-логически последователния текст, защото е изграден на принципа на естественото преливане на макро- и микросветовете.

Животът на света е даден в неговото вечно движение, което позволява на мига да роди вечността. Основен символен образ на движението е пътят, но човешкият живот е видян само като част от вселенския път. Посоката на този път е "напред", към бъдещето, но и към старостта, към гроба. Първото стихотворение в "Сън за щастие" - "Ни лъх не дъхва над полени" задава почти всички смислови и емоционални пластове на целия цикъл. Критиката често определя тази литературна миниатюра като програмна - не само защото е встъпителна, но и защото в нея е заложен концептуалният модел на цялата книга. В нея Пенчо Славейков въплъщава философските си разбирания за същността на човешкото битие, за екзистенциалните ценности, за мястото и ролята на човека, за постигнатата в бляна хармония. "Ни лъх не духва над полени" отваря композиционната рамка на цикъла и въвежда един от основните образи - този на пътя, чието хоризонтално разгръщане в "Сън за щастие" проследява човешкия живот. Именно пътят е този, който по думите на Светлозар Игов "динамизира пространството на лирическия свят и свързва отделните миниатюри в единно лирическо произведение.". Творбата започва с картината на покоя. Спокойствието и неподвижността на природата са разкрити чрез последователно движение на погледа по хоризонтала ("ни лъх не дъхва над полени,/ ни трепва лист по дървеса"), и по вертикала ("огледа ведър лик небето/ в море от бисерна роса"). Отражението на космоса в росата е сякаш раждането на живота. Създава се усещането за обемането на целия околен свят, затворен от огледалното си съответствие и застинал в миг покой. Внушението се подсилва от натрупването на отрицания - "ни", "не", от употребата на глаголи, изразяващи мимолетно, едва доловимо движение - "духва", "трепва", от алитерацията на приглушените сонори "л" и "н" и вътрешната рима "лъх"-"духва", която алюзира притихналост, беззвучие. Лирическият говорител - лирически Аз, реално не присъства, но неговата позиция и отношение към описаната картина са ясно доловими. Макар и да липсва изображението на обективен пейзаж, излъчващ статичност, ведрина и простор, отрицателните конструкции, поетизмите ("дървеса", "небо"), метафорите ("огледва ведър лик", "море от бисерна роса") и инверсията говорят за съзерцаване и субективизиране на природата. Във втората строфа се появяват човекът и пътят като реално измерение на движението. Разрушава се впечатлението за статичност. Усещането за ведрост и свежест, което картината излъчва, бива доразгърнато. Присъства и нов мотив - мотивът за началото на житейския път, неназован пряко в първите стихове, а чрез контекстовите си синонима "зори", "ранил на път", "утро". Тук пътят не е маркиран конкретно във времето и пространството и точно тази необвързаност му придава философски смисъл. Мечтата е "за лек път, за достигане до "родний кът". От този момент насетне пътят става функционален за творбата, а и за целия цикъл, като организиращ композиционен и смислово-експресивен елемент. Той създава усещането за динамика и "задвижва" промяната и в пространството - "към родния кът", и във времето - от "в зори" на "лятно утро" към "почивка тиха" в "ясна вечер". При това пътят присъства и с конкретната си предметност, и като метафора на житейската пътека на човека с нейните начало (утрото - младостта) и край (вечерта - смъртта). Третата строфа подема и преосмисля образа на пътя. В нея намират своя синтез всички мотиви от предходните две строфи, но разгърнати на ново равнище. Във финалната строфа, анафоричното повторение "лек път" вече не разкрива ведрата и оптимистична нагласа на Аза, а представя лирическия субект в проспекция, в заника на воя живот, изправен пред житейска равносметка за изминатия път. Пространствената динамика на пътя и пътуването на дома е съчетана с времевата динамика на прехода от утрото към вечерта. В тази строфа думата "път" губи основното си значение и изразява вече не реално придвижване в пространството, а движение на мисълта. Този процес е маркиран и езиково - пейзажното описание на състоянието на духа, назовано с две абстрактни съществителни - "сън за щастие". Родното пространство не е маркирано географски, а само етически, като ценностно място, "където ме милувка чака". Човешкият живот е намерил един изключително витален образ: "аз дишам/ на лятно утро свежестта". Още тук се проявява и копнежът по щастие - "на мойто щастие сънят", който е основен импулс на живота. Мечтаният сън събужда духовния потенциал на човека и го прави "пътуващ" човек, който живее, дирейки висшия духовен център на света. Чрез метафорите "почивка тиха", "ясна вечер", "родний кът" се осмисля хармонията в човешкото битие. В тях е въплътен битийно-ценностният идеал на лирическия Аз - копнежът по спокоен залез и завръщане към родното, към корените. Те го карат да гледа на смъртта мъдро-оптимистично, като желан пристан на почивка, където ще се осъществи неговият "сън за щастие"

Мечтата за "лек път" твърде скоро бива заменена с други образи-символи (буря, вихър, гроб), защото реалността драстично се различава от поетическите видения. В лиричната миниатюра "Безумний вихър на живота", чрез анафоричната метафора, е създадена образната представа за битието като битка, в която лирическият Аз може да изгуби цел и посока (де той ще спре? На кой ли бряг?..."), но изборът е неизбежен ("той се хвърли сам"). Метафората "безумно" е натоварена с разнопосочни мисли, но като цяло въплъщава динамиката и дълбочината на човешките стремежи. Заключителният стих "тежко на тръгналий без стяг" кулминативно внушава идеята на Славейков, че човек трябва да има идеали ("стяг" - знаме) в концепцията си за живота като съзидателен акт.

Вихърът приема друг образ - буря, в следващото произведение - "Вият се облаци черни". В картината на житейските битки и премеждия ("облаци черни", "като че в мисли чемерни", "вихрена буря") бурята получава и друг, очистителен смисъл. Както след бурята идва слънцето, така след трагизма и драматизма на битието е ред на оптимистичното светоусещане: "бура душа да изясни".

Динамичността на бурята бива заменена от спокойствието и стремежа към покой в лирическата миниатюра "Спи езерото; белостволи буки". Творбата като че ли изобразява напълно обективно една природна картина, изписана изящно, в спокойни, меки линии и багри. Но в действителност картината е отражение на едно дълбоко изживяване на поета, той я е наситил с онова тихо, съзерцателно състояние на духа, което е характерно за интимната лирика на Славейков. Внушава се настроението на душевен мир, на вътрешно вглъбяване, на хармония, която е настъпила след буря, разтърсила душата на поета. Картината внушава не само с чистата си обективно-изобразителна пластика като пейзажна лирика. В нея е въплътен и идеалът по покой на Славейков. Подчертаната тишина и спокойствие на природата не са натюрмортно статични - "трепета" на буките, "дългата" на падналия в спокойното езеро лист "оживяват" картината. Стига се до парадокс, защото чрез лекото движение, като че още повече е подчертан "покоя" на пейзажа, който въплъщава Пенчо-Славейковия "сън за щастие". В почти статичната картина, в която тишината и спокойствието са изведени чрез глаголите, изграждащи метафората, "спи" и "трепва", причастието "замряло" и уточненията "понякога", "сал", "нито", жадуваният душевен мир хармонира с "покоя" на природното битие. На пръв поглед бленуваното щастие е тихо и безметежно. Лирическият Аз се стреми към душевната хармония, която е олицетворена в образа на езерото. Но както вътрешно-субективното ("спи езерото" - "тихите му тъмни глъбини") така и външно-видимото ("преплитат отразени сянки" - "дълга от лист отронен сепва") са измамни. Езерото (символизиращо човешката душа) "спи", но "глъбините" крият тайни в привидното си успокоение. Вътрешното самовглъбяване е дълбок личен процес, движение, насочено навътре към същността на Ас-а, към неизследваните и неведоми пространства на творческия акт. Никой не може да измери дълбочините на човешката чувствителност и само страданието на поета ("лист отронен") задвижва акта на съзидание - отговор на всеки мимолетен импулс на природножитейското ("трепва"). Поетическият "сън" за най-стойностното - щастието, за неговата постижимост и непостижимост, блян на твореца е тази импресия.

Малко преди края на книгата е поместено стихотворението "Докле е младост, ясно слънце грей" - друг от лирическите шедьоври на Пенчо Славейков. В тази творба отново се появява образът на пътя, като движение на мисълта и живота, но вече в носталгичната светлина на спомена. Съзнателно търсените асонанс и алитерация (неизменен елемент на Славейковата поезия) и анафоричните повторения не само на отделни думи, а и на цели стихове, придават особена музикалност и въздействаща сила на тези творби. Младите копнежи поетично и красиво са назовани "златни блянове", които сърцето "лелей". Дори и в носталгията по младостта звучи ведрият оптимизъм на твореца, за когото животът е ценен със своята съзидателност ("дори тъгата извор е на радост").

Тържествуващата сила на любовта и неуловимият аромат на спомена са част от пълнотата на живота. Те присъстват и в цикъла "Сън за щастие", в лирическата миниатюра "Во стаичката пръска аромат". Това стихотворение е единствената творба, която авторът взима от стихосбирката "Момини сълзи". В биографичен план то е израз на любовта на поета към Гретхен. Идеята, която текстът внушава е, че истинската любов може да е само духовна. Най-вярно отразяват чувствата на лирическия Аз обръщенията, с които той я зове: "свидно мое дете". Любовта е серафична, чиста и безкористна - такава каквато може да се изпитва само към децата. В поезията на Славейков любовта винаги е очакване или спомен, винаги е блян, мечта и никога реална среща. Ароматът, символизиращ душевен мир и хармония, събужда душата на лирическия Аз и го отвежда в света на мечтите. В деликатно положените багри поетът рисува свидната си мечта - любовта, блян и стимул към живот и ново вдъхновение.

Гробът, който в цялата поезия на Славейков е видян като последен и вечен покой, е и краят на пътя. Последната творба в книгата "Сън за щастие" е "Самотен гроб в самотен кът" и би могла да се осмисли като обобщаваща идейно-естетическите прозрения на цялото. Фиксирал във всяка от миниатюрите мигове, отразяващи прелестта и очарованието на живота, във финалния текст поетът осмисля въпросите за духовната близост въпреки смъртта, за способността на спомена да поражда мечти и копнеж за живот; за страданието и самотата като пътища към постигане на щастието.

Мотивът за самотата е смислоопределящ за стихосбирката "Сън за щастие". Според Боян Пенев "блянът и чувството за самотност са двата основни тона, между които варира гамата на Славейковите различни настроения". Усещането за самота е основното настроение и в тази миниатюра. Почти всеки стих съдържа директно внушение на чувство или образ, асоцииращ с него ("самотен кът", "пустиня", "немее", "сама"). Многократните повторения на епитета "самотен" подсилват представата и придават всеобхватност на чувството. Текстът, както и цялата стихосбирка, разкрива предпочитанията на поета към света на индивидуалната душа. Причините за тези пристрастия са заложени и в биографията на Славейков, и в идейно-философската база на поетическите му търсения. Както във всички текстове от "Сън за щастие", и в миниатюрата "Самотен гроб" цари усещането за хармония между земното и отвъдното, между човешкото и природното, между лирическия Аз и света. Дори най-драматичните и трудно приемливи изпитания на човешкото съществуване - смъртта, загубата на близък, раздялата, самотността, са представени с мъдро примирение пред житейския кръговрат. Не афективните проявления на скръбта и страданието - вопъл, плач, недоумение, гняв и протест, а дълбокото разбиране и приемането на екзистенциалните истини занимават поета. Затова и позицията на лирическия говорител е дистанцирана, съзерцателна, умозрителна: "Аз зная тоз самотен кът и тоя гроб самотен де е.", "И знам, че ...". "Знаенето" включва наблюдението, осмислянето и оценяването. Ако първите два стиха ("Самотен гроб в самотен кът,/ пустиня около немее...") създават усещането за безмерна, всеобхватна, абсолютна самота, то следващите ("Аз зная тоз самотен кът и тоя гроб самотен де е.") разколебават и изместват представата. Защото "знаенето" за самотата е източник на познание за най-трудно разгадаемите въпроси на човешкото битие. Ред символите на смъртта, самотата и страданието ("самотен гроб", "пустинний кът самотен", "немил живот сиротен") се откроява един образ символ на живота ("милвана ръка"). С присъщите на миниатюрата пестеливост и фрагментарност текстът изразява идеите си чрез красноречивостта на детайла ("ръка"). Липсата на подробности за житейското общуване между живия и мъртвия поставя акцент върху самото човешко общуване, независимо от конкретните му измерения. Върхов негов израз е любовта. Както в много лирически творби на Славейков любовта се откроява като духовна близост, като единение на души, като надмогване на смъртта, като непреходно присъствие на човешкото във вечността. Контекстовото противопоставяне на радостта от живота и на страданието ("милвана ръка" - "немил живот") въвежда идеята, че човешките възприятия за съществуването са разнопосочни и относителни. Споменът за близостта с другия в житейските несгоди усилва страданието от неговата загуба. Но именна този спомен поражда копнежа към хармония и се превръща в убежище на духа.

Лирическата миниатюра "Самотен гроб в самотен кът" интерпретира вечния философски проблем за човешкото съществуване в живота и в смъртта чрез съчетаване на емоционалното и на интелектуалното начало в изграждането на лирическия текст. С типичната за Славейков сдържаност чувството е представено не в неговата първичност, а в интелектуално прозряната му простота. В духовното пространство границата между живота и смъртта е разрушима, самотният гроб "в самотен кът" е вечното убежище на самотния човешки дух и за тази битийна истина се мисли не с тревога, а с мъдро разбиране, свидетелство за докосването до хармонията. Съзнанието за достойно изживян живот, за извървения път, са "песните" на твореца - тази идея присъства в миниатюрата "На гроба ми изникнат щат цветя". Смъртта е предел, но тя е кръст божи. Приглушеният тон в последните лирически миниатюри не е израз на стихване, умиране, а на мъдро приемане на неизбежното. Ето защо понятия като смърт, самота, тъга тук нямат традиционното мрачно внушение.

"Сън за щастие" е въплъщение на концепцията за интимната същност на човешкото битие, за ценностите на живота. Цикълът на Славейков представя пробудения вътрешен живот на човека, опита да се преживеят дълбините на света чрез интимно-съкровеното и да се сподели усетеното, видяното чрез изразните възможности на езика. Лирическият герой в цикъла не просто изживява красотата и хармоничността на света, но се докосва и до неговата сакралност. Тук лиричното и философско начало се преплитат. Страданието и самотата в човешкия живот засилват копнежността на душата. Светът на "Сън за щастие" е бленуване по надсветовете, оттатък видимото, по онова фино и неуловимо движение, което споява в едно целия свят.

В своята незавършена епическа поема "Кървава песен" Славейков преосмисля останалата вечна за българската литература тема за национално-освободителната борба. Поетът я представя не само като дълг към родината и идеала, а я свързва с героичната гибел, с подвига и величието на трагедията. Пътят към смъртта е избор на свободната воля на човека, а не път към безсмъртието. Така Славейков демитологизира традиционната представа за смъртта, без да отнема напълно нейния героично-романтичен ореол. В "Кървава песен", въпреки че е изградена върху факти и документи за Априлското въстание като реално историческо събитие, авторът търси скрития философски смисъл на станалото, тайната на историческото ни битие като народ и внушава устойчивото, вечното в българското съзнание и душевност. Вън от кентекста на Славейковото творчество, като творба за Априлското въстание :Кървава песен" отстъпва по изразна мощ на "Под игото", "Епопея на забравените" (Иван Вазов) и "Записки по българските въстания" (Захари Стоянов). Като модерен творец Славейков поставя проблемите за взаимоотношенията между масата и водача, за ролята на силната личност в живота и в историята. "Кървава песен" се реализира върху два структорообразуващи центъра. От една страна това са драматичните картини на борбата, а от друга - българската народопсихология, отразена в езика и в бита. Героичното като проява на българския дух е подсилено и чрез образа на Балкана, който (както при Ботев и Вазов) е символ на родината и на приемствеността между борческите поколения. В "Кървава песен" се преплитат лирическото и епическото начало. Най-действени в тази епическа поема са лирическите части - например природната картина: "Ей падна ведра нощ, вълшебен месец грей .../ И тиха гмеж звезди обсипят свод небесен.". Тези стихове напомнят Ботевата картина от "Хаджи Димитър" - Пенчо Славейков използва инвенцията на Ботев като нещо, станало част от народопсихологията на българина. Той търси в събитията естетическите ценности, трайните завоевания на човешкия дух. В този смисъл стихът на Ботев "Тоз, който падне..." получава нова философска редакция у Славейков: "Тоз, който в бой умре, той вечно ще живей" Това сходство е свидетелство за реалистичните връзки на Славейков с възрожденската литературна традиция.




Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Поетическия свят на Пенчо Славейков 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.