Петко Славейков и неговото влияние върху формирането на книжовния език


Категория на документа: Литература


Софийски университет „Св. Климент Охридски”
Факултет по Славянски филологии

Курсова работа
по История на българския книжовен език

Тема:
Петко Славейков и неговото влияние върху формирането на книжовния език

София, 2010

Петко Рачов Славейков е български поет, публицист, фолклорист и политик. Роден е на 17 ноември 1827 г. във Велико Търново в семейството на занаятчии. Учи последователно във Велико Търново, Дряново, Трявна и Преображенския манастир. Независимо от това, усилено се самообразова с много четене в библиотеките на манастирите около Велико Търново. Голяма роля за образованието му изиграва и запознаването му с „История славянобългарска“ на Паисий Хилендарски. По-късно учи в Свищов, разширява познанията си по гръцки и се запознава с произведения от сръбската и западноевропейската литература. През 1843 г. Славейков става учител във Велико Търново, но за написаното „Прославило се Търново със славни гръцки владици“ е изгонен. От 1844 до 1864 г. последователно става учител в други села и градове — Видин, Враца, Плевен, Берковица, Лясковец, Бяла, Елена и др. Преподава по взаимоучителния метод като продължава да чете. Работи като учител в първото класно училище в Елена и му дава името Даскалоливницата. Развива важна културно-просветна дейност и до 1847 г. събира 2263 песни, пословици и поговорки. От 1852 г. отпечатва първите си книги — „Смесена китка“, „Песнопойка“, „Басненик“. Пише поемата „Бойка войвода“ (1853) под влияние на революционните събития около Кримската война (1853–1856) и много бунтовни песни. Като учител в Търговище издава български сатиричен вестник „Гайда“. След като работи известно време във Варна, заминава за Истанбул, поканен през 1864 г. да редактира българския превод на Библията (на източно българско наречие) от Българското библейско дружество. В Цариград П. Р. Славейков издава вестник „Гайда“ (1863–1867), вестник „Македония“ (1866–1872), списание „Ружица“ (1871), сп. „Пчелица“ (1871), сп. „Читалище“ (1872–1873), „Звънчатий глумчо“ (1872), в. „Шутош“ (1873–1874), „Костурка“ (1874). Славейков се очертава като най-известният български писател по това време в Цариград. Издава повече от 60 книги, вестници и списания (оригинални и преводни). Взема участие в църковна борба и става един от ръководителите ѝ. По-късно е учител в българската екзархия. През 1873 г. създава известната поема „Изворът на белоногата. През 1874 г. Петко Славейков участва в основаването на българска гимназия в Одрин, където се бори с гръцкото влияние върху българите. По-късно е учител в Стара Загора, пише борчески стихотворения (1876), и за кратко отново е в затвора след Априлското въстание. След превземането на Стара Загора от руските войски през 1877 г. е назначен за председател на градската управа. При последвалото опожаряване на града загубва ръкописите си и събраните 15 000 пословици. През следващите месеци сътрудничи на руските войски, превежда през Стара планина отряда на генерал Михаил Скобелев, става свидетел на Шипченската победа и ги придружава до Сан Стефано. Освен поет, писател и журналист, Славейков остава в българската литература и като преводач, филолог, фолклорист, основоположник на българската литература за деца, автор на учебници; проявява се като географ, историк и мемоарист. Издава „Български притчи и пословици и характерни думи“, изследва българските обичаи, обредната система, демонологията и народопсихологията. През 1875 година Славейков става дописен, а през 1884 година - почетен член на Българското книжовно дружество, днес Българска академия на науките След Освобождението Петко Славейков става един от водачите на новообразуваната Либерална партия. Става председател на Народното събрание (1880), министър на народното просвещение (1880) и министър на вътрешните работи (1880–1881) в правителството на Петко Каравелов. По време на Режима на пълномощията (1881-1883) заминава за Пловдив, където преподава в Пловдивската гимназия. Славейков умира в София на 1 юли 1895 г. Оставяйки редица историко-патриотични поеми, статии, басни, фейлетони, епиграми, любовна лирика, спомени. Той полага основите на нашата детска литература и обогатява българския фолклор и филология. Забележителни са качествата му на преводач. Петко Славейков е един от най – забележителните строители на нашия книжовен език и българската култура,неговото обществено и политическо дело има изключително значение в историята на българския книжовен език. Превръщането на живия народен говор в орган на литературата е негово дело. Възгледите на Славейков върху същността и функциите на националния език не са плод на филологическа теория. Според него задачата на книжовните дейци е да приближат книжовния език до народа, а именно – езикът трябва да се разглежда като самобитна творба на народа, в която са отразени геният и историческия му опит. Той стои зад идеята, че езикът непрестанно се развива и изменя, че той е форма на нашия ум. Тази формула не е на Славейков, но той я използва в помеликата си с Иван Богоров. Като приема тази формула той стига до идеята за неговата обработка и усъвършенстване от книжовните дейци, езикът не бива да се взаймства от гръцки или от други езици,а трябва да се стреми към самостоятелност. С голяма настойчивост се набляга на мисълта, че езиковото строителство се осъществява с творческите усилия на писателите и обществените дейци, но то не бива да накърнява спецификата и особеностите на нашия народен език. Славейков счита, че грижа на занаятчиите и селяните е да пазят общия речников състав на своя говор, а в същото време употребява черковнославянски, руски и чужди думи в публицистичните си текстове. Върпосът за чистотата на езика е принципен и има пряко отношение към въпроса за правилното устройство на националния ни език. Славейков има ясното съзнание, че езикът е обществено явление и служи за общуване, ченеговоторазвитие е свързано с развитието и потребностите на обществения и културния живот,а не от индивидуалните словотровчески усилия на отделни лица. Той излага тезата, че новите думи, които навлизат в езика трябва да са „по-общи и с определено вече значение“, които могат да се привмат и употребяват от всички. И добавя, че не трябва всеки за себе си да употребява „особени“ думи, които другите да не разбират, и отправя критиката си срещу Богоров. Според него дейността на Иван Богоров ограничава естественото развитие на българския език в областта на лексиката. Словотворческите опити са естесвено явление в онази епоха, но според Славейков богоровите упътвания за „чисто български език“ са неприемливи, защото езикът не се развива по искуствените „калъпи“ на един човек. Славейков е готов да приема всяка нова дума, щом тя стане общо достояние и придобие широка употреба. Книжовният език трябва да бъде общ език, език на българската литература, наука и публицистика, който трябва да се строи и обработва на основата на народната реч, но Славейков никъде не посочва кой диалект трябва да легне в основата му. От произведенията му в сферата на художествената и публицистичната литерарура може да се съди, че под народен той е разбирал главно североизточните диалекти,които основно е познавал. Трябва да се подчертае, че Славейков е проявявал и жив интерес към останалите български диалекти. Своя език той изгражда напринципите посочени от Марин Дринов, а именно – да се покажат богатствата на всички наречия, да извлекат от тях от по-хубавото и по-народното. Говорейки за влиянието на Славейков върху развитието на българския книжовен език, няма как да не споменем статията „Нещо по българский язик“, в която той е направил първия по-цялостен и системен преглед на развитието на съвременния български книжовен език. Статията започва с въвеждане на някои базистни понятия в науката за езика. След увода авторът схематично е обърнал поглед към миналото, за да може да стигне до съществения разказ за новобългарския език. Обърнато е внимание на отнемането на черковната самостоятелност през 15век, като важен фактор за разпадането на връзката между „старата“ и „новата“ писменост, което е довело до неграмотност. Славейков посочва сред ръкописните паметници на първо място Паисиевата история, но споменава и дамаскините преди нея. За нея пише: „Отец Паисиевата История, българска наистина и по български уж писана, в отношение на язика не беше освен смесица на български със славянски, или, по-добре, с руски; тя беше образец на онзи макаронически язик, наречен Славяноболгарский, който се пишеше с руските букви и по руско произношение“, а за дамаскините трърди, че са по – близко до народния език. По нататък Скавеков споменава В. Караджич и Ю. Венелин, като изтъква, че техните възгледи (противоположни според него) не са останали без последствия сред българските книжовници. Няколко реда са отделени и напървите граматики – граматиките на Неофит Бозвели, на Неофит Рилски и на Хр. Павлович, като е изтъкнато сравнителното единство на възгледите им. В почти цялото изложение представите за книжовния език се свързват последователно с писмената реч . Това явление се наблюдава у всички възрожденци и у мнозина от изследователите на историята на книжовния език чак до наши дни. Проблемите се търсят в липсата на единство в записването и в писаното слово, а първопричината – разнообразието на устната реч – остава по-скоро встрани от вниманието. Славейков почти навсякъде говори за писане и отделя доста място за обяснения във връзка с буквите и правописа, а не извежда като основен проблем разнообразието на диалектите и произтичащата от това липса на единство в устния облик на книжовния език. Дори тогава например, когато говори за различно употребяваните членни морфеми, той отбелязва явлението пак във връзка единствено с писмената реч. Статията на П. Славейков е първият опит да се опише историята на новобългарския книжовен език. Особено важно е , че авторът е съпреживял важни етапи от това развитие и говори за тях от гледището на пряк свидетел. Това положение крие в себе си и някои страни, отразяващи се неблагоприятно: сам изкушен в езика и филологията, авторът не може да се отстрани от собствените си пристрастия. Много от описаните явления са представлявали дразнител, срещу който той е реагирал активно през изминалите десетилетия. На много места се усеща собственото му оценъчно отношение. В тази малка статия ясно се вижда, че историята става история, когато след описваните събития измине време и се
заличат много от подробностите.Трябва да се изтъкне, че в нея са набелязани най-важните опорни точки в историята на изграждането на книжовния ни език през Възраждането. В статията не са дадени никакви примери. Авторът се е стремил да представи случилото и случващото се като разказ, който да бъде възприет в голямата си част като спомени и лично отношение към описваните събития. Никъде не се усеща желанието за създаване на научен труд. Особено интересно от днешна гледна точка е това, че Петко Славейков е оставил свидетелство за засилената чувствителност и безпокойството на обществото за състоянието на езика в обстановката на преломни събития, които пък са предизвикани от агресивно настъпващи промени. Освен всичко описано до тук Славеков изразява мнението си по повод грамтиката на езика и тъй като той е била известна максимата, че езикът е майка на граматиката, а не обратното. Той остро критикува идеите за взаимстване на грамтически правила от други езици, според него правилното решение е да се „напише граматика на българския език, която трябва да има за основа живия български език“. Забележките му са оправени и в друга насока, срещу „надутия слог и претоварените мисли“ , той съветва авторите да не прекаляват в изказа си, за да бъде той все пак разбираем за хората. Той вижда в статията на Ст. М. Горски „За Българското рвение“ клиширана реч, която е лишена от ясен смисъл, от синтактичен и логичен център. Критическите бележки на Славейков са правдиви, засегнатите от тях автори са реагирали остро и невъздържано, но не са могли нито да скрият,нито даоправдят посочените езикови слабости. Славейков взима отношение и по въпроса за устройството на нашия правопис. Той е заспъпник на една фонетична реформа, според която еровете в края на думите са непотребни и трябва да се отстранят. Славейков е дълбико убеден, че ккрайните ерове не само са излишни букви, но те нанасят материална щета на издателите и редакторите, т.к. увеличават обема на страниците. Той споменава и мъките на децата при справянето с еровете. Въпреки категоричните си мисли общественото положение и умственото равнище в нашето общество не са му позволили да остане до край последователен в идеите си за фонетична реформа, той се връща към традиционния правопис на Пловдивската школа. Ако трябва да обобщим възгледите на Славейков за книжовния език, трябва да ги сведем доследното:
 Общонародният български език е творение на българския гений и е неразривно свързан със съдбата и развитието на нашия народ.
 Общонародният български език има специфични черти и особености, следователно в неговия граматически строеж и словоред не трябва да се внасят чуждоезични елементи.
 Българският книжовен език непрекъснато се изменя и обогатява, писателите трябва да откриват и използват неговото богатство и да полагат усилия за усъвършрнстването му.
 Лексикалните заемки от чужди езици, при определени условия са естесвено явление,което не разрушава самобитността на националния език.
 Езикът на писателя трябва да бъде правилен и народ, ясен и точен.
 Словотворческите опити на Иван Богоров не разрешават въпроса за чистотата на езика.
 Езикът като средство за общуване има огромна действена сила.
 Езикът е първоизточник на граматиката.

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА:
Българска възрожденска интелигенция. Енциклопедия. Съст. Н. Генчев, София, 1988
Генчев, Н. Българско възраждане, София, 1981
Статията „Петко Славейков- пръв историк на съвременния ни книжовен език“ от Езиковедски изследвания в чест на чл.-кор. проф. д-р Тодор Бояджиев
Попов, К. Езикът на Петко Славейков



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Петко Славейков и неговото влияние върху формирането на книжовния език 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.