Персонажната система в разказите на Михалаки Георгиев


Категория на документа: Литература



"Зная какво ще ме питате, зная, не бързайте, аз и сам ще ви кажа. Искате да знаете нещо за бае Митар пророка, нали? Ех, та това тъкмо и аз искам да ви кажа.

Бае Митра всеки познаваше, но никой го не знаеше откъде е, чий е."

Отново започва с външното представяне на героя (тих, скромен, със сини, добри очи, с възруса коса, сбръчкано лице, въздребничък и т.н.). Бай Митар е представен как, стъпвайки тихо, кротко, говори ясно и бавно. Основното оръжие на този самоук човек за сентенциите.

" - Какво правят паяците? Паяжина, нали? Е, всека паяжина е книга, а всека жица е писмо, а който прочете тая книга, ще знае, че човешките закони са като тая паяжина: ако се уплете някоя дребна мушица, паякът и изсмуква кръвта, ако ли се заплете някоя от големите мухи или некой бръмбар, той не само че не се уплита в тая паяжина, но я продира, па и самият паяк, ако не свари да се затули в некое скрито кьоше - току видиш, че му е пресечена жицата и той тупне на земята и се разтърси ... светски работи..."

Със своята склонност на мъдрец, гадател на времето, знахар и пророк бай Митар не обича позата на съдник на хората. Даже и когато се връща от оня свят, той предпочита да говори като очевидец, без претенциите на изправител на недъзите. През неговия кротък поглед се рисуват редица хора, като се започне с Иво Кърпача, надълго авторът разказва житието на нещастния обущар. Но, разбира се сбитата характеристика завинаги се запомня. Бае Митар е точен, безпристрастен, справедлив в оценките.

Той е чужд на ругателния тон. Остроумието и духовитостта са двете отличителни черти на характера му. Тия силни страни на личността му се проявяват и в характеристиката, която прави на Ибрахим паша (висок, грозен, с биволски очи, изобщо носител на най-отблъскващи черти). Вместо подигравателно отношение бай Митар напомня делата на героя, който изоставя майка си на улицата, унищожава благодетеля си, захвърля жена си, потапя в сълзи и кърви хората.

Бае Митар се превъплъщава в пълноценен говорител на истината, която изрича без заобиколи и без корекции. Героят на Михалаки Георгиев няма вродена злост и ядовитост. Обратното - има умението да поднася истините с тяхната горчивина. Този, но в по-заострена форма се повтаря в разказа "От зло на по-зло". Тук с цялото изображение се внушава мисълта, че навсякъде има мрак, лъжа и лицемерие. Но за многобройните трудови хора като бай Крачун, героя на разказа, животът е жива мъка, болка, ад, горчивина. Виновници за това жалко съществуване са лихвари от рода на Коле Цеков, свикнал да търгува с всичко, включително с политиката и патриотичните чувства.

"Та и що беше длъжен най-сетне един Коле Цеков да прави лични жертви, да "деморализира обществото със сантименталности", когато му бяха добре известни политико-икономическите принципи, признати и от френските, и от английските авторитети въз основа на които се урежда във всяка държава народният имот? Нима би могъл някой да спори с него по финансовите въпроси, които той знае на пръсти? А пък колкото че се е позатулил от огъня, върху този въпрос той може да ви наведе уважителни резони, които всеки интелигентен човек трябва да уважи! Нима би могъл да поиска такава жертва, когато всеки знае, че в такъв случай народът може да остане без патриоти? Та и право разсъждава човекът: по е лесно за един народ да озтане без хляб, отколкото без патриоти!..."("От зло на по-зло").

Жертва на абсурдната идея за поддържане равенството на Балканите е не цитираният герой на разказа, а Младен, бай Крачуновият син. Този смел и благороден войник е обречен на просяшка съдба.

"При тези думи Младен посочи с очи към патерицата и поразтърси десното рамо, от което се залюлее празният ръкав... Така разказва Младен, а тия, що го наобиколиле, раззинали уста, вперили в него очи, притаили дъх, па го слушат, като че пренос минава в черква. Всеки, който го слуша, всеки ще хвърли нещо по гаванката, па бил християнин, бил турчин, бил каква да е вера."

Зад сатиричния тон се крие безкрайната авторова мъка. Разказът по начало е сърцераздирателен. И в същото време Михалаки Георгиев показва живота без всякакъв грим и украшение.

Михалаки Георгиев умее винаги да каже, да посочи вътрешната, моралната същност на човека, онова, което е най-важно у него, което го отделя от другите и което едновременно е и типично, общо за известна категория хора. При това разкриване, при това посочване на човека едно от най-силните художествени средства на Михалаки Георгиев е говорната интонация, неповторимият език на неговия герой. И тъй като той повествува изключително за хора от народа и чрез хора от народа, и езикът им е изключително народен: образен, пластичен, прост, ясен, винаги остро целенасочен, кондензиран, мъдър - често пъти звучи като поговорка, като афоризъм. Разказът на Михалаки Георгиев обикновено започва изведнъж, без обстоятелствени въведения и природни описания: човекът от народа, който води този разказ, още с първите си думи въвежда читателя в същината на "темата". Искреността и мъдростта на тия думи са в услуга на "тенденцията" на разказа, на моралната поука, която трябва да се извлече. Защото човекът от народа, щом се разприказва непременно иска да сподели нещо важно, характерно, с което се е срещнал в живота, което го е накарало да се почуди, отчая или разсмее:

"Дал му беше Бог и имот, и пати, и стока - у всичко му беше изсипал и пресипал...ама като е непоситно, като е лакомо, оно и Бог, що е Бог, па и он не може да го насити!..."

Така започва хумореската "Имане", която трябва да осмее лакомията за пари на чорбаджи Симо...Или:

"Че тоя свят е опак, това го знаете и вие, както що го знам и аз, но че и опакията си има своето опако, това май всеки го не знае, защото, за да знаеш, трябва по-преди да патиш, а това, що е патил дядо Стоимен от село Орляково, това, артък, сигурно не е патил всеки..."(начало на разказа "Патил, та знае").

И непосредствено след интимното, интригуващо "въведение" човекът от народа, който ни разказва, навлиза в същината на сюжета, разкрива - все тъй непринудено - характерните особености на героя, като го поставя в широка обществена рамка, всред хората. Там той ще блесне с пороците или добродетелите си и ще получи заслуженото възмездие:

"У Хаджи Симовата къща не се запомнило да е стъпил крак на някой гост било на голям ден, било имен ден, било на сватба или помана! Вълк, що е вълк, или мечка, що е мечка по ще се сдружи с друга жива душа, от колкото чорбаджи Симо!"...След като подчертава по този начин характера му, разказвачът вплита чорбаджи Симо в една смешна история: страстта за пати води чорбаджията до унизителни и смешни състояния. По този начин човекът от народа изразява отношението си към онези които "не знаят защо са дошли на тоя свят".

В умението да разказва за живота на народа, особено в умението да рисува човешките образи чрез техния собствен език, Михалаки Георгиев е почти ненадминат в нашата литература. тази отлика на неговото художествено майсторство е отбелязал още при явяването на първите му разкази д-р Кръстев. "Няма други български писател, който да умее да говори - да говори, казваме, не да разказва - тъй нескончаемо и тъй сладко и при това тъй увлекателно. И как са тия речи характерни за ония, които ги говорят, как живо и релефно се рисуват те чрез тях, когато - а той е нещо феноменално - сам авторът със свои думи е неспособен ни да ги съживи, ни да ги приближи до нашето сърце! И ако искаме да научите какво едно лице у кой да е разказ от Георгиев, гледайте колкото е възможно по-малко да четете какво казва авторът за него, а какво говори то само..."

Наистина често пъти разказът Михалаки Георгиев е претрупан с дребни битови подробности, понякога е вътрешно разкъсан, без стройна композиция; диалектът, на който говорят героите, а и самия автор, много турски думи и изрази отегчават изложението...Но все пак читателят следи живо онова, което му се разказва, вълнува се ... Защото Михалаки Георгиев почти винаги му разкрива нещо много важно, посочва му истини за живота, които са от откъртени от дълбочината на сърцето му и които хвърлят ярка светлина над този живот. И дълго време още българският читател ще търси произведенията на този писател, който чрез своето живо слово отразява истината за живота със подкупваща любов към човека, стана един от най-честните свидетели на обществените неправди в буржоазно-капиталистическата държава, един от най-достойните и смели изобличители на враговете на народа в първите десетилетия след Освобождението.

Хумореските на Михалаки Георгиев са непретенциозни разкази за куриозни положения, в които изпадат редица негови герои - хора от народа - поради неправилно отношение към новото ("Меракът на чичо Денчо", "Една досадна визита", "Така се лъже човек", "Шарен свят", "Неразбория"). Промените след Освобождението са тъй големи, та издълбават пропаст между хората от народа, интелигенцията и управляващите. Ала в комични ситуации се озовават не само хора като чичо Денчо и кака Цона, но и учени младежи като Пенчо Чатмаков от едноименната хумореска поради отчуждаването им от народа.

В друга поредица от свои работи ("Бае Митар пророкът", "Хаджи Недю", "Какво са си грачели гаргите") писателят портретира характерни типове от народа. В тях намират завършен израз типични за българина черти: трезвост, чувство за справедливост, реализъм. С такива черти се отличават и редица негови герои от другите разкази: дядо Джуро ("Молла Мутиш бег"), дядо Дичо ("Рада"), дядо Стоимен ("Патил, та знае"). Без чувство за справедливост няма характер, а характера у човека писателят цени най-много. Него поставя на най-личното място в огърлицата от добродетели, която отличава човека от народа от покварените чеда на новото време.

На неговия светъл ум, на благородната му душа, на доброто му сърце повече подхожда хуморът, който внася облекчаваща струя. Осмиването, породено от любов към хората и техния свят, напълно отговаря на нрава, на творческия натюрел и на писателя. Сякаш самият този начин на присмиване се ражда от мисълта.

"Но каква ли подпорка може да даде пепелта на гаснещите пламъци, когато тя е била свидетелка и на тяхното горко величие, и на тяхното позорно пълзене!? Зер може човек да вникне в назидателните примери на природата? Такъв е светът, такъв ще си остане и човекът вечно: сълзи и смях - и смях и сълзи!"("Шарен свят").

От тази философия за живота героят на разказа "Шарен свят" чичо Дуро излиза преоценката на обкръжаващия го свят. По силата на традиционното изграждане и този разказ започва с външната обрисовка на героя: "Чичо Дуро беше прекарал четиридесет Великдена, но на лице и снага беше много добре запазен. Пълното му, червеникаво и гладко лице, възрусите му засукани мустаци и гладко обръсната брада представяха чичо Дуро за много по-млад, отколкото беше. широките плещи и малко изпъкналият корем в пропорция с доста дългия му ръст очертаваха една твърде гиздава и стройна снага. Върху шарената антерия , притегната на кръста с един червен вълнен пояс, чичо Дуро беше облякъл бяла абена дреха без ръкави, прошарена по шевовете със син гайтан. Белите му нови потури бяха от същата материя, както и дрехата. Върху тях чичо Дуро беше обтегнал на краката си едни здрави, грамадни чизми, които допираха дори до колената. Чичо Дуро имаше синкави продълговати очи, които изразяваха един не само приятен и примамлив поглед. Особено му приличаше, когато посвие трепките си и погледне малко отстрана на човека. В този приятен поглед, вярвам, би се залюбила всяка царица на кой а е бал, стига да бъде и чичо Дуро във фрак и черни панталони вместо неговите гиздави дрехи, с бяла риза на гърдите вместо антерия и с лачени обувки вместо неговите чизми..."

Героят на разказа чичо Дуро знае всички семейства, всяка къща, семейните отношения, кавгите, раздорите. Помни всяка пътека, всеки мост, всяка чешма. Прицел на насмешките му е големият град с високите къщи, с магазините, с шумните улици, с новите обноски.




Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Персонажната система в разказите на Михалаки Георгиев 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.