Образът на Гергана в “Изворът на белоногата”


Категория на документа: Литература


дето ще шеташ на други,
други на тебе да шетат, (подч. м. Н. Ч.)
Неутралността на обръщението в началото на репликата - "млада девойко" - е отворило пространство да се назове същината - "бяла ханъма", и почти веднага след назоваването на тази същност, след многоточието везирът се сеща, на него сякаш му хрумва, че нещата са поправими, защото са в неговата власт - "Я хайде, бяла българко". Симптоматично в думите на везира именно "бялото" става общият знаменател, свързващ ханъма и българка, то предпоставя замяната на едната с другата, т.е. превръщането на българката в ханъма. В господарската стратегия на говорене на везира белотата се разраства властно, обгръща и уеднаквява, предопределя субституирането, т.е. отвеждането в Стамбул и превръщането/прераждане на Гергана. Подобна операция едновременно се основава на, но и цели анонимизирането на Гергана, а не е случайно, че в целия разговор везирът не я запитва за нейното име, тъй като за него е достатъчно да използва възможностите, основаващи се на физически (телесен) тип назовавания, докато въпросът за името изважда от анонимност (субективира). За везира са важни не имената15 (той говори за всякакви цветя, без да може да ги оразличава чрез названията им), а ролите, затова общуването е вкарано в коловоза на говорене между господар/мъж и робиня/жена. За сметка на това Гергана търси опората в имената на цветята и на своето либе в края на диалога. Освен това господарят владее силата на глаголите, описващи движението, и веднага заменя ходиш ли?, в който е стаено и разбирането за връщане, с да идем - глагол, който за разлика от "ходя" на нивата не мисли за връщането, а във всекидневното съзнание е свързан и с такива фрази като "Отиде, та се не видя". Освен това ходиш ли и ти на нива? е въпрос, в който е съхранена възможността за визуално обхващане на пространството, докато да идем сякаш потъва в необгледимостта на далечното.
- Д о б р е с ъ м, а г о, а з т у к а (А)
при старий баща и майка,
мен не тежи ми шетнята.
Откак съм ся родила,
все тъй съм расла, порасла,
кога по нива, по лозе
на стар бащица на помощ,
кога пък в къщи да шетам -
на мила майка отмяна, (к.м. Н. Ч.)
Отговорът на Гергана не само връща неоформилия се, непрозвучал като заповед повик за движение, за отиване, а настоява на своето тука, на своето при, на осветената повторителност, на окръглеността, а може би и на оградеността на домашното пространство, което е едновременно свито, но и максимално разширено - то е дом, ниви, лозе, т.е. природа; което е наситено с интимитета на познатостта, на родовата свързаност, на своето.
Опитът за връщане е отхвърлен от трикратното, анафорично изведено, т.е. поставено в силна акцентна позиция, ще дойдеш:
- Ще дойдеш, бяла българко,
ще дойдеш с мене на Стамбул,
ще дойдеш, друго не бива.
Тези три стиха легитимират силата на саморазкриващата се власт, която вече чертае бъдеще, готовността й за насилие, непредполагането на - и невъзможността за - друго, различно решение. Насилието е усетено от Гергана, и то оживява в молбата й да не се скъсва естествената свързаност с родовия свят:
- Жив да си, аго, недей мя!
Как ще оставя баща си,
майка си, как ще замина?
И тук идва може би последната фаза на проявяване на властта в тази част на текста:
- Туй ли ся грижиш и мълвиш?
Не щеш ли и тях да земем,
да ги заведем с нази си?
Везирът демонстрира своята мощ, сила не само в спокойствието на възможното разрешаване на проблемите, но и в желанието да се премести не единствено Гергана, а и тези, които за нея са опора. Властта проявява себе си в спокойното овладяване на цял един свят (дома, семейството), на цял къс от чуждия свят, в бруталното разполагане с другия и неговите близки. Но все пак господарят сякаш се стреми да отслаби породения от думите му ужас с поредната субституция или, по-точно, - с поредното налагане на своята представа (воля) върху другите и света. Везирът заговорва от името на едно неконституирало се НИЕ, реториката на неговата реч цели да накара Гергана да се отдели от самостойността на това да бъде себе си 15а и да се вживее в една несвоя другост. Именно това господарско ние предизвиква потока от думи, които трябва да заявят и съхранят Герганиното аз.
Обаче преминаването от света в дома към света извън дома е вид "улавяне за сламка" от страна на Гергана, а, по-точно казано, - "улавяне за цвете" - за нещо живо, растящо и имащо своя корен, и най-важното - сякаш неподлежащо на преместване.
- Мили ми, аго, ливади, (1)
свидна ми мала градинка! (2)
Този малък свят е обгърнат от умилителността на Герганиното отнасяне, той е пронизан от взаимната усвоеност на човек и свят, но тук репликата й се препъва за пореден път в размаха на везирската властност:
- Ливади искай от мене, (1)
все по ливади да ходиш,
каквито искаш градини (2)
и цветя вътре всякакви...
"Разтягането" на свитата, тихо, но твърдо изречена Герганина реплика е ново проявяване на властността в полето на говоренето - властта пак не се интересува от малкото, от детайлите, от конкретността, тъй като за нея са достатъчни едрият щрих, монолитността на монументалното, огромното, поглъщащо в себе си отделния човек пространство на Стамбул. Властта, така както я разбира и употребява везирът, представлява господаруване над пространствата, и то над безкрайни, почти необгледими хоризонти.
В този момент диалогът се пречупва, явява се необходимата пауза, в която е вметната повествователната ремарка:
Ж а л н о въздъхна Гергана,
у м и л н о дума подума: (к.м. Н. Ч.)
Жалното-милно говорене, което може да бъде и плачене, е словесен поток (отприщена изворна вода), в който се разгръща пищността на малката градинка и цветността на самия свят. Това е колкото говорене на себе си - може би спомняне, може би сбогуване, толкова е и проверка на търпението на господаря, защото той вече нееднократно е изявил нежеланието, а може би и невъзможността да се вгледа в малкото, да се вслуша в говоренето за нещо непознато нему. Целият този изброителен монолог за везира е само натрупване на непознати и поради това досадни в своята множественост названия, ала за Гергана това са имена, преодоляващи безименността, овладяващи пустотата и заявяващи липсата на живот в чуждостта.
Монологът вплита "нямането":
няма там, аго, п о в а з и - (подч.м. Н. Ч.)
и "имането" -
В моята мала градинка
доста е мене, що и м а м16, (подч.м. Н. Ч.)
В диалога се очертава аспектуалността на описване на световете - не само две различни култури, не само две различни цивилизации, а един свят на липсите и един свят на наличностите. Наличностите в тяхната наименуваност заливат слушащия, потокът на словото се разлива, за да преизпълни образа на един пъстър, цветен, жив универсум. Отграничени са и пространствата на свободното, виждано като част от естеството, свое и на скованото, оградено, а в ценностен план и пусто чуждо, за да се стигне до резюмирането в последните шест стиха:
Тез живи цветя няма ги
в в а ш и т е, аго, градини!
Т а м всичко расте насила
и дето расте, там вене...
Хубаво всичко на село,
охълно, аго, на воля! (подч.м. Н. Ч.)



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Образът на Гергана в “Изворът на белоногата” 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.