Никола Вапцаров


Категория на документа: Литература



Грубите разговорни изрази „ще мирише” и „ще горчи” носят посланието, че историята се създава не върху бойните полета и в дипломатическите зали, а сред грозотата на обикновения всекидневен живот. Ето защо Вапцаров променя и художественото време и художественото пространство на историята. Нейното време е адекватно на „есента” и „Задушницата”, а нейно пространство са такива профанни топоси като „синурите”, „бурените”, „софрите”, „задръстените кафенета”. Като ги изобразява Вапцаров „включва” механизма на т. нар. оптимистична трагедия и внушава, че човекът стига до дъното на страданието, за да се възроди в него – „една надежда ни докосваше с нещо хубаво и светло”.
в) нова представа за езика на историята – Вапцаровият герой отхвърля традиционния фалшив език на историята, който излъчва парфюмен аромат, и го заменя с езика на улицата. Това обяснява защо именно в стихотворението „История” Вапцаровите тенденции езикът да се прозаизира достига кулминацията си в такива детайли като диалектни форми („потехме се”, „бърни”), улични изрази като „плюехме намръщено”, „оглупяла мъдрост” и дори вулгаризми („живота псувахме сърдито”).

"Кино"
1. Обща концепция и нейната реализация – стихотворението „Кино” е Вапцаровата творба, която най-ярко представя идеята на твореца за истинското изкуство. Той я изгражда като я противопоставя на фалшивото изкуство, създавайки два композиционни сегмента, които подчинява на опозицията лъжа – истина.
а) образа на фалшивото изкуство лирическият говорител демаскира чрез следните детайли:
а1) първият мотив, чрез който се изобразява фалшивото изкуство, е неговата обвързаност с такъв образ на хаотичното като шума. Затова в текста образът на шумът се появява два пъти („Отвънка беше шум”) и веднъж се отъждествява с образа на рекламата, тъй като текстът разгръща първичното значение на френската дума реклама буквално да означава писък, крясък.
а2) при все, че филмът, чието съдържание е обект на …… носи заглавието „Една човешка драма”, той няма нищо общо с житейската истина, защото е построен единствено върху клишета. Първото клише е свързано с баналната представа за художественото пространство, сред което се ражда любовта – „синьо небе”, „тревата зеленее”, „пее славей”. Второто клише е свързано с банализираната представа за героите. Мъжът е супермен с „чилични” /стоманени/ ръце, героинята е фаталната жена, вулгарно наречена „като жребица от разплодник”. Самата представа за любовта също е въпрос по щампа, защото е едновременно „сладникава” и „лигава”.
б) като отхвърля фалшивото изкуство чрез литературното възклицание „Стига!”, Вапцаровият лирически герой утвърждава истинското изкуство, в което човекът може да открие себе си („Къде съм аз?”) и своята съдба („Къде е тука нашата съдба?”) чрез следните детайли:
б1) това трябва да бъде изкуството, което правдиво да изобразява онзи „сив живот”, чийто смисъл е предаден чрез Вапцаровата метафора „В гърдите ни опрян е за стрелба на времето барутно пистолета”.
б2) това трябва да бъде изкуството, което правдиво изобразява човешката духовна и физическа представа, за чиято обреченост е предадено чрез хиперболата „Гърдите ни са пълни с дим, а дробовете ни – с каверни”.
б3) това е изкуството и на истината за онази тъжна любов, която се ражда сред „дим” и сред „сажди”.

"Прощално" и
"Борбата е безмилостно жестока"

Написани само часове преди Вапцаров да бъде разстрелян, двете творби получават знаковостта на последна човешка равносметка и образуват специфичен диптих /цикъл от два стиха/, който разкрива Вапцаровата идея за човека от две различни гледни точки:
А) Стихотворението „Прощално” моделира идеята за лирическият човек, който открива смисъла на личния си живот в любовта. Тази любов се идеализира чрез следните детайли:
а1) у Вапцаров тя е единственото чувство, което може да премине границата отвъд смъртта. Символ на този преход е образът на открехнатата врата („вратите на залоствай”) и образът на призрачната целувка („Когато се наситя да те гледам – ще те целуна и ще си отида”).
а2) това е любовта, която граничи с идеалната територия на съня, т.е. на мечтата – „Понякога ще идвам в съня ти”.
а3) това е любовта, която не търси споделеност – „като нечакан и неискан гостенин”.
а4) това е любовта, превърната в ритуал от следната обредна последователност – „Ще влезна тихо. Кротко ще приседна, ще вперя поглед в мрака да те видя”.

Б) Напротив втората творба „Борбата е безмилостно жестока” изобразява епическата визия за човека, който открива смисъла на живота в борбата и саможертвата. Като епически той възприема себе си като един от многото („Какво тук значи някаква си личност?”) и като епически човек той преднамерено дегероизира смъртта („Разстрел, и след разстрела – червеи. Това е толкоз просто и логично”). И в епическата представа за човека обаче отново се открива идеята за безсмъртието. Тя се полага в мотива за високата кауза, която ще направи човешка винаги част от неговия народ, и се открива във финалното двустишие:
Но в бурята ще бъдем пак със тебе,
народе мой, защото те обичахме!

Ключов образ на безсмъртието е образът на пролетта, който се налага в тези стихове асоциативно, доколкото у Вапцаров тя винаги се свързва с образа на бурята и любовта („защото те обичахме”).



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Никола Вапцаров 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.