Нравственото благородство и непобедимата жизненост на човека в разказите на Елин Пелин


Категория на документа: Литература


НРАВСТВЕНОТО БЛАГОРОДСТВО И НЕПОБЕДИМАТА ЖИЗНЕНОСТ НА ЧОВЕКА В РАЗКАЗИТЕ НА ЕЛИН ПЕЛИН

Литературното наследство на Елин Пелин израства от богатите традиции на художественото изображение в българската литература, но ги усъвършенства и надмогва в редица аспекти. За разлика от Л.Каравелов и Ив.Вазов, у които по възрожденски образец доминира общонационалната проблематика, Елин Пелин стеснява тематично прозата си в проблемите на българското село и го пресъздава “отвътре”, интимно слят с неговите бит, психология и въжделения. С липсата на социални илюзии, със своя “реализъм без химери” (Иван Мешеков) той се отличава и от своите предшественици – писателите народници от 80-те години на 19-ти век.
Философията на човека за живота в творчеството на Елин Пелин, възгледите му за собствената му съдба се градят върху натрупания и изстрадан исторически опит, върху наблюденията над повтарящото се и неизменното в социалната му и човешка участ. Духовните му пориви, съкровените му копнежи, представите му за лично достойнство, самочувствието и самосъзнанието му на човек се реализират съобразно общоприетите критерии. Именно към трайните и неизменни черти както в съдбата, така и в психологията на българския селянин насочва художественото си внимание Елин Пелин.
ТЕЗА Неговите герои изразяват качествено нова за българската литература концепция за характерологичния тип на българския селянин. Потиснати и смазани от живота, те запазват най-човешкото у себе си – своето благородство и непобедима жизненост. Тяхната виталност се разкрива не само не само чрез способността им упорито да се борят със земята, с немилостивата съдба, с държавата, но и чрез способността им пълноценно да изживяват всеки миг, чрез порива им към радост и веселие. Чрез философията си за дуалистичната същност на човека и света, Елин Пелин утвърждава приоритета на неписаните природни закони над морала и над религиозния фанатизъм и разкрива сложността на човешката душа. Домогва се до идеята за любовта като сила, която поддържа жизнената устойчивост на личността и носи щастие. Утвърждава концепцията за приказно-фантазното като начин за утвърждаване на самосъзнанието на човека. Волята за живот извежда като обобщаваща, непреходна характеристика на човешката същност.
1 С цялата си нравствена система и поведение, с наследените и неподлежащи на обсъждане морални норми Елин-Пелиновият герой е поставен при социални условия, които определят и утежняват участта му. Той страда, но не изпада в униние – показва завидна воля за живот, твърдост и устойчивост. Не се теши със стари поучения, съзнанието му е свободно, мисленето – разкрепостено и понякога може да изненада с неочаквани обрати, с привидна алогичност. Зад абсурда обикновено си крие желание да се надмогне предопределеността, да се подчини дори съдбовността. У дядо Матейко, у Дойно Свилен, Андрешко, Липо, косачите край Марица, у крадеца Лисичката, дори в тъмния мозък на Нане Стоичко – у всички живее мисълта за несправедливата орис. Амплитудата на реакциите им е различна – бунтуват се, убиват, иронизират, мразят, но общото и важното е едно – никой не приема положението си, всеки активно реагира на него.
2 Освен бунтар и отрицател на държавата, Елин-Пелиновият герой е нежен и чувствителен човек, измъчен от суровата и немилостива среда, в която живее. Неговата житейска философия се гради върху вечната народна мъдрост, изречена от кумата на Станчо в разказа “Задушница” – “… то доброто и злото заедно вървят. Дойде едното, па дойде и другото”. В художествената трактовка на Елин Пелин , колкото и да е зле, човек трябва да продължи да живее според мерките на самия живот и тази негова мисъл изкристализира особено ярко в “Задушница”. В “разградените стари гробища”, сред “зеленясалите кръстове” и сред “обезличените”, “буренясали” гробове се сближават Станчо и Стоилка, всеки от които искрено тъжи за човека, когото е изгубил. При все по-осезателно настъпващия комизъм на изображението, при все по-драстичното разгръщане на отрицателно-естетически план в описанието на героите, при пародирането на религиозния празник, Елин Пелин разкрива вътрешната красота и духовната извисеност на двамата самотници, изправили се срещу суровостта на живота. Обстоятелствата им налагат да се задомят повторно – налагат това, което би следвало да бъде порив, избор, воля. Личните им потребности дори не се вземат под внимание, потиснати от житейските и битовите. И асо при други условия и при друг тип индивидуалност това би породило истинска трагедия, тук трагичното липсва. Всеки от героите приема новата си женитба като средство да направи съществуването си поне поносимо, но тя носи и частица радост в неговия безотраден живот. “Фитилчето” в очите на Стоилка, усмивката на Станчо, подобието на младежко задиряне, макар и пресъздадени в комичен аспект, все пак свидетелстват за няколко хубави мига, преживени от героите. Променен е само редът на нещата – те не се събират, защото изпитват чувства един към друг, а започват да чувстват, защото трябва да се съберат.
3 Елин-Пелиновият разказ очертава много отчетливо разликата между “повелята” и волята да се живее, между живота с неговите радости и радостта от живота. Един от редките мигове на човешко щастие, върху които писателят съсредоточава художественото внимание, е онази “сиромашка радост” (от едноименния разказ) на Пенка и Стоян, които намират в каручката си подхвърлено дете. И не само нравствена красота и благородство прозират в решението да го отгледат като свое, въпреки неизменното присъствие на немотията и неволите в тяхното битие. Смисълът, радостта, ценността на живота за тях се крие в родителското начало. Даряването на живот и спасяването на живота на едно невръстно дете осмисля съществуването им, прави пълноценни изживяванията им, носи им щастие.
4 В художествената цялост на Елин-Пелиновите творби на преден план са изведени преди всичко жизнеността, упоритостта, устойчивостта на човека в непрекъснатата му борба с несгодите. По-рядко писателят насочва погледа си към неговата жизнерадост. Вечното нехайство, удоволствието от самото съществуване спохождат или съвсем ранната, незасегната още от тегобите младост (“Кумови гости”), или безнадеждно рядко срещаните чудаци (“Мечтатели”, “Ветрената мелница”). И все пак от разкази като “Косачи”, “Самодивските скали”, “Скорецът” струи романтика. В тях владее преди всичко разкрепостеност на духа, свобода в изявата на героите – в мислите им, в поведението им, във взаимоотношенията. Тези творби са “населени” с мечтатели – неукротими, неуморими търсачи на щастие в неизвестни и непознати страни.
А Още началото на разказа “Косачи” е пропито с лиризъм – описанието на прохладната нощ, часовете на тайнствено общуване между хората и всемогъщата природа. Далеч от дом и съпруги, лишени от миговете човешко щастие, край огъня героите жадно слушат приказките на Благолажа за божествено красивата царска дъщеря. На Лазовото заклеймяване на приказките като “измислици” и “бабини девитини” авторът противопоставя думите на Благолаж: “И току виж, че чудноватото почва да ти се чини истина, потънеш в него и отидеш. Затова има приказки, затова са ги хората ….. измислили и песните са затова … да те измъкнат от истината,, за да разбереш, че си човек.” В обкръжението на един груб и несправедлив социален бит измислицата, романтиката, приказката са начин ада се почувства радостта от живота. Приказно-фантастичното спасява от суровите истини на реалността, които рушат нравствените опори на човека. Именно стремежът към духовна реализация осмисля мечтите на Елин-Пелиновите герои. И докато Благолаж от разказа “Косачи” е само човек на романтичното “пребиваване” в света на приказките, Б то чичо Горан от “Мечтатели” е мамен от желанието на земята да настъпи благоденствие за всички хора: “… божичко мили, що не ми дадеш ти на мене една способност, хе тъй, каквото кажа – да стане” Светът на рай ще ти обърна аз тебе. Ни болести ще има, ни тегло ще има, ни сиромашия ще има”. Наивният Рустем пък търси из полските треви разковничето, с което да отключи сърцето на обичаната от него Акима. А умният селски доктор, прозрял истината за живота, признава: “Как ще живеем, ако не годим измамата”. Затова и “Мечтатели” се налага като разказ за духовната сила на човека, за смелия полет към красотата и към щастието.
В Неотклонното следване на мечтата в разказите на Елин Пелин се възприема като прекрасна в своята спонтанност изява на дързостта на човешкия дух и на неговото гордо самосъзнание. Именно стремежът към проникване в непознаваемото, към покоряване на непокоримото, към реализиране на бляновете, а не просто безумното любовно привличане, опоетизира писателят в разказа “Самодивските скали”. Легендарната жанрова форма, приказната атмосфера, окрупнените мащаби на художественото внушение са само средство да създаде един вдъхновен апотеоз на значимите и непреходните духовни параметри на националния характер. Пътуването на Магдалина и Перун към върха е пътуване към личното самоутвърждаване, към гордата и смела реализация на човешката душа. В тях Елин Пелин търси проявите на устойчивото, виталното, неподвластно и несъкрушимо начало в българската народопсихология и в психологията на човека въобще.
5 Стремежът на човека да се почувства пълноценен трайно присъства в суровото битие на Елин-Пелиновите творби. Той разкрива онази, характерна за писателя, склонност към скрит размисъл, която намира най-ярък израз в иносказателния език и в чудните легенди, разказани от отец Сисой в “Под манастирската лоза” – единствената естетически значима книга на български автор, която в ново време насочва вниманието върху религиозния живот, оставайки в същината си нерелигиозна. Изграден както върху езическо-хедонистичните наслоения в християнството, така и върху епикурейско-виталистичната концепция за живота на самия автор, сборникът трансформира иронията, трагикомичните детайли и сатиричните намеци във философия за смисъла на човешкото съществуване. Библейският символ на творчеството в живота – лозата – е само отправна точка към разбирането на вложения от писателя подтекст. Елин Пелин се прекланя пред човека, но пред живия човек на своето време и пръв от българските белетристи се опитва да обясни страданието не само с външни, социални и други причини, а със самата му човешка същност. Опитва се да надникне в бездната на неговата душа, където се таят онези нечисти сили и зли духове, които го тласкат към греховност, въпреки разума му и моралната му съпротива. Литературната критика изтъква опита да се открие “третото екзистенциално измерение в душевността на героите” (Ивайло Петров) в непосилната им борба да излязат от бездната на пороците, в която са попаднали. Не падението, а величието на духа увенчава с ореола на святост техните глави.
Писателят съсредоточава художественото внимание върху сложната и често противоречива природа на човека и върху относителността на човешките истини, пред които са безсилни всяка догматика и всякакъв фанатизъм. З него животът трябва да есе живее така, както повеляват естествените природни закони. В противен случай той би бил блудкав и безсъдържателен като безсолната чорба, с която Св.Иван Златоуст гощава своите застъпници (“Светите застъпници”). Любовта и красотата носят удовлетворение и радост от живота. Напразно Св.Спиридон от разказа “Очите на Св.Спиридон” избожда очите си, за да затвори тези “прозорци на душата за съблазънта и греха”. Желанията му стават още по-страшни и по-силни, а виденията – мъчителни и непоносими, защото истинският образ на греха се появява само тогава, когато върху естествените повици на душата е упражнено насилие. Проглеждането на героя недвусмислено доказва, че разумът само ограничава човешката жизненост, а верният път в живота е възможен единствено, ако се следва гласът на сърцето. Затова и отец Никодим от разказа “Чорба от греховете на отец Никодим”, който сам се обрича на аскетизъм, не може да изпита онова духовно просветление, към което се стреми. До сетния си час живее със спомена за първата си любов и за свързаните с нея бели рози. Една мисъл – “Защо избягах от живота. Спасих ли себе си, или се погубих?” – непрекъснато го терзае. В художествената трактовка на Елин Пелин правдата и неправдата, както истината и лъжата, взаимно се проникват и отричат. Това дава основание на отец Сисой да мисли, че човек е “и черно, и бяло” зърно, че “ако няма злото, никой нямаше да знае що е добро”. Затова Св.Христофор от “Огледалото на Св.Христофор” е лишен от човешки образ. Въодушевен от борбата срещу злото, той не познава милост към грешниците и страшната му, фанатична потребност да унищожава всяка неправда заличават човешкото у него. Устоял на изкушенията, не успява да опази душата си от злобата и от жаждата за мъст. И ако той все пак възвръща първоначалния си облик, защото прави добро и на най-лошия – на самия Дявол , - то това нравствено възраждане е отнето на самозванеца – Пророк от едноименния разказ. Срещу него се възправят не само хората, но и самата земя, която отказва да търпи насилника, и самият Бог, който го вкаменява. Човекът, внушава писателят, не може да се противопоставя на неписаните повели на живота. За тях той е длъжен да се бори със средства, ненакърняващи радостта и свободата на околните, защото единствено добрите дела сродяват с божественото.
За Елин Пелин диалектиката на взаимното проникване на доброто и злото може да има само един изход – опората в творческите сили на живота. С песните си и с усмивките Еникий от разказа “Веселият монах” преобразява хората, помага им да преодолеят по-лесно житейските трудности и беди, вдъхва им надежда за по-добър живот. Дори завистта и клеветата се оказват безсилни пред волята за живот. Затова, когато обявеният за безбожник монах е изгорен жив, песните му като цветя падат в душите на хората.
Най-ярка проява на човешкото жизнелюбие безспорно е любовта. Осъзнал истината, че тя е природен закон, на който са подвластни всички живи същества, Св.Спиридон възвръща зрението си. В разказа “Една обиколка на Св.Георги” самият светец подтиква към “греха” на взаимното телесно познание двама свенливи влюбени. А в “Жената със златния косъм” една красива лъжа привлича вниманието към незабележимата жена, за да внуши, че всяко човешко същество заслужава да бъде обичано.
От целия сборник “Под манастирската лоза” лъха непреодолимо жизнелюбие. Елин Пелин приема света такъв, какъвто е; противопоставя виталността и жаждата за радост на аскетизма; истината – на лъжата, благоразумното човешко поведение – на фанатизма. Изповядва една друга религия – земна, народностна, която няма нищо общо с християнския мистицизъм. Писателят извежда човека от изначалната му обреченост на вечно страдание и го извисява до святост. Последователно внушава, че животът му е тежък до безсмислие, но той трябва да се понесе. И не само да се понесе, а и да се направи смислен и дори красив, макар и с цената на безкрайни усилия. Това е трайното художествено внушение на приказната лекота, с която се извършва извисяването на човека в разказите от цикъла “Под манастирската лоза”. И макар, че Елин Пелин не успява напълно да превъзмогне романтичното начало в тях, той все пак се докосва до философията на екзистенциалистите много по- рано от Сартр и Камю.
6 В един момент, в който писателят стои пред неумолимата истина за разпадането на любовта под натиска на покварата на новото време, погледът му търси опорни точки в най-дълбоките корени на народната жизненост. Когато Петър поваля вековния бор на Гераците, за ада оформи хармана си след подялбата; когато Еньо сгромолясва дъба сред нивата, за да скрие братоубийството и да окръгли имота си; когато Нане Стоичко сякаш без причина отсича върбата с щъркеловите гнезда, Елин Пелин създава образите на дядо Корчан и Лазар Дъбака от разказа “Ветрената мелница”, които отново започват някакъв строеж. Разрушителната сила на нахлуващите в патриархалния бит отношения предизвиква смут, отчаяние и озлобление, носталгия и резигнация, но тя среща и огромната съпротива на народната жизненост, която няма и не може да има граница. И на хълма, високо над селото и над полето, където падат отсечените дървета, се появява странния силует на вятърната мелница. Дядо Корчан и Дъбака започват строежа, за да помогнат на своите съселяни в сушавата година, но практическата цел е подкопана още в самото начало. Двамата приятели не доизкарват нищо започнато докрай и с удвоена, удесеторена енергия се хвърлят към все по-фантастични проекти. Така се налага идеята за труда, освободен от всичко външно, целесъобразно, обичайно, банално. И героите изживяват щастието на твореца да бъде верен на своите внезапни приумици и пориви. И щастието да бъдат разбрани във всичко това, да не бъдат самотни, да имат до себе си “старчугата” Корчан и “ветроглавия” Дъбак.
Всички градежи на Лазар Дъбака остават незавършени. Споменават се три строежа – тепавица, дарак и вятърна мелница – и в своеобразната “архитектурна” градация вятърната мелница е на върха, изчерпвайки всичките й възможности. През нейните крила минава границата между земята и небето, между мечтата и действителността, между копнежа и щастието.
Тя се превръща в смислов фокус на разказа и поставя въпроса за мъдростта на незавършеното творчество. Остава незавършена и изобщо не може да бъде завършена и е пределно отдалечена от трайните, солидни градежи от българския фолклор. Постепенно се натрупват внушения за вътрешния спор на Лазар Дъбака с епичния майстор Манол. Още по-осезателно е противопоставянето Христина – Струна невеста. Фолклорната легенда е всъщност обърната наопаки. В разказа на Елин Пелин любовта е на първа позиция – тя не се жертва заради творчеството, заради трайността и вечността. Сега творчеството се “вгражда” в любовта, мигът на щастието се цени повече от вечността.
От свободата на творчеството художествения смисъл на разказа преминава в още по-свободните предели на любовта. Освободена от творчеството, от трагичната грижа за вечността, очистена от всичко вторично, косвено, странично, любовта се отприщва като напълно волна стихия в истински празник на младостта и безгрижието. Ръченица и надиграването всъщност са съвършен израз на спонтанното изживяване на любовта.
“Драматизмът” на състезанието е освобождаване от всякакъв драматизъм и напрежение – от недоизказаността, от очакването, от неопределеността. Този, който ще надиграе, и другият, който ще бъде надигран, дълго преди края на щастливата ръченица са минали отвъд началния си хазарт, отвъд любопитството на публиката и са открили нов избор на свобода и себеосъществяване – любовта. Гради се една “вятърна мелница”, а се завърта – в бесния ритъм на ръченицата – “другата” вятърна мелница (по щастливите думи на Дъбака във финала на творбата). И тя се превръща в единен образ-метафора, обединил творчеството и любовта, младостта и свободата.
У Елин Пелин напира с неподозирана сила един активизиран от страшните опасности на новите времена витализъм. Избликва една жизненост с много дълбоки корени, която извира направо от първоизточника на вечната човешка жажда за свобода и щастие, за нравствена извисеност и съвършенство, направо от поначало светлия поглед на българина върху света.
Приемайки плодотворните страни на традиционния разказ,Елин Пелин го превежда до нов етап в развитието му и го превръща в художествена система от нов разред. Той се явява представител на едно наложено от социалните и от естетическите изисквания на времето повествование, при което късият разказ като жанр, получава класически завършен вид.

МОТИВЪТ ЗА ВЕЧНОТО ЗЛО В РАЗКАЗИТЕ НА
ЕЛИН ПЕЛИН

Литературното наследство на Елин Пелин израства от богатите традиции на художественото изображение в българската литература, но ги усъвършенства и надмогва в редица аспекти. За разлика от Л.Каравелов и Ив.Вазов, у които по възрожденски образец доминира общонационалната проблематика, Елин Пелин стеснява тематично прозата си в проблемите на българското село и го пресъздава “отвътре”, интимно слят с неговите бит, психология и въжделения. С липсата на социални илюзии, със своя “реализъм без химери” (Иван Мешеков) той се отличава и от своите предшественици – писателите народници от 80-те години на 19-ти век.
Разказите на Елин Пелин представляват художествен опит за проникване в психологията и душевността на българския селянин, в системата му от философски, нравствени и естетически възгледи, в представата му за света и за човешката съдба. Още през 1905 г. Симеон Радев изтъква качествено новата концепция на Елин Пелин за характерологичния тип български селянин, който не е вече кротко и мечтателно същество, жертва на орисниците и на любовта, а суров и мъчен човек, който се бори и с немилостивата земя, и със злата съдба, и с държавата.
ТЕЗА Водещ и основополагащ в творчеството на Елин Пелин е мотивът за вечното зло в живота на хората, в който се вплита и идеята за трагичната обреченост на селския труженик. Писателят отчетливо разделя художествения свят на българското село на две – на потиснати и потисници – за да подчертае социалния характер на човешкото страдание и престъпната неуредица на света. Разкрива борбата на човека с природата и държавата. Формите на протест на неговите герои са различни – от пиянството до стихийния бунт и омразата. Амплитудата на тяхното поведение варира от нравствената устойчивост и духовното извисяване до озлоблението към света и тоталното морално огрубяване. Универсални по своя смисъл, разработените от писателя теми и идеи извеждат художественото изображение до сферата на изключително обобщената социалност и общочовечност.
1 Характерологичните особености на Елин-Пелиновия разказ го налагат като едно от най-големите художествени достижения в българската литература, надмогнало и мемоарно-биографичните тенденции в творчеството на Иван Вазов, и чуждо на тежненията към по-разгърнати описания у Йордан Йовков. С великолепен по своята точност, лаконичност и пределна изразителност език, писателят изгражда “драматургични” по своя строеж творби, изтъкани от репликите на действащите лица и авторовите ремарки и обгърнати от лирическите внушения на пейзажа. Повествувателят в тях едновременно се “скрива” зад имплицираната психологическа интерпретация на пейзажа или изразява своята оценка и присъда. Правото на текста да обхване явлението от различни страни и да избира наблюдателската позиция обогатява и нюансира прякото внушение.
Жизненото многообразие в разказите на Елин Пелин извира от непосредственото съприкосновение със света. Селският живот в тях е затворен в шопския етнографски регион, но възкресява свят на бедност, мизерия и страдание и е изведен до сферата на изключително обобщената социалност. Страшно и мъчително прозвучава описанието на село Горно Ровинище от разказа “Летен ден”, което се възприема като синтезирано изображение на българското село от епохата. Нагледно ярката и емоционално наситена представа за всеобщата мизерия е постигната както чрез смислова градация на елементите от описанията на жителите и на обстановката в селото (“разхвърляни” бедняшки къщурки; “безводна река; “полуголи, нечисти деца”; “сляпа бабичка”, чиито подвиквания приличат на лай на “ударено куче”; “безжизнено” лежащ “болник”), така и чрез оценъчната позиция на повествувателя (“… прави картината още по-грозна и по-печална”; “навяват човеку тъга и го карат да бяга”; “с една реч – глухота и тегота”). Нови щрихи към тази безотрадна картина прибавят и разкази като “Задушница”, “Напаст божия”, “Спасова могила”, “По жътва”
2 В поетиката на цялото творчество на Елин Пелин категорично се налага приматът (предимство, приоритет) на света над хората, на събитието над участниците. Нещата стават чрез хората, но често следват своя, сложна, неясна закономерност, която не зависи от тях. И все пак светът на Елин- Пелиновото село е отчетливо разделен на две – на сиромаси и чорбаджии; на ограбени и грабители; на измамени и измамници; на потиснати и потисници. Това разделение е безвъзвратно и непримиримо и то е пречупило веднъж за винаги под определен ъгъл неговото художествено възприемане на действителността. Решително е повлияло върху цялата му поетическа система. Именно големите обществени конфликти раждат сюжета на Елин-Пелиновите разкази, а социалната принадлежност на героя (за разлика от този на Йордан Йовков) определя в решаваща степен неговите постъпки и съдба. Социалният критерий определя и съвпада с моралния, с гражданския и с естетическия.
Чужд на всякаква схема и наивна идеализация, Елин Пелин не храни илюзията, че в живота всички богати са носители на всички индивидуални пороци, а всички бедни хора – на всички добродетели. Сама по себе си нравствената и гражданската сложност на неговите герои не е обект на изображение. Писателят разкрива най-вече социално-типичното в селските съдби. Сложни резултати от сложни обусловености (“живи сложности” според Искра Панова), неговите персонажи непрекъснато подчертават, че всички те като дядо Матейко от разказа “На оня свят” са “записани в дяволския тефтер още когато са се родили”. Думата “сиромашия” се превръща едва ли не в най-характерна и обемна, наситена със своеобразна експресия, истинска Елин- Пелиновска дума-термин. Тя звучи като словесен лайтмотив на всяка страница от неговите разкази: “Мрат сиромасите, мрат, а сиромашията се живее – не свършва се” (“Вдовец”); “Кои ли се веселят? – Сиромашията. Пият” (“Задушница”); “Сиромах съм, без дете бях два пъти по-сиромах” )”Сиромашка радост”); “От сиромашия пият и хитруват селяните” (“Андрешко”); “Сиромашията е крива” (“Край воденицата”). По правило Елин-Пелиновият герой остро и ясно съзнава своето положение в обществото и е убеден, че именно това положение е изворът на всичките му беди: “Все ратай, все ратай, заробил съм се у хората” – окайва се Свилен от разказа “Край воденицата”. От малък служи ратай у богатите и Лепо от едноименния разказ. И тук бедността е причина за житейски крушения и подтиква героя към престъпление. Жестока е мизерията на Боне Крайненеца (“На браздата”), а положението му съвсем ще се влоши след ненадейната смърт на кравата Сивушка. Тежка и безизходна е съдбата и на Лазаринка (“Закъснялата жътва”) с нейните малко дете, болен свекър и мъж в затвора. Не от добър живот е тръгнал да върши дребни кражби и Петко Лисичката от “Хитрец”.
3 Всичко в живота на персонажите свидетелства за едно трагично, изпълнено с безкрайни мъки съществуване. Дори стихийните природни бедствия в разказите на Елин Пелин се превръщат в социални трагедии. Разкази като “На браздата”, “По жътва”, “Напаст божия” извеждат конкретно-житейското и национално-историческото до сферата на изключително обобщената социалност и общочовечност, а различните причини за страданието на селянина, върху които се съсредоточава художественото внимание, затягат железния пръстен на обречеността. Мотивът за трагичната повторителност на селските неволи прозвучава полифонично с онази яворовска съпричастност, която изкристализира и в творби като “На нивата” и “Градушка”.
А Първа в разказа “На браздата” заговаря природата, но това не е пейзаж-гледка, а по-скоро историческа характеристика на есента – времето за оран – така, както го вижда и усеща орачът. И в същото време е прелюдия към онова чувство на безпомощност и социална самота, с което живеят Боне Крайненеца и събратята му по съдба и което зазвучава все по-определено с разгръщането на разказа. С безлюдността на пейзажа, с пукота на сухите съчки, който се свързва асоциативно с немощта на Сивушка, Елин Пелин подготвя прехода към новата “лирическа” тема – на самотността, сиротността, безпомощността – която заменя кратката надежда в началото. Градацията в действията на бедния селянин след падането на добичето в ярема – от уплашената молба (“Хайде, Сивушке! Стани! Виж, Белчо ти се смее! Стани!”) и даването на комат хляб на изтощеното животно до отчаяното лазене на четири крака, за да го уплаши – представя дълбоката трагедия на селския човек. Смъртта на Сивушка е равносилна на отнето лично право на живот за Боне Крайненеца. В трагичната самота и в мъката на героя се оглежда цялата истина мъченическата селска драма, за неволническата съдба на “малкия”, потиснат и обезверен, безсилен и безпомощен обикновен човек.
Б Дълбокото внушение за немилостивата съдба на селянина изкристализира и в разказа “По жътва”. Още въвеждащите в художествената цялост на творбата образи на синьото небе, което се “свило” над земята и “сипе огън и жар”; на “адската” мараня над полето; на “отпуснатите и уморени” далечни гори и планини, налагат идеята за неотклонно действащата заплаха. Мотивът за селския труд като жертвен обред зазвучава в смъртта на Пенка в разгара на жътвата, както и в съдбите на всички останали герои, които са “вписани” в общата битова картина. Трагичното като внушение се очертава чрез вечния порив на човека към радост и любов и невъзможността му да ги изживее пълноценно; чрез съжителството на добро и зло в неговия живот. Чрез емоционално наситеното позоваване на Бога )”Боже, дано лъжа бъде!”, “Боже, пак жертва!”) се постига внушение за първичния страх на хората от всеобщото зло, което маже да бъде спряно. Художествения смисъл прераства в могъщ стон на всечовешкото страдание.
В Почти сетивната осезаемост на пейзажите, повтарящата се употреба на сродни в смислово-емоционалното си въздействие оценъчни епитети и изразителни глаголи, предизвикват неизменната представа за жертвеността на човешкия труд и в разказа “Напаст божия”: “Със смъртна тъга се връщаха вечер от полето морни, изгорели жетвари … Из широкото поле … мълчаливо се мяркаха … жетвари от заран до вечер. Мълчаливо се навеждаха и изпхравяха. Мълчаливо, като че събираха трупове на бойното поле, градяха на кръстци празни снопи и кръв капеше от сърцата им”. Писателят свързва унищожителните стихии на природата с “невярната болест” и тяхната противоположна единност зазвучава с апокалиптична катастрофичност. Тя внушава унищожение, гибел за всичко живо. Отнема песните и думите – мълчанието и глухотата са нарушавани единствено от плачовете на вдовиците и на осиротелите майки, от стоновете на самотността (“Отникъде помощ, отникъде надежда”). Петко Тотев с основание говори за “пустиня, сред която човек губи връзката си с другите хора”, ожесточава се, ненавижда, мрази, унищожава, за да бъде на свой ред преследван, мразен, унищожаван. Затова и мотивът за пиянството във финала на творбата прозвучава толкова мрачно – пиенето е израз на страшната драма на обикновените трудови хора, чиито неволи и страдания раждат тоталното им обезверяване. Рязкото пречупване на отношението им към Бога – от “горещите молби на старо и младо за капка росица, за здраве и за утеха” през плачевния “припев” на смазаните от скръб и безнадеждност хора “Господи, помилуй” до окончателното развенчаване на Всевишния в неговата безсърдечност “Бог не е милостив – не молете му се” – довежда творбата до сферите на изключителната обобщеност. Жестоките греховни думи “Нека като жабите, кога им пресъхне блатото – да прокълнем и да умрем!” – звучат и като вик на безсилие, и като ропот и като стон на човешкото страдание.
4 Чрез съдбите на своите герои обаче писателят не цели да предизвика само съчувствие и състрадание у читателя. Сантименталното отношение към злото му е чуждо. Елин-Пелиновият селянин страда, но не изпада в униние, а показва завидна воля за живот, твърдост, устойчивост. Той не се теши със стари поучения. Съзнанието му е свободно, мисленето – разкрепостено и понякога изненадва с неочаквани обрати, с привидна алогичност. Зад абсурда обикновено се крие желание да се надмогне предопределеността, да се подчини дори съдбовността. У дядо Матейко, у Дойно, Свилен, Андрешко, Лепо, косачите край Марица, у крадеца Лисичката, дори в тъмния мозък на Нане Стоичко – у всички живее мисълта, че “сиромашията е крива”. Амплитудата на реакциите им е различна – бунтуват се, убиват, хитруват, иронизират, мразят, - но общото и важното е едно: никой не приема положението си, всеки активно реагира на него. За тях то не е орис, а сиромашия т.е. хорско зло, обществена неправда, престъпна неуредица на света.

5 Елин-Пелиновите герои с безпощадна яснота разбират своята социална безизходица. “Ние сме хванати в серкмето и колкото повече шаваме, толкова повече се заплитаме” – резюмира бащата на Лепо в “Престъпление”, И още: “За такива съд няма, синко… Съди го, прави го каквото щеш, той прав ще излезе ...Слаб съм, не мога да се боря с тях”. Това дълбоко стълкновение между бедняците и държавата е един от основните конфликти в разказите на Елин Пелин. Именно държавата със своите институции /съд, казарма, църква, полиция/ става главен враг на хората от социалните низини. И Елин-Пелиновите шопи живеят в някаква перманентна вражда с държавния механизъм. Неговата античовешка същност изпъква особено ярко, когато слабият, “малкият”човек решава да търси правата си и да претендира за правдата. Тогава се оказва, че той е съвършено безпомощен. Изоставен на произвола на съдбата1 забравен и от Господа, беднякът не може да разчита на нищо друго освен на самия себе си. В трагичните вопли на Илчовица от разказа “Лудата” прозвучава най-силната, най-пряката и най-безпощадната присъда над суровия, несправедливо устроен свят: “Няма правда … Няма Бог!… Чувате ли?… Царят трябва да се разцари… Владиката да се развладичи…Попът да се разпопи…Отче не лъжете ни…Помогнете ни … Избавете ни…Кажете ни истината!…”. И още по-страшно, и още по-трагично прозвучават тези думи в божия храм – в дома на божията истина и правда. В художествената трактовка на Елин Пелин “целият свят е болен” (“Спасова могила”).

6 Тежка, безпощадна и обидна е съдбата на хората, които държавата е обезличила и смазала, но времето на безропотното и търпеливо понасяне на неправдата е безвъзвратно отминало. Страдащите селяни са изгубили своето робско умиление пред земната и небесната йерархия и са се превърнали в бунтари: когато Господ не дава дъжд, те бойкотират черквата му (“Напаст божия”), а когато съдия-изпълнителят не разбира от човешка молба – закарват го в блатото (“Андрешко”).
Елин Пелин като никой друг в българската литература е изразил една от най-ценните и най-трайните черти на българския народ – неговият критичен дух и дързък плебейски демократизъм. В разговора между Андрешко и съдия-изпълнителя се срещат две социални прослойки, два морала, два начина на мислене и говорене. Грубо и настъпателно се държи и говори съдията, отъждествявайки се с насилническия апарат, зад който прикрива демаскираните в хода на действието страх, слабост и злоба пред “лукавите селяци”. Социален антипод на съдията, Андрешко е и различен събеседник. Отговорите си той започва отстъпчиво, съзнателно показвайки се по-слаб и по-глупав от събеседника си. Очертава се силуетът на едно трайно типологическо построение, изявено в литературата на много векове и народи: плебеят слуга, който с остроумия, пословици, притчи, разкази, а често и с действия, показва на господаря силата си в своето подчинено положение – Дон Кихот и Санчо Панса, граф Алмавива и Фигаро, Поручик Лукаш и Йозеф Швейк. И ситуацията – на път – подкрепя това родство. Обикновено двамата герои минават през изпитания, в които слабостта на господаря и селата на слугата още по-очебийно излизат на яве. Скритата, но злъчна ирония в остроумната реч на Андрешко преминава в действие. След бавното, безкрайно движение и затлачените разговори, бързината, с която Андрешко взема решение (“Трябва да му се помогне на човека, трябва да му се помогне.”) и безалтернативността на това решение (“Не може инак.”) контрастно разкриват един свят на нравствена устойчивост и вътрешна монолитност, на единство между бедните и онеправданите. Андрешко намира начин сам да помогне на бедния си съселянин, да го защити от съдебния изпълнител, макар че именно тази негова постъпка поражда в литературната критика и теория безконечни спорове и крайни оценки. Въпреки, че по принцип моралният критерий на Елин Пелин съвпада със социалния, тук отношението на писателя към героя съвсем не е така елементарно, както се струва на пръв поглед. От собствените позиции на читателя зависи решаването на въпроса дали това е една вероломна и безчестна постъпка, или тя е високохуманна и благородна. Авторът само дискретно подчертава, когато у Андрешко се заражда идеята да остави съдия-изпълнителя в блатото, “Беше тъмно и по земята не личеше нищо освен кал, дълбока и гъста кал. Пътят се губеше в тая кал и не водеше никъде, освен пак в нея”. В прозата на Елин Пелин метафората “кал” често съдържа внушения за духовна и нравствена смърт, за съдбоносни опасности, скрити в най-острите социални и вътрешноличностни конфликти (“Гераците”, “Кал”, “Хитрец”). След всичките възмездия, които не може да не въздаде, Андрешко сам ще трябва да се измъква от блатото на враждите и омразите. Злобата на неговия “ехиден” глас е роден в блатото на омразата, която изпепелява душата и опустошава сърцето. Тя е неделима част от безогледната, унищожителна стихия, от всеобщата “кал, в която пътищата водят към никъде” (Петко Тотев).
В многостранните си художествени търсения Елин Пелин пресътворява света в неговите реални измерения. Домогва се до художествена интерпретация на проблемите - за неизменното присъствие на бедите и страданията в живота на хората, за безкрайната сложност на човешката душа, за вечната борба между доброто и злото. Универсалният смисъл на неговите произведения извира и от спонтанността на вдъхновението му, и от онази негова способност да пише “случайно и без всякакви претенции” и така се домогва до естествен и прост изказ, който няма равен на себе си в българската литература.
Елин Пелин е класически майстор на късия разказ в българската литература. В най-голяма степен той е художник

сигурно има още листи ???

ПОВЕСТТА “ГЕРАЦИТЕ” – ЯРКА ТВОРБА НА
НАЦИОНАЛНАТА ЛИТЕРАТУРНА КЛАСИКА



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Нравственото благородство и непобедимата жизненост на човека в разказите на Елин Пелин 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.