Образът на свободата в поезията на Ботев


Категория на документа: Литература



гробът бащин, плачът майчин, -

тез, що залъкът наеден

грабят с благороден начин.

Вторият реторичен жест, осъществен чрез седма и осма строфа, е своеобразно самопричисляване /чрез ние-формата/ на лирическия субект към лъжепатриотите, назовани “глупци” /първа строфа/ и “идиоти” /десета, последна строфа/. Чрез реторическата функция на тези идентификации на Аза синхронно разгръщащите се в текста сатирични и елегични интенции добиват изключителна въздействаща сила. Творбата се превръща в ярка символизация на робството като недостойно, отвратително състояние на душата.

Свободата като духовна идентичност, която ценностно противостои на робството, присъства в творбата индиректно – чрез саркастичното отрицание на робството и посредством привидното, действащо в посоката на реторично-изобличителното начало, самоотрицание в изповедния изказ на Аза:

Да забравя край свой роден,

бащина си мила стряха

и тез, що в мен дух свободен,

дух за борба завещаха!

Показателна е синонимичността между “дух свободен” и “дух за борба” в цитираните стихове. Именно идеята, че човек става свободен в борбата за свобода, всепрониква Ботевите творби, обединени от мотива за патриотичния подвиг: “До моето първо либе”, “Хайдути”, “На прощаване”, “Пристанала”, “Делба”, “Хаджи Димитър”, “Моята молитва”, “Обесването на Васил Левски”.

Произведенията се обединяват от специфичното за поета концептиране на смъртта като еманация на свободата. В “Делба” диалогичен партньор на Аза е съидейникът, братът “по чувства”. Като робство е идентифицирано битието на “страсти и светски кумири”. Битието на свободата в творбата се слива с бунта и смъртта. Последната строфа е зов към брата по чувства да сподели жертвения път на борбата. Призованата смърт в името на свободата се явява отрицание на робството и пълно сливане на човека със свободата, постигане на нейния най-съкровен смисъл:

Напред сега с чувства и мисли

последнята делба да делим:

да изпълним дума заветна –

на смърт, братко, на смърт да вървим!

Трансформирайки възрожденския девиз “свобода или смърт” в “свобода и смърт юнашка” “На прощаване” внушава смъртта в борбата с политическото робство като изкупление на националната свобода и като върхова изява на личностната свобода. Чрез синтактичната организация на изказа, която отъждествява истина /правда/ и свобода, последните стихове на лирическата поема внушават свободата като висша, абсолютна ценност. Свободата е аксиологизирана и чрез идеята, че смъртта в нейно име е осмисляне на живота на Аза. Мотивът за народното признание въвежда в самия край на творбата темата за безсмъртието на героите в паметта на поколенията. Сакрализирането на свободата и подвига в нейно име получават исторически смисъл, изповедните интенции на текста преминават в надличности, универсалистични:

...

Дружина тръгва, отива,

пътят е страшен, но славен:

аз може млад да загина...

Но... стига ми тая награда –

да каже нявга народът:

умря сиромах за правда,

за правда и за свобода...

“До моето първо либе” особено ярко очертава взаимната обвързаност и припокриването на две същностни за Ботевата поезия опозиции: политическо робство – национална свобода и духовно робство – духовна свобода. Политическото робство е неприеманото настояще, а националната свобода е желанотото бъдеще, което трябва да се отвоюва с борба. Духовното робство е абстрахиране на личността от борбата срещу политическото робство, а духовната свобода е отдаденост на революционната кауза, отдаденост, стигаща до готовност за смърт в името на свободата. В творбата отчужденото от революционната себежертвеност интимно битие носи символиката на робството: “роб бях тогаз – вериги влачех”. На усмивката на любимата е противопоставена усмивката на смъртта:




Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Образът на свободата в поезията на Ботев 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.