Особености на българската литература през двадесетте години на ХХ век


Категория на документа: Литература


Реферат

по български език и литература

на тема: Особености на българската литература през двадесетте години на XX век.

Изготвил:................ Проверил:.............

Двадесетте години на миналия век са един от най-интересните периоди в контекста на националното ни литературно развитие. Те се характеризират с преосмисляне на традицианния културен модел и дистанциране от него посредством дръзкиексперименти в областта на езика и структурното изграждане на художествения текст.
Търсенето на нови естетически пътища е предпоставено от грандиозни трусове в социално-политическо пространство на страната ни. Това е време на войни, завършили катастрофално за България. Време на политическа нестабилност, на социално недоволство, на братоубийствена гражданска война, на терор и насилие. Време на хаос и разруха, на несигурност и страх. Човекът постепенно губи опорите и ориентирите си, губи усещането си за равновесие и се превръща в страдащ самотник, болезнено осъзнаващ драмата на своето отчуждение.
В полето на българската литература след войните модернистичните търсения се свързват както с противопоставянето на реалистичната традиция, така и с обявяване на война на предходното модернистично течение- символизма. Това отрицание, това решително дистанциране от старото, познатото, изчерпаното в света на изкуството обединява водещите творци на десетилетието, иначе толкова различни по светоусещане и художествен натюрел.
В първите следвоенни години българският символизъм изживява "един нов, макар и краткотраен Ренесанс" в художествената практика на Николай Лилиев, Теодор Траянов, Христо Ясенов, Емануил Попдимитров. В последното стихотвориние от цикъла "Лунни петна" Лилиев дава израз предчуствието си за залеза на една естетика, която все повече се отдалечава от живота, от модалностите на епохата и вече едва ли има какво ново да даде на "младите сърца". Това е тъжна песен на равносметката и мрачните пророчества, на прозренията за съдбоносната и трагиката на гибелното време, което носи "чемерна несрета" и забулва с "тъмни сенки" усилията на едно нежно, лирично, духовно, извисено, но вече обречено трорческо поколение.
Емануил Попдимитров постепенно изоставя старинната декорация и утвърждава един светло-романтичен пантеизъм, а Христо Ясенов съзрява за нова поетическа ориентация, която е брутално прекъсната от насилствено отнетия му млад живот.
Ярко и самобитно явление в полето на българския постсимволизъм е Христо Смирненски. Този възторжен певец на мечтата за революция обръща погледа си навън , за да види нищетата на своите събратя и да заяви колективната им воля за справедливост и свобода. Поетът рязко се дистанцира от характерните за символизма себевглеждане и себеанализ. Стиховете му чертаят не пътищата на Душата, а пътя на борбата, видян като своеобразен Апокалипсис. Лирическият му герой е обобщен, титаничен образ, призван да разруши света на злото и безчовечността, но и да съгради хармоничния и светъл свят на социалната справедливост. Христо Смирненски продължава да използва поетическия език на символизма, но го поставя в чужд за него идеологически контекст, а понякога дори го пародира. Така лириката му се ситуира на границата на две големи културни епохи- на символизма и авангардизма.
Закърмените в лоното на символизма Людмил Стоянов, Гео Милев, Асен Разцветников, Атанас Далчев не само го преодоляват, но му обявяват непримирима война, квалифицирайки го като безнадежно остаряла, "мъртва поезия". Символистичните визии за света отзвучават и постепенно заглъхват в поезията на тъй наречените епигони на символизма- Иван Хаджихристов, Иван Мирчев, Иван Грозев.
Една от най- ярките прояви на новите модернистични търсения през двадесетте години е българския експресионизъм. Естетическите му принципи са дръзко заявени от Гео Милев по страниците на сп. "Везни". Експресионизмът е бунт срещу ограбващия и нивелиращ човека социум. Той е израз на "кипящата, хаотична, разпукваща се тоталност на нашето време", призив към действие, вик за промяна. Старият свят трябва да бъде разрушен и от руините му да съгради нов. Експресионизмът е дръзка провокация срещу всичко умерено, благопристойно, инертно, срещу всякакви авторитети и социални условности, срещу непоклатимите норми на традицията.
Експресионистичното изкуство е "израз на Бог Аз", не "отражение на Света. А отразяване на Аз през Света в изкуството- което изкуство е : Космос, Вечност, Абсолют" ( Гео Милев, "Небето" ). На анемичната изтънченост на символизма то противопоставя първичност, енергия и страст, на изгладените му поетизми- огрубен, "оварварен", депоетизиран, фрагментарно накъсан изказ, на успокоената му и плавна методика- динамичен, елиптичен, задъхан ритъм. Авангардното художествено творчество демонстративно се отказва от илюзията за правоподобност и не се съобразява с логиката на реалния свят, с изискванията за завършеност и цялост. То се стреми към разпокъсаност и стихийност и разчита единствено на асоциациите, които ще сглобят в едно цяло тази разтърсваща експлозия от фрагменти. Поетът одухотворява мъртвите предмети, превръщайки ги в ярки метафори на субективните си преживявания. Лириката заговаря с езика на улицата, в нея нахлува прозата на живота. Езикът се превръща в експресия, в дръзко предизвикателство спрямо спокойствието на мисълта,в шок за традиционното литературно съзнание.
Друго въплащение на модернистичните търсения на двадесетте години е увеличението по диаболизма на автори като Светослав Минков, Владимир Полянов, Георги Райчев. Диаболичната фантастика тръгва от немския романтизъм и се утвърждава в творчеството на редица европейски писатели, измежду които най- известен е Едгар Алън По. Създаден под влияние на западноевропейския, българският диаболизъм е "съставна част от експресионизма на двадесетте години, който хиперболизира ужасното и го превръща в самоцел на изображението- разкрива скрития ужас на капиталистическия град"(Елка Константинова).
Ако експресионизмът и в частностдиаболизмът в българската литература на двадесетте години са плод на външни влияния, на преосмислен чужд опит, то тъй наречената септемврийска литература е преди всичко самобитно проявление на националните модернистични търсения в областта на поетиката и естетиката.
Гео Милев в поемата "Септември" разлага света на съставните му части и го сглобява отново в един своеобразен художествен феномен. А Разцветников създава деликатна и нежна поезия , съзерцателна и маркираща контурите на едно трагично светоусещане.
Фурнаджиев в поезията и Каралийчев в прозата обемат битието в неговата материалност и предметност, но тежнеят и към фантастичното, приказното, баладичното. В техните произведения светът е изваден от статичното си равновесие и динамизиран.
Страшимиров в романа " Хоро"се отказва от обичайната художествена структура на жанра, от възможностите на сюжета да разгърне повествованието в една логична причинно- следствена събитииност.
Така, рушейки стари поетически и повествователни структури и създавайки нови, септемврийската литература е също своеобразно проявление на авангардизма. Оттласкването от символизма предпоставя и своеобразието на лирическото присъствие на Багряна и Далчев в художественото пространство на двадесетте години.
Поезията на Елисавета Багряна е светъл химн на живота, радост от изживяването на мига, опиянение от пълнотата на сетивните усещания.
Атанас Далчев е много вглъбен и разсъдъчен, филосовски съзерцателен. Неговият предметен свят е протекция на екзистенциалните дилеми на човека, на постянните питания за смисъла на битието и на прозренията за абсурдността на света. И Багряна, и Далчев прозират стиха , разчупват римовите и ритмични конвенции на поезията до двадесетте години.
Ако обобщим посоките на развитие на българската литература през периода, можем да синтезираме следните и особености:
- Тя е арена на разнообразни и понякога противоречиви творчески присъствия и тенденции, но обединени в антисимволистичншя бунт, от целенасоченото дистанциране от естетиката на символизма.
- Модернистичните и търсения са провокирани както от външни влияния, така и от драмата на националния апокалипсис и се изразяват преди всичко във връщането към изконни национални стойности.
В тези тенденции и превъплащения се изразява пъстротата на българския следвоенен модернизъм, превърнал се в значимо национално културно явление.

Библиография:

- Литература за 12 клас (задължителна и профилирана подготовка); Булвест 2000
??

??

??

??

1





Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Особености на българската литература през двадесетте години на ХХ век 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.