Платон - биография


Категория на документа: Литература


Диалектиката

Раждането на знанието става в разговор, в спор между единното и раздвоеното, между необходимото и случайното, между устойчивото и колебаещото се. Разбира се, когато разговаряме или спорим с някого, ние прекрасно можем да си представим, че сме изразители на "самата истина". Най-често това си представяме, ала работата е там, че и другият ни отвръща със същото. Използваме ли образа на пещерата, можем да твърдим, че си говорим един-другиму от пещери, страхувайки се да напуснем убежището, но пък смятайки за особена благотворителност да вкараме събеседника в нашата пещера. Понякога той се съгласява, прибави ли се и физическа сила. Но не в това е съгласието и не непременно то е цел на диалога: в диалога обсъжданите неща и обсъждащите наистина трябва да станат "други", ала "по душа", а не насила, не робски; те трябва да израснат към истината си природно, естествено, а не да се подчинят на манията на въобразило си истинност същество. Тази мания е твърде опасна и може би поради това, обяснявайки мита за пещерата, Сократ казва на Главкон: "Бог знае, дали това е вярно", а именно, че "в края на областта на познаваемото е идеята за доброто" и по-нататък: "стигналите до това заключение не желаят вече да се занимават с човешките работи, а душите им винаги се стремят нагоре". А "нагоре" е "извън пещерата".

Значи разговорът представлява освобождение, отиване към светлината на съществуващото, напускане на едно място, в което си въобразяваме, че пребиваваме. Нашата обител не е единение с места, не е затваряне в стени, а е пътят към знанието; път, по който постоянно отхвърляме раздвоението. Но за да става това, то и раздвоението трябва да ни се представя поне веднъж като "едно", като "присъствие в двойствеността", като нещо, което, разпадайки се на две страни, ни кара да изберем една от тях, за да я подложим отново на деление, на "диареза".

Така собствено води разговорите Сократ и понякога ни се струва, че се самоопровергава, че ни иронизира, че знае истината, но не желае да ни я каже. Но откъде идва това? Нима не от интуицията ни, че все пак и при незнанието ние предполагаме някаква устойчивост? Нима не от това, че и извън разговора и думите има твърда почва, на която винаги можем да се опрем? Разбира се.

Но с това се подразбира и присъствието на един абсолютен съдник в неспирното роене на видимостта, на един "трети участник" във всяко събеседване. Тъкмо той не може да бъде видян с очи, ала обърнем ли мисловния си взор към същностите, ще разберем нуждата от неговото присъствие - вече разумно, понятийно,дискурсивно.

Дотолкова ни е нужно диалектическото раздвоение.
Душата и тялото

Диалектиката е само метод, път за постигане на единение. Условие за единението е пораждането, освобождаването на онази сила, която наричаме "душа". Тук вече не можем да не дадем думата на самия Платон, който в диалога си "Федон" (или "За душата") показва Сократ в предсмъртния му час и ни завещава един безсмъртен оттук нататък проблем:

"Следователно, каза Сократ, като резултат от всичко това истинските философи по необходимост ще достигнат до следния възглед така, че да могат да си кажат горедолу следното: Като по някаква пътека, изглежда, логическото разсъждение ни довежда до извода, че никога не ще придобием в достатъчна степен желаното, докато имаме тяло и душата ни е смесена с такова зло. А ние желаем да постигнем истинното. Безброй грижи ни създава тялото поради неизбежната прехрана. Освен това, ако ни налегнат болести, и те пречат на ловитбата на реалносттта. Изпълва ни с любовни страсти, с желания и страхове, с какви ли не миражи и с толкова брътвеж, тъй че наистина вярно е това, което се говори: от него действително не можем никога за нищо да помислим. И войните, бунтовете и битките ги създава именно тялото и неговите страсти. Защото всички войни възникват поради стремежа да се придобиват средства, а да придобиваме средства ни заставя тялото, защото му робуваме и служим. А като резултат, заети с всичко това, нямаме време за философия. Крайното следствие е, че дори да се поосвободим от тялото и да се заемем да разгледаме нещо, по време на търсенето то пак ни се препречва на всяка крачка, причинява шум и смут, изумява ни, така че в края на краищата ни попречва да съзрем истината. И действително очевидно е това: желаем ли да разберем нещо в чист вид, нужно е да се отделим от тялото и да наблюдаваме тия неща със самата си душа. Тогава, както изглежда, ще придобием това, към което се стремим и в което твърдим, че сме влюбени, разум, когато умрем - това показва нашето разсъждение, за живите то е непостижимо. Защото, ако не е възможно нищо да се познае чисто в сдружение с тялото, остават две възможности: познанието или е абсолютно непостижимо, или е постижимо само за умрелите. Тогава именно душата ще остане сама по себе си извън тялото, а не по-рано. А додето сме живи, изглежда, ще бъдем толкова по-близо до знанието, колкото в по-слабо общение и съдружество с тялото сме (доколкото не го налага крайната необходимост) и ако не се изпълваме с неговата природа, а оставаме чисти от него, докато бог сам не ни освободи. Чисти и отделени по този начин от неразумността на тялото, вероятно ще се свържем с подобни на нас същества и чрез самите себе си ще достигнем до знание за всички чисто. А това може би е истината. Защото да се допира чистото с нечисто, боя се, че не е позволено. Предполагам такива неща е необходимо да си говорят и обсъждат помежду си тия, които истински обичат знанието. Или не смяташ така?-Така е, съвсем сигурно, Сократе".

“Кратил”, “Държавата”, “Парменид”, “Федон” – идеята като парадигма

В “Кратил” и в “Държавата” Платон разяснява понятието идея, като дава примери със занаятите. Мястото в “Държавата” се придържа изрично към семантичната постановка – за всеки клас неща, които обозначаваме с едни и същи имена, ние определяме по една идея. Като пример за такива класове Платон посочва масата и столовете. Многото маси (съответно многото столове) имат едно и също име, защото зависят причинно от общ първообраз. Идеята за стола е онова, което съзерцава столарят, когато прави стол. Той може да изработи отделния стол, но не и идеята за стола – тя му е дадена предварително по природа. “Кратил” използва като пример совалката на стана. Не е предоставено на произвола на занаятчията как да оформи совалката – той се придържа към един първообраз като норма. Първообразът се определя от функцията, тъкането – “той е това, което съществува по природа за тъкането”. Занаятчията, който произвежда инструмент или предмет за потребление, трябва да открие онова, което по природа е годно да изпълнява дадена функция (напр. тъкането), за да придаде след това съответната форма на (подходящия) материал (“Кратил”).
Примерите показват онтологическата основа на предикацията. Отделният стол е стол, защото неговата форма е подражание на стола сам по себе си. Отделният стол и столът сам по себе си принадлежат на различни онтологични редове. Идеята за стола не е част от възприемаемата действителност, а е установена преди нея. Столова има, само защото на занаятчията предварително е зададена една цел, седенето, и той познава кой предмет е най – подходящ за тази цел. Както за идеите на добродетелите, така и за предметите за потребление е съществено тяхното отношение към доброто. Добродетелите правят човека добър и способен да постъпва добре. Предметите за потребление служат за осъществяване на цели или блага : техните идеи се мислят като идеални предмети, които изпълняват съвършено своята функция.
За разлика от многото отделни столове може да има само единстол сам по себе си. Дори да имаше само два,тези два стола пак щяха да имат формата на стола и този стол щеше да е единственият стол сам по себе си (“Държавата”). Само столът сам по себе си има битие в същинския смисъл на думата. Столарят, аргументира Платон, създава не идеята за стола, а само един стол. Идеята за стола, обаче е онова, “което е столът”. Ако столарят не създава “което е”, той създава не биващото, а нещо, което еподобно на биващото, но не е. Само идеята за стола, е в истинския смисъл на думата нещо биващо – тя е “действително биващият” (“Държавата”).
В “Парменид” Платон пита дали на всички предикативни изрази съответства идея. Дали не съществуват и идеи за неща без стойност (като тинята и мръсотията ), или всяка идея имплицира понятието за добро? Събеседник на Парменид е много младият Сократ. Той се противопоставя на допускането, че съществуват идеи на неща без стойност, но признава, че възражението му е наустойчиво. Мястото намеква, че късният Платон е прокарал последоватлено семантичното начало и е допуснал идеи за всички общи термини, независимо от ценностния им аспект.
Във “Федон” Платон възразява, че езиковата формулировка на изречението “Симий е по – голям от Сократ” не предава вярно истинското положение на нещата. В действителност Симий не е по – голям от Сократ, заради това, че е Симий, а “поради големината, която той има по случайност”. В какво се състои погрешното и в какво – правилното разбиране на изречението? Според Платон езиковата формулировкавнушава, че Симий, доколкото е Симий, е по – голям от Сократ, с други думи, че това да си по – голям от Сократ произтича необходимо от това да си Симий. Това недоразумение е възможно само, защото Платон се базира на “причастен съм към”, “наличие, “общност” (“Федон”, “Държавата”). Ако едно видимо нещо е красиво, причина за това е наличието на красивото или фактът, че то е причастно към самото красиво – Симий е по – голям от Сократ, поради големината, която случайно притежава. В литературата върху Платон това отношение често се обозначава като (метохе, метексис). (“Парменид”). Следователно видимите неща са подобни на съществуващите само затова, защото техните атрибути, не са им отредени по необходимост. “Тази статуя е красива” – не е в същността на тази статуя, че е красива, тя не е красива от само себе си или като такава, по – скоро причина за нейната красивост е наличието на самото красиво. За този къс желязо е случайност, че е свредел – той е свредел, защото производителят на инструменти му е дал формата на свредела (“Кратил”).
Едно нещо може да загуби даден атрибут и да приеме противоположен – онова, което е красиво, може да стане грозно. Но в сферата на битието, на идеите, измененията са изключени. Видимото нещо може да загуби своята големина и да приеме малкостта, но самата големина не се засяга от този процес. Онова, което може да се каже за нея, й е отредено по небходимост и следователно е неизменно. На видимите отделни неща са им отредени множество атрибути. Красивата статуя е не само красива : тя има форма, големина, тегло, положение, различни цветове и др. Обаче идеята е “едноформена” (“Федон”).
В “Държавата” Платон привежда в полза на тезата си, че видимите неща се намират между битие и небитие, следния аргумент: “ Сред тия многобройни красиви неща (...) няма ли нищо, което не ще изглежда грозно? И сред справедливите такова, което не ще изглежда несправедливо? (...) Какво е положението с многото двойни неща? Не се ли явяват понякога половини вместо двойни? – Не. А онова, което наричаме голямо и малко, и леко, и тежко – то е по – голямо основание ли се обозначава е тези имена, отколкото с противоположните?”
Това място не бива да се схваща в погрешния смисъл, че Платон е отхвърлял принципа на непротиворечието и е пропускал да види разликата между еднопозиционните и двупозиционните предикати. Платон е знаел много добре, че “двоен и “половина” са двупозиционни предикативни изрази и че може да се използва съкратения израз, че нещо е едновременно двойно и половина. Тези изречения могат да добият пълнота, като се постави вторият термин : “ Шест в двойното на три и половината от дванадесет.” Очевидно Платон е застъпвал схващането, че “голям”, “малък”, “красив” биха могли да се разбират като двупозиционни предикативни изрази. Тогава изразът “Симий е голям и малък” (“Федон”) би могъл да означава например: “ Симий е по – голям от Сократ и по – малък от Федон.” Обстоятелството, че нещо е едновременно красиво и грозно, може да се разбира и по друг начин : Тъй като на отделното видимо нещо са му отредени множество атрибути, то може да бъде красиво с оглед на единия атрибут, но грозно с оглед на другия. (“Пирът”). Една ваза например е красива и грозна, защото има привлекателна форма, но отвратителна живописна украса. Какво е важно за Платон в цитираното място, може да се разбере пак само чрез сравнението с идеята. Идеята е това, което е, сама по себе си ; онова, което се казва за нея, й е присъщо като такава (“Федон”).
Самото въвеждане на понятието “идея” се осъществява на определен етап от творческата дейност на Платон и върху неговото формиране и обособяване влияние оказват почти всички философски учения. Критическия анализ върху тяхното концептуално съдържание открива за философа нови хоризонти и го стимулира за обосноваването на нови схващания като теоретическа алтернатива на съществуващите. Идеите са модели, съвършен образец, еталон или парадигма на сетивновъзприемаемите неща, а самите те са отражение на идеите за тях.
Едва ли в историята на античната философия съществува друг проблем, който да е обект на такова голямо внимание и на сериозни и продължителни теoретически анализи, както проблемът за идеята в учението на Платон. От древността до наши дни схващанията на античния мислител за идеята са предмет на най – пространни интерпретации. В хода на това се предлагат различни, понякога коренно противоположни тълкувания. Не са редки и случаите, когато в съдържанието на понятието “идея” се влага смисъл, доста различен от този, който има предвид самият древен философ.
С учението на Платон натурфилософското и антропологическото направление на античната философия се обединяват в едно. Това представлява необходимо условие за съдържателното обогатяване на философската мисъл, а оттук открива възможността за изграждането на една цялостна логическа конструкция и модел за структурата и закономерностите на действителността. Именно с това се определя и характерът на самата философия като знание, метод, стил и начин на реализиране и съществуване на човешкото битие. Платонизмът не полага основите само на натурфилософията – подчертавайки значението на субективното начало, Платон предлага съдържателен диалектически анализ на антропологическата проблематика. Той осмисля значими реалии на човешкия живот и от гледна точка на онтологическите принципи, което проличава убедително от произведение като “Държавата”.
В противовес на софистиката и сократизма при платонизма философската мисъл “се връща” към определенията на онтизма. В обединението на натурфилософията и антропологията философската мисъл обогатява и двете свои основни области с нови идеи.

Библиография:
1.Платон,Диалози,т.1 (1978),т.2 (1982) ,изд. „Наука и изкуство”
2.Платон,Държавата,1981.
3.Ц.Бояджиев, „Неписаното учение” на Платон, 1984.
4. „Избран диалози”,Платон,изд. „Народна култура” 1982
Интернет сайт : www.kakvo.org, www.valtcheva.com



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Платон - биография 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.