Под игото


Категория на документа: Литература


По време на сбирката у Соколов,докторът много поривисто и въодушевено се отнася към предложението на Кандов да участва във великото дело.Думите му напомнят на знаменитите патриотични слова на хъшовете:”Отечеството ни призовава”.Постепенно патриотичната еуфория обхваща целия народ.Тя не отбягва дори челядта на чорбаджи Юрдан-кака Гинка,сина му Пенчо.Единствено сатият чорбаджия остава „целокупно”затворен в миналото.Конфликтът „стари-млади” избликва в диалога между Юрдан и кака Гинка:”За какво ви трябва пексимет?На баня ли ще ходите?...Кой ти мисли за баня?...Той трябва на юнацитеV”Духовно-психологическата промяна в подготовката на въстанието намира символичен израз в „профанирането”на сакралния център на дома-огнището,където чорбаджиюрдановите синове леят куршуми.Острата реакция към подготовката на бунта определя принадлежността на чорбаджията към времето „под игото”,докато порасналите за национално-освободителната идея герои живеят в „предвечерието на Освобождението”.
В средата на романа „Под игото”се появява още един герой,който заслужава особено внимание-шпионина Заманов.Първоначално този персонаж отблъсква читателя.Представен е с негативна портретна характеристика:”противно и зловещо изражение...присъствието му вдъхваше страх и отвращение”.Първоначално той е въплъщение на народния предател,на родоотстъпника.Според моралния речник на романа престъпник е този,който е неспособен да разбере идеалите на свободата.Но същността на Заманов в хода на повествованието коренно се променя.Появата му на събранието на комитета и връщането на уличаващото писмо водят до неговото нравствено израстване.Хората го виждат в друга светлина-като благороден човек ,като светец.
Особено важен момент в романа представлява психологическата трансформация на един от най-значимите персонажи-чорбаджи Марко.Проследявайки действията му в романовото повествование,откриваме все по-висш етап на метаморфоза на съзнанието.Доказателство за нея е отказът да предаде Кралича,макар и все още да не е съпричастен на делото му.Показателно е също решението да скрие изобличителното писмо и по този начин да помогне на доктора.Когато в Ганковото кафене чорбаджи Марко се обявява против революционното настроение,думите му са продиктувани по-скоро от горчивия му опит и способността му да оценява действителността:”Ние сме тука в ада.Бунт!Такова нещо не дай боже,то ще бъде пропаст...Няма да остане камък на камък тука!”.Марко познава житейските правила по време на робството и е наясно до какво ще доведе тяхното пренебрегване.Но с течение на времето ,повлиян от нарастващото патриотично въодушевление,той постепенно преосмисля своята позиция,защото в душата му се заражда надеждата за възможен бъдещ успех.Това разбираме първоначално от описанието на душевното му състояние от главата”Около един труп”.”От няколко време насам в убежденията и понятията на Марка се беше извършил значителен преврат”,”Революционното кипене не го остави задълго чужд и хладнокръвен”.Нравственото му преображение става постепенно,повлияно от жестокостта на поробителя и безумното въодушевление на „младите”,в които все повече започва да вярва:”Лудите ако направят,лудите ще направят нещо...”Въпреки това той все още се бои за своето семейство и иска то да стои далече от подготовката за преврата.За окончателното му духовно израстване спомагат символичният смисъл на фразата и датата,изписани върху черешовия топ:”Туркия ке падне 1876г.” и картините на военнизирания бит(дори на сватбата,която наблюдава,не липсва революционният елемент).Чрез жестовете си той реално се консолидира с общността на „младите”,които открито изповядват идеята си за бунт,въпреки обективната си обреченост.Емблематична в това отношение е главата „Новата молитва на Марка”,чието заглавие красноречиво визира промяната у героя.Виждайки открития бунт ,неподчинението и неуважението на Безпортев към случайно срещнатия турчин по време на сватбата,чорбаджията дори започва да съжалява,че синовете му стоят далеч от тази”лудост”,от това”пиянство”:”Па и у тия маскари не тече ли кръв в жилите”. По принцип това народно веселие(сватбата) е елемент от традиционно карнавалния живот, т. е. политически неутрален акт. Разбира се, яхването на турчина руши основна етическа норма на робството (почитание към османлиите). Но тя се руши не на бойното поле, а в карнавална среда, в която чувството на страх е непознато. Показателен в това отношение е и фактът, че дръзката постъпка е дело на човек, защитен чрез общественото си положение – сакат гуляйджия-пияница, който си е присвоил правото да говори безнаказано, т. е. освободен е от санкции. Ето защо унизеният турчин не буди страх, а смях и олицетворява “обезстрашения страх” (П. Анчев). Така творбата разкрива проникването на националната идея във всички сфери на националното пространство: дом – кафене – училище – читалище – манастир, метох, черква – село – тлака – сватбена трапеза – конак..Откривайки ,че и собственият му дом е превърнат в своеобразна оръжеййница,зад привидно сърдитата реплика:”Хай,да ги вземе дяволът,хайдуци с хайдуци!” Марко крие своето одобрение за достойното поведение на децата си.Именно чорбаджията е този,който ще окачестви младите с”луди” и ще произнасе своята нова молитва:”Лудите!Лудите!Те да са живи!”
Лудият е човекът,който се отказва да се съобразява с общите правила на битието,напуска мисловните стандарти на обществото ,към което принадлежи,и създава свой собствен свят.В романа се прокарва идеята,че светът се променя тогава,когато се променим самите ние,свободата става възможна,когато осъзнаем ,че робството не е вечно,нито е единственият начин на живот.Молитвата на Марко е за онази България,която се е родила в лудостта на мечтите за по-добър живот,щастие и свобода.Лудостта се превръща в метафора на отхвърленото робско съзнание.Тя става онсовно душевно състояние на революционерите,които страстно отстояват правото си на свобода.Макар и в реалността възприемана като негативна характеристика,в „Под игото” тя оличностява героите ,придава им романтичен ореол и ги извисява до нетленните пространства на порива.Възвишени са целите и идеалите на Вазовите герои.Нечуван е патосът им,граничещ с пиянска екзалтация.Но именно пиянството и лудостта бележат най-върховите постижения на освободилия себе си български дух.Достигайки до осъществяване на въстанието,което само по себе си е една лудост,лишена от обмисляне постъпка,народът доказва пред света,че е заслужил да живее свободно,в независима държава. Вазов разкрива психологическия механизъм на връзката лидер-група, т. е. как под въздействието на Огнянов белочерквенецът заживява с чувството на групова принадлежност, как неговите индивидуални задръжки и колебания отпадат, за да се потопи изцяло в сферите на колективния живот. Това магическо преображение Вазов представя от две противоположни, но допълващи се гледни точки. Според първата (историческата), въстанието е закономерен резултат от поетапните въздействия на “апостоли-сеятели на патриотични чувства”. Според втората (митологическата) събуждането е уникално, чудодейно събитие без аналог в историята, необяснимо с категориите на разума. Израз на това становище са Вазовите парадоксални характеристики на бунта: “лудост”, “пиянство”, “сюблимно безумство”. Под лудост писателят разбира крайно изострена съвест и висша патриотична мъдрост, т. е. разум от друг порядък, способен да взриви досегашния робски стериотип. В този смисъл лудостта е илюстрация на свещена патриотична любов, без която българинът не може да надмогне реалната логика – да повярва, че чрез нищожни военни възможности и голи надежди може да събори една многовековна империя. Прави впечатление, че идейният акцент на романа пада върху втората гледна точка – тезата за необяснимия и уникален исторически скок на нацията. Уникалността на пробудата Вазов вижда в две посоки – първо, в бързината на промяната (романовото време обхваща една година; за този кратък период българите сами се отказват от морално-битовите норми, които досега ревностно са съхранявали) и второ, в глобалния обхват на революционализацията (една разнородна социално, полово и възрастово общност става духовно еднородна цялост).
Романовите герои духовно се сродяват в отношението си към голямата патриотична цел,според която дори кражбата се определя като свещена,блудницата се превръща в праведница,роднината се възприема като чужд човек.Тази висша цел напълно оправдава „безбожието”,което на практика се появява още в началото на романа чрез убийството на двете заптиета,наблюдава се в подмяната на писмата от чорбаджи Марко,който определя постъпката си като грях:”Това го знаех за най-безчестно,бог да ме прости!”.”Свещената кражба” се превръща и в основно средство за нравствено изпитание на монаха Викентий,дръзнал да престъпи божията заповед в името на народното дело.Открадването на кесията на отец Йеротей в името на народното дело е поредното доказателство,че българинът постепенно освобождава психиката от налаганите векове наред норми и догми и се устремява напред,към свободата.Кражбата от светотатство тсе превръща в сакрален акт. Тази парадоксална метаморфоза Вазов формулира чрез оксиморон – “грях праведен” Оказва се, че патриотичните ценности властват дори над християнските, а не само над семейните (интимните, философските), като взривяват свещеното църковно табу “Не кради!. Такъв е новият свръхморал на епохата. Главата “Зелената кесия” актуализира темата за пробудата чрез патриотичната приемственост между възрожденските генерации. Отец Йеротей типизира духа на старото поколение духовници,които като истински родолюбци разбират и прощават постъпката на монаха, а дякон Викентий – революционализацията на част от младите монаси. Общата ценност, върху която се гради тази приемственост, е Отечеството. Главата “Зелената кесия” разкрива най-ярко тоталното преобръщане на досегашните понятия за грях и святост.
Масовото въодушевление ,патриотичната свеотдайност,жертвоготовността в името на свободата се разкриват ярко и в главата”Пиянство на един народ”,която представлява авторовият философски коментар на историческата ситуация.Тя представлява разгърната метафора на пиянството,на революционния кипеж. Липсата на определителни членове в заглавието заявява намерението на повествователя да се откаже от определеност по отношение на завършеност и фиксираност на метафората “пиянство”. Това е метафора, която отвежда към представата за преобърнатия свят, в който робът не е вече роб и свободният духом човек оспорва правото на досегашния господар да бъде господар.
В началото опиянението от подготовката на въстанието се свързва с пролетта,символ на новото начало,възраждането и живота.Следва споменът за делото на Паисий и Левски,за житейските им подвизи,определящи ги като светци.
Вазов сам обосновава целия си творчески замисъл,казвайки,че нарочно е насочил вниманието си не към бунта,който „не заслужава името си”,а към”прелюдията”,към подготовката,в която българският дух е успял да достигне до нечувани висоти.Авторът не знае дали българският народ още веднъж ще стигне до такава висша степен на извисяване на личността в името на националния идеал.
Бунтът ,въстанието се свързват с изпитанията на Голгота ,чрез което се постига сакрализация на народното дело:”Един народ,жаден за великото дело на свободата,нетърпелив да поеме кръста на Голгота”За да разкрие величието на народния подвиг,Вазов го сравнява с изпитанията на Христовия кръст,чрез което съвместява българите с национално-митологичните образци от „Епопея на забравените”.Революционният патос постепенно разширява своите граници и добива мащабни размери. В приготовленията за преврата всички хора вземат участие:”старо и младо се беше заловило за работа”.Чрез тази реплика романът се сродява идейно с одата „Левски”,в която е подчертано,че всички хора,независимо от пола,възрастта и соц.положение,се обединяват в името на народното дело.Автоцитатът от „Епопеята”:”И в няколко деня тайно и полека народът порасте на няколко века”допълнително подчертава величието на народния дух.Внушението за народната сила и мощ допълнително градира чрез метафоричното сравнение на българския подем с образа на Крали Марко-митологичен символ на юнака,на непобедимия,духовно освободен човек.
Паралелно с мотива за пиянството тук присъства и мотивът за лудостта и те зазвучават синонимно като освобождение от страха,като отхвърляне на подчинението,търпепието и примирението.”Идеята със стихийна сила пронизваше всъду, обхващаше всичко...Какво е било това умствено опияненние,това сюблимно безумство на народа...историята рядко дава пример за такава самонадеяност,която доближава до лудост”.Определено личи преклонението на Вазов пред „лудите” и „пияните”,които само за една година успяват да постигнат резултати,за които човечеството на Западна Европа се бори с векове.От историческа гледна точка Априлското въстание е погром,,но то е маркер за националната ни самоосъзнатост,,доказателство за готовността на народа да отстоява правото си на индивидуална,физическа и национална свобода.Вазов никога не подминава великите събития от Българската история.Напротив ,той ги отразява,акцентирайки винаги върху най-значимите им измерения..В случая най-значим е подвигът на духа,поривът да се бориш и да отдадеш живота си в името на нещо свято.Затова и тази глава е прославата изпълнена с висок патриотичен интензитет.
След на духовното израстване на българите при подготовката на бунта Вазов не прибягва към описанието на батални сцени,а съсредоточава вниманието си на душевните терзания на бившия студент Кандов.Като учащ в Русия той е възприел много от принципите на социализма и това му пречи да види реалните измерения на щетите,предизвикани от робството в човешката психика.Неговата лична Голгота е любовта му към Рада Госпожина,която любов той е длъжен да преодолее в името на общото дело.Чрез своите идеи той влиза в конфликт с останалите герои и особено с Огнянов. Различията му с Огнянов са идеологически (той смята, че освобождението на народа е постижимо не чрез национална, а чрез световна социална революция), характерологични (Кандов е човек на размишленията, Огнянов – на действието), и засягащи личния им живот (жената, в която са влюбени). За да забрави невъзможната си любов,той често си спомня за революцията и по този начин донякъде напомня на Огнянов,хармонично съчетал двете любови в душата си.Така несъзвучен е Кандов и с обществото на Бяла Черква. Неговият фразьорски изказ го прави социално некомуникативен. Въпреки че е интелектуално отрицание на бунта, въпреки че се включва в комитетската дейност, воден не толкова от патриотичен, а от личен мотив (да потисне любовната си мъка), той също като Соколов умира геройски. Неговата линия на патриотично развитие има драматични етапи: противопоставяне – патриотично приобщаване – революционно вричане – саможертва. Метаморфозата му от отрицател в следовник на бунта е ново утвърждаване на идеята за неотразимата сила на патриотичния подем, рушащ всякакви лични съображения и индивидуални психологически различия.
Битието на Кандов може да се раздели на 3 части.Първият период се определя като „отрезвяване”.Връщайки се от Москва, той заварва една действителност,съвсем различна от неговите социал-утопични представи.Разочарованието му е в резултат на проблемните ситуации,в които попада-конфликтът с поп ставри относно еманципацията на жената,арестуването.Вторият период най-точно се определя като „вричане” в служба на Отечеството и на любовта към Рада.Първочално той приема да работи за великата кауза,воден от личната любов-а именно да стане член на тайния комитет,да предложи убийството на Стефчов и дори да си позволи да удари шамар на последния.Любовта му към учителката предизвиква втори конфликт с Огнянов,който би могъл да завърши с дуел,осуетен от избухването на въстанието.Последната среща на двамата съперници е по време на кървавата битка,където те стискат братски ръцете си и се помиряват. Струйката кръв,която ги съединява,е митологичен символ на побратимяването.Така се очертава третият период на на битието на Кандов-извървял пътя от абстрактните социални идеи до въоръжената борба за свобода.Смъртта му е героична и величава,защото умира достойно,като истински българин.
Самото въстание не е представено чрез батални сцени,а чрез неговото духовно-психологическо,човешко и философско измерение.По голяямо внимание е отделено на подготовката му ,за да се подчертае пробуждането на националното съзнание и зараждането на родолюбието.Въстанието интересува твореца преди всичко като процес на духовно съзряване,на отърсване от оковите на робството и възраждане на свободната воля.
Историческите събития са представени в духовното движение на хората между въодушевление и отчаяние.В процеса на битката унинието постепенно нараства.То дори достига до душата на Огнянов:”Най-после и той хвана да губи надежда и с ужас предвиди катастрофата на Клисура,както и на революцията”.Всичко това говори за неизбежния погром,който наближава.Емблематична в това отношение е главата”Пробуждане”.Заглавието се превръща в метафора на отрезвяването,на връщането към разумността.Лудостта се отрича и забравя.Трагизмът и погромът се обвързват не толкова с кървавите жертви,колкото с краха на надеждите ,с гибелта на илюзиите, с възраждането на отчаянието и безперспективността.
Целият текст е изграден на базата на антинезното противопоставяне :борба-панически страх,революция-капитулация.Сакралните понятия,осмислящи живота,са отречени:”златни надежди,вяра дълбока...всичко отиде в един миг”.Въпреки погрома обаче борбата се увековечава,защото е акт на един разкрепостен дух и подвиг в името на свободата.
След краха на въстанието се променя и отношението на хората към революционните дейци.Основен лайтмотив вече става мотивът за негостоприемството,за „затворената врата.Същите хора,които преди погрома с трепет,вълнение и удоволствие посрещат народните синове,сега захлопват вратите си,гонят ги,дори ги предават на враговете от страх за живота си.Героите остават в безприютието на пътя,превръщат се в „скитници”.Изключително контрастни в това отношение се явяват главите „Гост”,”Във Веригово”,”Тлъка в Алтъново” от една страна и „Авраам”,”Коматът на бясното гуне” от друга.За спасилия се случайно Огнянов отникъде не иде помощ.Стара планина,символ на героичното пространство на подвига при Ботев,вече не се възприема като майка-закрилница,а като коварна мащеха за героите.
С особен драматизъм е представена главата”Гробища”.Връщайки се в Бяла черква,Огнянов осъществява едно ритуално спускане по пространствения вертикал-от планината до дола на манастирската река.Това до някъде го свързва с образа на Левски от едноименната ода от „Епопея на забравените”.В града той очаква въстание,а среща само мрак и гробна тишина,метафори на робския страх и примирението.Градира усещането за смърт.Дори искрицата светлина,която вижда,не е символ на надеждата и живота,а е път към смъртта.
Връщането в Бяла черква създава кръговрат на романовото повествование.Отново се появяват образите на чорбаджи Юрдан и Стефчов,чието отношение към бунтовниците не се е променило съществено.Негативизмът и омразата към революцията и родолюбците за пореден път ги заклеймяват като родоотстъпници.Чорбаджи Юрдан все пак иска да спаси града от погром и разрушение,въпреки предателството спрямо борбата и това е нещо положително в неговата същност.У СТефчов обаче липсва всякакъв проблясък на хуманизъм и добродетелност.Отново всеки,дръзнал да защити бунтовниците,се счита за луд-„луда” е кака Гинка,защото различава саможертвата от предателството,”луд” е хаджи Смион,който,въпреки отказа си от бунта,искрено се възхищава от Огнянов и вярва в безсмъртието му:”Аз ви казвам,че графът е жив,той не умира”(тоз,който падне в бой за свобода ,той не умира...”).Проява на велик житейски подвиг е и постъпката на заекващата Марийка,момичето,което Огнянов спасява от лапите на поробителя.Тя не мисли за себе си,когато се стреми да избяга от Стефчов,а за бате Бойчо,когото трябва да спаси.За изграждането на образа й Вазов използва мотива за болестта,чрез което тя се родее с други романови персонажи-Мунчо,Колчо.Последният демонстрира достойно човешко поведение и в края на романа.Помогнал на Огнянов веднъж,той не се поколебава да му помогне и след разгрома,рискувайки собствения си живот.
Мотивът за саможертвата в името на любовта е застъпен в главата”Любов-героизъм”.Тук паралелно с Огняновото скиталчество е представено и бягството на Соколов от Бяла черква. Сюжетната съдба на доктора утвърждава водещия романов мотив в темата за израстването на народа – мотива за пълната патриотична идентификация между водач и следовник. Соколов дублира в романа изцяло битието на своя учител (променя социалната си самоличност от лекар на бунтовник; при отсъствието на Огнянов негов заместник е Соколов; и двамата са хора на действието – обслужват сензационната линия; имената им са смислово натоварени – символ на свободолюбие и готовност за борба). Пълното им сливане се осъществява в смъртта, доказваща, че ученикът се изравнява по морален ръст със своя водач.Разгледани в своето единство двата образа взаимно се допълват и изразяват активната сила на идеите в лицето на Огтянов и тяхната житейска реализация в лицето на Соколов.Така ,изграждайки различни персонажи с една и съща историческа и социална същност ,Вазов достига до по-вярна и по-убедителна представа както за характера и особеностите на времето,така и за ролята на човека като присъствие в него.Съдбите на двамата духовни братя са идентични .След погрома на въстанието и Соколов не получава отникъде помощ.Хората се отдръпват ,отчуждават се от него.Единственият човек,който го приютява в дома си е блудницата Милка Тодорчина.,отритната от обществото поради своите прегрешения.Чрез своята постъпка грешницата измива срама и в очите на бунтовниците израства като изключителна личност:”Висок героизъм има у тази блудница”ще каже Бойчо Огняннов.Делото й я прави „светица”,поради изключителната смелост и саможертва.
При обсъждането на погрома Соколов и Огнянов достигат до извода,че той не е знак за позор,а е послание към всички християни и цивилизовани народи да вземат участие в борбата за свобода .Срамни са робското примирение,тихото чакане на свободата,а пролятата кръв,пожарите са белег на духовното израстване на народа.За свободата трябва да се принесат жертви,а пътят към нея е доброволно избрано мъченичество.
Бяла черква не въстава,а позорно се предава,с което народът демонстрира,че все още не е напълно узрял за революцията и свободата си.Но героите,носещи характеристиките на лудостта и пиянството,умират в името на своите идеали,опиянени от заветната си мечта.Именно те в най-голяма степен демонстрират трансформацията на народното съзнание и най-високите постижения на народния дух..Вазов обаче не отрича и подвигът на останалите,които в последния момент се връщат отново към робския страх.ТТой отлично познава народопсихологията на българите и ,преценяйки обстановката от дистанцията на времето,прави напълно обективна преценка :българите са опиянени от идеята за освобождение,но психологически не всички са подготвени всеобщата борба.Въпреки това писателят утвърждава техния устрем към едно по-ново бъдеще ,рисувайки именно подготовката на въстанието ,защото в нея българските души стават по-български,а народът постига така дълго чаканото от Паисий насам.Това е красноречиво заявено в думите на Огнянов в края на романа:”Варвари!Стреляйте!Българи още ще останат!”
Смъртта на Апостолите е героична.Дори в последния миг на своя живот те отправят гневния си упрек към робството:”Кучета крастави!Скъпо ще плащате за всяка капка българска кръв!”.
Завръщането на свирепата турска орда в града със забучената глава на Огнянов е съпроводено с една апокалиптична картина .Всичко е пусто,навсякъде цари смърт,робският страх е сковал умовете и сърцата.Вазов директно сравнява обстановката с гробище-метафора на духовната смърт.Само един –единствен човек се осмелява да се противопостави на поробителя,отпавяйки своя гневен упрек към него.Това е лудият Мунчо,който е достигнал до това състояние поради жесток турски побой.Самият акт на противопоставяне говори за скритият разум под обвивката на безумието.За своята дързост той е наказан със смърт и така се превръща в единствения персонаж,познат още от „Чичовци”,който достойно завършва живота си. Мунчо,Колчо,Милка Тодорчина спадат към категорията на странните,чудатите герои в романа.Те са хора,които по различни причини не се” вписват в страниците на общността”,към тях е формирано специфично отношение.Тези герои обикновено действат в крайно драматични ситуации,тогава,когато другите са неспособни да помогнат.След „благоразумните безсърдечия” само лудите и безчестните стават пазители на честта и достойнството.

Финалната сцена (обесването на Мунчо) е трагическа кулминация на мотива за вразумяването на националния дух, защото тя символизира “обесването” на лудостта и в метафоричните, и в клиничните й форми, и окончателното възвръщане на обществото към състояние на робска нормалност. Оказва се, че не само в началото, но и в края на действието патриотичното безразсъдство е постоянното състояние само на индивида (Бойчо Огнянов,Соколов, Мунчо), а не на общността. Така последната глава дава завършек на драматичните взаимоотношения между водача и групата – от фаза на привличане и сливане към фаза на дезинтеграция (героичната гибел на Огнянов контрастира на жалкото физическо оцеляване на белочерквенци). Въпреки този катастрофичен финал (Бяла Черква не въстава) обаче “Под игото” утвърждава много повече представата за подема, отколкото за погрома на националния дух. Това впечатление се дължи на факта, че Вазов акцентира върху пробудата, а не върху разгрома. Тоест не върху историческия резултат, а върху духовното обединение на нацията около върховната ценност – Освобождението.
„Под игото” е най-мащабното изображение на българската действителност по време на бурното и динамично време - Възраждането.Изобразявайки сложните процеси на съзряване е духовно пробуждане на нацията,Вазов всъщност изразява своето преклонение пред българския дух,успял да се освободи за миг от оковите на робската ограниченост и да полети към нови,по-високи измерения.Авторът отказва да описва Априлската епопея,защото единствената му цел е да увековечи подвига на робския народ,издигнал се от пепелта на миналото,изживял нечувана дотогава метаморфоза,достигнал до най-висшата степен на своето духовно пробуждане,готов да се жертва в името на свободата.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Под игото 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.