Пари и банково дело


Категория на документа: Литература


Когато търговските банки предоставят заеми на лица и предприятия от небанковия сектор, за да удовлетворят търсенето на пари в икономиата, сумата на депозитите в банките нараства. Банковите депозити са задължение на банките с висока изискуемост – те лесно се превръщат в пари на централната банка чрез изтеглянето им в книжни пари, а част от депозитите в банките могат да се ползват без ограничения за извършване на безначини плащания. Това налага банките да поддържат известна част от активите си в пари на централната банка, като резерв. За титуляра на един банков депозит, той представлява високо ликвиден актив и се възприема като пари.
Например, ако търговска банка отпусне бизнесзаем на едно предприятие, тя включва този заем в своя актив. Сумата на заема се предоставя за ползване по разплаателната сметка на предприятието в банката – кредитор и то може да ползва тези средства за безналични плащания или да ги изтегля в налични пари. В този случай нарастването на депозиите в банката е резултат от нарастване на заемите в нейния актив.
Като монетиризира активи – отпуска заеми на търговските банки или закупува сигурни и ликвидни ценни книжа и валута, централната банка също създава пари, известни като централни пари. Създадените от централната банка пари са нейни парични задължения (монетарни пасиви) и срещу тях – в актива на тази институция – фигурират конкретни активи. Това са : валутни резерви (включително монетарно злато ), обезпечени заеми за банките , правителствени и частни ценни книжа и др.
Съвременните икономисти третират като кредитни пари тези, които са задължения на своя емитент и са покрити с конкретни активи, държани от емитента. Като правило те се създават в резултат на кредитни сделки. Емисията на банкноти днес е монополно право на централните банки, а търговските банки могат да създават само депозитни пари. Депозитите в банките се разглеждат ато деривативни пари – за своя притежател те са право на вземане на пари от централната банка. Съвременните търговски банки са задължени да изплащат депозитите на клиентите си в пари на централната банка аналогично на класическата банкнотна емисия, при която банките са били задължени да обменят емитираните от тях банкноти в металически пари ( злато или сребра). Парите на централната банка днес не се обменят срещу нищо – тя не е задължена да ги изплаща в някакъв друг вид пари или активи. Изключение от това правило е системата на валутен борд . Централните пари са окончателни (дефинитивни) пари, аналогични на дефинитивните пари в миналото (злато и или сребро).
Дали съвременнпите банкноти притежават характера на книжни пари щом не се обменят от емитента им срещу нищо подобно на необменяемите държавни книжни пари от миналото? Огговорът на този въпрос се търси в институционалните характеристики на централната банка и провежданата от нея парична политика, а не във външната форма на тази част от парите – парични знаци от хартия. Ако централната банка отпуска заеми на правителството или закупува директно правителствени ценни книжа, тя финансира разходите на държавата и бюджетния дефицит. Това означава емисия на книжни пари, въпреки че срещу тях в актива на централната банка фигурират държавни дългове, които се изплащат от правителството на своя падеж.
Когато централната банка е под контрола на правителството и е задължена да го кредитира, погасяването на старите правлителствени заеми или старите емисии държавни ценни книжа могат лесно да бъдат рефинансирани. Ако централната банка предоставя нови правителствени заеми или купува нови емисии държавни ценни книжа, вероятно за по-големи суми и при изгодни за държавата лихвени проценти, фактически става дума за емисия на книжни пари. Резултатът от подобни сделки е парична емисия за финансиране на растящите държавни разходи и вероятно инфллация.
В повечето страни подобна опасност се елиминира чрез категоричната забрана за кредитиране на правителството от страна на централната банка. Например в Европейския съюз е забранено на централните банки да отпускат кредити под каквато и да е форма на правителствата на държавите – членки, на местните власти, на техни органи и структури и на институции на общността. Но това не е достатъчно. Централните банки трябва да притежават висока независимост от правителството и от държавните институции и да са задължени да провеждат парична политика, насочена към поддържане на ценова стабилност и защита на покупателната сила на парите. Това е основна цел на ЕЦБ и на националните централни банки в ЕС.
Съвременните пари са нестокови парични знаци и парични задължения на монетарните финансови институции. Има достатъчно основание те да се причисляват към категорията на кредитните пари. Ако централната банка е независима институция и паричната политика е категорично обвързана с поддържането на ценова стабилност, опасността от книжна парична емисия е малка. Винаги обаче трябва да съществува съмнение, дали парите нямат и „книжен” елемент.
Например, независимите централни банки не могат да кредитират пряко правителството, но остава възможност за непряко кредитиране чрез закупуване на правителствени ценни книжа от вторичните пазари. Правителството може да финансира своите разходи като емитира ценни книжа и да ги пласира на частния сектор – търговските банки, небанкови финансови институции, нефинансови корпорации и частни лица. Ако централната банка закупува неограничено правителствени ценни книжа от банките и от частни институции и лица, това позволява на частния сектор да придобива все повече държавни дългове и правителството се финансира индиректно от централната банка. ЕЦБ и НЦБ от евросистемата избягват директните ( окончателни) покупки на правителствени ценни книжа и вместо това участват на паричните пазари чрез сключване на репосделки. Те имат характер на кредитни сделки с банките, чрез които последните получават ликвидност за много кратък срок. Правителствените ценни книжа могат да се ползват като обезпечение по тези сделки, подобно на други сигурни и ликвидни финансови инструменти, създадени от частни институции. Много по-важно е обстоятелството, че ползането на правителствени ценни книжа при операции на централните банки става по тяхна инициатива и съгласно насоките и намеренията на паричната политика, която, както бе изяснено, има за основна цел поддържане на ценовата стабилност, а не кредитиране на правителството.
Развитието на информационни технологии през последните две десетилетия доведе до появата на електронни пари . Те са една от формите на електронните платежни инструменти. Често електронните пари погрешно се отъждествяват с банковите карти и електронното банкиране. Отличителните характеристики на електронните пари са следните:
• Те са съхранени като електронни записи върху устройство (технически носител), държано от потребителя – карта с микропроцесорен чип, компютър или мобилно устройство. Това устройство може многократно да се зарежда с електтронни пари и те да се прехвърлят на други електронни устройства;
• Емитират се от банките или от лицензирани дружества за електронни пари след като потребителят внесе тяхната парична равностойност при емитента в брой или по банкова сметка;
• Приемат се за плащания от различни лица, а не само от емитента им, като прехвърлянето на електронните записи става от устройството на потребителя на електроно устройство на приемащия плащането;
• Емитентът на електронните пари е длъжан да ги изкупува обратно срещу налични пари в брой или чрез превод по банкова сметка на потребителя.
„На повърхността” електронните пари се ползват като алтернатива на паричните плащания с банкноти и монети, но икономическото им съдържание ги прави аналог на средствата по разплащателните сметки в банките.
ЕЦБ класифицира електронните пари в една група с овърнайт депозитите (т.е. сметки с разплащателен характер в банките). Посочените по-горе характеристики на електронните пари позволява те да се третират еднакво с останалите форми на съвременните пари, като вид кредитни пари. Все още електронните пари не се приемат от достатъчно хора и търговци и употребата им е силно ограничена.
Защо дебитните и кредитните карти не са електрони пари? Информацията в дебитните и кредитните карти позволява само идентификация на техния притежател, когато ползва банкомати, извършва плащания при търговци или в интернет. В дебитните и кредитните карти няма съхранени електронни пари. Парите се” съхраняват” респективо „отчитат” по сметки в банките и плащането става чрез превод на средствата по банков път – от сметката на платеца по сметката на получателя. Електроните пари не се съхраняват като „записи” по банкова сметка или по сметка на институцията, която ги емитира, а върху техническо устройство, намиращо се в разпореждане на потребителя.

6. Измерване количеството на парите и регулиране на паричното предлагане

Теориията предлага два подхода за имерване на парите – динамичен и статичен. Динамичният акцентира върху обема на плащанията при транзакциите за определен период, а статичният третира парите като запис към конкретна дата. В практиката е възприет статичният подход и за измерване количеството на парите се използват различни парични агрегати.
Паричните агрегати се дифинират от централната банка, която решава кои финансови активи ще се включат в паричнвата маса и ще се разглеждат като част от паричното предлагане. Паричните агрегати са показатели, в които финансовите активи, считани за част от паричното предлагане, се групират според степента на своята ликвидност и според възможностите да се използват свободно като средство за плащане при транзакциите.
Когато дефинират паричните агрегати, централните банки се ръководят от редица съображения: практиката на плащанията в една страна; характеристиките и степента на развитие на финансовия сектор; степента, в която измененията на паричните агрегати съдействат за прогнозиране на различни макроикономически променливи (инфлация и изменение на БВП). За централните банки е важно да конструират такива агрегати, които имат стабилна връзка с подобни макроикономически показатели. Така действията им при провеждане на паричната политика ще имат по-предвидим ефект върху реалната икономика. Въпреки че практиката на отделните централни банки се различава, те се съобразяват с някои основни принципи при измерване на паричното предлагане:
1/ Паричните агрегати измерват количеството на парите извън сектора, създаващ пари, т.е. те не включват парите, използвани от монетарните финансови институции;
2/ Парите на правителството (централните държавни институции) не се включват в паричните агрегати и така те измерват парите на частния сектор, в който се създава БВБ. Парите на местните органи на власт, на социално осигурителните фондове и на държавните предприятия обаче са част от паричните агрегати;
3/ Паричните агрегати включват парите на резиденти. Когато нерезиденти имат сметки в местни банки, те се изваждат от паричните агрегати;
Като правило в паричните агрегати се включват само банкнотите и монетите, емитирани в местна парична единица, но не и в чуждестранна валута в наличност. Сметките в банките, деноминирани в чуждестранни валути, са част от паричните агрегати.
В паричните агрегати количеството на парите се измерва към конкретна дата като за целта се ползват балансите на монетарните финансови институции (у нас това са БНБ, местните търговски банки, включително клонове на чуждестранни банки, развиващи дейност в страната и фондовете на паричния пазар ). Количеството на парите се изчислява чрез сумиране на определени позиции от пасивите на монетарните финансови институции.
Централните банки не се ограничават само до емитиране на банкноти и монети. Съществува по-обща категория – парични задължения на централната банка, √ включваща паричната база, √ средствата на правителството по сметки в централната банка и √ депозити на някои небанкови институции, на които централната банка открива сметки при себе си. Само част от паричните задължения са паричната база (резервните пари). Те включват √ банкноти и монети в обръщение, т.е. тези, които се емитирани от централната банка и са извън нея, и √ средства на търговските банки по сметки в централната банка. Банкнотите и монетите се разделят на √ пари извън банките и √ пари в касите на търговските банки (включително банкоматите). √ Парите в касите на търговските банки и √ депозитите на търговските банки в централната банка се наричат банкови резерви и не се включват в паричните агрегати, тъй като последните измерват парите извън сектора на монетарните финансови институции. Парите на правителството по сметки в централната банка не са част от паричните агрегати. Само парите извън банките се включват в най-тесния паричен агрегат , т.е. М1.
В паричния агрегат М1 се групират тези финансокви активи, които обичайно и без ограничение могат да се ползват като средство за плащане при сделките. Затова парите от този агрегат се наричат „транзакционни пари”.Той включва банкноти и монети извън банките и овърнайт депозити в банките. Овърнайт депозитите са сметки, средствата от които са незабавно на разположение за плащания, по банков път или чрез изтегляне в брой. Тук се включват: разплащателни и чекови сметки, сметки, издадени по банкови карти, електронни пари, пътнически чекове и пр.
По-широките парични агрегати включват, освен агрегата М1, редица други високоликвидни активи, които обаче не могат да се ползват непосредствено при плащанията. Те се обозначават като „квази пари”, които много бързо се трансформират в пари от агрегата М1, но това е свързано с известни разходи. От този вид са срочните депозити в банките, при които договорената лихва се изплаща изцяло, ако депозитът се изтегли на падежа.
Клиентът на банката може да изтегли срочния депозит преди падежа, но ще получи много по-малка лихва от договорената. В квази-парите се включват и депозити със спестовен характер, които се изплащат след предизвестие от страна на клиента. Всяка централна банка определя броя на по-широките парични агрегати и техния състав. БНБ измерва агрегатите М2 и М3 ,чийто състав е идентичен с ползваните агрегати от ЕЦБ :
М2 = М1 + депозити с договорен матуритет до 2 години плюс депозити, договорени за ползване след предизвестие до 3 месеца.
М3 = М2 + търгуеми инструменти
Търгуемите инструменти са пасиви на банките с достатъчно висока ликвидност, поради което централната банка ги включва в паричното предлагане. Това са дългови ценни книжа на банките с падеж до 2 години (в практиката на други страни тук се включват основно депозитни сертификати); репосделки, чрез които банките привличат средства от небанкови институции за много кратък срок и акции (дялове )на фондовете на паричния пазар.
Паричният агрегат М3 у нас и в еврозоната е най-широкият количествен измерител на паричната маса, т.е. той изразява паричното предлагане. У нас агрегатът М3 носи наименованието „ широки пари”. Пасивите на банките, които не са включени в този агрегат, не се третират като пари от централната банка, дори да притежават относително висока ликвидност.
Например, срочните депозити с договорен матуритет над 3 години и депозитите, договорени за ползване след предизвестие над 3 месеца, не са част от паричната маса. Въпреки това подобни депозити могат да се трансформират бързо в пари, но при по-високи разходи и санкции за банковия клиент. Когато банките привличат средства чрез емисия на дългови ценни книжа с падеж над 2 години, те не се включват в паричната маса, дори да имат много добре развит пазар и лесно да се трансформират в пари.
Централната банка регулира паричното предлагане според насоките на своята парична политика. Паричната политика обхваща действията на ЦБ, чрез които се влияе върху монетарните и финансовите условия в икономиката и така се въздейства индиректно върху икономическите решения на стопанските субекти, тяхното потребление, инвестиции, спестявания и в крайна сметка върху икономическата активност. Централната банка провежда съзнателни (дискреционни) интервенции спрямо банковата система и финансовия сектор чрез различни инструменти на паричната политика.
Централната банка няма непосредствен и пълен контрол върху паричното предлагане, изразено чрез най-широкия паричен агрегат. Основната част от парите в една икономика се създават от търговските банки и са резултат от тяхната кредитна дейност. Ето защо инструментите на паричната политика са насочени пряко към регулиране на кредитната активност на банковия сектор и възможността му да създава пари. Чрез подходящи инструменти централната банка упражнява директно влияние само върху резервните пари ( паричната база ) и „цената” на банковите резерви (краткосрочният лихвен процент на международния паричен пазар). Този контрол е много силен, но не е абсолютен.
Централните банки използват три основни инструмента на паричната политика: √ задължителни минимални резерви, √ операции на открития пазар (пазарни операции) и √ политика по рефинансиране на търговските банки.
Задължителните минимални резерви се формират в процент от привлечените средства на банките и се поддържат като пари в касите на банките и по сметка в ЦБ. Когато ЦБ променя процента на задължителните резерви тя влияе само върху структурата на банковите резерви (съотношението между свободни и задължителни резерви) , но не изменя обема на банковите резерви. Ако ЦБ намалява процента на задължителните резерви, кредитната активност на банките нараства и обратно. Как става това?
Например, процентът на задължителните минимални резерви е 10 %. Клиентите на дадена банка са внесли в нея депозити на обща сума 10 млн .лв. Банковите резерви ще бъдат 10 млн., но само 10 % от тях ще са задължителни резерви, т.е. 1 млн. Останалите 9 млн. са свободни резерви. Опростеният баланс на банката ще изглежда така:

Актив Търговска банка Пасив
Банкови резерви : 10 млн.
Задължителни резерви: 1 млн.
Свободни резерви: 9 млн. Депозити: 10 млн.

Банката има възможностг да предоставя заеми, което директно ще предизвика нарастване на депозитите, както бе изяснено по-горе. Това ще промени баланса по следния начин:

Актив Търговска банка Пасив



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Пари и банково дело 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.