Никола Вапцаров


Категория на документа: Литература


б1) картината на наивното юношество се отъждествява с миналото (от началото до стиха „За мен това е минало”). Незрелите млади герои допускат съдбоносната грешка да отъждествят идеалното с такива екзотични реални места като Филипините и Фамагуста. Така те подменят истинския идеал с фалшивия и горчивия резултат от това е тяхната духовна деградация, предадена чрез метафората, че в душите им изстиват последните надежди и вярата в доброто и в човека. Вапцаров използва два художествени мотива, за да изобрази нравственото опустошение.
- Първи е мотивът за капана, чийто смисъл се синтезира в поетическата фраза „някак много бързо ни хванаха в капана на живота”. Като негови двойници се появяват „като животни в клетка”, „бяхме вързани жестоко”, „мрежи на пустота” и „мрачна безнадеждност”.
- Вторият мотив е мотивът за болестите. Той започва от сравненията „като гангрена, не, като проказа, тя раснеше” и достига до кулминацията „но ние бяхме слепи вече”. Именно тази слепота не позволява вече на героите да открият идеалното.
б2) картината на духовното и нравственото съзряване съвпада с образа на настоящето:
За мен това е минало – неважно.
Но ний деляхме сламения одър
и тебе чувствам нужда да разкажа
как вярвам аз и колко днес съм бодър.

Вапцаровите герои се променят, защото са открили истинския си идеал и той неслучайно съвпада с образа на християнската триада – вяра („Как вярвам аз”, „топла вяра”), надежда, въплътена в „синята небрежното на небето” и любов („обич”). Имената на Филипините и Фамагуста се появяват отново, но сега вече те са символи на прекрасното. Вапцаров мотивира метаморфозата от юношеската наивност, от духовната зрелост чрез идеята, че неговите персонажи са стигнали до идеята за саможертвата. Ето защо във финала на текста той предлага три различни художествени мотива за саможертвата:
- Намира израз в разговорната, почти жаргонна фраза – „с главите си ще счупиш ледовете”.
- Напротив, получава високия поетически израз, според който човек се стреми към пламъка, макар да знае, че той ще го обгори.
- Кулминацията на Вапцаровата представа за саможертвата предлага финала на текста, съдържащ се в стиховете:
Но да умреш, когато
се отърсва
земята
от отровната си
плесен,
когато милионите възкръсват,
това е песен,
да, това е песен!

Идеята на Вапцаров, че истинската саможертва е така велика, както жертвоприношенията на един, заради когото става възможно "милиони да възкреси", т.е саможертвата на Исус, е един възможен човешки род да се спаси от плесента на земния живот и да превърне своя живот в "песен".

"Песен за човека"
1. Обща концепция и нейната реализация – художественият факт, че стихотворението носи заглавие, което повтаря заглавието на най-големия цикъл във Вапцаровата стихосбирка „Песен за човека”, вече прави това стихотворение концептуална творба. Затова допринася и фактът, че текстът поднася директно философския въпрос, който е всъщност въпрос за човека и времето. Вапцаров реализира концепцията чрез следните художествени мотиви:
а) чрез жанра – стихотворението е първата творба в българската литература, изградено под формата на философски спор. Като работи с такава жанрова форма, Вапцаров постига двойствен ефект. От една страна спорът му е изграден от разговорни и дори диалектни думи („спориме”, „белким”, „хлеб”) и това му придава характера на всекидневен битов спор. От друга страна обаче при конструирането му той използва и такива високи риторически термини като епитрупата и пролепсата. Това придава на текста формата на философски деспут. Като сближава разговорното и философското, поетът вече внушава, че човешката природа е сложна и има много лица.
б) чрез противопоставянето на две философски тези за човешката природа
б1) първата философска теза е мизантропията, разбирана като омраза към човека. Тя се въплъщава в образа на дамата. Обобщава се представата чрез нейното признание „Аз мразя човека” и се разгръща и чрез грозната история за братоубийството и чрез профанната реч на дамата - "кални потоци", "град от словесна атака".
б2) втората философска теза е хуманистичната, разбирана като любовта към човека. Тя се въплъщава в образа на лирическия герой. Обобщава се концепцията в неговите думи „и рекох, без злоба, човешки” и се разгръща чрез риторическите му техники. Първият риторически принцип, използван и от лирическия говорител, се нарича епитрупа. При него ораторът нарочно приема мотивите на своя опонент, за да ги използва обаче в защита на собствената си теза. Вапцаровият герой хиперболизира епитрупата, като взима историята на дамата и дори още повече я профанизира чрез следните детайли. Първо, той заменя образа на братоубийството с образа на отцеубийството. Второ, причината за престъплението е още по-противна – парите. Трето, още по-груб и разговорен става езикът – „баща си затрил”. Кулминацията на епитрупата е моментът, в който лирическият говорител като че ли се съгласява с дамата и назовава престъпника „злодея злочестен”. Точно в този момент Вапцаров използва нова риторическа техника. Той изненадва читателя и отмества хоризонта на литературните очаквания с концептуалните думи на текста:
Но във затвора попаднал на хора
и станал

ч о в е к.
Самият факт, че двете понятия затвор и човек по принцип са противоположни, вече съдържа Вапцаровата теза, че искрата на човешкото живее скрита във всяка душа и може да се пробуди и запали дори в профанно място като затвора. Това подсказва, че у Вапцаров понятието човек граничи с модернистичната представа за „человека у човека” и с философската идея, че „човекът живее и в звяра”. Друга висока литературна категория, която идеализира човешкото, е образът на песента от Вапцаровата метафора „но своята участ от книга по-ясна му станала с някаква песен”. Тази песен пробужда доброто у престъпника, позволява му да открие, че има две лица и да живееш достойно означава да направиш правилния избор. Първото лице на живота е злото. Представата за него е концентрирана в идеята, че животът е „скотобойна”, а човекът – „скот”, раздвоен между физическата нужда от „хлеба” и инстинктивния страх от „ножа”. Втората представа съдържа идеята „ А може, по-иначе може” и се свързва с представата за възвишеното в човешката душа. Вапцаров превръща смъртта на героя си в пробен камък за това дали той се е превърнал в истински човек или не. В първия момент у персонажа наистина проговаря страхът и този страх го превръща в животно - „и гледал с див поглед на бик”. След това обаче у него проговаря човешкото и Вапцаров моделира неговата среща със смъртта като химн на най-прекрасното у човека. Ето защо творбата завършва със знаковия риторичен въпрос „Това е прекрасно, нали?”. При моделирането не смъртта е използвана последната висока риторическа техника, която се нарича пролепса. При нея ораторът задава провокиращ въпрос, който всъщност е риторически, и тока предопределя своята ораторска победа. У Вапцаров това е въпросът „Как мислите, може би тука се крие един истеричен комплекс?”. В изкуството болестта истерия е свързана с безплодие. Вапцаров напротив изобразява смъртта на героя си с детайли, които я представят като плодотворен акт и така я идеализират чрез следните детайли:
- Първо, достойната смърт се оказва победна над затвора и мрака, който символизира злото – „Дори и затворът треперел позорно, и мракът ударил на бег”.
- Второ, достойната смърт се отъждествява с нова човешка пролет („по-хубав от пролетен ден”, „в очите му пламък цъфтял”) и с песен („животът ще дойде по-хубав от песен”, „после запял”), а в поетиката на Вапцаров пролетта и песента са класически образи на идеалното.
- Трето, достойната смърт е пречистване, както личи от метафората „се къпела с блясък звезда” и именно тя обяснява защо прекрасното у човека може да бъде съизмерено само с висотата на звездите.
Усмихнати чули звездите отгоре
и викнали:

"Браво, човек!"
Затова дори когато човешкото тяло е вече мъртво, човешкият дух се оказва по-силен от смъртта и това личи от поетическата хипербола, че „песента напира дори в разкривените, в сините устни”.
"История"
1. Обща концепция и нейната реализация – стихотворението „История” се възприема като най-ярката проява на Вапцаровото новаторство, защото концепцията й налага нова представа за смисъла на историята, за творците на историята, за нейното време и пространство и за нейния език.
а) нова представа за творците на историята – Вапцаровият герой отхвърля традиционните представи, че историята се гради само от великите личности и утвърждава лирическата идея, че нейни творци са малките, неизвестните хора („Ний бяхме неизвестни хора от фабрики и канцеларии”). Дори самата форма на текста, построена като фантастичен диалог между човека и историята, вече подсказва, че Вапцаровият малък човек има самочувствието да говори на „ти” с историята, защото се възприема като неин истински създател. Онова, което му дава това самочувствие, е самопознанието, че е посветил себе си на такива свещени актове като борбата („Но разкажи с думи прости… че ние храбро сме се борили”) и саможертвата, на която е готов („и те напоихме богато с кръвта на хиляди убити”).
б) нова представа за съдържанието на историята – Вапцаровият лирически герой вярва, че истински обект на историята е онази „проста човешка драма”, чийто смисъл се разкрива в ключовата строфа на текста:
Живот ли бе – да го опишеш?
Живот ли бе – да го разровиш?
Разровиш ли го – ще мирише
и ще горчи като отрова.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Никола Вапцаров 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.