Нощта в поезията на Яворов и Дебелянов


Категория на документа: Литература


 Според д-р Кръстев поезията на Яворов е само една история на неговия живот - един живот по ръба между безумието и висшата мъдрост, история пълна с навяващи ужас прозрения, картини, изтъкани от бездни, шемет, дим, вихър, скреж и мъгла; на един съвсем нов език, език на разкаленото чувство - страст. Плътта е станала призрачна и неуловима безтелестност, душевното се е превърнало в плътска реалност. Действието се извършва в свръхземни простори над тъмните, неизбродими глъбини на човека, на Яворовата душа.

Яворов не е бил цялостна натура. В неговата психика винаги е имало пукнатини, които нарушават основният й строй, противоречия, които пораждат състояние на тревога. Те се отразяват и в поезията му. Изморен и изтерзан от живота си на телеграфист, от мрачните впечатления, дошли отвън, младият поет започва да търси храна за подобни настроения вътре в себе си. В поезията му започват да зазвучават тъжни нотки и се долавя една смъртна тревога. Животът около него е бил безхарактерен и бездушен, а хората дребнави. И този, който е искал да се издигне над дребнавата безхарактерност е бил обречен на страдание и самота. Яворов заживява с подземните писъци и се учи да ходи по ръба на бездната. Съдбата на личността започва да се отделя от тази на обществото. Животът непрекъснато ограбва дните му и ги превръща в дни на нощта. Мрачният, злокобен свят е убил мечтите, унищожил е триадата вяра, надежда, любов и е оставил на човека единствено страданието в студената и непрогледна нощ.

Не случайно Владимир Василев нарича Яворов "поет на нощта". Нощта, тъмнината, мрака се превръщат в символи на скръбта, болката и песимизма, на отчуждението и самотата, на екзистенциалната безизходица. Това са най-често срещаните образи в тази зловеща,демонична поезия. За Яворов няма никакъв изход в този свят, който е прогнил със зло и лъжа. За него животът се обезсмисля и поезията се обезкриля. Душата му от храм на "светли вдъхновения" се превръща във "вертеп на сладострастие". И поетът закопнява за "хладния покой на вечната забрава". Стихът му губи своето дневно осветление и придобива отвлечен характер: "пустиня без ехо и зима всевечна, и нощ без начало - и нощ безконечна". Тези настроения идват от дълбоката кошмарна тревога на духа, който иска да разреши същината на битието, проблема на греха, истината, лъжата.

Тръгнал по своя нов път, Яворов се оказва завладян от кошмарни безсъници. В него се зараждат призрачни мисли, които тревожат и смущават съня му. Безсънните му нощи са изпълнени с истински черни самовнушения. За него нощта се оказва "прелестница властна", с "шеметния водовърт на страстите". Нощта нахлува в неговата поезия, а заедно с нея "тъмнотата", за която говори Яворов. А заедно с нея в поезията му се дочуват "отчаяни въздишки", "зловеща песен". В среднощните му видения се разстилат "страхотни мъгли" на едно съзнание, с което се мята от кошмарите към действителността и обратно.

Безсъниците на Яворов имат двойно съдържание. От една страна те характеризират мрачната същност на съвременната му действителност. Животът му е истинска нощ, с тъмно съдържание. В него има "вампири", "скорпиони", "ужас", "мрачен трагизъм". Тези нощи са израз на Яворовите неизживени дни. От "ужас онемели", дните стенат "под хладното си бреме", достигат до прага на неговите нощни часове и "чезнат като призраци насън". Със своите видения Яворов открива епохата на "безсъниците" в българската поезия.

И Димчо Дебелянов като Яворов очаква "нощен час", за да сподели мъката, която го преследва. Приласкан в "скута на нощта", Дебелянов заживява интимно със своята съвест. Залезът на слънцето се разлива в душата му - изморена, изтощена, отвратена от деня, желаеща да остане насаме със себе си. Нощта предоставя на поета само духовни ценности, заслужаващи неговата любов. Нощните видения на Дебелянов ни предразполагат към тихо и скръбно примирение.

За Яворов дните са "неизживени" и "от ужас онемели". Нощта има своите права, а денят - своите. Правата на деня са делови, антипоетични, докато тези на нощта - интимни и поетични. Тогава нека настъпи нощта и да угаси лъжливите надежди. Нека се отвори бездната и да погълне този дневен свят, основан на насилието. Нека нощта тържествува над този живот на робско примирение. Фантастичните видения, които Яворов нарича "призрачни", възбудени от нощните картини, са по-поетични от дневните образи, израз на омразната дневна действителност. Поетите се страхуват от улицата, от тълпата, от машините, от шума на изтощителния индустриален труд. Нощните видения имат чисто поетически смисъл. Позволяват ни да се вслушаме в "скръбните съзвучия на безначална чистота". Поетите се опитват да създадат един нов свят, за да ни накарат да почувстваме рязката граница, която отделя нощта от деня, поезията от действителността. За тях светът губи своята предметност, превръща се в усещане, при което се налага "безначалната чистота" на битието. Денят за тях е проява на външното, вулгарното, материалното. Той е една арена на суетни страсти, а нощта с виденията си - проява на поетични преживявания.

В новите настроения на Яворов, колкото и да са "градски", не намираме битовите атрибути на градския живот, както е при Димчо Дебелянов. След Яворовата драматична "Нощ", след неговия "Среднощен вихър" с болезнените откровения на съвестта и "чудовищния сън на вековете", ние си отдъхваме в "тихите лунни нощи" на Дебелянов.

Веднъж тръгнал по своя нов път, Яворов пред нищо не се спира. Неговото слизане "надолу, все надолу", му устройва клопка, от която му е трудно да се измъкне. За поета всяко силно изживяване - било то любов, било то синовна обич - се слива с "блаженството но смъртта". С други думи Яворов е обладан от натрапчивата идея за смъртта. Мисълта за смъртта се поражда от ранна умора, която настъпва в него. Животът му е завладян от "мрачна безнадеждност", а той - "измъчен от безсмислен път и труд".

Нощта всъщност е образ на смъртта. Нощите на Яворов са неговите дни на отдих и почивка, дни на равносметка, дни на спасение. Това ни подсказва, че бихме могли да наречем Яворов не само "поет на нощта", но и "поет на смъртта". Неговата нощ е всъщност неговата бленувана смърт.

При Дебелянов се преливат скръбта и радостта. В едни стихотворения - много мрак, в други - много лъчи. В едни - тъмна горест, в други - светла радост. Скръбта в поезията на Дебелянов не е така завоалирана, тя е ясна и жизнена, вълнува ни със своята човешка същност. Ние виждаме нейните бездънни извори в живота на поета, в трагичната му, пълна с бури и конфликти душа. Нощта за Дебелянов е някакво спасение, но не и смърт. В нощта той преоткрива смъртта като момент от вечно самопораждащо се съществуване, като извор и ново начало на живота.

Много голямо е духовното родство между Дебелянов и Яворов. Дебелянов е близък на Яворов с вътрешното си неспокойствие, отразено ясно в поезията му с вечния копнеж към голяма вяра, към светъл идеал. И двамата се вълнуват мъчително от въпросите за бъдещето, за смисъла на живота. И на двамата липсва голяма и ясна цел, която би осмислила живота им.

Поезията на Яворов е по-драматична, по-напрегната и трагична, в нея по-ярко се отразяват мъчителните въпроси на живота, докато поезията на Дебелянов е по-задушевна, по-сърдечна и непосредствена.

Библиография:
- Ст. Илиев "Противоречивият свят на Яворов"
- "Българската критика за П.К.Яворов"
- "Българската критика за Димчо Дебелянов"





Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Нощта в поезията на Яворов и Дебелянов 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.