Общочовешките ценности в поезията на Никола Вапцаров


Категория на документа: Литература


(„Писмо” („Ти помниш ли”))
Чрез анафоричното повторение „ти помниш ли” той ги извежда в смислово ядро и ги откроява като безвъзвратно изгубено минало. Внушението се подсилва от употребата на минало свършено време. Разочерованието и обезверяването са намерили конкретни, сетивнопознаваеми параметри:
Ти помниш ли как в нас

полека – лека
изстиваха последните надежди...
........................................................
Ти помниш ли как

някак много бързо
ни хванаха в капана на живота?
Алегоричният образ „капана на живота” разкрива безперспективността и разбитите илюзии, които раждат разочерование. Там, където хоризонтът се стеснява и липсва ясната и привлекателна перспектива, човекът попада в капана на тягостното ежедневие и битето му се „обезмисля”. Непрестаният натиск и яростната агресия на живота „тук” и „сега” преодоляват съпротивителните му сили и му причиняват дискомфорт и страдание.
За Вапцаров омрзата е нетипична за човешката същност, тя е органически чужда на човешката природа, а отчуждението е само преходно състояние на духа, защото анализирайки битието си, вниквайки в собствените си потребности и изисквания, заедно с истината за несправедливо устроения свят и за собствената си неоправдана, несправедлива и мъченическа участ, лирическият герой достига до социално-житейските и духовно-философски проникновения за диалектиката на живота, за характера на епохата и за своите собствени място и роля.
Превръщането на самоубиващата енергия в борческа сила тласка лирическия говорител извън самоунищожението, придава смисъл на живота му, ориентира енергията на омразата и недоволството към ценностно положителни изяви, отбелязани чрез борческата сила и настъпателност към несправедливия живот, безпощаден към човешката личност („жестокият ти груб юмрук” – „Двубой”).
Сложни трансформации на понятието „аз” и „ние” има и в стихотворението „Двубой”, чрез които се разкриват едновременно и скромността на лирическия субект, и неговото самочувствие, основаващо се на колективната преобразяваща сила на човешката маса: „Тогаз,/ на твойто място,/ дружно,/ ще изградим със много пот/ един живот/ желан и нужен...” Лирическият „Аз” надскача границите на пространството, изменя личностно-конкретния си образ, в пределно универсализираното „лице” на човека. Смислоносещ в този контекст е мотивът за преминаващата без ограничения от тяло в тяло кръв. Чувството за универсалност (пределна децентрализираност) на образа на поетическия субект е характерност за цялостната поезия на Вапцаров и изразява колосалните размери на революцията (на бунта):
Аз съм тук

и там. –

Навред. –
Един работник от Тексас,
хамалин от Алжир,

поет...

(„Двубой”)
Стихотворението „Двубой” има заклинателен и мобилизиращ характер. Хората от социалните низини имат нужда от внушенията за обречеността на несправедливия за тях обществен ред. Поетическото структуриране на творбата моделира пред очите на съзнанието глобалното възприемане на света. Обезвереният човек от социалната периферия трябва да се почувства като значима частица от общата борба на хората с неговия обществен статус навсякъде по света. Двубоят само на пръв поглед е персонален – той има смисъл само когато се води едновременно от всички унизени и оскърбени.
Представата за сблъсък на живот и смърт е глобална представа за мащабността на конфликта. „Разкопан, озлобен, навъсен, мръсен, зъл”, животът е „желан и нужен”, той съдържа в себе си не само „глобалния човек”, но и мечтата по безукорно справедливия световен ред:
И толкова хубав ще бъде
тогава живота,
а днешната плесен
ще бъде безкрайно далеко.
Ще пееме всички,
ще пееме, когато работим,
но радостни песни,
които ще славят човека.

(„Не бойте се, деца”)
В стихотворението ясно се появява и мотива за пътя, който на това ниво търпи сложни метаморфози. За разлика от „Майка”, в „Не бойте се, деца” пътят е насочен към дома. По отношение на този образ Вапцаров кореспондира с Ботевата поетика. Борбата е път извън дома, тя води до неговото напускане, като с това алюзира напускането на лоното, на покоя, активиране на екзистенциалната енергия. В мотива за завръщането пътят и домът се „примиряват” като опозиционни символи в общата хармония на света:
... ще гледа от своя прозорец
далечния път,
ще гледам как вие се връщате
бодри и здрави
и тихо ще шепна:
О, колко е хубав светът!

(„Не бойте се деца”)
Никола Вапцаров се прекланя пред човека, който покорява природата с обич и ентусиазъм и създава с творчески импулс: „Ще пееме всички,/ ще пееме, когато работим,/ но радостни песни,/ които ще славят човека.” Трудът в поезията на автора не е бреме, а радост, усещане за освобождение. Мечтаният бъдещ свободен труд е зареден с хуманна сила.
Започнал своя суров диалог с епохата, историята и живота, Вапцаров не подминава проблема и за смисъла на труда, за изкуството, за същността на естетичното. Верен на самия себе си, той категорично отхвърля онова изкуство, което е „захаросано”, което не пресъздава драмата на човека и ежедневната му борба за хляб („Нино”). Поетът-работник врва в силата на социалното изкуство и е непримирим към фалша и бягството от истинските проблеми на времето. Гневният протестен вик на Вапцаровия лиричеки герой е насочен срещу онова изкуство, което е не само бягство от реалностите на живота, но със своята посредственост и фалш е жестока гавра със страданието на хората. Текстът на „Нино” е изграден от две конкретни части, които разкриват сблъсъка между противоположните представи за изкуството.
Идиличната картина на „две луксозни лимозини” е противопоставена на ежедневното тягостно човешко съществуване”
Стига!



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Общочовешките ценности в поезията на Никола Вапцаров 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.