Образната система в романа „Мъртви души”


Категория на документа: Литература


ТЕМА: Образната система в романа „Мъртви души”

Дисциплина: Руска литература

Русе , 2009


Мъртви души - Николай Василиевич Гогол
„Мъртви души” представлява връхна точка в творческото развитие на Гогол, най-висока проява на майсторството му като писател-реалист. Заедно с комедията „Ревизор” тази Гоголева творба напълно утвърждава метода на критическия реализъм в развитието на руската литература. В сравнение със западните писатели този метод придобива у Гогол особен облик, тъй като е насочен не толкова срещу буржоазните явления в живота, колкото срещу господствуващата все още в Русия феодално-крепостническа система. С „Мъртви души” Гогол разширява и разбирането за народност в литературата. Докато при Пушкин то се покрива до голяма степен с понятието за национална самобитност, то в творчеството на Гогол получава определена социална насоченост. Народностният характер на произведението се проявява преди всичко в острата критика на онези обществени сили, които спират развитието на страната, които подтискат и задушават нейните творчески сили. Народностната позиция на автора се разкрива и във вярата му в творческите сили на народа, в съзнанието, че именно той изразява духовната мощ на нацията.
Романът е замислен като трилогия, но са завършени само първите две части. Авторът определя творбата си като „епична поема в проза”. Руският писател Пушкин дава на Гогол идея за сюжета на романа. Гогол е имал намерението да напише трилогия, пресъздаваща в реално време ситуацията в Русия. Гогол е имал за цел в трите части на творбата си да опише последователно лошите страни(в том 1), контраста между добри и лоши (том 2) и прекрасната родина, каквато той смята че трябва да бъде(ненаписаният 3 том). От този замисъл е реализирана само първата част-Мъртви души. Авторът работи над творбата от 1835 до 1841 г., като тя излиза от печат през 1842 г. Мътрви души е определян като роман-поема. Роман е, защото притежава мащабност и всеобхватност на описаните явления. Поема, защото е наситена с лирически отстъпления, имащи поетична тоналност и патетичност.
Романът поема „Мъртви души” не се отличава със сложен композиционен строеж. За негов гръбнак служи пътуването на Чичиков до именията на различните помешчици. Всички случки се групират около тези посещения. Всяка от картините (главите) на произведението показва по една страна от дейността на Чичиков по закупуването на мъртвите души (списъците на починалите селяни), разкрива по някоя съществена черта от характера му, едновременно с това разкрива и характера на един помешчик. Първата глава играе ролята на експозиция (въведение) в действието. В нея се очертават общата обстановка, някои от чертите на чиновниците и помешчиците, с които Чичиков за в бъдеще ще има работа, и се намеква леко за фантастичния замисъл за купуването на мъртвите души. Трите последни глави от първия том пък рисуват чиновническия свят, като се разказват митарствата на Чичиков в различните учреждения. Там е разказано и миналото на „героя” и по такъв начин е дадена възможност на читателя да си изясни напълно както чертите и постъпките му, описани дотогава в произведението, така и да си изработи обща представа за характера и облика му.
Извънредно голям успех е постигнал Гогол в „Мъртви души” при изграждането на човешките характери. Те не са много, но обрисовката им е блестяща, при това твърде пестелива. Героите са взети с такива техни черти и откъм такива техни страни, които ги правят неповторими и незабравими за читателя. Всеки от тях си има ярко очертан личен облик. Той е по своему сериозен, по своему смешен, по своему жалък, има своя неповторима съдба. Не е възможно да се смеси Чичиков със Собакевич, Ноздрьов с Плюшкин или с Манилов. Едновременно с това всеки е типичен, т. е. съчетава черти на определена категория хора в най-съществения им вид и прояви. Всички те влизат трайно в редицата безсмъртни образи на руската и световната литература. Гогол използува за характеристиката на своите герои редица утвърдени вече похвати на реалистичната индивидуализация на образите — портретната и речевата характеристика, битовата среда като средство за изясняване на образа, авторовата характеристика и др. Те получават обаче у него ново идейно предназначение и нова художествена изява. Писателят умело ги прилага като средство за сатиричното разобличаване на руското дворянство, показвайки комичното противоречие между ръководното му обществено положение и духовното му нищожество. Физическият портрет навсякъде хармонира с психологическото съдържание на лицето
Най-широко и подробно е разработен образът на главния герой на романа Павел Иванович Чичиков. Чичиков се появява в самото начало на романа и остава там до края. Пред очите на читателя се разгъва целият му живот, като се започне от семейната среда, детството, ученичеството, чиновническата му дейност. Haй-широко и подробно е разгъната дейността му по купуването на „мъртвите души”. Не случайно Гогол започва обрисовката му от този момент. Това е, защото от него започва изясниването на отвратителната му търгашеска природа. Детските години и семейната среда са описани едва в края на първия том, за да дооформят в съзнанието на читателя наученото за Чичиков дотогава. Чичиков е „мрачен герой”, безскрупулен и безсъвестен мошеник, измамник и комбинатор. Той е главната мъртва душа в творбата наред е такива като Манилов, Собакевич, Коробочка, Ноздрьов, Плюшкин.
За да постигне своята ужасна и престъпна цел, Чичиков. прибягва до всички възможни средства, но най-силното му оръжие е умението да се нагажда към всякаква среда, към всякакви характери в зависимост от изгодата, която може да получи. Гогол обръща особено голямо внимание именно на хамелеононщпната на своя герой. Още на първата страница на романа-поема са дадени контурите на един портрет, който по-късно се изпълва със съдържание: „В бричката седеше един господин не красавец, но не и с грозна външност, нито дебел, нито твърде тьнък; не можеше да се каже, че е стар, но не и че е млад.” По-нататъшното развитие на действието изпълва със съдържание тази начална схема. При различните помешчици Чичиков се държи по съвсем различен начин. При Манилов например той играе роляга на извънредно образован, блестящо възпитан и високо културен човек. Разговорите му засягат изключително въпросите на възпитанието, науката (макар че и двамата разговарящи нямат понятие от нея), за дружбата, приятелството и т. н. Сладникаво-сантименталният тон на разговора издава, разбира се, ниската природа и невежеството и на двамата. Най-силното изобличение идва обаче, когато Чичиков разкрива сам пред домакина истинската цел на своето посещение — покупката на „мъртвите души”.
В следващата глава Гогол показва съвсем други качества на своя герой, разбрал, че с любезности няма да спечели доверието на упоритата и дребнава скъперничка Коробочка, Чичиков блъска с. гняв една табуретка на пода и изругава най-грубо „дамата”. Авторът показва цялостното преобразяваме на героя си. Цялата му външност, изражението на лицето, държането стават диаметрално противоположни на тези от предишната глава. Изменя се речникът на Чичиков, придобива друг строеж фразата му.
Но превръщанията на Чичиков не свършват дотук. При Собакевич той се държи обмислено и въздържано. Мислите му са трезви, точни и лаконични. Това се налага от обстановката и от характера на домакина, който не обича и не е способен на отвлечени разсъждения, нито пък притежава цветиста реч. Сцените на надлъгванията между Чичиков и Собакевич са едни от тези, които най-дълбоко разкриват моралната и умствената деградация на двете лица.
Гогол показва невежеството на Чичиков отначало чрез намеци, а после чрез цялостен разказ. Първото авторът прави, когато разказва за четенето на театралния афиш. Чичиков, минавайки покрай един афиш, не успява да го прочете мимоходом, а го откъсва и го занася в хотела, където превръща четенето му в церемония. А в края на първата част на „Мъртви души” става ясно, че като ученик той не е трупал знания, а е преминавал от клас в клас чрез подмазвапе пред учителите. Много са сцените, в които е обрисувана наглостта на този тъмен герой. Безочлнвостта му е отваряла много врати, докато накрая невежествената скъперница Коробочка, водена от собствените си материални интереси, не проваля хитрия му замисъл.
Чрез образа на Чичиков Гогол осъжда мошеничеството, търгашеството, безскрупулното трупане на богатства, изобщо онези черти, които поражда у човека настъпването на паричните отношения в едно общество.
С не по-малка изобличителна сила рисува Гогол образите на помешчиците, наредени в романа-поема по степента на духовното им разрушаване.
Комичният контраст между претенции и възможности особено ясно се долавя още при първия герой от галерията дворянски типове, с които Гогол запознава читателя — помешчика Манилов. Някога той е служил като поручик и се е считал за най-образования офицер в полка. И сега Манилов, макар отдавна да е минал в оставка и да живее уединено в своето имение, не е загубил претенциите си за образованост. Той държи постоянно в кабинета си сякаш току-що оставена от ръката му книга. Гогол обаче не оставя читателя в заблуждение и му подсказва, че тази книга вече две години лежи в същото положение върху бюрото на помешчика. Манилов има претенции за голям естет. Той е подбрал най-скъпа и изискана коприна, за да обвие в нея креслата в кабинета си. Неговото естетическо чувство обаче напълно се примирява с това, че до тях стърчи от години един недовършен, покрит само с кеневир фотьойл. На „изтънчения“ вкус на Манилов отговаря и претенциозният бронзов свещник с изискани седефени украшения. Нищо от това, че той рязко контрастира с поставения до него стар меден инвалид, целия окислен и изкривен настрана. Дори пепелта от лулата на помешчика е разпределена в красиви купчинки, макар те да лежат не в пепелниците, а по первазите на прозорците му. Манилов минава за човек със замах. Той мечтае да построи над езерото си каменен мост с дюкянчета отстрани, да издигне кула, от която да се вижда Москва. Този замах обаче получава особен сатиричен смисъл, след като на читателя е станало ясно, че той няма никаква представа за собственото си имение, че не е способен за каквато и да е практическа дейност. И всичко това става в атмосфера, където цари безредие, бедност, експлоатация. Гогол не се впуска в подробности, но рисувайки окаяния вид на село Маниловка, дава да се разбере какви порядки господствуват в нея. Манилов не знае броя нито на живите, нито на умрелите селяни, няма представа за качествата им, не знае къде се намират и с какво се занимават, нито пък допуска, че хитрецът-управител непрекъснато го лъже и богатее за негова сметка. Гогол аргументира характеристиката на Манилов с обрисуване на обстановката. Къщата е построена на място, където се събират всички ветрове, всичко вътре е безразборно разхвърляно, предмети на лукса съжителстват с ненужни вехтории.
Сатиричният контраст между претенциите и възможностите на героя се проявява особено ясно и в речта на Манилов. Той мечтае да има за съсед човек, с когото би могъл да поговори за „такава някоя наука”, която „ей така да размърда душата ти, да ти даде, тъй да се каже, такъв един подем”. Самият му език обаче, в който изобилствуват неопределените думи и изрази, явно показва, че той не само няма представа за каквато и да е наука, но не е способен дори да формулира една обикновена фраза. Празнота — това е основното качество на този Гоголев герой. Манилов е такава мекотела маса, че дори не оставя определена представа за физическия си образ в съзнанието на околните. Всичко във физическия му облик е безцветно, безлично, крайно „подсладено”. „Прекраснодушието” на Манилов се изразява в превъзходните оценки, които раздава на всички и за всички познати лица. Той няма никакъв реален подход и никакъв усет за действителните качества на хората. Той е единственият герой на „Мъртви души”, изпитал морално сътресение при научаването на необикновената и страшна мисия на Чичиков, но това е само за миг. След това „прекраснодушният” помешчик отново потъва в сладките си мечтания.
Неспособността на Манилов да разграничава доброто и злото, грозното и красивото, истинското и лъжливото е черта общочовешка. Едновременно с това тя е черта, съвсем конкретна в соцналпо-историческо отношение. Гогол подчертава, че маниловщината като явление процъфтява преди всичко в условия на тежко класово потисничество, което осигурява на малцинството, възможност за безотговорно безделническо съществуване.
Съвсем различно е обрисувана Коробочка, единственият женски образ в романа-поема. Тя е характерна „степна” помешчица, израснала вън от влиянието на каквато и да било цивилизация, изградила понятията си за живота и отношенията си към хората съобразно със старинните обичаи и съобразно с личните си интереси. Гогол подчертава у нея преди всичко солидното господарско чувство независимо от това, че имението и е малко. В нея е изключително силно усещането за нарушаване на покоя. Още щом идва Чичиков и започва да води някакви не съвсем ясни разговори, тя е нащрек, но едновременно с това се блазни от мисълта да спечели нещичко. Мислите и чувствата на Коробочка не са сложни. За тях е характерен пълзящият емпиризъм. Тя се лови точно за оня факт, който изглежда да е най-близък до нейните намерения и желания, и се стреми да извлече някаква изгода.
Коробочка е наглед един „добродушен” паразит, залепен за тялото на крепостните селяни, който по мъничко, но сигурно увеличава благосъстоянието си. Не е случайно името на тази помешчица („коробочка” на руски значи „кутийка”). То отговаря на стремежа и за непрекъснато натрупване на пари. Всичко в нея е закътано, закрито, сортирано по стойността си, особено парите. Това хармонира с духовния и облик. Коробочка е крайно ограничена, суеверна. Представите и за света се формират от онова, което наблюдава в собственото си село. Нейната простотия проличава още с пристигането на Чичиков, когото тя иай-любезно и фамилиарно нарича „шопар”. Езикът и е грубо просторечив. Той е изпълнен с думи и изрази като „бащице”, „светители мои”, с многобройни умалителни с разни оттенъци, като „петичка”, „костичка”, „чаец”, „стокичка” и др. За разлика от останалите герои тя физически не е обрисувана пълно.
Стремежът на руския помешчик да се задържи като господствуваща сила е показан чрез образа на Собакевич. Това лице е жесток и пресметлив експлоататор и егоист. Той се противопоставя на безпочвения, безцветен и бездеен Манилов със строгата определеност на всичките си физически и духовни черти. У него господства физическото, което потиска и измества духовното. Той така е сраснал със земята, че всякакъв полет на въображението му е немислим. Дори и името му произлиза от съществителното „собака”, като подчертава още веднъж връзката му с животинския свят. Когато Чичиков го поглежда, възкликва в себе си: „Мечка! Истинска мечка!” Животинското в Собакевич Гогол подчертава и чрез невероятното му чревоугодничество. Без да се спира излишно много на подробностите на портрета, Гогол отбелязва „бързината”, с. която природата е сътворила това лице, нямайки време да се бави и размишлява. Тя е извършила работата си грубо и безвкусно: „Замахнала веднъж с брадвата — излязъл носът, замахпала втори път — излезли устните, с големия свърдел изчовъркала очите и без да го оглади, го пуснала по белия свят, като казала: живей!” Цялата портретна характеристика на Собакевич е изградена върху разгънатото сравнение с мечка от средна величина. Той и главата си държи наклонена като животно, и смазва с лапите си всеки, който се е доближил до него. Всяка мебел в дома на Собакевич сякаш повтаря след своя стопанин: „И аз съм Собакевич, и аз съм Собакевич.” Всичко е солидно, здраво, грубо и безвкусно, какъвто е самият хазаин. Дори картините по стените и изобразените върху тях антични герои с огромни прасци на краката напомнят грубата мечешка сила на Собакевич.
За разлика от Манилов Собакевич съвсем не обича да дава положителни оценки за познатите си дори и когато имат високи чинове. С характерната си груба и оскъдна реч той ги нарича разбойници, мошеници, христопродавци и свине. В случая взема за мерило себе си, както прави това и Манилов, но от противоположна гледна точка. Диалектиката на този образ е в това,че има ум, но не го използува за човешки цели, затова той едва ли не е най-мъртвата душа между помешчиците, изобразени в романа-поема. Гогол специално подчертава липсата на душа в него, нещо, което не прави при другите образи.
Други и различни форми на човешкото падение рисува Гогол чрез образите на Ноздрьов и Плюшкнн, всеки от които по своему демонстрира изчезването на човека и замяната му с някакво жалко негово подобие.
Ноздрьов в много отношения контрастира както на бездейния и добродушен Манилов, така и на заседналата на една място Коробочка. Гогол пише, че хората от този тип са „бъбрици, гуляйджии, бабаити, лични хора ”. Те не са създадени да стоят на едно място – тяхното призвание е скандалът, побоят. Ноздрев се отличава с „неуморна живост и пъргавина на характера”. Той постоянно върши нещо – играе на карти, продава кучета и коне (не да печели, разбира се, а така, от любов към движението), влиза в скандални ситуации и т. н. Много често – пише Гогол – „се връща в къщи само с един бакенбард, и то доста оредял”. „Ноздрев беше един вид исторически човек – продължава мисълта си Гогол. – Дето имаше повече хора и биваше и той, не минаваше без история.” С това обаче не се приключва богато надарената натура на Ноздрев. Той е голям лъжец. Като сочи на Чичиков полето, Ноздрев казва: „А пък тука в това поле има … има толкова много зайци, че земята се не види от тях: аз сам улових с ръце един за задните крака.
— Ба, заек не можеш уловиш с ръка – забелязва зет му.
— Ама на, че улових…” – не се дава Ноздрев. Може би празнотата на Ноздрьов, неговите „духовни” интереси най-пълно са се отразили върху обстановката в кабинета му. В него няма книги, а пушки, рогове и други ловджийски принадлежности. Доколко нагъл и безцеремонен е Гоголовият герой, се вижда от това, че след като предлага на Чичиков да му продаде кон или куче и последният му отказва, той започва да го ругае. Заставен да играе на карти, защото в друг случай Ноздрьов не желае да му продаде „мъртвите души”, Чичиков е принуден да се откаже поради шмекериите на домакина. Последствията за Чичиков биха били твърде неприятни, но го спасява капитанът изправник, пристигнал да арестува заради някакъв скандал Ноздрьов. Недовършените фрази, постоянните възклицания и обръщения, неочакваното преминаване от един към друг предмет без логическа и синтактическа връзка, вулгарният жаргон, всичко това добре характеризира буйния, непостоянен Ноздрьов, героя на картите и панаирите. Не е трудно да се прецени колко е по-вреден в социално отношение като рожба на крепостническия строй е Ноздрьов в сравнение с Манилов и Коробочка.
Плюшкин е най-низката степен на човешко израждане и падение, докъдето е доведен представителят на крепостническия строй. Натрупаната в дома на Плюшкин купчина с всякакви боклуци ясно говори за скъперническата страст на стопанина. Скъперничеството му е така патологично, че от страх да не се „мине“ в цената, той не продава продукцията от имението си, а я оставя да изгние. Не дава нито стотинка на сина си, дъщеря си и внуците, носи стари кърпени дрехи и е затворил (без два) прозорците на дома си. Всичко, което селяните са изработили, той го прибира, без обаче да го оползотвори. След време то се разпада и самоунищожава. Скъперническата страст е унищожила у Плюшкин дори външния му човешки вид. „До едно от сградите – пише Гогол – Чичиков скоро забелязва някаква фигура, която почна да се кара на мужика, дошъл с талигата. Той дълго не можа да разпознае от какъв пол беше фигурата – селянка или селянин. Дрехата й беше съвсем неопределена, много прилична на женски халат, на главата и качулка, каквито носят слугините селянки; само гласът му се стори малко по-дебел, но като на жена… По закачените на пояса и ключове и по това, че тя гълчеше мужика с доста оскърбителни думи, Чичиков заключи, че тя сигурно е икономка.” Оказва се обаче, че не е икономката, а господарят, т. е. самият Плюшкин. В този външен портрет се е изразила и цялата духовна, морална и психологическа същност на героя.
Подреждането на образите в петте глави, описващи посещенията на Чичиков в именията, не е случайно. Петте основни образа на помешчици са подредени по степента на човешката си деградация и разруха, върхът на която е Плюшкин. Така се получава обобщеният образ на руския помешчик и се развенчава легендата, че той е призван да ръководи и направлява съдбините на народа и страната. Разбира се, не трябва да се забравя тяхната общочовешка стойност и значение.
Темата за народа преминава през целия роман-поема „Мъртви души”. Основната цел, която си поставя Гогол в „Мъртви души”, е изобличението на гнилостта на крепостническата система, показването на материалния, духовния и моралния упадък на дворяиската класа. Поради това на образите на хора от народа е отделено малко място. В същност народът присъства в „Мъртви души” като огромна многомилионна маса от труженици и страдалци, от творци на материални и духовни ценности. Отделните образи, индивидуални носители на качествата на народа, са дадени само с по няколко, но изразителни щрихи. Образи на хора от народа има преди всичко в пета и седма глава на първата част. Забележителни селски хора са коларят Михеев, дърводелецът Степан Пробка, зидарят Милушкин и обущарят Максим Телятников. Мъжествени борци за свободата си от крепостно робство са избягалите селяни Попов и Абакум Фиров. В единайста глава Гогол говори и за бунта на селяните от селцата Вшивая спес и Задирайлово. Това е далече, но знаменателен намек да не се прекалява с лошото отношение към селяните.
През цялото произведение преминават също така образите на коларя Селифан и лакеят Петрушка. Това са хора, лишени от собствена съдба, превърнати в придатък на Чичиков.
Гогол навсякъде прибягва до пряката сатирическа индивидуализация и типизация на лицата. Това прави и чрез диалога, и чрез портрета, и чрез обстановката.
Това произведение обобщава и синтезира всичко, постигнато във „Вечери в чифлика край Диканка”, „Миргород”, „Петербургски повести” и „Ревизор”. Това обобщение и синтез обхващат и тематиката, и образите, и изобразителните средства и похвати. Чрез „Мъртви души” Гогол прави голяма крачка напред в изобразяването на човешките характери.Седвайки традициите на Пушкин, Гогол навлиза по-надьлбоко в потайните кътчета на човешката душа и преди всичко в душата на отрицателния тип и изважда оттам на показ такива черти, които будят и смях, и отвращение, и ужас. „Мъртви души” е монументално произведение, едно от ония, които бележат етапи в развитието на руската класическа литература.
Н. В. Гогол е ученик на Пушкин, но той съвсем не повтаря великия си учител, а си има собствена тематика, свои образи, свои начини за изобразяването им. Гогол разширява художествените завоевания на Пушкин, навлиза по-дълбоко в дебрите на живота и изважда оттам някои явления и типове, които не са успели да привлекат вниманието на Пушкин поради слабата си още разпространеност. Той насочва стрелите си главно към чиновници, търговци и изобразява съчувствено или с възхищение хората от народните низини.

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА
1. Анчев, А. Руският роман от втората половина на ХІХ в.,С.,1986
2. Германов Г. Върхове на руската класическа литература,С., 1982.
3. Руска литература ХІХ- ХХ в., Пловдив, “Хермес”,2002



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Образната система в романа „Мъртви души” 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.