Образът на свободата в поезията на Ботев


Категория на документа: Литература


да си найда и аз гробът!

Свръхценността на свободата се осъществява в молитвата към Бог.Той не е институционално дефинираният Бог от традиционните представи на обществото, а е един съкровено-индивидуален Бог на разума, който обитава сърцето и душата на Аза. Чрез упованието си в него лирическият Аз трансцендира както собственото си битие в името на свободата, така и самата свобода:

О, мой боже, правий боже!

Не ти, що си в небесата,

а ти, що си в мене боже –

мен в сърцето и в душата...

< … >

Вдъхни всекиму, о, боже!

любов жива за свобода –

да се бори кой как може

с душманите на народа.

Най-патетично-одаически и същевременно елегично-баладно борбата за свобода е сакрализирана в “Хаджи Димитър”. Спряното слънце и образът на потъналия в кърви, но жив, паднал в бой за свобода и затова безсмъртен, юнак полагат патриотичния подвиг между живота и смъртта, едновременно във времето и вечността. Съпричастността на природата и прелестните създания на народната митология легитимира в петата строфа героичното умиране-безсмъртие като преодоляване на пространство и време, като безсмъртие, постигнато с юнашка смърт в името на свободата:

Тоз, който падне в бой за свобода,

той не умира; него жалеят

земя и небе, звяр и природа,

и певци песни за него пеят...

Най-безпросветно трагична Ботева творба е “Обесването на Васил Левски”. С основание редица изследователи я разглеждат като демитологизация на митологичния свят на “Хаджи Димитър”. В текста Левски е назован “един син” на България, което внушава, че е най-големият, най-достойният българин. Изразът е и скрита асоциация с образа на Иисус Христос, назоваван в Новия завет “единороден син” на Бог-Отец.

Родината майка безутешно страда, защото е “черна робиня” и апостолът на нейната свобода е мъртъв. Безсмъртието на загиналия за свободата присъства имплицитно – като асоциативно послание на зловещата природна картина, която е символен аналог на всенародната скръб. Свръхзначимостта на смъртта за свобода се внушава и от страшната сила, с която виси на бесилото националният герой. Неговата пространствена отдалеченост, уединеността му в контекста на метафоризирания зимен пейзаж предпоставят като читателско възприятие гледната точка “въздигане на пиедестал”. Тя едновременно “усамотява” героя и го освобождава от веригите на времето, трансцендира го във вечността. Елегията приписва на бесилото конотациите на Христовото разпятие, превръща го в символ на трагизма и величието като същностни характеристики на борбата за свобода:

Плачи! Там близо край град София

стърчи, аз видях, черно бесило,

и твой един син, Българийо,

виси на него със страшна сила.

Проблематизирането на свободата у Ботев е същностно обвързано с голямата задача на неговата поезия – да направи от битовия човек идеологически човек, т.е. личност, приела с душата и сърцето си ценностите на национално-освободителната идеология. Затова в стихотворенията на твореца свободата се осмисля и изживява във връзка с робството. Тя се явява екзистенциално преодоляване на робството. Показателно е, че до екстаза от кървавата напивка на свободата, “от коя и любов немее” /”До моето първо либе”/, стои елегичната злъч на сравнението народ – стадо овце /”Гергьовден”/, а до тъжната сатира на “Странник” – митологично-космическата патетика на “Хаджи Димитър”.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Образът на свободата в поезията на Ботев 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.