Персонажната система в разказите на Михалаки Георгиев


Категория на документа: Литература



От тази позиция на социална критика Михалаки Георгиев портретира образа на виновника за народната неволя. Той винаги предава строго отличителното за един герой.

"Няма да се бавя да ви описвам дяда Пуня, защото и няма нищо особено в него. Той не е нито висок, нито нисък, нито кървен, ннито сух, нито сърдит, нито весел. лицето му като всяко боже лице, такова, каквото е рекъл господ да бъде. Има наистина у него нещо по-отличително, а то е, че поспива повечко, че ходи тромаво, като че краката му са налени с куршум, че мъничко обръща врата си, че малко говори и много се прозява"

Но разказвачът Михалаки Георгиев, който е много близък на своите герои, успява все пак за разлика от Влайков да запази своята индивидуална самостоятелност. Ето например как постоянният му спътник Гето Пуяка описва селския кмет:

"Името му е Божил, но казват му Клативрат. Така си го знаят всичките у каазата. Той е пришелец в Сврачево, но откъде е дошел декашен е, това никой не знае. Щом се свърши мурабето и си избегаха турците, избегна и селският господар, Мутиш бей, и Клативрат осъмна една заран в Сврачево. Когато дойде, беше гол като тупан и опинци немаше на краката си. Лута се насам, лута се нататък, прави, струва - замогна се."

Чувства се разликата между начина, по който разказват героите, и похвата на авторовото пряко говорене. Дарът на Михалаки Георгиев е свързан с неговите неусетни превъплъщения в многобройните герои. У него има изключително умение да навлиза в душевния строй на героите, което не е познато за Влайков. Михалаки Георгиев блясва като невероятен народен "характеролог". Това впечатление се затвърдява и от ония моменти от разказа, които говорят за еволюцията в характера на дядо Кольо.

"Оти хортуваш така, дядо попе?...Остав срам ,ами не те ли е грех... Нали държиш у ръцете си комка у черквата! Нали държиш огън? Не е ли те страх, че ще ти изгори душата? Не знаеш ли, че на голямата икона има изписани и попове в пъкъла, в сърцето на халата? Ти не мислиш ли на смърт?... Я да ти кажем тебе, господине съдниче, да ме слушаш, да разбереш, па да се кръстиш."

При разказа "С тебешир и с въглен" забелязваме две неща:

Първо, образите на главните герои (попа, кмета, дядо Кольо, Виловски) са ключ за разбиране историята на тогавашното общество. Героите, колкото и да са индивидуални, са във всички случаи избистрени социални типове.

Второ, перспективата е обърната повече към миналото. Авторът, макар че завършва разказа със сцената:

" - Дядо Кольо жив ли е? - запитах наново кръчмаря

- Та жив е, господине, ама защо ли е жив, като ходи за смех по света?!... Станал е фесфесе, па щом му падне някоя пара е ръката, а он купи вощени свещи, па тръгне в събота по гробищата, па кого какво срещне, дава вощеницата и казва: "На палете свещ, па казвайте: бог да прости правицата!... Нема вече право по свето, па подкачи да се смее, нещо като луд - да иде у пусти гори." Не е насочено главно към съвременността и към бъдещето.

Твърде скоро напуска позицията си на съдник. Острият, ядовит, жлъчен белетрист се потапя в съзерцателен унес. Разказът му губи дързостта си, земната си сила и се трансформира в блага приказка , скърбяща по отминали, невъзвратими дни.

Най-подробно и с най-голяма любов в разказа е охарактеризиран безспорно главният герой и страдалец, дядо Кольо, с името на когото най-първо се свързва тази епическа трагедия. Освен характеристика, авторът се е постарал да ни даде и история на неговата душа. съвсем подробно е описан портрета на дядо Кольо: лицето му, дрехите му. Има много белези, всеки от който се свързва с някакъв далечен спомен, за тежкия живот, който е водил. Дядо Кольо, макар всъщност да е стар човек, е наглед 25-годишно момче, с дребен и мършав труп, с къси и сухи "като мотовили" крака, издигнати и наведени напред рамена, с ръце като клечки и "натежала, малко климнала глава", която авторът най-напред забелязва. Облеклото му се състои от едни потури - до бедрата, които от времето и от кръпките са изгубили вече своята боя. Риза дядо Кольо няма, а има само парченце "останало от някогашна риза на врата му - като якия".

Старецът има малък, на върха сплеснат нос, тъмносини очи, силно изпъкнали и влажни, зачервени клепачи, по които няма "ни влакно от мигли". Той няма предни зъби, лявото му коляно е повредено при ставата, затова при стъпване с левия крак "описва по една парабола", едното му ухо е отхапано, едната вежда разбита от камък, плешката му има белег от посечено от един сатър. Гласът му е тънък, писклив и разтегнат. "Когато говори, все ти се струва, че сълзи ще му бликнат из очите; също като че оплаква и нарежда." Той има чуден навик: кога тръгне някъде или стои сам, устата му постоянно шават. И все, като че шепне нещо, а понякога прибавя сам към неразбраните думи и разни "мимики":

"Или подигнеше разперени пръстите от дясната си ръка близо към челото и шавнеше с малкия до него пръст; или свиеше джуните си и изблещеше очи, като се чуди на нещо; или свиеше дясното си око и шавнеше с левия си мустак, или пък само подигне длан на рамото си и пак си спусне ръката."

С това се свършва портретът на дядо Кольо портрет мрачен и удивляващ със своето ужасно излъчване. Този портрет раздробен на толкова много и дребни частици, за да може читателят да си синтезира в своята фантазия и да си създаде един жив и релефен образ. Той е претрупан с нещастия и недостатъци, читателят се съмнява дали образът е създаден без предвзета цел и без тенденция. Дядо Кольо е освен това невероятен, за да не кажем невъзможен. Наистина, като реално същество той може да бъде възможен, но като художествен характер, като типично лице, което трябва да съединява в себе си само характерните и съществени за един тип черти, той е неприемлив.

Дядо Кольо се е родил на "чърн вторник", затова е много патил. Ала не е само затова: "много е живял затова е много патил". От петата си година той захваща да вкусва мъките на робството и да се превива под господарския камшик. Отрано навиква той на всичко, защото вижда, че всички като него "патят и търпят": и майка му, и баща му, и братята му... Но свършва се турското господство, свършват се и патилата на дядо Кольо за да изникнат в нова съвременна форма, и то тъкмо оттам, отдето е чакал той ясен ден за неговите старини да изгрее - от воденицата, която му подарява агата и която сега селяните, а именно Клативрат и попът, искат да вземат за селото. Авторът не разкрива точно кога и как се подкача работата, но ние лесно можем да допълним тази празнина, защото знаем ,че Клативрат е станал кмет и като такъв може даже "по законен път" да накара дядо Кольо "да се хапе девет пъти на едно място".

Дядо Кольо е известен под името "божата крава"; по своята ангелска кротост, беззлобие и милостиво сърце той е същински ангел. Нещастието на двамата пътници за него е тъй близко, както неговото собствено. Но освен тия качества: доброта и човеколюбие - качества, напълно съединими с прозвището "божа крава", авторът му е придал и други някои, които поне на пръв поглед не могат тъй лесно да бъдат свързани с това прозвище. Струва ни се, че народът обича да дава това име на хора с пасивен темперамент, неспособни да направят нищо, даже за своя защита, хора, нелишени от една малка доза глуповина, и най-сетне на хора, които се отличават с едно своеобразно, упорито и странно неразбиране на същинската машина която движи света. И такъв е действително дядо Кольо до онзи ден, в който съдбата го повиква за една борба на живот и смърт. Но от този ден нататък, той, като че ли се преражда. И макар той да остава все тъй убит духом, но неговата наблюдателност пораства и се проявява вече в язвителни и често духовити бележки. Тази промяна се извършва в момента на най-силно напрежение, можем да го счетем за едно последователно по-нататъшно развитие под влиянието на условията. Авторът е посочил два момента преди началото на процеса, в които дядо Кольо се явява с досетливост и присъствие на духа. Първият момент е, когато на думите на талигаря: "Добър човек си, дядо Кольо, добър си, добър си, братко, ама добро няма да видиш. Кой год е правил добро, хаир не е видял" - дядо Кольо отговаря: "Знаеш ли що, Гете? Имаш право, така си е, както думаш, ама на, нали що е рекъл оня, думат: направи добро, па го хвърли на боклука." Още по-характерно е онова което казва на началника: " А оно, господине, като го ти сакаш, та що ни викаш да го избираме. Тури си го сам, като си го избрал, па нека си кметува. А ако ни питаш нас, ние го баш и не познаваме, ни откъде е, ни чий е."

Този втори момент има една вътрешна причинна връзка с цялото, а именно със съдбата на дядо Кольо, макар сам авторът да не му е дал никаква особена тежест и важност. От тези думи на дядо Кольо зависи по нататъшното развитие на сюжета, защото и да липсват всякакви подробности на читателя е известен факта, че Клативрат е инициатор за повдигането на процеса относно воденицата на дядо Кольо.

Пълен контраст на дядо Кольо представляват кметът Божил Клативрат, и дядо поп. Те са противоположни на главния герой не само по думите и по характерите си, ни и по външния си вид, колкото дядо Кольо е убит и смазан, толкова те са надути, представителни и дръзки, а Клативрат дори и с внушителна външност. Дядо Кольо скромно и тихо доживява последните дни на своя страдален живот, далеч от водовъртежа на страстите и зависите хорски, в своята грохнала като него воденица, а Клативрат и свитата му, играят роля в селото и дори в съдбините на България.

Клативрат и дядо поп са от рода на ония тъмни авантюристи от историята, които само във времена по тъмни от тях и техните дела могат да излязат на чело. Те са раздвоено въплъщение на един тип - в две лица, които се допълват взаимно. От двамата Клативрат несъмнено е по-релефен и изпъква много повече от попа не само в селото, но и в съда, и въобще като характер. той е много по-смел и по-предприемчив от божия служител. Той е истински авантюрист. Сврачовци не го знаят ни откъде е дошъл, ни чий е, а това е за народа висшата степен на смелостта и авантюризма. Той е осъмнал в селото изневиделица и лека-полека захванал да си издига гласа. Той е много по-устат и по-типично груб и остър в езика. Той е видното лице в селото: около него се групират другите. Той, главно, върши произволите, а другите служат само за "гърбина". Така се интерпретират ония характерни за духа на времето думи, които авторът изказва чрез дядо Пуня Мигалото: "Не се мина много време, селяните захванаха да понадушват. Казват на джандармето, а они гледат у землята, на мълчат ...Не може, казват, нищо да му сторят, оти бил трябвал на началнико ... дост му бил ...!"

Дори да е лъжа целият му разказ за неговата роля в Сръбско-българската война, пак е характерно това надуто честолюбие, тази примитивна грандомания. Той мечате за депутатски мандат, като иска да освети със свещеното име на народен представител своите дела.

"Па не стига това, ами по-лани уйдурдише с попа и с чорбаджиите - със своите - па и началнико тури гърбина, та правиха, вършиха, току по едно време чухме, че искали да го изберат и за там, да иде у София, па, ете не стана. Някои казват, че там се събирали хора да уреждат царщината, та и он щял бил да урежда там с них, ама това никой не вярва, та и кой може да повярва, че царщината станала ихтияч да се урежда от такива хора, като Клативрата? Тежко и горко на тая царщина, дека ще бъде от него уредена."

Друг герой от произведението Виловски, който наподобява чутовния Гороломов: изгонване от гимназията, скитане по чужбина и недовършване на никакво учебно заведение, изтънчени обноски и парижко, префинено гиздене, донесено от вън. Но освен него Виловски е донесъл и някакви тайнствени болести. Туй е едната страна; другата е партизанството. Той е "племенник на един от най-буйните представители на една политическа партия в България". Всички високи "капии" в столицата са отворени за вуйната на Виловски. След първата визита на неговата вуйна при министъра на правосъдието излиза назначението на Виловски за мирови съдия. Ето какво разказва авторът при описването на неговото назначение.

"Виловски замести един стар служител, който беше учителствувал 18 години преди войната, а след нея и до този час служеше постоянно под ведомството на правосъдието. Стария мировой съдия се уволни, за да се има предвид за друга длъжност. Струва ми се, че както той, така също и болната му стопанка, старата му майка и седемте окъсани и изгладнели деца очакват и до днес да се имат пред вид. - впрочем, това не влиза никому в работата; главното е, че младата, многообещающа сила Виловски стана мировой съдия. Трябва да признаем още факта, че както сам Виловски, така също и неговия уйка, не биха никак доволни от това назначение. "помилуйте", казваше Виловски на своя вуйка, "разве не можех да бъда аз прелестен прокурор или председател на някой окръжен съд, па даже и член в някоя апелация?




Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Персонажната система в разказите на Михалаки Георгиев 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.