Под игото


Категория на документа: Литература


ПОД ИГОТО
Епохата на Българското възраждане е подложена на активна литературна интерпретация в следосвобожденска България.Поради ненадминатия по своя мащаб процес на трансформация на народното съзнание българският Ренесанс е време,което не може да бъде пропуснато и от Патриарха на българската литература-Иван Вазов.Закърмен с революционния патос на епохата,свидетел на един от върховните мигове на народностното ни самоутвърждаване,народният поет,вече в условията на една напълно променена действителност,създава роман-епопея,представящ по неговите собствени думи”живота на българите в предвечерието на Освобождението”. Важна роля за изграждането на динамичния публичен образ има движението на основните романови мотиви – за лудостта, за пиянството, за проглеждането и за честта. Те оформят цели симонимни смислови редове: “еснафска разумност – бунтовно полудяване – вразумяване”, “робска трезвост – революционно пиянство – отрезвяване”, “историческа слепота – патриотично проглеждане – ново ослепяване”, “робско безчестие – революционна чест – опозоряване”.
Вазов създава първия български роман по време на своето пребиваване в Русия,повлиян от носталгията по изгубеното отечество.Тончо Жечев определя „Под игото” като „златната клонка на българската литература”,а Светозар Игов като”първата художествено значима обемна повествователна творба в българската литература,създадена с жанрово самосъзнание на роман”.Според Милена Цанева „Под игото” съчетава елементи на битовото,философското,любовното и историческото повествование.Владимир Атанасов смята,че това е полифоничен роман,в който се преплитат битов,социален и лирически пласт,а Илия Миларов твърди,че произведението е исторически роман с локален колорит.За изграждането на повествованието авторът използва няколко пласта:исторически,героико-романтичен,битово-реалистичен,духовно-психологически и хумористично-сатиричен,за да постигне съвършен синтез на най-същностните характеристики на битието,но и на психологията на поробения български народ,представен в процеса на своето духовно пробуждане.Историческият пласт се открива чрез вграждането на конкретното събитие в художествената основа на романа-Априлското въстание- и неговата подготовка.Героико-романтичния пласт откриваме в лицето на героите-водачи,които разбунват народа и го подготвят за революцията.Битовият пласт се свързва с изображението на патриархалното устройство на обществото,с описанието на българските обичаи,нрави и традиции.Духовно-психологическият и хумористично-сатиричният пласт се свързват с духовните потребности на народа,с процесите на изменение,които настъпват в индивидуалното и колективното съзнание.Многопластовостта обаче не речи на жанрово-стиловата цялост на романа,постигната чрез обвързването на отделните пластове,чрез взаимното им проникване,както и чрез заявената авторова позиция.Вазов ,верен на своята мисия да поучава,включва в творбата си открито публицистични текстове,в които дава оценки,прави коментари и в крайна сметка защитава собствената си теза,че българският народ е успял да извърви трудния път от робското съзнание към типа мислещо съзнание,необходимо,за да се постигне свободата и във физически аспект.
След „Епопея на забравените”,възпяла най-героичните подвизи на най-светлите личности,посветили себе си на борбата за национална независимост,”под игото” се ражда,за да докаже,че българският народ,дори и в условия на робство,вече е духовно зрял,надмогнал робската ограниченост,и затова заслужава своята свобода.Ограничавайки художественото време в рамките на една година,Иван Вазов акцентира не върху Априлското въстание като факт от историческото битие на народа,а върху процеса на трансформация на съзнанието на българите,като се подчертава неговата всеобщност..Не е важен крайният резултат,който,обективно разгледан,е погромът.Но по-важно за Патриарха е да покаже тоталната степен на извисяване на българския дух,духовното пробуждане на робите,чиято пламенна активизация е провокирана от неистовото желание да се включат в най-святото дело-извоюването на свободата.
Като всепризнат патриот и родолюбец Вазов сам декларира мисията на своя живот-да служи на народа чрез творчеството си,да го поучава и да му припомня славното минало,потъпкано в новата действителност.Чрез романа той за пореден път доказва,че е дълбоко обвързан с битието на българите,създавайки произведение,което говори за тях,но и на тях.Изобразявайки по необикновен начин преобразяването на обществото,осъществило се за краткия период от една година,авторът провокира своите сънародници да се върнат към възрожденското минало,в което българският дух е достигнал нечувани висоти.
Интересно е да се отбележи многоизмерността на понятието „народ”,съществуваща в романа..Авторът акцентира не толкова върху мащабите,защото все пак основните действащи лица са затворени в пространството на Бяла черква,а върху всеобщността на процесите.Всъщност подбалканското градче,чийто прототип е родният град на Вазов-Сопот,се явява като метонимия на Вцяла България,която се пробужда от петвековния робски сън..Важно е,че това пробуждане се отнася за обществото като цяло-„от старци до бозайници”.Естествено е,че всеки по различен начин възприема новите идеи и в различен етап се включва във всеобщото дело.Младите,притежаващи характеристиките на ренесансовияия тип хора,родени вече с едно по-разкрепостено самосъзнание,повлияни може би от революционния патос на Ботев,Каравелов, и подбудени от огненото слово на Левски,по-лесно се приобщават към идеята за национална свобода.Това се обуславя от факта,че те духовно са успели да надмогнат оковите на робството.Този процес тепърва предстои да се реализира в умовете на по-възрастните представители на обществото.Но в предвечерието на въстанието всички ще са опиянени от всеобщия патос.Именно в това се състои художественият замисъл на романа-в разкриването на сложния процес на преодоляване на роба и достигане до човека със своя осъзната национална идентичност и желание за независимост.Единението е трудно,но целта е свята,а пробуденото чувство за национална принадлежност е по-силно от социалните предрасъдъци.
Въпреки гениалния замисъл на Вазов,въпреки ясно очертаната основна идея на автора,романът няма точно определен основен проблем.Това обаче не е попречило на произведението да бъде причислено към шедьоврите на българската класика,защото никой не е способен да отрече силата на емоционалното внушение и апотеоза на народното извисяване,постигнати в романа.
Подчертавайки,че това е роман за живота на българите в предверието на Освобождението,в битовия пласт на произведението авторът представя българското битие такова,каквото го познаваВ обществото властват патриархалните норми на поведение,които са единственият коректив на действителността.Животът на Бяла черква протича в типичните топоси на българския възрожденски град-училището,църквата,метоха,с които се запазва българският дух.Но именно това начално представяне на лишеното от драматизъм,спокойно битуване донякъде контрастира с авторовата идея за духовното пробуждане на народа.То обаче напълно се вписва в заявената от Вазов теза,че „робството прави народите весели”.”поробените народи имат своя философия,която ги помирява с с живота...Един народ,поробен...макар и безнадеждно,никога не се самоубива:той яде,пие,прави деца и прави деца-той се весели...”На пръв поглед това твърдение изглежда парадоксално,но дори само от страниците на „Под игото” ние можем да намерим неговото потвърждение..Тази начална картина на робския живот,преди в него да се е появил някакъв движещ фактор,е абсолютният маркер на епохата.Въпреки че в миналото героят на градчето е влизал в съприкосновение с великите личности на времето-като Левски,българите сега сякаш са абсолютно апатични към всеки един призив на бунт.С това внушение Вазов постига едно напълно реалистично изображение на българското общество,което под робските окови е способно да се консолидира в името на една обща цел,но това е процес,белязан от приливи и отливи,т.е. не е напълно завършен..Така в „Под игото”,под влияние на една необикновена личност белочерковенци,които всъщност символизират всички българи,ще успеят да преодолеят робския си страх и да достигнат до идеята за за народна свобода.Когато обаче бунтът вече е факт,градът отказва да въстане.От една страна този отказ е продиктуван от от робския страх и отговаря на историческата истина.От друга той служи на автора,чиято идейна интенция е свързана с изображението на духовното пробуждане на народа,но и насъстоялото се въстание.
Заглавието на творбата насочва към реалното политическо положение на народа-робството.Пълният член е маркер за познатост,известност,а самата лексема носи усещане за трагизъм.Предлогът”под” е знак за ограничение на пространството-намиращите се „под игото” хора сякаш са притиснати,смачкани,ограничени са техните духовни пориви,стремежите им към щастие и свобода.Подзаглавието на романа”Из живота на българите из предверието на Освобождението”смислово се противопоставя на заглавието,защото фиксира узряването на бунта,който ще разчупи оковите на робството.Трябва да се отбележи,че,въпреки заглавието,робството не стои в центъра на повествованието.За робското насилие с неговите конкретно-исторически измерения е само загатното-полудяването на Мунчо,опитът за покушение на Марийка,посеченото дете.Робството присъства най-вече в своите духовно-психологически измерения-наблюдава се в ежедневието,в делничната атмосвера,,във вътрешните преживявания на персонажите.В този смисъл централен проблем на романа става големият проблем за дома като затворено историческо битие и пътя като пространство на националното достойнство и духовната свобода.Идеята за пъта постепенно навлиза в умовете и сърцата на хората и те,въпреки своята херметизация в дома,те променят своя психологически стойностен модел на мислене.

Важно идейно място в романа има началната му глава “Гост”, защото очертава сложния двойнствен облик на националния живот. Тя въвежда като противоположни двата основни образа на българското (традиционния и нетрадиционния), които в хода на романовото повествование ще се слеят.
Мотивът за дома като крепост и ревностен пазител на традицията е отразен още в първа глава на романа”Гост”.Тук е представено най-голямото художествено постижение на Вазов-чорбаджи Марко.За неговия образ авторът е използвал за прототип своя баща-Минчо Вазов,а описанието на Баймарковия дом и двор силно напомня на Вазовата къща в Сопот.Взорът се отправя към лозата,кичестите чемшири,люлякът,зеленината,сякаш за да подчертае живота.Едновременно с това указанията”както обикновено”,”зиме и лете все зелени”,”деня и нощя” изразяват повторителността и цикличността на времето.Пресъздаден е един момент от всекидневния патриархален бит на българина.Традициите се подчертават от задружното сядане на масата и уважението към хляба.Бай Марко се отличава като грижовен баща с подчертан афинитет към практическия метод на взъпитанието-не забранява нищо на децата си,за да не се блазнят от нищо,когато пораснат.Точно тук се открива демократичният дух на героя-отнася се със своята челяд като с равни по права личности.С особена строгост се отнася към спазването на християнските съображения,защото има силно развито религиозно чувство.Затова иска и децата му да не забравят вярата си.Особено силна е неговата вяра в силата на науката:”той вярваше на науката,както вярваше в Бога”.За него знанието носи светлина,събужда умовете и неизменно води към прогрес.Като глава на семейството негово е правото да съди останалите.Затова той в най-висша степен въплъщава обобщения образ на стопанина,отдаден на своя дом,на своя имот и челядта си.
Домът изпъква със своите архетипни характеристики,като съхранител на топлината,уюта,хармонията.Но в тази битова идилична картина неизменно присъства и представата за робството в неговото духовно-психологическо измерене-страха .Тя проличава във фразата”Спи бабината,че турците ще дойдат да те грабнат”.Остро реагира на тази реплика чорбаджи Марко,защото е човек,надраснал страха ,и не иска и децата му да го познават:”Не ги плаши,мале,да не им оживее страхът в сърцето”.
Началният епизод (до появата на каторжника) въвежда първата, традиционната представа за живота. Тук общностното се изразява чрез родовото – Чорбаджи-Марковата къща символизира дома България в навечерието преди подготовката за избухване на Априлското въстание. От една страна, политическите интереси на стопанина (култ към Русия и към древната история на България, омраза към турците) подсказват, че българският дом е облъхнат от възрожденските настроения, т. е., че не живее в епоха на национално безпаметство. От друта страна обаче пространствената и духовна изолация на дома (неин израз са високите му зидове, актуалният страх от турците, консервативните порядки в дома) са знак, че родовият живот не е станал историчен, че семейните ценности властват над патриотичните, че обикновеният българин не е увлечен в талвега на историята.
Въпреки че все още не може да се откъсне от дома,бай Марко притежава достойни човешки добродетели.Затова авторът представя преодоляването на неговата робска психика като път на преодоляване на еснафското мислене,родителската загриженост и житейската опитност в протежението на романа.Проследявайки действията му в романовото повествование,ние отгкриваме все по-висшия етап на метаморфозата,извършваща се в сазнанието му.Знак за този преход откриваме още в поведението му спрямо Кралича,когато последният прескача оградата на къщата му.Така още от началото авторът подготвя читателя за момента,когато героят ще достигне до идеята за нуждата от свобода.
Появата на Иван Кралича нарушава привидното спокойствие на дома.Нахлуването му първоначално се възприема като навлизане на чуждото,демоничното в устоите на родното.Паниката,в която изпада семейството,е знак,че хармонията е само привидна и отстъпва място на вечната тревога и страх.Мотивът за робския страх обвързва в съзнанието на хората турците и хайдутите в общата представа за злото.
Неизменно Иван Краличът носи със себе си идеята за пътя ,затова прескачането на Баймарковата ограда се превръща в символично докосване на два свята-на революционния облик на времето и бита на българския дом.Пристигайки в Бяла Черква през нощта,той носи със себе си стихията на бунта и ясното съзнание да противодейства на робската апатия,обхванала жителите на градчето.Неговата изключителност произтича от факта,че той е успял да премине през нечувани изпитания,преодолял е непродолимото,избягвайки от Диарбекир.Той е герой,чиято появя ще размести пластовете на робския живот,ще развали робския ред,за да предизвика хаос,както в обективния,така и в субективния свят на хората.Той знае,че чорбаджи Марко няма да го издаде на турците,защото е уверен в солидарността и чувството на съпричастност към съдбата на ближния,които се проповядват в християнската религия.А в дните на робството религията е един от основните стожери на националния дух.Въпреки че връзката с патриархалния бит и традиции у чорбаджи Марко е дълбока,продиктувана от стремежа да запази своето семейство,целостта на своя дом,неговото поведение стои далеч от безропотното подчинение на съдбата.Душата му милее за народните хора,за патриотите.Именно тази любов го подтиква да смени писмото,уличаващо Соколов, с друго.Тази дръзка постъпка е престъпване на божията заповед”не кради”,но тази кражба е „свещена”,защото е за спасението на един българин.

Внезапната поява на избягалия каторжник внася другия, противоположния образ на българското – нетрадиционния. В първа глава чрез чорбаджи Марко и Иван Кралича си дават среща две епохи (средновековна и ренесансова), две ценностни системи (родова и общественическа), две психологии (на примирение с робството и на революционна непримиримост). В този смисъл двамата герои са образи-исторически тенденции – от битов инцидент тяхната среща се превръща в символ на историческата среща между водача и народа. Сцената бележи важен момент от разгръщането на темата за израстването на народа – внасянето на бунтовната идея в спокойния до скоро български дом. Отношенията между двата типа българи – човека на Дома (стопанина) и човека на Пътя (революционния деятел) – внасят един от основните мотиви на творбата – за патриотичната приемственост между водач и следовник. Негова илюстрация е самата сюжетна съдба на Марко (в края на романа той е изпратен на заточение там, откъдето в началото Огнянов избягва). Патриотичната им интеграция подчертава и тяхното именуване – Марко Иванов и Иван Кралича са имена, преплитащи два мита за национално спасение – вярата в руския цар освободител – “дядо Иван” и в народния закрилник Крали Марко (показателно е, че персонажите, които са пародии на героическо поведение, са именувани Иванчо, Рачко, Генчо). Идентично е именуването на Иван Боримечката, Соколов и Бързобегунек.
Идейно-сюжетен двигател на процеса на сливане на битово и авантюристично е Бойчо Огнянов. Той има специфична функция в романа – да разколебае чрез нестандартни действия властващия досега битов ред и моралните норми, които го поддържат. Литературната наука го определя като “герой-закононарушител”, т. е. епически персонаж, който има за задача да разруши старото морално равновесие и да изгради ново. И наистина всяка индивидуална или масова промяна е подбудена (пряко или косвено) от Огнянов: чорбаджи Марко нарушава свой собствен етически принцип – чете чуждо писмо (“Писмото”); воденичарят се включва в убийството на турците (“Бурята”); малката Събка огласява една стаявана национална надежда (”Радини вълнения”); един монах краде църковни пари за въстанието, а наставникът му благослови кражбата (“Зелената кесия”); у един сътрудник на турската власт заговаря патриотът (“Един шпионин през 1876 г.”).

Наситените с напрежение и драматизъм действия в романа се извършват обикновено през нощта,предпочитано романтическо време на тайнствата и заговорите,на престъпленията.През нощта се развива сюжетът и на главата”Бурята”.Драматизмът на ситуацията градира не само от натрупването на характеристиките на мрака и тъмнината,но и от постепенното засилване на бурята.Вятърът,дъждът,гръмотевиците се явяват със своите митологични измерения като стихии на хаоса,злото и смъртта.Персонифицираният пейзаж представлява една апокалиптична картина,носеща заплаха за човешкия живот”тревите,бурените съскаха”,природата”фучеше”,виелицата е „бясна”.За момент се появява усещането за безнадеждност,безизходност от наближаващата трагедия.Краличът е преследван от враговете,а появата на воденицата е неговото спасение-тя му дава защита от природните стихии и от гонещите го заптиета.
В тази глава за първи път в романа се въвежда конкретно-историческият образ на националния потисник(чужденеца според митологичните представи).Авторът го представя в процеса на насилието,което извършва над невинни хора,в случая над българските жени.В позицията на жертви застават воденичарят и дъщеря му-Марийка,която в следствие на уплахата по-късно започва да заеква.Жестокостта и безчувствеността на поробителите се откриват в характеристиките,които получават.Вазов залага на животинското начало в описанието им:”малките му сиви очи играеха лукаво и злобно като на маймунката”,”със скотоподобно лице,по което личеха най-животински инстинкти и жестокост”.Турската свирепост,аморалност и безнравственост се подчертават от низките страсти,порочността им в отношението към воденичарската дъщеря.В този епизод е поместена и първата проява на бунта срещу робската съдба.Иван Краличът е този,който дръзва да се противопостави на робството,убивайки двете заптиета и спасявайки Марийка от техните жестокости.От гледна точка на християнските ценности постъпката му е греховна,но от гледна точка на моралните закони на времето тя е своеобразен подвиг,една от редките прояви на героизъм и съпричастност към участта на свои сънародници.Същевременно героят ясно осъзнава,че единици от народа не могат да извоюват свободата,затова са нужни общи усилия,масов народен подем:”Българският народ само тогава ще се види свободен,когато цял грабне топорите и изтреби тия душмани”.В тези думи изпъква поривът към свобода,разбиран в плана на националното ,но националното освобождение предполага първо духовно израстване на поробения народ чрез осъзнаването на неговото най-висше призвание-борбата за свободаОттук нататък всяко едно място,до което се докосва Иван Кралича ,се превръща в топос на бунта.Това се отнася в голяма степен и за манастира,който героят за първи път посещава в 3 глава на романа.Тайнственият романтичен пейзаж се среща и тук.Описанието на църквата донякъде противоречи на представите,че тя е божия обител,сакрално пространство на надеждата,светлината и вярата.Ритуалното падане на бора,въплъщаващ митологемата за световното дърво,е знак за смъртта на пространствения вертикал,за прекъсването на връзката с Бога,за страданието и смъртта:”Манастирът затъмня,не весели вече окото гигантското дърво,не възвишават благочестиво душата зографисаните образи на светци...с изчовъркани очи от кърджалии и делибашии”.Злото е навлязло и тук,оставило е своя зловещ отпечатък като е осквернило иконите,профанирало е пространството.От друга страна обаче в манастира витае и революционният дух на епохата,въплътен в лицето на отец Викентий.Той представлява онази част от духовенството,която вече е осъзнала,че истинският път към свободата е активната борба,а примирението и напразните молитви не ще постигнат нищо.Самият факт,че е укривал Левски в своята килия,а сега приютява и Кралича,води неизменно до внушението,че пътищата на Апостола и бунтовника се сливат.Идеализацията се превръща в основен похват в изграждането на образа на Иван Кралича:”Честното сърце на дякона угади в госта един човек,тъй благороден,както и юнак”.”Юнак” е ключова лексема,заета от фолклорно-митологичните представи,превърнала се в образ-символ на героичното,на еволюционния порив.Негова главна характеристика е действената добродетел.Юнакът се обрича на една идея и я отстоява докрай,преминава през хиляди изпитания,за да я защити,в нейна чест може дори да изгуби живота си.В мига на тази жертвена смърт той извършва най-големия си подвиг.
Специфично е и отношението на още един маргинален персонаж-Мунчо- към личността на Бойчо Огнянов.Този герой познаваме още от повестта”Чичовци”.Той се отличава от масата заради своите лудост и идиотизъм,придобити в следствие на турското насилие.Той нарича често Кралича”русиан”,което прозвище е тълкувано от отец Гедеон като „таласъм”.Чрез тази интерпретация образът на Огнянов се обвързва със смъртта,с „нечестивото”.Неговите постъпки обаче съдават коренно противоположни внушения.Разбирайки ,че Соколов страда по негова вина,Краличът,без да се замисли за собствения си живот,решава да се предаде,да пожертва себе си,за да спаси невинен човек.Тази постъпка е свидетелство за изключителната му нравственост,за човеколюбието.В очите на дякон Викентий той израства като светец:”Тоя човек му се видя сега още по-висок и с още по-ново обаяние въз него.Образът му се осия с онази благородна светлина,която само великите пламвания на доблестта хвърлят връз човешката физиономия”.Словото на Огнянов пробужда съзнанието му ,трогва душата му,защото притежава съзидателната сила на светото слово.
Другият доказал себе си апостол-революционер и ревностен патриот в Бяла Черква е доктор Соколов.Авторът въвежда образа му в 4 глава на романа,в дома на чорбаджи Марко.Там събралите се обсъждат неочакваната поява на бунтовника.В очите на Соколов Бойчо Огнянов израства като истински мъченик:”почти гол,сух,слаб...и едвам се държеше на краката си”.Виждайки окаяния му вид,докторът услужливо му предлага сакото си.Самият акт на подкрепа символично го обвързва с пътя на апостолството. До появата на избягалия каторжник Соколов има утвърден социален образ в градчето – ерген-бохем, склонен към екстравагантен живот, към приключения, т. е. човек с несериозно, игрово отношение към живота – пълно отрицание на уседналия домашен бит на белочерквенци. Срещата с Огнянов обаче пренарежда битието му – превръща несериозния младеж в саможертвен бунтовник.Соколов не е човек на дома,не е свързан с патриархалните традиции-това личи от подредбата на дома му,която е коренно различна от тази на чорбаджи Марко.Крайно неподредена,къщата му издава неговия бохемски живот.Докато Марко се грижи за многобройна челяд,Соколов се грижи за един звяр-мечка.Безспорно обаче най-важната черта на неговия характер е съзнанието,че не робското примирение е пътят към спасението от болката,насилията и страданията,а активната борба за свобода.Образът му е по-пълнокръвен от този на Бойчо Огнянов.Той е представен като ренесансов тип човек,прилича по поведение и светоглед на Бокачовите герои от „Декамерон”.той е най-отявленият привърженик на делото на Кралича и най-верен негов приятел.Той безрезервно се включва в подготовката на бунта,с което демонстрира свободолюбивия си дух и патриотичното си съзнание.Не така праволинеен е докторът в своя личен живот,което го отличава от идеализирания образ на Огнянов.Именно този герой обаче ще остане докрай верен на идеята за свобода и ще отстоява човешкото си право да я има.Тази негова категорична позиция говори за необикновената му воля,за процеса на трансформация на съзнанието на българина,достигнал у него до връхната си точка.
Герои като Огнянов,Соколов,Рада,Каблешков обслужват романтико-приключенската (милитаристичната) линия в романа. Тяхна събирателна черта е чуждостта им спрямо традиционната среда (те идват отвън, нямат родови връзки с обществото и са несъответни на традиционния морал). В образа на Огнянов Вазов синтезира своето историческо понятие за мисията на личността в историята. Революционният будител индивидуализира потисканите многовековни борчески желания на народа; той е продукт на историята; явява се в определен момент от народното съзряване и въплъщава зрелостта на националната идея. Народът го възприема за героически еталон и се стреми да му подражава. Така в процеса на тази идентификация според Вазов се твори новата възрожденска история. Може да се обобщи, че Бойчо Огнянов организира едно нова социално пространство на свободния български дух, в което се утвърждава нов морал и нов тип социално-битово поведение.
Както твърди Валери Стефанов”човекът в „Под игото” е цялост,състояща се от притежания”,затова не всеки може да надмогне своята пристрастност към собствеността и да се включи в общата екзалтация на бунта.показателен е фактът,че героите,които най-бързо приемат идеята за борбата,са „безродници”,непринадлежащи към еснафското общество в Бяла черква,а сякаш присадени в него.Не така обаче стоят нещата с чорбаджиите.Най-явен отрицател на идеите и делото на Бойчо Огнянов от кръга на местните еснафи е чорбаджи Юрдан,който отказва да се присъедини към общата акция и така се вписва към не-българите в романа.В противовес на свободолюбивия дух на чорбаджи Марко и неговият спокоен дом е показан "чуждият" дом на чорбажди Юрдан. Ако богатото предметно описание у Марко показва неговата богата душевност, то липсата на каквото и да било предметно описание, по същата логика, представя бездушния чорбаджи Юрдан. В неговото семейство Вазов ни въвежда по време на един празничен обед, послучай "отвратки" – народен обичай от цикъла на сватбените обреди, когато булката се връща на гости в своя дом. В компанията на многолюдното семейство (което остава анонимно, за разлика от Марковото) изпъкват образите на кака Гинка – женената дъщеря на Юрдан, "хубавелка още, приказлива, хлевуста и лудичка" и на калугерицата Хаджи Ровоама – сестра на чорбаджията, "която беше куца, злъчна и сплетница". Разговорът протича весело, но е изпъстрен с клюки, злобни забележки и подигравки по адрес на отсъстващи от трапезата хора.В този смисъл Юрдан се явява пълен антипод на Марко.Представител на богатото чорбаджийско съсловие,в стремежа си да запази своя имот,име и влияние,той се подчинява раболепно на установения политически,социален и морален ред.Социумът не уважава Юрдан,защото още в младостта си той е нарушил етичните закони като е ограбвал сиромасите,и закона за националното достойнство чрез „братуването” с националния потисник.По своите характеристики той се доближава до образа на изедника-богаташ,познат от Ботевото творчество(Елегия,Борба).Юрдан е коренно противоположен характер на чорбаджи Марко.Авторът определя Марко като „малообразован човек от прежното време” и едновременно с това като един от „онези родолюбци,жъдни ревнители на новото умствено време”.За сметка на това чорбаджи Юрдан е представен като „целокупен човек от миналото”.Тук трябва да се уточни,че „прежното време” е времето на предишното поколение и то няма нищо общо с „старото време”,чийто период е преди Възраждането и което се определя като време на неосъзнатия човек,на роба.

Така, още в самото начало на романа, авторът ни представя две диаметрално противоположни реалии. Два свята, две смейства, които са представени изцяло в духа на тяхната патриархалност. Домът на чорбаджи Марко ни се представя като пространство свободно и пазещо българщината, а този на чорбаджи Юрдан като гнездо на злото, пространство на хората "от старото време", на "чичовците", на закостенелите разбирания и застоя.
Коренно различни са хората,които съставляват обкръжението на героите.Общуващите с чорбаджи Юрдан са морални антиподи на приятелите на чорбаджи Марко.СВоеобразен духовен сродник и продължител на чорбаджиюрдановото дело е Кириак Стефчов.Въпреки че е млад човек,”ръждата”е разяла душата му и е погубила човешкото у него.Той се отличава с антидемократично и антихуманно поведение,които са резултат не само от социалния му статус,но и от личните му черти-болезнено честолюбие,суетна гордост,отмъстителност,грубост,жестокост.Стефчов е изключително верен на управляващата власт,за него беят казва:”...челебият се оказа по верен стълб на престола”като го сравнява с турския шпионин Заманов,който се отказва от ролята на предатели се приобщава към общобългарското дело.Стефчов не може да порасне до големите свободолюбиви идеи омразата му към бунтовниците го заслепява,превръща го в родоотстъпник.Той остава ччужд на процесите на консолидация на нацията,а съзнанието му не е способно да изживее една нова метаморфоза,трансформирало се веднъж в тип „роб” и „предател”.Въпреки всеобщото духовно пробуждане съществуването на такива личности е показателно за народопсихологията на българите,прекарали пет века под робство.Не всеки е призван да надмогне собствената си ограниченост и да достигне до висотата на народния дух,възмечтал свободата.В този смисъл чрез образите на чорбаджи Юрдан и Стефчов от една страна и на Соколов и Огнянов от друга се очертава основният конфликт на епохата-между отрицателите на бунта и радетелите на свободата.
У чорбаджи Юрдан чессто пребивава един персонаж,познат ни от повестта”Чичовци”-хаджи Смион.Характеристиката на образа е почти същата,както и в повестта-съобразява се с мнението на околните,защото всъщност е безконфликтна личност.Но в определени моменти у него съзираме,макар и минимални,наченки на национално чувство и човещина.Първоначално те се проявяват само вътрешно:”За честта на хаджи Смиона трябва да кажем ,че той искрено се зарадва на освобождението на Соколов”,а в края на романа той открито заявява желанието си да се помогне на Огнянов.
Много често в романа Вазов напомня за историческото минало на народа.Познаването на българската история в годините на робство спомага за съхранението на българския дух и българския етнос.Особено място в това отношение заема главата”Радини вълнения”,където се разкрива културно-историческият образ на българския учител и облика на възрожденската публика.Чрез дребни детайли са посочени основни моменти от националната ни история,които са маркер за национална идентичност-образите на Кирил и Методий на сцената,въпросите относно покръстването,освобождението от византийско робство.Тук за първи път Иван Кралича се явява пред обществото на Бяла черква,като използва друго име-Бойчо Огнянов.Той не може да е сигурен в подкрепата на хората,свикнали да живеят в тесните граници на еснафския свят.Това е причина той да скрие истинската си същност и да се представи за учител.Въпреки опасенията му неговата помощ и подкрепа по време на изпита водят до одобрението на голяма част от народа.в очите на хората той израства като благороден човек ,т. е. в един миг чужденецът става духовно близък и свой.Характеристиката,която авторът му дава”страдалческа бледност”доближава образа му до изображенията на иконите.Емблематиче е фактът,че именно в деня,когато той разкрива себе си пред градската общественост ,биват произнесени гласно словата,които бележат началото на народното пробуждане.Малката Събка допуска грешка от гледна точка на робската психика и еснафския морал,като в отговора си засяга индиректно въпроса за Русия.Заявлението и,че”от османско иго ще ни освободи Русия” е открита изява на скритото колективно желание,непроявено досега публично поради робския страх ,сковал душите на хората.Събка в своята невинност изразява въжделената мечта на всеки един българин,познал свободата в духовен аспект.Застъпвайки се за нея,Бойчо Огнянов открито заяявява своята позиция спрямо робската действителност,превръщайки се в открит враг на турските „приятели” сред българите в Бяла черква.
Тъй като Бойчо Огнянов всъщност е романтически тип герой,който по принцип е фигура на сблъсъка и влиза в непрекъснат двубой със силите на злото ,той често попада в конфликтни ситуации със своя морален антипод Стефчов.Като типични противници те често се борят за надмощие.Типичен пример за това е главата”Отзиви”:”От едно съображение на друго Стефчов инстинктивно почувства ,че Огнянов не е чужд на тайнственот приключение...Кириак реши да проникне в мрачината на това дело и се залови за тая работа със всичкото упорство и страстност ,които е способна да произведе омразата на една зла и завистлива душа”
Името,което Иван Кралича приема,не е избрано самоцелно,а носи определено символно значение.Личното наименование е производно от лексемата”бой”-синоним на борбата,а фамилията произлиза от „огън”-митичен символ на бунта(мита за Прометей).В този смисъл в личността на героя авторът отразява човека,който ще възобнови света.Емблематично в това отношение е и наименованието „Кралича”-то произлиза от името на герой от юнашкия фолклор Крали Марко(символ на смелостта,героизма,духовното величие).Разгледана в този аспект,фамилията на Соколов също има символичен смисъл.Производно от „сокол”,птица с специфично значение в юнашкия фолклор,вибрираща с характеристиките на могъществото и величието,то едновременно с това отпраща към представата за птицата като медиатор между земята и небето и духовно извисява героя.
Подробни сведения за миналото на Бойчо Огнянов научаваме от главата”Бойчо Огнянов”.Бил е изгнаник в Диарбекир,но въпреки тежкия живот,въпреки мъките,на които е бил подложен,неговият дух е несломим,гордостта е непобедима.Като носител на идеята за бунта с идването си в Бяла Черква променя всекидневното битие на хората.Самият Вазов го определя като „смел до безумство,влюбен в България до фанатизъм”.Безумството,лудостта са метафори на народния устрем към свободата,знаци на преодоляната робска психика,на духовното израстване на роба до творец на съдбата си,до човек.Първоначално проявленията на лудостта в романа са единични,но постепенно се превръщат в характеристика на масата.Единично проявление на безумието е и кака Гинка,”лудетината”,която оправдава Събка в главата „Радини вълнения”,защото това,което момичето казва,според нея е самата истина.Само”лудите” могат да си позволят такава дързост в това робско време.Това е доказателство,че идеята за бунта постепенно навлиза в умовете и сърцата на хората от града и води до разединението на дом,род и семейство.Типичен пример за това е семейството на чорбаджи Юрдан,където единствено стопанинът и неговият зет не порасват до големите свободолюбиви идеи.
Един от прототипите,които Вазов използва за изграждането на личността на Бойчо Огнянов,е образът на Левски.При движението си в социалното пространство той се явява с лъжливо име,превъплъщава се в различни роли-поп,турчин,защото има врагове в социалното пространство.Също така той безрезервно се отдава в името на свободата и в нейно име се отказва от всичко лично.Изключително алтруистична натура,той поставя щастието на своя народ на първо място.Огнянов има ясното съзнание,че пътят,който е поел,е страшен,изпълнен с много препятствия:”Знаеше,че има да срещне много пречки и премеждия”,но това е единствениеят път към преодоляването на робската зависимост и търсенето на свободата.Дори любовта му към Рада е хармонично съчетана с любовта към България:”Тая любов зацъфтя и заблагоуха при другата любов”,”стига отечеството ни...да възкръсне из борбата окървавено,но свободно,то аз с радост ще умра за него...Една тъга ще ми остане само на този свят...защото те обичам безпределно...защото ти владееш моето сърце...но животът ми,о,той принадлежи на България.”Вазов създава Огнянов,за да разкрие сложната,но ненарушима връзка между водача и народа,които единствено заедно са способни да напишат историята си.Задал вече максимата за неотменната обвързаност между личност ,народ и история в „Епопея на забравените”поетът тук я продължава,но вече с цел да възпее подвига на българите ,успели да надмогнат себе си и да пожелаят своето освобождение.А пътят от пожелаването до осъществяването е вече кратък.Ако Левски не бе съществувал,едва ли българският народ щеше да се обедини около идеята за свободата.По същата логика,без влиянието на емблематична и харизматична личност като Бойчо Огнянов обществото в Бяла Черква едва ли би могло да достигне до новите прозрения.
Влюбвайки се в Рада,Краличът е убеден ,че тя трябва да узнае за неговата мисия,като искрено се надява тя да приеме призванието му.Рада реагира по същия мъжествен начин като либето на бунтовника от Ботевата творба”Пристанала”и коренно се различава от любимата на юнака от „до моето първо либе”..В този момент тя се явява истинска родолюбка и патриотка.Тя приема личностния идеал на своя любим и дори го споделя:”Не ме оставяй тука ,Бойчо,живейш ли ,мреш ли,искам да бъда при тебе!”.В контекста на възрожденската епоха и на динамичните процеси на емаципация на съзнанието нейното решение да го подкрепи и следва докрай изглежда абсолютно логично.То е знак,че младата жена е извървяла пътя на личностното си освобождаване от оковите на робството.Оттук става ясно,че темата за пробудата е очертана и чрез мотива за еманципацията на жената. Образите на кака Гинка и Рада разкриват преминаването на границата между родово-битовото и общностното пространство. Българката упражнява престижна професия, която е била до скоро привилегия само на мъжа, посветена е в революционната конспирация, шие бунтовно знаме (Рада); на публично място проявява патриотичен кураж (кака Гинка).
Красноречив пример за това,че обществото вече започва да съзрява и тръгва по пътя на духовното освобождение ,е и патриотичната еуфория,в която изпада публиката от главата”Представлението”.Тук българите вече гласно изразяват своите въжделения,използвайки чуждото слово-песента.Отново акцентът пада върху трансформацията,която е бавен и постепенен процес,свързан с преодоляването на робския страх и еснафската закостенелост,с пресичането на патриархалния консерватизъм,но важното е,че този процес е успешен и резултатите от него се проектират не само в субективното пространство на личното,но и в обективното-чрез думите.На преден план изпъкват будното национално съзнание,нарастналото патриотично чувство,но и наивният порив към изкуството,стремежът към разширяване на културния хоризонт.Тъй като песента е начин на саморазкриване на душата,на копнежите и идеалите,запяването на Чинтуловата бунтовна песен провокира патриотичния патос,опиянява хората:”Мъжественият мотив на тая песен като невидима вълна порасте,изпълни залата,заля двора и се пръсна в нощта...Песента цепеше въздуха,разпаляше и опияняваше сърцата.”Патриотичното въодушевление се пренася от сцената в Ганковото кафене,обхваща тлъките,където момите пеят бунтовнически песни,а майките възпитават децата си в бунтовно чувство.
Естествено наивно е да се счита,че всички се приобщават към идеята за свободата.Въпреки възторжения си патос и идеалистичен мироглед,Вазов все пак създава една обективна картина на действителността.Пречупена през призмата на собствената му субективна преценка,тя бива „населена” с една раздвоена персонажна система.Героите на Вазов се определят като българи и не-българи.Единственият критерий,по който авторът извършва тази категоризация,е отношението им към битието на народа.За първи път Ботев внася нова трактовка в интерпретирането на опозицията „родно-чуждо”,а Вазов я заимства.Затова според него единствено хората,възприели идеята за национално освобождение,са белязани със знака на българското.Всички останали,независимо от националната им принадлежност,са лишени от място сред истинските българи,те са чужденци по дух и манталитет.
Основен лайтмотив в романа,трайно свързан с идеята за лудостта,е мотивът за пиянството като метафора на духовното опиянение от идеята за свободата.Това пиянство е съвсем различно от своя битово принизен еквивалент на пиенето-забрава,познат от Ботевата елегия”В механата”.Соколов ходи „като пиян” от рочита на брошурата,пълна с патриотични фрази и апели за борба.На „пиянството” е отделено изключително внимание в главата”Силистра йолу”Тук от една страна се акцентира върху пиенето-забрава като единствен начин за оцеляване на народа и бягство от действителността”Една бъклица вино прави...да забравиш робството”,но от друга страна то се явява като израз на патриотичното въодушевление.Сцената,която разиграва тук г-н Фратю, напомня на тази от „Въздухът трепери”.Образът му отново е представен чрез средствата на пародията.Прочутото му слово за българското liberte бива произнесено и тук,но отново единствено под влиянието на алкохола.Персонажът обаче стои далеч от идеята за свободата,защото често изпитва панически страх от поробителя-напр.когато всички запяват патриотичната песен на представлението,той се снишава,за да се скрие.Този герой въплъщава негативното,”чичовското”духовно равнище на българското. Не веднъж в романа той изявява готовност за включване в революционния живот. Винаги обаче го прави с предпазливост, даваща му място за отстъпление от заявеното – прокламира високо за “българското liberte” (назовава свободата на чужд език) или за сводоба, но “ниско”, да не чуе някой турчин. Ярък пример за разликата между това, което говори и това, което прави е поведението му в метоха – когато Огнянов има нужда от него той се скрива и не му помага. В края на романа, след като въстанието е вече потушено, Фратьовото слово и дело за първи път съвпадат – той се обявява за верноподаник на султана.
Главата „Силистра йолу „ е поредният пример за сливането на патриархалното и възрожденскотоповедение. Традиционният излет в красивата планинска местност от народно веселие се превръща в поле на бойни патриотични настроения. Основна тема на разговора е смисълът на предстоящото въстание, което показва, че революционните дебати напълно са изместили обичайните битови теми и проблеми. Честите жестикулации и бурното участие в разговора показват въодушевлението на народа от предстоящия бунт, а участието на всички в този разговор е още едно доказателство за всеобхватността на революционализацията. Непринудеността на бойната песен и револючионната декларация свидетелстват за готовността и желанието на народа да въстане.
Композирането на романа е подчинено на целта за максимално емоционално въздействие върху читателя.Авторът непрекъснато поддържа напрежението чрез съзнателно забавяне на драматични моменти или чрез провокативни заглавия:”Неочаквана среща”,”Гробът говори”,”Една безпокойна почивка”. В романа „Под игото” могат да се срещнат три типа глави в композиционна отношение.Единият е „разказов тип”-случката се изчерпва в рамките на главата.-„Радини вълнения”,”Представлението”.Вторият тип са т.нар.публицистични глави,където събитието е игнорирано за сметка на авторовия коментар-„Пиянството на един народ”.Третият вид сеопределя като новелистичен,тъй като случката се разгръща в рамките на няколко глави-„Безпокойство”,”Козните”,”Друг се хваща в клопка”,в които се разгръща конфликтът между Огнянов и Стефчов.Оповавайки се на подлостта,Стефчов успява да открие реалната самоличност на своя противник.Тук е застъпен мотивът за клопката,,за узнаването на истината чрез хитрост и коварство.След разобличението на Огнянов вследствие предателството на Стефчов ,човекът,който помага на бунтовника отново е един маргинален персонаж,отличаващ се като патриот и родолюбец-Колчо слепия.Лишеността от зрение се превръща в белег за издигане над ежедневието.Физически сляп,героят е духовно зрящ,защото е прозрял достойното човешко поведение.Помощта му за спасението на Огнянов се възприема като изключителен подвиг.(същата идея е вложена и в лишения от разум Мунчо)
След бягството от Бяла Черква Огнянов сякаш попада в едно враждебно ,неприютно пространство.Това особено ярко личи от главата „Скитник”,чието наименование насочва представите към човек-безродник,лишен от топлината,уюта и закрилата на дома.Отново,както в главата”Бурята”,природната картина е персонифицирана,носи усещане за заплаха,стихиите напомнят на апокалиптични чудовища,готови да погълнат човека,да разрушат личностната цялост.Появява се образът на орела-хищник,който по своите характеристики коренно се различава от съчувстващия на юнака орел от „Хаджи Димитър”:”сякаш тази плътоядна птица чакаше да и приготвят кървавия обяд”.Бродейки напосоки, Огнянов насочва мислите си към миналото величие на България.В спомените си той сакрализира образа й ,нарича я „богиня с кървав ореол”.В стремежа си да запише и своето име към светлите имена на родината,героят ярко очертава и своята мечта да умре за България.За да засили напрежението,Вазов отново използва нощта.Достигнал до крайно изтощение,Огнянов най-накрая намира спасение.Добри приятели и истински християни от Веригово му оказват помощ.Хората в този град се отличават със своята духовна щедрост,доброта,отзивчивост.Те уважават,почитат и обичат своя сънародник,запленяват се от неговото огнено слово”Жедни бя ха душите им да чуят разпаленото слово на „даскала”.Образът му отново се свързва с личността на Левски и респективно с Христос.Делото му хората определят като свято:”Тежко е,тежко е ,даскале,вашето дело на земята,но то е славно и похвално,защото сам бог ви е вразумил да слугувате на народа.”Бойчо Огнянов е сравнен с Христовите апостоли,пратени от Господ на земята,за да помагат на хората.

Ескалацията на народния подем бележи седянката в Алтъново. Оказва се, че мястото за робска разтуха и любовни закачки се е превърнало в среда за деклариране вече не само на бунтовни желания, а на революционна готовност (младежите говорят за бунт, както обсъждат обикновени делнични теми; въстанието се приема вече не като гибел, а като бъдещ празник). Тази промяна в поведението на ергените Огнянов характеризира като състояние на “геройски фатализъм”.

Обхватът на националното събуждане е представен именно чрез революционализацията на най-масовата социална прослойка – селската маса. В нейния образ Вазов влага своите разбирания за двигателя на историята – историческата мощ на една нация се корени в нейната проста, неука прослойка. Образът на селяшкото множество се конкретизира в Боримечката – герой с много важни идейни функции. В един план той разкрива превръщането на революционната идея в бунтовна практика и въплъщава същностна черта на националния дух – действеност в мигове на историческо изпитание (той повежда селяните към кървава разпра с турците, той изнася топчето на хълма и т. н.). В друг план Боримечката отразява народното понятие за физическа мощ. В трети, символизира неунищожимия витализъм на националния дух, т.е. способността на народа да съхранява своя исторически оптимизъм въпреки погрома. Неговите думи след потушаването на бунта: “Та като загинала Клисурата, България няма да загине я!” са кулминация на идеята за народното израстване в романа „Под игото”

Революционният път на масата има ясна линия: грижа за укриването на Огнянов – превръщане и на алтъновци в Огнянови последователи – съхраняване на националния оптимизъм след погрома. Ето защо двете сцени: изнасянето на черешовия топ и оцеляването на Боримечката (избягва във Влашко с други въстаници) са символно натоварени. Първата бележи успоредно с пространственото, и духовното извисяване на националния дух, а втората – неговото морално и физическо оцеляване. Разбира се, описаният гръм на черешовия топ разкрива и способността на Вазов да представя от различни гледни точки образа на българското в “Под игото” – не само от героическа, но и от трагикомическа. Ето защо в един план топът въплъщава върховната готовност за саможертва, а в друг – националната наивност. Това сложно естетическо виждане отразява историческия конфликт между огромния патриотичен ентусиазъм и жалките военни средства, с които той е изявен.
Сливането между патриархално-битовото и революционното в романа има своя веществен израз в образа на черешовия топ. Неговите съставки (корпуса му – от Марковата череша, снарядите – от топузи на кантари) показват, че военният реквизит е набавен от семейно-битовия. Трансформирането на битова вещ в бунтовна (череша става българско оръжие) символизира превъплъщението на народа от мирен стопанин в бунтар. Тази метаморфоза подчертава самодейния характер на въстанието (така самодейно е и театралното представление). В този смисъл народът може да се приеме като воин-аматьор. Именно в тази самодейност Вазов вижда трагическото величие във възрожденската история.
След напускането на Кралича,в Бяла черква за него се разпространяват различни митове.Доминира мнението,че той е трагично загинал,и в очите на народа той израства като светец и мъченик.Своеобразната му „смърт „бива компенсирана от появата на една друга светла личност-Каблешков.Докато Огнянов е по-скоро човек на действието,то Каблешков е идеолог на подготвяното въстание.Тъй като вторият е маргинален герой,неговото единично присъ ствие го определя като духовен апостол,проповядващ бунтовническите идеи чрез силата на словото”разпали ги с огненото си слово”Прави впечатление,че идеолозите и организаторите на революцията са най-вече из средите на българската интелигенция-учители,доктори,студенти.Особено ярко техният облик се разкрива в главата”Болните на д-р Соколов”.Самото заглавие носи двойствено значение.От една страна в комичен план представлява промяна в ежедневието –на мястото на вещите,указващи колоритността на бита,се появява ножът с надпис”Свобода или смърт”,от друга страна заглавието са свързва с вътрешния конфликт на героите,които се потапят в подготовката на бунта,за да забравят за личните си чувства-Соколов страда за Лалка,а Кандов и Огнянов страдат за Рада.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Под игото 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.