Персонажна типизация в романите на Достоевски - "Престъпление и наказание" и "Идиот"


Категория на документа: Литература


КУРСОВА РАБОТА
на тема

ПЕРСОНАЖНА ТИПИЗАЦИЯ В РОМАНИТЕ “ПРЕСТЪПЛЕНИЕ И НАКАЗАНИЕ” И “ИДИОТ” НА ДОСТОЕВСКИ

У В О Д
Фьодор Михайлович Достоевски дебютира в литературата като Гоголев подражател, т.е. в руслото на така наречената Натурална школа. През 1847 година издава първия си роман “Бедни хора”, който го прави популярен. Но това, с което той става световно известен и влиза в историята на световната литература, са петте му романа, написани в периода 1866-1880 година.
Тази курсова работа представлява задълбочен анализ на първите две произведения от голямото “Петокнижие” на руския класик-“Престъпление и наказание” и “Идиот”, като акцентът пада върху персонажната типизация в романите. В творбите няма едно действащо лице и една идея, която да се изразява, а много действащи лица, преплитане на много съдби, много съзнания, много идеологии и човешки драми.
Основните моменти, засегнати в настоящята работа са посочване на мотивите, върху които са построени двата романа, техните отличителни белези и допирните точки между тях. Направен е преглед на героите и е посочена близостта помежду им, като се набляга на това как те осъзнават себе си и как осъзнават действителността,разгледани са противоречивите и противопоставящите се идеологически позиции на персонажите,личната им драма и трагедия.

ИЗЛОЖЕНИЕ
ИДЕНТИФИЦИРАНЕ С ПЕРСОНАЖИТЕ
Животът на Достоевски е свързан с две фатални и злочестни събития. През 1849 година – едва 28-годишен той е арестуван в обвинение, че е последовател на Нихилистичното движение, така наречените “нечаевци”. Осъден е на смърт. В последния момент смъртната присъда се заменя с доживотна каторга. Тогава младият мъж получава първия си епилептичен припадък. Не остава на доживотен затвор в Сибир, но е лишен около четири години от свобода. Литературата, която по-късно пише Достоевски, малко или много е свързана с горепосочените драматични преживявания. Това осезаемо се чувства в “Престъпление и наказание” и “Идиот” – първите му романи, написани след каторгата. В тези творби авторът се идентифицира с главните персонажи. В първото произведение общата точка е попадането на героя в Сибир и възраждането на човека посредством страданието, а във второто – епилепсията.
Идеята за възстановяването на човека руският класик възприема в каторгата, където напълно променя своите убеждения, възродява се, “познава Христос”, както сам за себе си казва Достоевски. Така се случва и с Разколников. Княз Мишкин пък носи тежкото бреме на болестта на своя създател, но също така изразява и неговите нравствени, философски и религиозни убеждения.

МОДЕЛИ НА ПОСТРОЯВАНЕ НА РОМАНИТЕ
Мотивите, върху които са построени двата романа са различни. “Престъпление и наказание” е изграден върху опозициите престъпление – наказание и грях – изкупление. Разколников извършва престъпление, теглещо невъзвратимо след себе си наказание, наложено обаче от собствената му съвест, следва чувството за грях и накрая идва изкуплението. В “Идиот” авторът въвежда мотива за трите сестри, който се явява опозиция на патриахалния вид, т.е. на модела за тримата братя, присъстващ отдавна в народното творчество и в литературата. Трите сестри са трите дъщери на генерал Епанчин и Лизавета Прокофиевна. Имената и на трите започват с буквата “А”. Аглая е най-малката и е красавицата в семейството. Тя се влюбва в “прекрасния принц” – княз Мишкин, но тук познатият модел от приказката се разпада. Появява се Настасия Филиповна, която е инферналния образ. Тя заема мястото на третата сестра, но само, за да развали щастието й.

ОТЛИЧИТЕЛНИ БЕЛЕЗИ И ДОПИРНИ ТОЧКИ В СЮЖЕТИТЕ
И в двата романа се извършва убийство. Изобщо за Достоевски са характерни убийствата, самоубийствата (Свидригайлов) или тяхното предотвратяване (Иполит), но не и обикновената смърт. В “Престъпление и наказание” убийството, което всъщност е двойно, се извършва в началото на романа, а в “Идиот” в края.
В първото произведение драмата на героя и неговата постепенна духовна еволюция започва именно след извършването на престъплението, а във второто – с престъплението завършва драмата на Мишкин, Настасия Филиповна и Рогожин, както и инволюцията на княза.
Но макар и в двете творби основни моменти да са убийствата, Достоевски изобразява не смъртта на своите герои, а кризите , обратите и преломните моменти в техния живот, изобразява “живота им на прага” (Бахтин,М.Проблеми на поетиката на Достоевски,С.,1976,стр.88).
В горепосочените творби е налице едно сложно преплитане на човешки драми, съдби, идеи и множество различни равноправни съзнания с техните светове. Според Михаил Бахтин, нарекал романа на класика полифоничен, героят на Достоевски е идеолог. Той подхожда с някаква идеология, но някъде бърка и тъкмо грешката го индивидуализира. Идеята в творчествота на Достоевски се превръща в предмет на художествено изображение. Руският формалист казва, че идеята е диалогично общуване между съзнанията, тя е живо събитие, диалектически единно със словото. Авторът разсъждава не с мисли, а с гледни точки, съзнания, гласове.
Изключително отличителна черта в двата романа е, че героите се саморазкриват. Всеки герой разкрива собствения си свят и собствената си идея чрез своето слово. Достоевски превръща самосъзнанието на героя в доминанта в художествената система. Авторът се скрива и извежда на преден план действията и соморазкриването на героите.
Друга важна особеност е, че героите нищо не си спомнят, нямят биография в смисъл на минало. Спомнят си само онова, което не е престанало да бъде за тях настояще.
Топос на пространството в “Престъпление и наказание” е Петербург и Сибир, а в “Идиот” – Петербург, Москва (там няма никакво действие, а само е споменато за престоя на героя ), Павловск и Швейцария. Но художественото пространство, където се случват най-фаталните и злочестни събития за героите, където те се опитват да изложат и приложат своите идеи, където се решават съдбите им е руската столица .Там у Разколников назрява неговата идеология и той я прилага, там преминава през етапите на своя мъчителен психологически процес. Настасия Филиповна и Рогожин се завръщат от Павловск в Петербург, където героинята намира смъртта си.Именно в тъмната петербургска къща на Рогожин пред мъртвото тяло на Настасия Филиповна княз Мишкин изпада в предишното си безумие.В Петербург стават скандалните сцени и катастрофите - например на имения ден на Настасия Филиповна. Свидригайлов идва от провинцията в столицата, където се самоубива. На петербургските улици Соня продава тялото си. Изобщо трагедиите на героите, техните човешки драми се разиграват в Петербург.Това е град на социални контрасти, град на унижените и оскърбените, но и град на ситите дребни и едри хищници.Според Николай Бердяев Петербург с неговата особена атмосфера, стаите и тяхната уродлива обстановка, кръчмите и тяхната смрад и мърсотия, и външните фабули на романите - всичко това са само символи на вътрешния духовен свят на човека, само изображение на вътрешните човешки съдби.
В Сибир - наизток от Петербург, там където слънцето изгрява, Разколников и Соня започват нов живот.В Швейцария-назапад, където слънцето залаязва, княз Мишкин се е завърнал обратно, за да лекува своето”идиотско” състояние.

ГЕРОИ - САМОСЪЗНАНИЕ И ИДЕОЛОГИЯ
И така всеки герой от “Престъпление и наказание” и “Идиот” е носител на своя идея, вижда света в свой собствен аспект и преживява личната си човешка драма. В произведенията авторът извежда на преден план тяхната психология. “За Достоевски е важно не какво представлява героят му в света, а преди всичко какво представлява за героя светът и какво представлява самият за себе си.”(Бахтин, М.Проблеми на поетиката на Достоевски, С., 1996, стр.59), т.е. изразяването не просто на човека, а самосъзнанието му.
Взависимост от идеологическата гледна точка на персонажите, Достоевски изразява чрез тях своите философски, нравствени, морални и религиозни убеждения.Според Цветан Тодоров именно идеологическите спорове вдъхват живот на романите на Достоевски.

РАЗКОЛНИКОВ – КНЯЗ МИШКИН
Основни действащи лица в двата велики романа.са Родион Романович Разколников и княз Лев Николаевич Мишкин.Чрез образа на Разколников Достоевски изразява своите философски възгледи за човека-индивидуалист, стремящ се да постави себе си над другите и да се издигне над закона.
Леонид Гросман твърди, че фамилиите на героите набелязват характера им.Според него името Разколников означава “метежник“ и “протестиращ”. Друга е символиката в името на княза – то означава едновременно лъв и мишка, т.е. недвусмлислено се събират на едно място царят на животните и малкото невинно и страхливо животинче.
Чрез образа на княз Мишкин пък авторът се е опитал да покаже “положително прекрасния човек”, т.е. в героя си е въплатил собствения си положителен човешки идеал. В черновите княз Мишкин е наречен и княз Христос, а в Божия син Достоевски вижда идеала. Голямата жертва на Христос е, че той принася себе си в името на човечеството, за да понесе върху плещите си всичките човешки грехове и хората да се очистят. Именно тук е отъждествяването на героя с Христос – заради доброто на хората около него той е готов да се жертва за тях, смята, че щастието на другите ще се постигне чрез неговото собствено страдание и самоотричане.
За разлика от Мишкин Разколников приема провокацията - християнската докторина е валидна, но героят сам трябва да прекрачи нейните постулати и ограничителни рамки, за да достигне до тази докторина, но преди това той трябва да опознае самия себе си. И тогава героят става жертва на собствената си съвест. Ако князът се ръководи от сърцето си относно валидността на християнската докторина, то героят от “Престъпление и наказание” се ръководи от разума си и сърцето му е заглъхнало. Той дели хората на “обикновени” и “необикновени”. Така наречените низши хора са болшинство, те са материал, чрез който съществува света. Висшите хора имат правото да минават през кръв, за да осъществят своята идея, “спасителна може би за цялото човечество” (Достоевски,Ф.Престъпление и наказание, С.,1974,стр.275).
Висшите хора, като Наполеон например, които са признатите и господстващи личности на епохата, налагат своята идея и сила, като пред нищо не се спират – дори и пред трупове. Те имат правото до престъпят закона, “за да спасят страдащите”. Разколников решава да експериментира със себе си и да приложи теорията си, убивайки старата лихварка – “зла и вредна бабичка” (Достоевски,Ф.Престъпление и наказание, С.,1974,стр.83). Чрез нейното убийство той смята, че спасява хиляди същества, че се посвещава на служба за цялото човечество.
Когато убива лихварката, чийто живот според него не струва нищо – колкото живота на една въшка, героят е принуден да убие и смирената и добра Лизавета и едва не става причина за гибелта на Миколка. Едно престъпление неминуемо влече след себе си друго, става източник на все нови и нови злодеяния.
Наистина героят е потънал в бедност, но не тежкото му финансово състояние го потиква към престъплението (дори и не се възползва от откраднатото), а стремежът му да разбере към коя категория хора спада и естествено желанието му да се причисли към “избраниците”. “Аз исках друго да разбера, и то час по-скоро, въшка ли съм и аз като всички останали или човек. Ще се осмеля ли да се наведа и да взема, или не? Трепереща твар ли съм, или имам право .....” (Достоевски,Ф.Престъпление и наказание, С.,1974,стр.437).Тук е налице потребността на съзнателния човек да опознае себе си, да провери дали има право да върши “добри дела”. Неговото престъпление е идейно, то поизтича не от лични цели (каквито са повечето престъпления), а от една незавършена теория.
Разколников е човек горд, необщителен, озлобен и недоверчив, самотен – една загадъчна и интересна личност. Той е такъв може би защото е убеден в своята изключителност. За разлика от него пък Мишкин е убеден в изключителността на другите, скромен относно значимостта на своята личност. “Не съм бил в Русия повече от четири години;пък и как заминах: почти не бях с ума си! И тогава нищо не знаех, а сега още по-малко”(Достоевски,Ф.Идиот, С.,1982,т.6, стр.26).
Разколников не успява да реализира своята теория, а се реализира като убиец и именно в това е неговата трагедия, неговата лична драма. Мъките на съвестта, леденият страх, който го преследва на всяка крачка, съзнанието за безмислено извършеното зло, съзнанието за собственото нищожество, неспобоността да стане “властелин”, разбирането за несъстоятелността на своята теория – всичко това тежи на душата на престъпника. Героят преминава през Ад от психологически мъки и нравствени терзания, разкрити с изключителен драматизъм. Младият човек непрестанно се намира в странно ипохондрично състояние, породено от чувството му за извършен грях. От самото начало на романа Разколников е разкъсван от раздвоение, намира се в диалогично отношение със самия себе си – да извърши ли престъплението, оправдано ли е то и въшка ли е той или силна личност, властелин, да се предаде ли, защо не е посегнал на живота си, къде е истината?
Мишкин в това отношение е коренно различен. Той не познава раздвоението, душевните противоречия са му напълно чужди – неговата душа е единна в своите стремежи, в желанието си да прави добро, в безкрайната си любов към хората. И изобщо ако околните се плашат от Разколников, защото не могат да разберат какво става в душата му, като например собствената му майка, то в очите на хората князът изглежда смешен и по детски наивен и никой не би помислил да се страхува от него. Децата веднага го обикват, може би защото те най-добре усещат добронамереността в хората и защото героят всъщност е като тях. Тук двата персонажа осезаемо се поляризират – Разколников не успява да съхрани детската си невинност, а се поддава на едно странно разбиране и осъзнаване на света.
От друга страна Разколников е като Мишкин – човек дълбоко възприемащ чуждата болка, жалостив към хората и готов винаги да им окаже помощ. Както князът поглежда в душата на Настасия Филиповна, така и бившият студент вниква в душата на Соня, успявайки накрая да я обикне силно. Мишкин е готов да даде пари на хората, ако това може да ги направи щастливи, а Разколников например дава последните си пари на Катерина Ивановна за погребението на съпруга й. “В него живеят и се борят две души” (Мережковски,Д. Вечните спътници, С., 1993, стр.204). Изобщо престъпникът, подобно на “идиота” искренно съчувства на слабите и нещастните, помагайки им както може. Тук е парадоксът на неговата противоречива личност – от една страна той е убиец, а от друга страна, благодетел и спасител. И именно с тази положителна страна на своята двойнствена същност Разколников се доближава до прекрасната душевност на княз Мишкин. В душата му се е съхранило човешкото и то е причината за краха на несъстоятелната му идея. В този смисъл престъплението на Разколников може да се разгледа и от друг акспект. Като убива, героят смята, че спасява много живота. Следователно и Разколников, и Мишкин се стремят към доброто, но първият се стреми към него посредством злото, а вторият посредством доброто.
Основната идея в “Престъпление и наказание” е, че човек може да намери своя изгубен човешки облик, да превърне обезобразената си душа в красива и чиста чрез страданието, защото то е път към истината и щастието. Според Бердяев човешката природа е полюсна, “в човека съществува неизкоренимата потребност от ирационалното, от безумната свобода, от страданието” (Бердяев,Н. Човекът у Достоевски. В Руска литературна класика (сборник, съставител П.Троев), С., 1995, стр.167). След катастрофата Разколников започва бавно и мъчително да се движи напред в духовен аспект. Това е мотивът за нравственото пречистване и възраждане на човека. Разколников именно чрез страданието, чрез душевните мъки достига до пречистване, до възраждане на изгубената си същност, а когато човек страда, то следователно наистина чувства.В този смисъл страдайки, героят върви по мъчителен, но плодотворен път. За него това е време на непоносимо вътрешно страдание, което го довежда до спасението на душата му. Също така и болестта на княз Мишкин е “своеобразен символ на мъчителния път”(Руска литература ХІХ И ХХ век (университетски учебник, авторски колектив, отг.редактори Милена Лилова и д-р Илиана Монова), П.,2002, стр.282).
Достоевски е писал с ясно изразена религиозна насоченост. По време на престоя му в каторгата на него му е позволено да чете само Евангелието. Следователно може да се обясни откъде идва този религиозен пласт у неговите късни романи. Достоевски вече започва да наизустява Евангелието и да го тълкува по-философски. Чрез образа на княз Мишкин авторът изразява своите собствени убеждения за християнството. В своята реч на вечерята у семейство Епанчини князът подлага на унищожителна критика католицизма, наричайки го “нехристиянска” вяра. Княз Мишкин е дълбоко вярващ и има един философски поглед върху религията. За разлика от него Разколников е потиснал своето религиозно чувство, но макар и да не вярва в правата вяра, той със сълзи на очи моли малката Поличка да се помоли и за него, неслучайно иска Соня да му прочете точно онзи пасаж за възкресението на Лазар. В края на романа у героя се пробужда потиснатата вяра. Произведението завършва в момента, когато героят се е замислил над Евангелието, все още несмеейки да го отвори, но си задава въпроса “Нима могат нейните убеждения да не бъдат сега и мои убеждения? Нейните чувства, нейните стремежи поне .......?(Достоевски,Ф.Престъпление и наказание,С.,1974,стр.569) Макар и все още неразтворил Евангелието, този въпрос на Разклников недвусмислено показва, че той ще приеме като свои вярата в Бога и смиреността на Соня.
Макар любовта на Разколников и Соня да се различава от тази на Мишкин с Настасия Филиповна и Аглая, то любовта на Разколников към предишната му, умряла годеница (дъщерята на неговата хазайка) е същата, каквато е любовта на княза към Настасия Филиповна. И двамата герои изпитват “любов-страдание”към тези жени. Мишкин иска да бъде с Аглая, но остава при Настасия Филиповна, защтото тя има по –голяма нужда от него. По същия начин и Разколников обиква и бившата си годеница - от състрадание. Самият той, когато си спомня за нея, не може да си обясни защо така се е привързал, смятайки, че може би защото тя е била грозна и винаги болна, а дори ако е била и куца или гърбава, той повече е щял да я обикне. Мишкин казва, че Настасия Филиповна много е страдала и не той, а тя ще му направи чест, ако се омъжи за него. На такава любов са способни само хора всеодайни, готови да се жертват в името на угнетените и нещастните.И точно в този аспект героите изключително се доближават един до друг.
Развитието на житейския път на разглежданите по-горе персонажи е различно, различна е и тяхната съдба. Личната драма на Мишкин се оказва неговата болезнена обич към хората, желанието му да се жертва за тяхното благоденствие и неспособността му да бъде безучастен и безчувствен свидетел на тяхните болки и нещастия.Трагедията му се изразява и още в това, че добротата му не носи на хората желаното от него щастие. Например той изпитва любов към две жени, но тя не прави щастлива нито едната, нито другата. Мишкин е нереален образ,толкова човешки, че чак е “нечовешки”..Отдадеността му към хората не му носи щастие, а го кара да страда. Той не може да бъде наречен нормален човек от гледна точка на обществото, в което попада. Неговата всеотдайна и добра душа няма шанс да оцелее Той се завръща от Швейцария, където е лекувал душевната си болест. Там сред природата и децата е станал чист и невинен като тях. Но завръщайки се от санаториума за душевноболни, попада в една по-голяма луудница, където добродетелите и любовта отдавна са изчезнали от сърцата на хората. Мишкин не може да проумее как може хората да се мразят, когато трябва да се обичат, как може да не са щастливи, когато минават покрай едно дърво, когато говорят помежду си, когато на всяка крачка виждат толкова прекрасни неща – детето, зората,поникващата трева и очите,които ги обичат. “О какво значи моята мъка и моята неволя, ако аз имам сили да бъда щастлив? ”(Достоевски,Ф.Идиот, С.,1982,т.6, стр.540).Колко много това признание прилича на признанието на Разколников: “Пък и какво значат всички, всички тези мъки на миналото!.......той само чувстваше……..” ? (Достоевски,Ф.Престъпление и наказание,С., 1974, стр.568)
Но бедният “идиот” не намира сили - болката от преживяните чужди нещастия му ги отнема. В края на романа той отново е в швейцарското заведение на доктор Шнайдер. Княз Мишкин инволюира, връща се обратно в ембриона, където е бил. Но дали там, далеч от всички, накарали го да страда, далеч от чуждата болка той не е щастлив в своето безумие?
За разлика от него Разколников претърпява много сложна еволюция – “Той бе възкръснал........ Вместо диалектиката дойде животът.......” (Достоевски, Ф.Престъпление и наказание,С.,1974, стр.568) Героят намира онези така жадувани от Мишкин сили, за да се възроди за нов живот, за да намери отново в себе си човека.
“Беше втората седмица след Великден, бяха топли, ясни и пролетни дни” (Достоевски, Ф.Престъпление и наказание,С.,1974, стр.566) Тогава идва и преломнияг момент у героя - след Великден, когато Христос вече е възкръснал – възкръсва и Разколников. Тук алегорично е загатнато приближаването и отъждествяването на образа на Разколников с образа на Христос.Героят достига до истината, чрез нея той изяснява събитието на самия себе си. И ако той досега я е търсил, е, то Мишкин още в началото на романа е представен като човек, открил я вече.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Персонажна типизация в романите на Достоевски - "Престъпление и наказание" и "Идиот" 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.