Образът на Родината в творчеството на Иван Вазов


Категория на документа: Литература


Раздвоеното възприемане на природата у Вазов не само като национална, но и като божествена, космическа същност е израз на промените, които настъпват у нас в индивидуалното съзнание на човека през 80-те и 90-те г. на XIX век, формират се представи за модерния човек на XX век. Българинът, разширил своя интелектуален, културен и философски кръгозор, насочва погледа си към вечните въпроси, към космическите измерения на битието.
Двата модела на лирическо възприемане на природата - като реална и божествена същност, често се преплитат и сливат във Вазовите стихотворения. Пример за това е едно от най-хубавите и същевременно много характерно за поета и човека Вазов стихотворение - „При Рилския манастир”.
„Сега съм у дома” - така започва всяка негова строфа. Домът е лирическо пространство, символизиращо сърдечната топлина и близост, родствените връзки и душевното спокойствие. Усещането за интимна близост и родова свързаност се създава от поетично извисените Еленин връх, Царев Връх, Бричебор. В „сърцето” на Рила лирическият АЗ чувства духа си свободен, пречистен от дребнави грижи и тревоги: „Духът ми се цери след жизнената битва, вкушавам сладък мир във песни и молитва.” Това е съкровен мир, който изпълва сърцето му с „талазите” на нов живот и светлина, който съживява и обновява творческите му сили: „сега съм пак поет”. Природата - родната природа пречиства духа от „световните злини”. Действа като нравствен катарзис: „усещам се добър, почти невинен веч.”
Това възраждащо чувство идва не само от вътрешната близост с родната природа, а и от усещането за божествената същност на природното величие. Чувствата на лирическия АЗ са сложно преплетени. Той се вижда като орел, надвесен над бездните и устремен към висините, към тайните на вселената, към божественото начало: „и моят ум фъркат блуждае в хаоса, до Господа отива, на мирозданьето във тайните се впи-ва.” Слива се с небето и земята, разменяйки с тях „тайна реч”. Това е възприемане на природата на едно друго, духовно равнище, което поражда у човека чувство за принадлежност към космическата необятност и вечност.
Стихотворението „При Рилския манастир” откроява не само отношението на Вазов към природата и философското му световъзприемане, но и неговата душевна нагласа и личностни особености - виталност, бурна експанзивност, възторженост, намерили израз и в художествения рисунък на планинския пейзаж. Докато Пенчо Славейков обича меките и спокойни линии, тишината и спокойствието на природата, Вазов се възторгва от нейните величествени и грандиозни форми и динамичен живот.
Глаголите, с които поетът рисува природните гледки, са силно действени: „шумят”, „стърчат” и пр. Те изграждат зрителни и слухови представи за динамиката на природата не само със семантиката си, но и със звуковата си структура. Вазов сам пряко разкрива своя идеал „величествен и прост”: „Природата всегда, но буйната природа, що пълни я живот, шум, песни и свобода. „ Това показва спецификата на неговия художествен светоглед - насоченост към величественото, волното, жизненото, динамичното. Тази стилистика е характерна за голяма част от пейзажните му стихотворения и преди всичко за одите. Епитетите „гигантски”, „исполински”, и др. са много специфични за поетическата лексика на тези творби.

Друга причина българите да се гордеят със своята национална принадлежност, Вазов намира в родния език, който се е съхранил и през най-трудните времена заедно с религията и обичаите. Той е доказателство за връзката между поколенията и за това, че българите са народ. Модернизацията и стремижите към новото след Освобождението не бива да водят българина към отричане на най-святото, най-сакралното, съхранено и отстоявано през вековете. И ако някога Паисий съзира опастност за бългаския етнос да бъде асимилиран от гърците най-вече чрез езика и затова гневно се обръща към българина: „О неразумни и юроде! Защо се срамуваш да се наречеш българин и не четеш, и не говориш на своя език? Или българите не са имали царство и държава?”, така и Вазов предчуства, че езикът губи своята святост за българина. Затова Вазов създава одата „Българският език”. Композиционният принцип, по който е изградена творбата е този на антитезата. Лирическият говорител е поетът, той редува думи на възхвала с думите, с които езикът е охулван, за да постигне ефектът на отхвърляне на лошото при сравнението му с доброто. Появява се Вазовата риторика: „Език прекрасен, кой те не руга...? /Вслушал ли се е някой досега/в мелодьата на твоите звуци сладки?” В пространството на майчиния дух - тази духовна дълбина за всеки българин - Вазов търси безименните носители на национални стойности. Нарастващата градация на тревожна риторика: „Разбра ли някой колко хубост, мощ/ се крий в речта ти гъвкава звънлива...”, доказва с вътрешния обем на изконно българско внушение същностния творчески генезис на скрита, опазена сила на духа, която идва от изворите на родовото огнище, създадено и съхранено от майката. Красотата на първи майчин звук и първа майчина реч прелива в съзнанието на поколения българи, понесли във времето езика като духовна история на родовото ни пространство. Но в мига на творческо съпричастие с традицията Вазов открива забравата - страданието на съвременника и мъченичеството на миналото:
Охулен, опетнен със думи кални;
и чуждите, и нашите, във хор
отрекоха те, о, език страдални!
Тази вътрешна доминанта на отрицание, страдание и срам провокира противоположна по сила, устойчивост и внушение скала на поетично вдъхновение:
Ох, аз ще взема черния ти срам
и топ ще стане мойто вдъхновенье...
Черните тонове на национален нихилизъм и отрицание застават редом до епичната мащабност на лирически устрем, пронизан от потоци светлина и светла красива вяра в „бъдещето бодро поколенье”. Черно-бялата гама на изображение е най-адекватният контрастен израз на Вазовата творческа позиция:
и в светли звукове ще те предам,
на бъдещето бодро поколенье,
Приемствената връзка между мрака на забравата, „черния срам” на отрицанието и светлата проекция на дух като пожелано бъдеще на националните стойности е родният звук, словото, майчиният език. Субективен носител на тази приемственост е Вазовият лирически АЗ:
Ох, аз ще те обриша от калта
и в твоя чистий блясък ще те покажа.
Личностната позиция на Вазов е категорична. Само дух, наследил традиционната сила на опазена родова светлина, може да твори светлина: И с удара на твойта красота аз хулниците твои ще накажа! Гневното Вазово заклинание на „черния срам”, хулата и забравата по вътрешна сила и мащабност на внушенията става нов адекватен национален израз на Ботевата клетвена позиция: „Ще викнем ние - „хляб или свинец!” Позицията на Вазов е, че езикът е „свещен”, защото се предава през поколенията от векове и е символ на интимното, чрез което човек може да се самоидентифицира.

Езикът и хубостта на природата са част от родовото пространство на българина, чрез тях той трябва да пробуди своето чувсво за принадлежност и да осъзнае тяхната значимост, приемайки ги за сакрални прояви на родното и повод за национална гордост.

Вазов приема присърце мисията си на духовен водач на нацията като такъв той се опитва да съживи идеалите от миналото, да пробуди национална гордост у българина, да издигне в култ героите от историята, но заедно с всичко това един духовен водач трябва да има и реален поглед и оценка на настоящето, на съвременните събития и обстановка в родината. Той има определена гражданска позиция, сформирана от задълбочените наблюдения на случващото се през Новото време. Оценката на високонравствена личност като него за съвременниците му и обстановката сред българите не би могла да бъде положителна и тя не е такава. В следосвобожденската действетелност в България настъпват времена на антихуманност, високите национални стремления не съществуват, обществената ангажираност се свежда до дребното, малкото и незначителното. Националният облик на българския народ губи своя светъл предосвобожденски ореол. Издребняват съвести, характери, помисли и цели. Народът живее в „смутни” времена. Вазов е възмутен от тази нерадостна картина на времето. Така през 1893 г. се появява разказът му „Тъмен герой” - творба с открита, гневна публицистичност, отричаща „тъмните” страни на епоха и нрави. Достатъчно красноречиво е и подзаглавието „Разказ за смутните времена”. Писателят не крие разочарованието си. В търсене на истината за променената народопсихология, той не открива корелативния „светъл” образ на негативната действителност. Героят на неговото време е „тъмен”. Това е единствено възможната нравствена характеристика на епохата, срещу която застава сатирично изобличителният тон на автора: „О, жестоки времена! О, жестоко племе!” Интонацията на Вазов наподобява публичния ораторски патос на Цицерон със заклеймяващото: „О, времена! О, нрави!” Възмущението ражда гнева и отрицанието в словото на най-пристрастно ангажирания творец с проблемите на всичко българско и родно. Авторът е категоричен. Гражданската му позиция е ясно очертана. Той не приема „новото”, т.е. негативното в душевността на българина: „..Героизмът на милостта е непознат за твоята душа! Жестокостта е елемент, присъщ на нашата българска природа, тя е проникнала В плътта и кръвта ни заедно с първите дихания на живота, заедно с отровеното мляко на нашите майки-робини: Не говорете ми за изключителните; не оправдавайте чрез политическите бури, които разлюшкаха страната ни, това ужасно проявление в нашия народен характер.”
Да проявиш жестоко, антихуманно отношение към беззащитния, за Вазов е непростимо престъпление, обяснимо единствено с наследения азиатски примитивизъм, оставил „тъмни” варварски следи в душевността ни. Милосърдието е вече нов вид „героизъм”, за който трябват нравствени сили. Повсеместно е обратното явление - жестокост и студенина към човешката безизходица. В подобна ситуация се озовава Ненко - основен художествен персонаж в разказа „Тъмен герой”. Жесток обрат претърпява личната му и семейна съдба. От дребен, но честен търговец преди Руско-турската война той става жандарин. След дълго търсене на работа: „той ходеше празен повече от година и половина вече в безплодно тъпчене праговете и тропане по портите...”, получава служба в полицията. Изпаднал в безизходица, почувствал безразличието и студенината на времето, в което живее, Ненко по принуда, без сърце приема новото си „тъмно” място в действителността. Той няма избор. Осъзнава нелепата си унизителна зависимост от житейските обстоятелства: болна жена, шест гладни деца. Подчинява се на жестокото време и неговата още по-жестока екзистенциална принуда. Но под полицейската униформа остава непокътнато човешкото достойнство на Ненко, осъзнал унижението си, търсещ вина по-скоро в себе си, отколкото в другите. Докато накрая случаят не му поднася истината за жестокото „смутно” време, в което е принуден да живее. Произволът и политическите гонения в следосвобожденска България изправят Ненко пред реалността на обществено узаконено насилие. Той, пазителят на реда и сигурността в държавата, трябва да „защити” националните „интереси”, като малтретира физически напълно беззащитен човек, арестуван и задържан в подземията на полицията. Ненко отказва. Неговата човечност застава над „тъмното” беззаконие и скритите форми на произвол и насилие. Изпълнението на хуманния дълг се оказва по-силен нравствен закон за Ненко от опазването на неясните „тъмни” интереси на държавата, които той не разбира. На насилието героят противопоставя човешкото си милосърдие. Това е онзи „героизъм на милостта”, за който говори Вазов, вече непознат за душата на българина. Поведението на Ненко е нравственото изключение на епохата, светъл човешки пример за „тъмното” време, в което живеят автор и герой. Вазов е потресен от антихуманността на „новите” български нрави: „Да убиеш един въоръжен и опасен за тебе неприятел е простително, то е природният, жестокият природен закон на самозащитата. ..Но да изтезаваш или да накараш да изтезават една вързана и беззащитна жертва, без полза, без нужда, често без да я познаваш, това е варварщина на канибал, обяснима само чрез най-ниското културно равнище;...”

За Вазов най-висш нравствен закон е човеколюбието. Преди осъзнаване на националната си принадлежност, всеки трябва да познае човешкото у себе си. Без хуманните си измерения човешката природа губи своята идентичност - социална, обществена, личностна. Вече са без значение и всякакви национални характеристики на съзнание без хуманни принципи и нравствени приоритети. Вазов не крие тревогата си, че „трябват исполински усилия, за да се смекчат нравите у тоя народ и да накарат оня, който носи сабята, и оня, който държи книгата, да познаят, че преди да бъдат българи и тигрове, са человеци”.

Макар действителността пред взора на духовния водач да е „черна”, „тъмна” и дори нечовешка, в нея може да се открие светъл лъч. На фона на „тъмните” герои вазов изнамира и обикновени хора, запазили човешкото у себе си, които са повод за надежда и за по-хуманно и светло бъдеще в общиствено ангажираната душа на народния поет. Между всички, които не виждат духовното като ценност и повод за радост, Вазов намира един герои, който въпреки своята физическа слепота, се оказва „по-виждащ” от всички зрящи. Слепотата на Вазовия герой е художествено одухотворена. Тя го извисява над гру-бата реалност на действителността. Желанието му да „види” българското носи въздействието на легендата, придава особено романтично очарование на „погледа” му, като още по-контрастно очертава реалната позиция на Вазов към времето, в което живеят и автор, и герой. Романтизмът на дядо Йоцовия „поглед” към България задълбочава трагизма на Вазовото разочарование от действителността. Но този контраст на художественото изображение придава забравения патриотичен привкус на творческите послания. Дядо Йоцо „вижда” духовното битие на свободна България с патриотичния порив на своето робско минало, което е епоха на светли надежди за освобождение. И той иска да „види” не друго, а свободата. За него тя има материален образ, до който изпитва желание да се докосне, след като е загубил зрението си. Той „вижда” по друг начин - с душата си, в която носи почти детска вяра и обич към България. Сетивният допир до свободата на българското за него е достатъчен. Той вече „вижда” свободна България и търси среща с нея. За дядо Йоцо това е единствен мотив за живот. Но Вазов остава реалист, независимо от романтичния устрем на художествените послания. Отново единствено душата на дядо Йоцо „вижда” съградения мост между епохите. Й той възхитено поема пътя към бъдещето: „Изпълни се душата на дядо Йоцо с въхищение... Сега „българското” му се представи нещо велико, могъществено, необятно... Неговият убоги ум не можеше да побере всичкото това величие. ... сега то го поразяваше, смайваше със силата си и пълнеше с гордост душата му: българска ръка сечеше планините, българският ум измисляше работи, да се чуди и мае човек!” Писъкът на локомотива е реално доказателство, че дядо Йоцо е „видял” българското и се е „срещнал” с неговото свободно настояще. Душата му ликува. Разчита светлото бъдеще на българския дух в грохота на железницата. За Вазовия герой това е глас, дошъл от бъдещето: ..Пищеше и трещеше, българската железница”! Той сякаш оживя, възроди се... Железният път се свърза в мислите му с понятието за свободна България. Той му говореше с гърмежа си ясно за новото, за „българското” време... възкръсваше при ехтежа на влака... той... олицетворяваше пред него свободна България...”

Дядо Йоцо „вижда” свободна България, „среща” се с нейното бъдеще. Вазовото разочарование от настоящето не докосва душата му. Той завинаги остава с възторга на предосвобожденския българин, дочакал свободата. Дядо Йоцо поздравява нова България, „гледа” винаги в бъдещето, извисен над разочарованието на всяка епоха и време, и умира убеден, че българското ще пребъде. Но ако и самият Вазов не таеше такива надежди в разтревожената си душа, то неговият герой не би стигнал до такива прозрения. Духовният водач е критичен към заобикалящата го българска реалност, но за сметка на това вярвя във възможността за нейното избавление. И няма как човекът, който обича България с цялото си сърце и я приема като свой духовен дълг да не мечтае за нейното светло време и облагородяване.

Двадесет и два тома творчество, двадесет и два тома на България, хиляди страници пропити с душевните терзания на душата на твореца, милиони български думи, изписани под въздействието на емоциите и силната любов на поета. Той възхвалява, припомня, гради, митологизира, критикува, провокира, заитригува, вярва и мечтае и все за българското, родното. Безспорно Иван Вазов заслужава да се нарича духовен водач на нацията както приживе, така и до днес, защото днес времената, настанали по нашите земи са не по-малко смутни от дните, когато той е останал разтревожен, но докато имаме светини като Вазов, неговото творчество и всичкото българско, за което пише, ще има надежда, че българското ще пребъде. И всичкото, което е направил за България е, защото:
„Живота любех,но не го окрадох:
Българио,аз всичко тебе дадох:
душа,сърце,любов,зари небесни,
от теб приети-върнах ти ги в песни.“

Затова днес го наричаме духовен водач на нацията, затова го смятаме за най-българския поет и писател.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Образът на Родината в творчеството на Иван Вазов 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.