Оноре дьо Балзак - "Дядо Горио"


Категория на документа: Литература


ДЯДО ГОРИО
АНАЛИЗ НА РОМАНА НА ОНОРЕ ДЬО БАЛЗАК


Биография на автора

Оноре дьо Балзак е най-голямото дете в семейството на Бернард Балзак, работел като секретар на министъра на флота, а по-късно и като водещ чиновник в правителството след Юлската революция, и Анн-Шарлот Саламбер, парижанка от буржоазно семейство. Първите години от живота си Балзак прекарва извън семейството си, под грижите на дойка, което е било разпространена практика във Франция по онова време. На 8 години Балзак е изпратен във Вандомския интернат на ораторианците. На 13 години не успява да премине в следващия клас на интерната и се премества в лицея Шарлеман в Париж. Като цяло детството на Балзак е било по-скоро нерадостно и той най-вероятно е развил чувство за ненавист към майка си. След раставрацията на Бурбоните през 1814 година цялото семейство на Балзак се премества в Париж. През 1816 година той завършва училище и записва право в Сорбоната. Освен това посещава лекциите на философско-психологическия факултет. По-късно работи като помощник в различни правни кантори. През 1819, когато семейството му се премества в малкия град Villeparisis по финансови причини, Балзак обявява, че иска да стане писател и наема една малка мансарда, където да осъществи намерението си. Първото му произведение, трагедията „Кромуел”, отчайва цялото му семейство. До 1822 година Балзак публикува няколко романа под различни псевдоними, но не бил оценен като писател. Въпреки тези неуспехи, той продължава да се занимава с литература, като за жалост пробвал уменията си и в бизнеса. Балзак основава издателска компания, която няма успех. Tези му занимания оставят за спомен големи дългове, като Балзак остава длъжник на майка си, която финансирала заниманията му до края на живота си. След период на провали, на 29 години усилията на Балзак се увенчават с успех. През 1829 той публикува историческия роман „Шуани”, повлиян от стила на сър Уолтър Скот. Постепенно Балзак започнал да гради репутация на уважаван писател. През 1833 у Балзак се заформя идеята да обедини по-старите си романи, така че те да представят облика на френското общество по времето от Великата френска революция до края на Юлската монархия в поредица книги.
Този план довел до създаването на незавършения цикъл „Човешка комедия”, заглавието на която било взаимствано от „Божествената комедия” на Данте. През 1834 пишейки един от най-добрите си романи „Дядо Горио”, Балзак решава да включи в нови произведения, част от Човешка комедия, герои, участвали преди това в други романи. Така с течение на времето, той създава свят от около 2000 героя, които представляват френската действителност след Революцията. За да осъществи проекта си, Балзак създава книга след книга. Работохолизмът му често от 15 до 17 часа на ден) и неконтролируемата консумация на кафе стават легендарни. Докато изпълнява творческие си планове, Балзак намира време да натрупа още дългове, осъществявайки безнадеждни финансови операции. Веднъж той разработил план за отглеждане на ананаси в дома си, но след 2 години на неуспех е принуден да бяга от кредиторите си. Извънредната му жизненост и творческата сила не се ограничават в литературните му дейности. Далеч повече Балзак обича живота и удоволствията и въпреки множеството дългове поддържа луксозен начин на живот. До 1843 имал постоянно различни любими, като в повечето случаи успявал да привлече жертвоготовни и щедри дами в своя кръг. През 1842 Балзак започва кореспонденция с украйнската графиня Евелина Ханска, с която има дълга връзка, помрачавана от пречките, които Руската империя поставя пред брака им. Едва през март 1850 те успяват да се оженят. Към 1844 г. постоянното напрежение и голямото количество кафе си казват думата и Балзак започва да страда от сериозни задравословни проблеми. И на 18 август 1850 година този здрав селски потомък с атлетично тяло умира в разцвета на своя възход като писател, недовършил грандиозните си творчески замисли. Ето как на погребението му Виктор Юго определя мястото на Балзак в културния живот на Франция: „Този могъщ и неуморим работник, този филисоф, този мислител, този поет, този гений, преживя сред нас живот пълен с бури, борби, схватки, битки.”

Творчеството на Балзак

Първото художествено произведение на Балзак била драмата “Кромуел”, която с нищо не подсказвала за гения на писателя. Поставена на обсъждане в тесен семеен и приятелски кръг, тя получила едва-едва снисходително одобрение. Младият автор не се отчаял и с нея поствил началото на своето писателско поприще.
Както в живота, така и в творчеството си Балзак принадлежи към онези мощни гении, които чувствайки силата на своя дух, не се спират пред никакви трудности, за да осъществят своите идеали. Изоставен сам на себе си, без материална издръжка, като живее в нехигиенични жилища, без отопление зимно време, без топла завивка, като гладува често, той упрорства да пише. Неговото упорство обаче не е маниячество на некадърник, а на гений, който разбирал, че има сили и способност, но е лишен от елементарни условия за творческа дейност. Още на млади години, в зората на своето писателско поприще, той разбирал какво нещо представляват парите в буржоазното общество и колко необходимо е творецът на художествена красота да бъде независим от издатели, печатари, от читатекска публика с лош вкус. Ето защо, като се стреми към писателска слава, той иска да печели и пари, които да му осигурят необходимата независимост като човешка личност и като творец. Той е едва на 23 години и вече е автор на пет романа. Самият той още тогава ги е сметнал за слаби произведения и по-късно, когато вече е създал своите могъщи и дълбоко правдиви творби, той не преиздава първите си съчинения.
Балзак смятал, че Данте, Сервантес, Гьоте, Микеланджело, Рембранд са велики художници на словото или четката и творбите им са безсмъртни, защото в тях те са отразили своята епоха. Той е имал благородна амбиция да се съревновава с тях и да отрази своята епоха.
За тази цел той съставил грандиозен план – замислил да напише 143 произведения. Ранната му смърт осуетява плана му. Написал 87. Но и това е предостатъчно за четвърт век литературна дейност. Мнноголикото си творчество Балзак обединил под общото заглавие „Човешка комедия”. Някои литературни критици основателно сравняват Балзаковата „Човешка комедия” с „Божествената комедия” на Данте, и то не само приликата в загавието, а по дълбокия замисъл. Както Данте – „последният поет на средновековието и първият поет на новото време” – е отразил в своето произведение своята епоха, така и Балзак с удивителна сила, по художествен път е отразил своето време. Авторът на „Човешка комедия” с основание живял със самочувствието на гений. Негови приятели разказват, че в кабинета му стояла статуйка с образа на Наполеон, под която той собственоръчно написал: „Това което той завладя с меча, аз ще завладея с перото”. По страниците на „Човешка комедия” дишат и живеят със своите малки или големи драми герои с всякакви професии, от различни социални групи, от всички човешки възрасти, с всякакви темпераменти и характери. Всичко това изобразено на повече от 10 000 страници, предадено чрез повече от 2000 герои. И наистина, пред погледа на читателя оживява цяла Франция в цялото и богато многообразие и единство, в цялото и противоречие. Пред духовния поглед на читателя се възправя Франция от революцията през 1789 г., консулството, империята, реставрацията, юлската монархия и се стига до революцията през 1848 г.; виждаме Франция и историята й в цялото и величие през героичните години и с униженията й, когато са я управлявали негодници.
Като писател критически реалист, авторът на „Човешка комедия” изобразява много злини от своята съвременност, но срещу един порок неговия художествен гений се нахвърля с голяма сила това е лудата, бясната жажда за печелене на пари. Между двете хиляди герои, които шестват по стрениците на неговата „Човешка комедия”, както правилно отбелязва датският критик Брандес, има „един универсален герой без име, без възраст и без пол парите”, който доминира над всички.
В романите си „Йожени Гранде”, „Изгубени илюзии”, „Величие и упадък на Сезар Бирото”, „Дядо Горио”, „Селяни”, „Шагрнова кожа”, в повестите си „Гобсек”, „Полковник Шабер” той е създал неповторими типични образи, които са овладени от неописуема жажда за богатства. Такъв е Гобсек в едноименната повест. Такъв е Феликс Гранде в романа „Йожени Гранде”. Такъв е барон Нюсенжан, който се подвизава в няколко романа, финансистът Тие, банкерът Тайфер и др. Всички си приличат, всички имат в характерите си нещо общо, типично за всеки един защото всички се явяват художествена реализация на новия господар в тогавашното общество на лихвари, банкери, финансисти. Съшевременно те се отличават, защото всеки се проявява със своите индивидуални качества, очертава се като характер със своите страсти и желания, със свой по-малкък или по-голям ум, всеки един има своя биография, своя лична съдба

История на романа

В едно писмо от 18 октомври 1834 г. Балзак пише: “Но има нещо съвсем неочаквано за Вас – “Дядо Горио”. Това ще е книга на книгите. В нея ще опиша чувство, изпълнено с величайша сила, което не е в състояние да бъде разрушено от нищо – нито от обида, нито от нараняване, нито от несправедливост: героят на произведението е баща в такава степен, в която светия великомъченик е християнин”. Първите части от романа започват да се печатат през декември 1834 г. в “Ревю де Пари”. До февруари следващата година публикацията като “четиво с продължение” приключва, а през март излиза в книжно тяло.
Тема на романа

От началото на творбата до края са развити три водещи теми: бащината любов в нейното патологично измерение чрез съдбата на дядо Горио; амбицията за издигане в обществото и средствата за нейната реализация чрез образа на Растиняк, и бунтът срещу обществото вобраза на каторжника Вотрен. Обединени в едно цяло и подчинени на изясняването на историята на нравите, към което се стреми авторът, те създават една пълна картина на времето, но и насочват къмзначими изводи за същността на социалните и моралните параметри в човешките взаимоотношения.

Изложение (основна част)

Едно от най-силните произведения, в които Балзак критикува нравите в буржоазното общество, е романът „Дядо Горио”. Романът започва с описание на пансиона на госпожа Воке. Този пансион, известен под името „дом Воке”, е главното място, където се развиват действията, за които разказва авторът. По-нататък действието се развива и на други места, но основните нишки на разказа произлизат от пансионът.
Балзак подробно описва сградата, квартала, улицата, където се намира пансионът. Впечатлението от картините, които рисува авторът, е тежко, нерадостно. „Никой квартал в Париж не е така отвратителен и да си признаем така непознат” пише авторът. Същото е и впечатлението от сградата, която също така подробно е описана. Тя е боядисана с жълта боя, която дрази погледа, в задния двор се изтича помията от умивалника, навсякъде се носи „миризмата на нещо спарено, мухлясало, гранясало”. Стари, изтъркани, извехтели са мебелите, кревататите, масите, столовете, тапетите по стените и т. н. Писателят-художник обобщава накрая описанието на картината: „Най-сетне тук царува нищета без никаква поезия; една скъперническа, ужасна, изтъркана нищета. Макар че още не е кална, тя има петна; макар че още няма дупки, нито дрипи, скоро ще се превърне в прах.”
Балзак отлично е познавал Париж и красивите квартали, където живее аристокрацията, и онези райони, където се разполага богатата и просташка буржоазия, и кварталите, където бедността владее с пълна сила. Той нищо не измисля, рисува действителността такава, каквато е, и като художник, който има верен поглед, сигурна ръка, могъщо въображение, ярко и изразително представя това, което е наблюдавал.
След това Балзак спира вниманието ни върху обитателите на този дом. Тук живеят бедни студенти, дребни чиновници, изоставени мъже и жени, хора с тъмно минало, пропаднали търговци и т. н. Едни от тях доживяли последните си години отчаяни от живота, други живеят с мечти и желания за хубаво бъдеще. Но засега това, което ги е събирало под един покрив, е бедността. Едни от тях са се гримирали с нея, други се бунтуват, но разбират безсилието си да я победят, трети живеят с надеждата, че ще се измъкнат от калта й.
Балзак не се задоволява обаче да предаде общото, типичното за хората, а рисува поотделно всеки един от своите герои и героини с техните лични, индивидуални черти и душевни качества. Така той създава живи и ярки образи. В това отношение той е един от най-големите майстори-художници на словото в световната литература. Госпожа Воке, господарка на пансиона, е петдесетгодишна, лицето й е повехнало и тлъсто, на средата му стърчи нос, приличен на човка на папагал, когато върви влачи краката си, погледът и е стъклен, очите й обкръжени с бръчки. Тя е алчна за пари, скъперница, съди за хората по богатствата, които притежават, и парите, които може да получи от тях.
Госпожица Мишоно, една от пансионерките, е слаба, кокалеста, нейното похабено лице внушава страх, „гласът й е тънък като на щурец”.
С нескриваща симпатия авторът рисува образа на младата госпожица Викторин Тайфер. Но безсърдечният й баща я лишава от наследство в полза на единствения си син и тя живее срещу малко заплащане в пансиона на госпожа Воке.
Между осемнадесетте пансионера в дома на госпожа Воке се намира студентът по медицина Бианшон, един чиновник в някакъв музей, един художник и др. Всички тези осемнадесет души, събрани тук по едни или други причини, представляват в умален вид съставните части на едно „цялостно общество”. Повече или по-малко подробно авторът разказва за всеки един от това общество.
Главното лице, с което са свързани събитията, описани в романа, е дядо Горио. Като разказва за съдбата на този старец, писателят в същото време излага законите и нравите в обществото, където парите, златото, богатствата се ценят повече от човешки живот.
Стъпка по стъпка Балзак проследява живота на дядо Горио от най-ранните му години до смъртта му. В личната съдба на този човек, в неговите усилия, мисли, чъвства, в неговите дела, в неговите отношения към двете му дъщери, а също така по начина, по който те и техните съпрузи се отнасят към него, се разкриват някои страни от живота в обществото. Писателят иска да каже, че това общество е безпощадно към човека, прогнило от основите до върха си, то унижава човека, разкъсва връзките между родители и деца, разбива семействата, замърсвява дружбата между хората и е пълно с още хиляди други злини и пороци. Всичко това е показано не сухо и отвлечено, а живо и убедително чрез героите в романа, чрез техния живот, техните лични съдби.
Някога преди революцията, дядо Горио бил беден работник при един търговец на жито. През времето на бурните революционни събития неговият господар загива. Младият тогава Горио обсебва богатствата на загиналия търговец. Горио е бил доста хитър. Привидно той е привърженик на революцията и дори става председател на една от революционните секции в Париж. В същото време, когато революционният фрнски народ пролива кръвта си в борба срещу вътрешната и външната контрареволюция, а в Париж настава глад, Горио спекулира с житните храни и успява да спечели много пари. Излиза, че на думи той е на страната на революцията, а на дела против нея. Известно време той крие богатството си, за да не навлече върху себе си гнева на гладуващия народ и суровостта на на революционните закони срещу спекулантите. По-късно, когато идва на власт Наполеон, той няма защо да се страхува нито за богатството си, нито за миналата си спекулантска дейност. По това време той вече е милионер.
Милионите, които притежава Горио, са източникът за нещастията, които го сполетяват по-късно. Както всички богати буржоа, той смята, че смисълът на живота е в парите, че в златото е щастието на човека. Твърде скъпо изкупува дядо Горио тази своя заблуда. Твърде жестоко му се отблагодаряват, все поради тази заблуда, онези, които той най-много обича.
Дядо Горио има две дъщери – Анастази и Делфин. Той ги обича безумно, особено след смъртта на майката, която умира скоро след раждането им. Неговата обич към дъщерите му надхвърля разумната бащина обич, той ги обожава, така както езичниците се прекланяли пред своите идоли. Всяко тяхно желание, всеки каприз и прищявка той изпълнява, без да мисли за лошите последствия върху възпитанието им. Така те още от малки стават самовлюбени егоисти. И идва най-лошото – както баща си, те смятат, че с пари може да се купи всичко: съпрузи, любов, щастие и т. н. Тази самоизмама те жестоко изкупуват по-късно, също като баща им. Когато се омъжват, дядо Горио дава и на двете по осемстотин хиляди франка зестра. Няма да сгрешим, ако кажем, че буквално с парите си купуват мъже с аристократични титли. По-голямата – Анастази, се омъжва за граф Ресто, а Делфин – за барон Нюсенжан.
Нещастията на дядо Горио започват от този момент, но са подготвени от много по-рано. Дъщерите и зетьовете отначало се отнасят добре с него: приемат го в богатите си къщи, канят го на обеди и на вечери. Но това продължава докато той все още има пари. Истинската му трагедия настъпва, когато те са взели от него всичко, което е имал. Сега вече той не съществува за тях. Техните къщи са затворени за него.
Неговата смърт е покъртителна. Той умира като просяк в мръсни дрипи, без топлина през зимата в пансиона на госпожа Воке. Не в това, че умира в бедност, е най-голямото му страдание. Дядо Горио все още обича дъщерите си. Неговата ней-голяма мъка е, че те не желаят да го видят преди смъртта му. Наистина едната от тях, поради това, че съвестта е заговорила у нея, пристига да се прости с него, когато той вече е в безсъзнание. Неговото погребение е жалко. До гроба му го изпращат студентът Растиняк и слугата Кристоф. Дъщерите и зетьовете не присъстват – те изпращат само своите празни карети, на които личат аристократичните им гербове.
Трагедията на дядо Горио не е лична, а обществена. Балзак обобщава, разкрива характерни, типични явления в буржоазното общество. Той показва разпадането на семейството, което е изградено върху користолюбие. В предсмъртните си минути старецът, макар и късно, разбира заблужденията си; и обвиненията, които отправя към дъщерите си и техните мъже, са обвинения срещу обществото: “Ах, ако бях богат, ако бях запазил богатството си, ако не им го бях дал, те щяха да проливат сълзи. Но нищо! Парите дават всичко, дори и дъщери!”. Късно, когато личната му катастрофа е така голяма, Горио разбира какви трябва да бъдат истинските човешки чувства: “Когато някой обича един нещастник, той може да бъде уверен, че го обичат.” Още много други обвинения отправя умиращия старец към обществото, в което човек не се зачита за нищо. Той стига до обобщения, които звучат като неумолима присъда над лошо устроения свят: “Те се грижеха за мен, но заради парите ми. Светът е лош. Убедих се в това.”
Когато четем за страданията на дядо Горио, ние го съжаляваме, но същевременно не трябва да го оневиняваме. Светът наистина е лош, зле устроено общество. Това общество обаче, което той обвинява за нещастията си, е съставено от хора като него. Самият той е част от него. Неговата обич към дъщерите му е твърде егоистична. Нека си припомним миналото му: когато той е трупал милиони чрез спекулация със зърнени храни, за да осигури охолство и разкош за дъщерите си, той е бил виновен за страданията и смъртта на хиляди парижки деца по време на революцията. Сам Балзак не скрива двойнственото си отношение към героя: “Дядо Горио по природа не е лош човек, той е добродушен, добросърдечен, искрен, симпатичен дори в наивността си и същевременно неговата обич е твърде егоистична.”
Едновременно със съдбата на стареца Горио Балзак проследява първите стъпки в Париж на младия студент Йожен дьо Растиняк, който току що започва да опознава света. Горио си отива след като до дъно е изпил горчивината на тоя свят, телесно и морално смазан, а Йожен е в зората на своя живот.
Йожен дьо Растиняк също така срещу скромно заплащане живее в пансиона на госпожа Воке. И него бедността е довела тук. Накратко, но твърде красноречиво писателят ни запознава със семейството и миналото на младия студент. Той е син на обедняло аристократично семейство от южните провинции на Франция. Родителите му отделят половината от своя годишен доход, за да следва той в университета в Париж. Той пристига в столицата с идеализма на младостта, с чисто и неопетнено сърце, той вярва в себе си, в хората, в доброто, мисли, че животът е труден, но безкрайни са възможностите на човека да преодолее трудностите и да излезе пред света с чисти и ясно лице: “Ще работя честно, свято, ще работя ден и нощ, та богатството ми да бъде плод на труда ми. Наистина това богатство ще дойде много бавно, но аз всеки ден ще отпускам спокойно глава на възглавницата; има ли нещо по-хубаво от това да наблюдаваш живота си и да виждаш, че е чист като лилия?”
Така мисли студентът в началото и колкото и да е нерадостен животът в тъжния пансион на госпожа Воке, той живее с чистите идеали, които е донесъл от дома си. Но какво се оказва по-късно? В скоро време той се убеждава, че в живота преуспяват не тези, които разчитат на собствените си сили и способности, не онези, които живеят с чисти идеали, а тези, които са безогледни в средствата си. И неговият идеализъм лека-полека започва да се изпарява пред дилемата: “или да пропадне, както пропадат хиляди бедни студенти като него, или да отскочи във висините на парижкото общество, независимо по какъв начин.
Растиняк избира вторият път – да преуспее, да блести сред елита на парижката аристокрация. Наистина той не стига изведнъж до това решение, то му струва много безсънни нощи, той изпитва колебания и съмнения, не рядко се самоупреква, че ще замърси своя “чист като лилия живот”. Писателят рисува характера на героя в развитие и това е едно от най-ценните качества на балзаковия реализъм. Същото той прави и с другите свои герои, които са изобразени не като напълно оформени, а се оформят съобразно вродените си наклонности и съобразно условията, сред които живеят.
Да се издигне в обществото – така решава Растиняк. Но парижката аристикрация не е така лесно достъпна. Не всеки може да влезе в салоните й. Тя има свои неписани закони, които строго се спазват. Растиняк наистина има аритократичен произход, но той е беден, провинциален аристократ. Все пак аристократичният му род и главно далечното му роднинство с виконтеса Босеан, една от “звездите” в най-висшата аристикрация, му отварят вратите на салоните на парижкия елит.
Растиняк има своите учители, които без особени усилия разбират колебливия му идеализъм. Между тях е виконтеса Босеан. Интересни са съветите, които виконтесата дава на младия човек. В синтезирана форма много опитната аристократка чрез тях излага морала на своята съвременност: “И тъй, господин Растиняк, постъпваите с тзои свят така, както заслужава. Искате да се издигнете, аз ще ви помогна. Ще измерите колко дълбока е женската поквара, ще видите жалката суета на мъжете. Макар и да съм чела много в книгата на живота, доста страници ми бяха непознати, сега вече зная всичко. Колкото по-хладнокръвно постъпвате, толкова по-бързо напредвате. Удряйте безмилостно, за да се боят от вас... В Париж успехът е всичко, той е ключът към властта. Ако жените намерят, че сте умен, способен, мъжете ще повярват в това, ако вие не ги разубедите. Тогава ще можете да искате всичко, ще имате достъп навсякъде. Тогава ще разберете какво нещо е света – сбирщина от жертви и измамници.”
Така виконтесата завършва характеристиката на света, в който живее: “сбирщина от жертви и измамници”.Мрачна и песимистична, но вярна е нейната оценка, а Босеан не се лъже, тя самата е част от това общество. И макар Балзак да се е опитал да я изобрази в симпатична светлина като жертва, а не като палач, като измамена, а не като измамница, от думите й лъха убийственият дух на една антисоциална философия.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Оноре дьо Балзак - "Дядо Горио" 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.