Образът на Гергана в “Изворът на белоногата”


Категория на документа: Литература


• Към волеизказите на властта:
"но своя воля ти нямаш, / мойта е воля над тебе, / аз ще ти бъда стопанин."
• До привидната съпричастност с избора на чужденката:
"Смая се везир с Гергана, / вярност в любов й почете, / пусна момата свободна / и надари я богато."
Везирът налага на опонентката си онова, което е необходимо, полезно и нужно, преценено от позицията на категоричната оценъчна процедура и недопустимия различен избор. "Всъщност, когато говоря на другия (не със заповеди, а водейки диалог с него), аз го признавам в качеството му на субект, подобен на мен самия" - пише Цв. Тодоров, и още: "...ако разбирането не върви в едно с пълното признание на другия като субект, то рискува да служи на експлоатирането, на "взимането"; знанието ще бъде подчинено на властта."12 Везирът говори от позицията на всевластието, затова и езикът му е некомуникативен. Диалог между везира и Гергана, като обмен на културна информация, всъщност не се осъществява, защото чужденецът говори за-, а-не-на Гергана. Нещото, което не очаква, което го смайва, разстройва и променя отношението на властника към Гергана, е отказът й да върви по широкия друм из неговите земи и категоричното й желание да остане при тясната пътечка, под звездите и слънцето над своята малка планета. Феноменът за криворазбраната цивилизация в този текст е с преобърнат прочит, различен от този, който Войников вече е заявил в "Криворазбраната цивилизация". Неразбиращият, криво схващащият света на другите, подведеният в очакванията си този път е везирът чужденец. Чрез волята на Гергана, чрез безразличието й към примамливия живот на Стамбул доминантен става моралният проблем, проблемът за правото да се спасиш в света на чужденеца или да останеш при своите и при смъртта. Гергана избира да остане при своята топла и свидна земя и да бъде погре*ана при светите кости на предците си. Моралният идеал на девойката се крепи на близостта до майка, тейко и либе. Тя е, която не отстъпва от волята си и позивите на кръвта. Тази позиция на безвластната, но непокорна българка обаче не неутрализира докрай вътрешните възможности за развитието на конфликта, който оттук насетне не може да се осъществява в реалното време и пространство. Така бунтът на българката мотивира появата на другия - баладичния - план, който задълбава и "развързва" отношенията между имащия власт и поробените.
Изворът и смъртта
Митологичният - вторият - план на действието (иреалният, далечният план, хвърлящ мост между преданието, родено "в стари години отколе", и реконструкцията му в сегашното време) е вграден в сюжета чрез ключовата позиция на топоса на извора, а също и чрез рамкиращите митологични алюзии, кодирани в мотото и в баладичната развръзка.
За ключовите позиции на извора говори главната синтактична позиционираност в заглавието: "Изворът на..." Съществува, поне теоретично и хипотетично, още следната възможност: "Изворът и Белоногата", заглавие, което би поставило двата образа в равностойни синтактични и логични релации. Творбата все пак е назована "Изворът на...", защото тъкмо изворът е топосът, където Никола и Гергана се срещат, където чужденецът се опитва да омае непокорната българка, където ще вградят сянката на девойката. Изворът е топосът, белязал цялостното развитие на баладната мистификация и без присъствието му сюжетът би се разградил цялостно. Затова не бива да се говори за външна връзка, осъществена чрез щафетния сюжетен принцип13, а за дълбока, същностна, основополагаща и вътрешна функция на извора спрямо сюжета. Всичко се случва на извора, той е "живият" спомен за Гергана-Никола-везира, те са само образи сенки, отколе погре*ани, пробудени от желанието да се разкаже за този извор на светлината и смъртта.
В баладната мистификация се открояват два дискурса - на светлината и мрака, а динамичната темпорална опозиция "грозна невярна полунощ" // "кога ся зора зазори" маркира още в самото начало пространството на текста. Всеки от героите попада в полетата и на светлината, когато е сред своя свят, и в територията на мрака; територия с усложнени семиотични кодификации. Затова тук ще се акцентира върху тъмния, мрачния път, повел Гергана към смъртта.
Тягостно, монотонно-приглушено започна напева си Славейков: "Видиш ли долу в полето, / дет ся мержеят, чернеят / дестина дървя върбови? / Там било село Бисерча / в стари години отколе..." Изваяният образ отваря един поетичен свят на магическо моделиране на предметите и техните призрачни сияния.
Далечната отвъдност на отколе погре*ани сенки пронизва всички равнища на текста. Мракът - там, долу, в бездната, погълнала Бисерча, - е обиталището на космогоничните демони, на свръхреалното, тайнственото и приказно-митичното. "Време е сега потайно, / грозна, невярна полунощ; / звезди блещукат над нази, / веди прелитат край нази - / змейове, змейски духове / и самодиви-нощянки, - / ще видят, ще ни завидят!" - монотонно напява лирическият говорител. Алитерацията на звучната консонанта, асонансът на високите и ниските вокали, експресивната лексика и разгърнатата метафоричност на поетическото видение очертават езикови структури от фреквентен и комбинаторен тип14, предизвикващи асоциации за страх и напрегнатост. Музикалното отекване на фониката събужда натрапливи асоциации за непреодолимостта на злото. Словесният образ чертае кривата между небето и хаоса в движението на нощта. Едно поетично видение ще докосне звездите и, опарено от призрачния им блясък, ще потъне в бездната заедно с мечтите за любовно щастие на Гергана и Никола. Чувството за обреченост и безнадеждност плете паяжината на смъртта и с прокобата на черната веда прокобница ("Черна им честта горките, / черна веда ги подслуша, / подслуша, / та им завидя, / на зло ги око мернала, / сторила да ги погуби"). Поетичният образ е разпънат между небето и хаоса, фантазното видение прелита край звездите и пада долу, в подземията, където ще потъне и сянката на Гергана. Приказната условност е внушена с умело опоетизираната нощ; нощ, гъста като смъртта; нощ - пълна с тайнство, мистика и свръхобитанието на образите сенки, пометени от пороя на времето. Пространството на извора и хроноса на нощта са хронотопните зони, където ще бъдат погре*ани мечтите на Гергана.
В "черното" поле на дискурса попада и везирът с обърнатия му начин на живот15. Статутът му на чужденец предполага изключеност от традиционните прояви на всекидневното национално битие, а посланието на тази изключеност се кодира с начина, по който везирът пристига в Бисерча:
"Нощя е везир пристигнал."
Явил се е през нощта, там - при извора, където Гергана и Никола се срещат по "светло" време. Възрожденското съзнание митологизира чуждостта, затова чужденецът идва по неведомите пътеки на митологичните демони. Везирът носи друг живот, със задължителната му различност, която го изключва от социалната йерархия в българския свят. В отношението си към Гергана той проектира тъмната, демоничната, властната страна на желанията си, тази страна, която ще породи идеята му да вгради сянката й в темелите на чешмата.
Съвременната критика - в по-голямата си част - създаде доста объркваща представа за образа на чужденеца в "Изворът на Белоногата". Критическите характеристики го преценяват с ласкаещи самолюбието качества, той е титулуван като благороден властник, който притежава достатъчно широк ценностен диапазон, за да си позволи да подари свободата на Гергана. Като се има предвид обаче историческото обстоятелство, че когато П. Р. Славейков пише поемата си, велик везир и валия на Дунавския вилает е Митхад паша, образован по европейски, но по ориенталски деспотичен и фанатизиран убиец16, една такава постановка за свободолюбивия и волен дух на властелина някак си трудно се вписва в османския ценностен контекст на отношението власт - подчинение. Идеята, че везирът е дарил свобода на Гергана, звучи алогично в кръгозора и на господаря17, и на Гергана, девойката, чието колективно социално чувство18 не би допуснало свободния избор.
Така отново възниква въпросът за развръзката на "Изворът на Белоногата" - развръзка, разплитането на чиито дълбинни смисли би трябвало да се опре на динамиката на мисловния процес у Гергана и везира. Герганиното неподчинение кулминара в отказа й да се приюти в света, описан от везира: "Гергана дума продума: / - на живот ми си господар, но на воля не ми си! / Без воля стопан ставаш ти / на мъртво сърце студено..." На фона на многословието, с което Гергана говори за любимия свой свят, това рязко спиране след "мъртво сърце студено..." и последващото премълчано слово "казва много и с това, че отказва да го каже"19. Спотаените мисли на Гергана могат да предполагат много неща поради огромното емоционално напрежение, снето в тях, но, разчетени чрез интуициите на възрожденското време, те всъщност казват: "Ще млъкна, защото отказвам да назова онова, което може да се случи, ако господарят ме отведе в своя свят." Недовършеното слово прави последващото развитие още по-смайващо. Герганината "дума" е толкова поразителна и неочаквана за везира, че променя мисловните структури в аргументацията му. Онова, което преминава през съзнанието му, не е коментирано в аз-изказна форма, защото той се оказва неподготвен да "извлече" нов словесен аргумент пред българката. За решението му да я дари "докладва" лирическият говорител: "Смая се везир с Гергана, / вярност в любов й почете, / пусна момата свободна / и надари я богато; / после за помен поръча / изворът чешма да стане." Желанието на везира "изворът чешма да стане", чешма за помен, на пръв поглед е толкова изумително, колкото е изумителен и бунтът на девойката. Само на пръв поглед - защото всички "тъмни" пластове на поемата носят знаците на поменуването на мъртвите. Прокобата на ведата завистница вече е белязала развоя на сюжета и е предвещала смъртта. Затова, ако отмерим с културната мяра на Възраждането и ако тази мяра се екземплифицира с реконструкция на сюжетните развръзки на възрожденските текстове, ще стане ясно, че те са строго фиксирани и смислово "статични", невъзможни като поливариативност. Баладната мистификация "Изворът на белоногата", като част от този идеологически контекст, не може да "измайстори" съвсем друга развръзка. Поетът се е проявил като новатор само в едната посока на интерпретацията на отношенията роб - господар, защото робът в "Изворът на Белоногата" не е чак толкова роб, макар че господарят си остава докрай властелин, силен, безпардонен, наказващ. Безразличието на Гергана към модерния свят неутрализира само външните - но не и вътрешните - динамични възможности на опозицията абсолютна власт - безпрекословно подчинение, затова де*атът, започнал като сблъсък между двамата опоненти, приключва като привидно съпричастие на везира към волеизказите на непокорната Гергана. Тази е външната20, словесно обобщената развръзка на линията Гергана - чужденецът. Баладната мистификация обаче не завършва тук, а същинската й развръзка е друга. Двете развръзки представят двете победи - моралната, на българката, и физическата, оплетена в митологичните кодове на вграждането, която е действителната победа на везира. Същинската развръзка отново повтаря архетипните ситуации на възрожденския живот и точно поради това Славейков прибягва до фолклорно-баладния мотив, реализиран чрез идеята за вграждането. Културноисторическият сблъсък в преките му житейски изяви не допуска вариативност на същинската развръзка в "Изворът на Белоногата". Би звучало неточно да се допусне, че Славейков е избрал варианта на смъртта и вграждането "доброволно". Внушава го волята на везира - изворът чешма да стане, чешма за-помен, вместо за-спомен. Ключов образ в пожеланието на везира е идеята за помена смърт, а не идеята за свободата, както досега обикновено се е тълкувала развръзката, което тълкувание разкъсва единните значения на баладно-поетичния градеж. Копнежът на Гергана да остане в своята светла, топла земя, е-обречен-копнеж. Въпросът е - как може да приключи на сюжетно равнище сблъсъкът между непокорната българка и деспотичния везир? Отговорът пък е - само по един начин, защото светът на светлината не може да бъде предаден доброволно на смъртта самоубийство, но няма как бялата българка да се върне при своите - твърде лъчезарна, красива и различна е ("кат бисер между мъниста, / тя била между момите"), за да остане невредима в уравниловъчния възрожденски живот. Пък вече е докосната и от завистливата прокоба на ведата. И ако светлината край Гергана е пъстробагрена, то мракът на ведите, змейовете, самодивите-нощянки е гъст и потискащ като смъртта. В техния свят, в безкрайната бездна, ненаситна за мъст и смърт, ще потъне прекършеният блян на Гергана. Митологичните сюжетни инвенции подготвят точно тази развръзка. Така завършва едно припомнено предание за онова, което си е отишло. Едно предание за черната нощ, покосила блянове, пориви, обич. Една тъмна, тъжна и тътнеща песен за погре*ания извор, отнесъл тъмния спомен за една невъзможна любов. Петко Славейков е почувствал интуитивно, че предизвикателството на Гергана и идеята за свободата не могат да битуват в реалното времепространство, затова ги е разказал като предание за мъждеещи сенки, погре*ани долу, в Бисерча, край извора на... Белоногата.

*******************************************************************************************************************************************************************

Образът На Гергана - Въплащение на народния идеал "

Петко Рачов Славейков е един от колосите на бълг. л-ра и един от "виновниците" за пораждането и развитието на бълг. националноосвободително движение. Чрез своето произведение "Изворът на Белоногата" той успява да вдъхне родолюбие и духовна подкрепа на своя народ, такаа нужни им за борбата срещу османските поробители. Това тоой постига чрез образа на Гергана - идеалната българка за онова време.
Гергана, идеала на П. Р. Славейков за българка, притежава качества и черти на характера, дълбоко ценени от бълг. народ векове наред и превърнали се вече в символ на българското и на българщината. Това са именно нейната физическа и духовна красота, издържани в духа на българската традиция.
Още в началото на поемата Славейков откроява Гергана от останалите моми в селото, и извън него. Той я нарича "пиле шарено", "вакло агънце", "бисер между мъниста". Така авторът изразява красотата на героинята - нещото, което българите са притежавали, притежават и ще притежават. Толкова казва Славейков за физическата красота, но от факта, че Гергана е била най-красива в цялото село, съдим, че е била запленително хубава.
Но (както казват комшиите гърци, "Здрав дух в здраво тяло), идеалната българка не е красива само физически. Нейната духовна красота възхищава човек и може би е възхитила дори и създателя й - П. Р. Славейков. Гергана притежава всички качества, смятани от българина за много ценни и важни. На първо място сред тях е трудолюбието - тя ходи на нива, върши къщната работа, поддържа градинката... Българката е известна с трудолюбието си. Във всяка нар. песен възпятата българка, освен че е красива, е страшно трудолюбива. Всъщност във време, в което съществуването зависи от това, колко работиш, обичта към труда е важно нещо. Тя (обичта) помага, за да не е толкова труден трудът, за да не е пренатоварен денят на трудолюбеца. А пък и производителността се увеличава и това води до едно благоденствие и до повече време за набавяне на духовна храна. Освен че е трудолюбива, Гергана е и скромна. Това е едната от причините, поради които тя не отива с везира - скромността й. Нейното съзнание не е обсебено с алчност и жажда за пари и блага, както много други хора тогава и не само тогава. Българите ценят и вярността в любовта. В това отношение Гергана е просто идеална. Нейната любов към Никола е толкова чиста, толкова неподправена и толкова духовно възвишена. Гергана е създадена точно за него. Природата ги е програмирала да се обичат вечно и безрезервно. Любовта кара Гергана да престъпи закона на мрака и да си навлече омразата на черната веда. Като едно кратко обобщение ще кажа, че всички тези качества: трудолюбие, скромност, вярност в любовта и т.н. хармонират и изграждат една Гергана, на която да се възхищават българите, пред която да се възхищават.
Гергана е добра християнка и почита родителите си. Тя ге уважава и им помага в къщната работа и на нивата. Тя обича родния си край, тя не би го заменила със сараите в чуждия Стамбул. Гергана е родолюбка, българка, съхранила дълбоко в себе си българското. Затова тя не изменя на родината си и не отива с везира. Нея не я мами чуждото, стига й това, което има.
Самочувствието на българина, неговото нац. самосъзнание изиграват голяма роля за запазването на бълг. нация в периода на турското робство. Българина притежава морална сила и смелост, без помощта на които той нямаше да може да устои на опитите за духовна асимилация, направени от османците. Българина е известен с своята доста голяма интелигентност. Такива качества притежава и Гергана. Доста смелост е нужна, за да се противоречи на втория човек по важност в империята след султана. Тя е и морално устойчива: все пак не всяка девойка би отказала на изкусителните неща, предлагани от везира. Тя е и умна: за човек, поставен на такъв висок пост, като везира, се предполага висока интелигентност, а българката, при това и може би непълнолетна, успява да разбие всичките му доводи върху тезата "Защо трябва да дойдеш с мен в Стамбул". Но Гергана извоюва морална победа, благодарение на това, че е силна духом, на това, че е скромна, и най-вече на това, че е българка.
Гергана е идеал за българска жена, просто защото е българка. Една българка, която притежава всички български добродетели. Една българка, която е красива физически и духовно. Една българка с непоклатима логика и завидни умствени способности. Една българка.

СРЕЩА НА/КРАЙ ПЪТЯ, ИЛИ В ПРЕГРЪДКАТА НА КАМЪКА. НЕСЪСТОЯЛОТО СЕ ВЛАСТВАНЕ НА ЧУЖДЕНЕЦА В "ИЗВОРЪТ НА БЕЛОНОГАТА"
Николай Чернокожев
Едно време хората са пили вода право от извора.
Сега трябат канали, филтри, чешми, стомни или стъкла и чаши...
П. П. Славейков. Иво Доля.
На Острова на Блажените
"Изворът на Белоногата" на П. Р. Славейков има своята изключителна съдба, първо, защото е заявено, текстово потвърдено преодоляване на замълчаване на поета след "Жестокостта ми ся сломи", второ, тъй като историята на самото усвояване на поемата от/в литературната класика е изпъстрено от симптоматични нейни появи-препечатвания1 и, трето, - защото нейната сърцевина е концептуализирана в изключителния прочит на Т. Жечев2.
Струва ми се обаче, че текстът на поемата поема и по други пътища точно когато героинята отказва да поеме по какъвто и да е път, особено ако той я отвежда далеч от дома.
Пътят на текста е несъмнено не само път на завръщането, но е и път между мъжа и жената, между господаря и робинята, между извора и чешмата. Така Славейковата поема полага проблемите за властта, маркирани в настоящото изложение, в нов контекст, който при съпоставянето му със "Стоян войвода" разгръща симптоматични отлики.
Още в изречението епиграф са зададени възможни интерпретационни посоки:
ПОМЕЖДУ ИБИПЧА И ХАРМАНЛИЙ (Количествено имената биват обогатени малко по-късно от Бисерча3, селото, което е изчезнало към момента на разказването, изчезнало така, както изчезва съкровище, скъпоценност, която някой иска да притежава, както везирът иска да притежава Гергана, за да се добави още по-късно, но вече в диалога на Гергана и везира, към имената и далечният Стамбул, който бива описван преимуществено от гледната точка на везира, на господаря.
Самото акцентиране върху помежду, но не просто между Ибипча и Харманлий, а на пътя, т.е. на място, което осъществява истинското, положено в някакви координати, свързване, включва пътя, над който властва чешмата, чието име оттласква всякакви други имена. В тесктовата му употребеност пътят има смисъл само защото отвежда до чешмата.)
НА ПЪТЯТ (Пътят несъмнено е място, изглеждащо на пръв поглед неутрално, но е факт, че когато робството се е затвърдило, оформило е вече живота, т.е., когато масовото манифестиране на господарски произвол е било вече ненужно, а в известна степен и невъзможно в очертанията на селището, именно пътят е мястото на произволите, на ужасните злочинства - на пътя господарят все още живее със съзнанието на завоевател или на човек, който трябва да унищожава всички онези, които сякаш му "оспорват" пътя. Много са загиващите по пътищата на империята българи, което е описвано в най-различни, не само създавани по времето на Възраждането, текстове на Карвелов, Блъсков, Вазов и др.)
ИМА ЕДНА ЧЕШМА, КОЯТО СЯ КАЗВА АКБАЛДЪР ЧЕШМЕСИ (Подобно номинативно указване кодира обекта - чешмата - в чужда езикова плоскост, т.е. на пътя чешмата има свое, небългарско име, с това свое име тя принадлежи на чуждия език и на може би чуждия път, и на преминаващите по този път хора. Със своето име чешмата се опубличностява в езиковите доминации на империята и макар и небългарска по произход, но все пак усвоена в речевата й употре*а, думата чешма е сякаш първият знак за съпринадлежност към културния конгломерат на османска Турция. Наред с посоченото думата чешма идва в уточнително-обяснителното изречение след заемащата изключително силна (първа) позиция в заглавието4 дума извор. Така още преди започването на разказа, дори преди читателят да е узнал за живото предание, бива очертана една изпълнена с проблемност трансформационна перспектива. Изворът на Белоногата е станал А к б а л д ъ р ч е ш м е с и, като при превода на българското име на турски език, т.е. при преминаването от езика на робите на езика на господарите, се случва още нещо - запазва се белоногата=акбълдър, но изворът се превръща в чешма. Това превръщане-ставане е изключителен знак за дълбинните битийни проблеми и промени и заслужава специално внимание.)
ЗА НЕЯ ЖИВЕЕ В НАРОДЪТ СЛЕДУЮЩЕТО ПРЕДАНИЕ: (Двоеточието, с което завършва въвеждащото изречение, сигнализира възможността текстът, който да следва, да е цитиран, т.е. да възпроизвежда преданието5, но той е текст за чешмата, а не за извора, текст за процеса на превръщане и за превърнатостта. Текстът на преданието реконструира изчезналото минало, той актуализира съхранената в чешмата памет, усеща бликащата от чешмата живителна съкровеност/съкровищност на живота. Така чрез чешмата в нейната даденост, в присъствието й на пътя бива (при)помнен изворът, изчезнал "в стари години, отколе". Реконструктивният патос на въвеждащото изречение епиграф е несъмнено удържан и в остензивните първи думи на разказвача: "Видиш ли долу в полето...", в неговата вгледаност в онова ТАМ, което е и ТОГАВА.
От тази гледна точка разказът в "Изворът на Белоногата" е в немалка степен магичен - погледът се вглежда в "дестина дръвя върбови", за да потъне в миналото, да го оживи, да открие извора и след това да се завърне в днешностга, при чешмата - повествуването има своя собствен, странящ от пространствеността на ПЪТЯ, път6.)
Така срещата на Гергана с везира е среща на пътя, среща край (извън) пътя, но най-вече среща накрай пътя, защото пътят в текста е смислоотдаващ в своята пасивност, в своята невъзможност да отвежда някъде, дори в своята излишност, и от тази гледна точка случката, разказана в поемата, е сякаш преди пътя, доколкото пътят още не се е превърнал във фактор, изкусяващ, мамещ патриархалния човек с новото и неизвестното, което му предлага, проблематизиращ ясното в традиционностната му изпълненост себе си7.
Но преди вглеждането в проблемите на властовите отнасяния искам да очертая възможния общ контекст, в който е положено действието в поемата.
* * *
На фона на "Стоян войвода" Славейковата поема задава несъмнено много, дори коренно, различен образ на робството. В "Изворът на Белоногата" робството не е безмилостно проливане на кръв, не е агресия, опустошаваща земята на поробените - то е фактът, който бива забравян или осъзнаван в неговата даденост едва след като става ясно, че робството е погълнало времето. И макар робството да е всевластно, то сякаш не може да обхване всички сфери на живота - то е едновременно в живота, но и в сферите на маргиналносгга. След разпада на България в нейната йерархизирана институционална съграденост ("Стоян войвода") светът по някакъв начин се е конституирал, пластовете на социума са се наместили, а българинът е заживял с илюзията, че е свободен, и то именно в някои сектори от своето всекидневие. Точно тогава се набелязва демаркационната, разграничителната линия, между всекидневното, до голяма степен хармонично, живеене на традиционността и намиращото се сякаш другаде робство. Световете се разграничават, стремят се да се разподобят максимално - традиционността се затваря в дома, както това е описано от Ботев в "Народът. Вчера, днес и утре", а чуждата власт - чрез непрестанни деструктивни жестове - напомня, че я има8. Специфичното присъствие на робството, възможността за полагането на проблемите в различни от традиционната им представимост сфери, указването към нови културни хоризонти може да се свърже със следните тематични оразличавания на Славейковия текст в съпоставка със "Стоян войвода", особено ако се тръгне от ситуацията субстрат - мъж изкусява жена.
Везирът в "Изворът на Белоногата" не гледа на Гергана като на своя плячка, а може би като на свое необходимо, желано притежание. Неслучайно господарят изрича самата дума ВЛАСТ към края на диалога, сякаш за да я напомни, но и без да изрече думата, той притежава множеството власти, отдадени от културноисторическите стереотипи на мъжа, завоевателя, господаря, знаещия. А е показателно, че думата власт е в непосредствена близост с назоваваща любовната обвързаност на Гергана реплика. Проблемът ВЛАСТ - ЛЮБОВ е показателен и продуктивен, доколкото отпраща към опозицията власт - свобода или власт - воля.
В "Изворът на Белоногата" властта на поробителя сякаш търси пролуки към света на робите и се стреми към свои територии и в словото, което е още един симптом за промененост в художественото виждане, а е и знак за художественото осъзнаване на концептуалната сложност на битието. Властта, живееща във и чрез словото, е неразривно свързана с опитите да се "преведе" една култура в друга, да се "свива" едната в контекста на другата и така да се разгърне квазидиалогьт като поле на сблъсък и като свързващ хората фактор.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Образът на Гергана в “Изворът на белоногата” 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.