Образът на свободата в поезията на Ботев


Категория на документа: Литература


и вървят с псета подир овчарят.

/”Гергьовден”/

...

броим, и с вяра в туй скотско племе

чакаме и ний ред за свобода!

/”Елегия/

Нравственият максимализъм на Ботевия лирически човек рефлектира върху отношението към примиренчеството с робството. Затова произведенията на автора са пропити от само на пръв поглед парадоксалното съвмещаване на любов към Отечеството и “унизените и оскърбените”, от една страна, и злъчна критичност към покорството на народните маси, от друга. В социално-философското стихотворение “Борба” световната история е видяна като вечна повторяемост на демагогията на властимащите и сляпото подчинение на угнетените:

...

Светът, привикнал хомот да влачи,

тиранство и зло и до днес тачи;

тежка желязна ръка целува,

лъжливи уста слуша със вяра;

...

Финалът на творбата обаче противопоставя на света на несвободата една, по лирически алогична, неподготвена от образно-структурното разгръщане на текста, вяра в настъпващото царство на свободата. Отсъствието на причинна обусловеност на финала внушава, че тази вяра изконно съществува в сърцето на лирическия Аз. Като всяка истинска вяра тя няма нужда от аргументи. Тя е вяра в края на историята на несвободния човек и в тържеството на свободата като победа над злото, лъжата и страданията:

Тъй върви светът! Лъжа и робство

на тая пуста земя царува!

<…>

кипи борбата и с стъпки бързи

върви към своя свещенни конец...

Ще викнем ние: хляб или свинец!”

В поезията на Ботев драматичното противопоставяне между свобода и робство се пренася от социалната сфера, в която хората ценностно се самоопределят чрез избора между борбата за освобождение и примирението с игото, в съкровено-индивидуалната сфера, в душата на човека. Посредством ние-изказът лирическият субект едновременно се дистанцира от масата на покорните и се слива с нея. Дистанцирането е реторическо подчертаване на възмущението от отказа да се воюва за свободата. Сливането имплицира същностното за високоблагородната личност самокритично начало. Този реторичен модел е важен смислоизграждащ елемент в “Елегия” и във “В механата”. Тази творба по рядък за поезията начин въвежда в камерното кръчмарско пространство необятното пространство на поробената родина. Страшните народни нещастия са обобщително представени с единични нарицателни образи-символи и посредством актуализиране на възможностите на поетическия синтаксис /употребата на композиционно функционални анафори и градации/. “В механата” е стихотворение, което създава своя смисъл в напрежението между ужаса на робството и пасивното пиянство на емигрантите псевдопатриоти. За лирическия Аз борбата за свобода само с думи е робуване на страха. Нещо повече, псевдопатриотизмът е илюзия за личностна идентичност. Затова текстът завършва с назоваване, което изключва механджийските герои от сферата на разумното:

...

Аз веч нямам мило, драго,

а вий ... вий сте идиоти!

В творбата има два много ефектни реторически жеста, които внушават дълбокото страдание на Аза, родено от съпричастността му с мъките на поробения народ, и яростното отрицание на патриотарството /лъжепатриотизма/. Първият жест е парадоксалното желание за пиянска забрава както на най-милите, най-скъпите неща, които свързват човека с неговата родина, така и на самото робство и неговите крепители:

Да забравя род свой беден,



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Образът на свободата в поезията на Ботев 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.