Никола Вапцаров - анализи


Категория на документа: Литература


,,ПИСМО” /,,ТИ ПОМНИШ ЛИ...”/

Стихотворението представлява лирическа изповед за драматичното духовно преобразяване на човека, която разчита на жанра на писмото като форма на интимното доверяване. ,,Ти помниш ли...” е фраза, насочваща към някакво споделено минало, към съиживяното от ,,пишещия” и ,,четящия”. Тя в съчетание със заглавието мотивира задушевността на изказа, а също и неговата недоизказаност, премълчаването на неща, които се предполагат като ясни и разбираеми за онзи, към когото е отправено посланието.
Началото на творбата връща към някогашното, припомня мечтите на младостта, ,,романтичните” копнежи по екзотичното, далечното, привмамливо-различното. Тази мечтателност обаче се е сблъскала с безрадостното и смазващо ежедневие, което е сковало, а после и убило духовните пориви: ,,Ти помниш ли как в нас/ полека-лека/ изстиваха последните надежди...”. Реалният живот, изплетен от социални принуди, постепенно е довел до заличаване на човешкото в човека. Неслучайно той е назован с метафорите ,,капан” и ,,клетка”. В поезията на Вапцаров подобни метафори, обвързани с клаустрофобичната образност, са призвани да изразят социалния трагизъм. Те посочват реалността като сковаваща, репресивна, потискаща и поради това събуждаща у човека само първичните му реакции, инстинктивното му желание за оцеляване: ,,Като на някакви животни в клетка/ светкаха/ очите жадно/ и търсеха,/ и молеха пощада”. Резултатът от такова противоестествено живеене е била стихийната, неясна, сляпа омраза към всички и всичко. Тя е внушена като болестно състояние на душата (,,гангрена”, ,,проказа”), което я ,,разкапва”. Омразата, породена от съзнанието за безизходност, застрашава личността с унищожение, със самозаличаване. Тя блокира сетивата, води до духовна слепота, до неспособност да виждаш и да разпознаваш красивото в живота. Така в разказа за преживяното лирическият глас довежда читателя до ситуацията на крайна безнадеждност, прави го свидетел на ужасяващото ограбване на човешкото в човека, за да подхване във втората част на творбата историята на Изхода и Спасението. Дотук разказът се води в 1 л. мн. ч., т.е. той внушава преживяното страдание като общо, разказаното – като съдба на многото като ,,нас”. Оттук започва споделянето на онова, което се обявява за личен опит, затова говоренето преминава в 1 л. ед. ч.
Лирическият аз в ,,Писмо” изненадващо обявява себе си за избавил се от порива по самоунищожение чрез спонтанно придобитата Вяра: ,,Това е новото, което ме възпира/ да не пробия/ своя/ слепоочник”. Тя зарежда героя с вътрешна сила, трансформира ,,злобата в сърцето” и самоубийствения нагон в социална активност, в ,,борба/ която/ днес/ клокочи”. Съдържанието на вярата не е представено в текста, но пък е описан нейния възкресителски ефект върху отчаяния и обезнадеждения човек. Вярата връща способността да се мечтае, възкресява радостта от живота и любовта към него: ,,Да знаеш ти живота как обичам!”. В светлината на новопридобитата вяра светът изглежда дружелюбен, емоционално споделим, дори машината придобива ,,хуманоидни” черти.. Новият идеал, благодарение на който героят възвръща желанието си за живот, се свързва с един позитивен социален проект. Мечтата, която сега вдъхновява лирическия аз, засяга промяната на света в място на щастливото колективно живеене. За да пресъздаде въображаемото ,,утре”, лирическият глас прибягва до ,,природни” метафори, традиционно обвързвани с представата за възраждането на живота - съмването, слънцето, светлината: ,,За мен е ясно, като че ще съмне - / с главите си ще счупим ледовете./ И слънцето на хоризонта/ тъмен,/ да, нашто/ ярко/ слънце/ ще просветне”. В тази част на текста отново става промяна във формата на изказа – от 1-во л. ед. ч. в 1-во л. мн. ч. Очевидно, за лирическия аз е важно да представи себе си като съпричастен към всички страдащи и борещи се за по-добро бъдеще хора.
В края на творбата бленуваната промяна на света и съзиждането на новия ден се обвързват с мотива за саможертвата. Възможното прекрачване в смъртта се възприема с мъдро и просветлено спокойствие. То произтича от убедеността на лирическия аз в постигането на някакъв окончателен и справедлив социален ред, което е асоциирано с евангелското тайнство на възкресението: ,,Но да умреш, когато/ се отърсва/ земята/ от отровната си/ плесен,/ когато милионите възкръсват, това е песен,/ да, това е песен!”. Тук отново се говори в първо лице единствено число, но мисълта за другите, които ще изживеят радостта от преобразяването на света, сякаш заличава страха от личния край. Смъртта в борбата за един нов свят е за лирическия герой на ,,Писмо” въплъщение на прекрасното, на висшия смисъл на битието. Тя се случва като победа на човешкото в човека, като доказване на обичта му към другите и към живота изобщо. Показателно е, че героят на стихотворението разпознава такава смърт като ,,песен”, а песента е универсален символ на възвишеното, което трае във времето. Към тази семантика на понятието ,,песен” Вапцаровият текст добавя и ново значение – той превръща песента в метафора на всичко красиво и стойностно, заложено в природата на човека.

,,ВЯРА”

Стихотворението ,,Вяра” е първо в цикъла ,,Песни за човека”, с който се открива и единствената стихосбирка на Вапцаров - ,,Моторни песни”, излязла през 1940 г. Този факт натоварва творбата със значителен концептуален потенциал, превръща я в програмно произведение в границите на книгата.
,,Вяра” изразява разбиране за смисъла на съществуването, за ценностните ориентири, които определят светоусещането и поведението на човека. Заглавието изтъква като смислов фокус на творбата вярата. Това е състояние, което не може да бъде разумно аргументирано, защото изразява особена психологическа и екзистенциална нагласа, простираща се отвъд практическия и всекидневния опит на човека. Според стихотворението на Вапцаров способността да вярваш е най-неоспоримият източник на духовна сила и устойчивост. Но в случая е важно и самото съдържание на вярата, а то изразява копнежа по едно прекрасно бъдеще, по едно по-добро, по-мъдро и по-красиво съществуване.
В творбата на Вапцаров лирическият аз разсъждава върху връзката между живота и вярата. В началото е представено усещането за живота, което се изгражда от различни компоненти: ,,Ето – аз дишам,/ работя,/ живея/ и стихове пиша/ (тъй както умея)”. Тези стихове представят живота като поредица от прости състояния и измерения на човешкото, сред които е споменато и писането на поезия. Начинът, по който творчеството е въведено в творбата, го лишава от всякакви възвишени ореоли, превръща го в ежедневие, в неизменна част от семплите проявления на живеенето.Редом с това писането на стихове, включено в поредицата от прости човешки действия, е издигнато до необходима за съществуването на аз-а практика, провъзгласено е за насъщна потребност. Така още в началото си текстът разрушава границата между обикновено и изключително, всеобщо и лично, природно и естетическо.
Веднага след това лирическият аз персонифицира живота, представяйки го като свой противник, с когото той е в непримирима вражда: ,,С живота под вежди/ се гледаме строго/ и боря се с него,/ доколкото мога”. В този контекст животът придобива значението на налична социална среда, с чиито трудности трябва да се справя говорещият. Но лирическият герой бърза да уточни, че напрежението между него и обективната житейска ситуация не означава неприязън спрямо живота, не води до неговото отрицание: ,,Напротив, напротив!-/ Дори да умирам,/ живота със грубите/ лапи челични/ аз пак ще обичам!/ Аз пак ще обичам!”. Тази обич към живота е представена като инстинктивно, ирационално, дори чисто физическо удоволствие от живеенето, като просто съзнание за това, че ,,си” и продължаваш ,,да бъдеш”. Ценността на живота е утвърдена и чрез готовността на лирическия аз да поеме в негово име крайни рискове: ,,За него- Живота -/ направил бих всичко.-/ Летял бих със пробна машина в небето,/ бих влезнал във взривна/ ракета, самичък/ бих търсил/ в простора/ далечна/ планета”. Особеното е, че в този отрязък от текста думата ,,живот” е изписана с главна буква. Очевидно става въпрос за някаква принципна разлика между ,,сегашния” живот и онзи, заради който азът е готов да се жертва - ,,бъдещия”. Текстът залага идеята за промяната на човешкото битие, изискваща самоотвержени и себеотрицателни жестове. Обичта към Живота идеал, към Живота мечта се изрича чрез парадокса на един драматичен залог – този на индивидуалния живот срещу Живота като съвкупност от всички бъдещи човешки съдби, като общочовешка перспектива.
Какво може да мотивира подобна саможертвена решимост? Текстът на Вапцаров сякаш се досеща за този въпрос и бърза да му даде отговор. Това, разбира се, е вярата. Нейното накърняване се изживява като катастрофично събитие в границите на личния космос. То според стихотворението е равнозначно на духовно убийство, което свежда човека до пълно безличие, разпада психологическата му структура и го превръща в същество, ограбено от смисъл и основания за съществуване: ,,миг след грабежа/ ще бъда аз нищо”. По този начин творбата превръща вярата във фундаментален принцип на човешкото битие, в най-важна екзистенциална категория. Без вярата насладата от живеенето се изражда в просто вегетиране. Стихотворението прокарва рязка и драматична граница между инстинктивното жизнелюбие и онази обич към живота, която е вдъхновена и мистично озарена от Вярата – най-дълбокия и възвишен хоризонт на човешкото.
Вярата според текста е ценност, достойна за радикално отстояване. Тя прави индивида, който я носи в сърцето си, неуязвим. Вярата помага на човека да се справи със страха от смъртта и себезаличаването; тя е ключ към тайната на пълноценното съществуване. Лирическият герой на Вапцаров изповядва една особена философия. Според нея да вярваш означава да съвместиш ,,твоето” и ,,тяхното”, да бъдеш ,,себе си” и ,,всички други”. В поетическия свят на Вапцаров това не е просто сумиране на някакви еднакво насочени индивидуални нагласи – тук се случва психологическото превключване от ,,моето” към ,,общото”, от съкровеното към общовалидното. Вярата обаче е не само това, което обединява; тя може и да сблъсква човеците, да ги ,,разделя”.
Вапцаровият текст допуска яростната съпротива на другомислещите, скептиците и невярващите срещу вярата в ,,дните честити”, в бъдещия ,,по-хубав” и ,,по-мъдър” живот. На скептичното мислене за човешкото бъдеще лирическият аз противопоставя не аргументите на разума, а тези на пламенното убеждение, на идеологическото встрастяване, които не могат да бъдат ,,разстреляни”. Политическото насилие, твърди стихотворението, е израз на безсилието да се справиш с аргументи от друг, метафизичен порядък, каквито излъчва вярата. Финалът на творбата развива идеята, че няма сили, които наистина да унищожат вярващия човек. Тя е изразена чрез поредица от темпераментни въпроси и отговори, формулирани на разговорен език: ,,А как ще щурмувате, моля?/ С куршуми?/ Не! Неуместно!/ Ресто! – Не струва!”. Без патетика, но с нетърпяща възражение категоричност лирическият аз заявява неуязвимостта на своята вяра в светлото ,,утре”. А тя е основа на Вапцаровото световъзприемане изобщо и източник на характерния оптимизъм, с който са заредени неговите творби.

,,КИНО”

Поезията на Вапцаров представя битието като непримирим социален и идеологически сблъсък между класите, между управляваните и управляващите. Тази гледна точка, намираща опора в комунистическите възгледи за историята, бележи и разбирането за изкуството във Вапцаровото творчество. Немалко негови стихотворения интепретират създаването на поезия и отношенията й както с литературното наследство, така и с реалността - ,,Вяра”, ,,История”, ,,Ботев”, ,,Не, сега не е за поезия”, ,,Рибарски живот” и др. Те най-често проблематизират утвърдените представи за творчеството като неуместни в рамките на тогавашната историческа и социално-политическа ситуация.
Сред творбите, които се занимават с проблема за изкуството, ,,Кино” заема важно място. Тя гневно спори с масово наложени естетически модели, стремейки се да обвърже художествеността с правдивото пресъздаване на трагичното в живота на обикновените хора.
Стихотворението започва с описание на прожекция на холивудски филм, произведен от ,,Метро Голдуин Майер” и рекламиран в афиша като ,,една човешка драма”. Още при влизането в киното и купуването на билета се долавя дистанцираното отношение на говорещия към ставащото – монетата, с която се заплаща сеансът, е назована метонимично - ,,и конника на Крум/ се потеше от стискане в дланта ми”. В този контекст изображението символ на българската държавност се превръща в заместител на платеното развлечение, а самото изкуство става стока, нещо, което се купува и потребява сякаш автоматично от урбанизирания човек. Скептична отстраненост излъчва и фразата ,,В белия квадрат/ лъва на ,,Метро”/ сънно се прозина”. Тя чете призваната да излъчва величие и респект заставка на една от най-могъщите холивудски компании като по-скоро смешна, произвеждаща противоположен ефект.
Голяма част от текста иронично ,,преразказва” филма, като изтъква предсказуемото и ,,сладникавото” в неговия любовен сюжет, прекомерната ,,разкрасеност” на представяния свят на охолство и аристократично безделие. Сарказмът на лирическия аз избухва в гняв тъкмо когато ,,по сценарий” зрителят би трябвало да е най-запленен – целувката на киноперсонажите. В нея той вижда само отблъсващото и пошлото сладострастие: ,,Един размазан Джон/ целува сластно Грета./ По устните му/ сладострастна лига.../ С т и г а!”. Възклицанието изразява категоричния отказ на гледащия да бъде манипулиран от фабриката за илюзии. То е последвано от гневни реторически въпроси, които изтъкват драстичното разминаване между ,,изкуството” и ,,живота”, между жанровото име на филма - ,драма”, и автентичния драматизъм на ежедневното съществуване: ,,Къде е тука нашата съдба?/ Къде е драмата?/ Къде съм аз? Кажете?”. Лирическият аз не може да се разпознае в измислените киногерои, не вижда в техните ,,преживявания” своята участ, както и участта на многото отрудени и смазани от социалната си съдба хора. За него холивудският разказ няма допирни точки с истината, той ,,лъже”, фалшифицира живота, предлага заблуди вместо правдиви изображения на мъчителното ежедневие на обикновените хора, наситено с напрежение като пред разстрел: ,,В гърдите ни опрян е за стрелба/ на времето барутно пистолета”. На гледаното лирическият аз противопоставя ,,своя” разказ, своята истина за реалността, която е страшна, грозна, отблъскващата: ,,Та можем ли да любим/ и скърбим/ с наивната ви лековерност?/ Гърдите ни са пълни с дим,/ а дробовете ни – с каверни”. В тази част на творбата изказът се трансформира в говорене от 1-во л. мн. ч., т.е. от името на всички измъчени както физически, така и психически хора. В него се редуват иронични реторически въпроси и констативни фрази, призвани да ,,оголят” крайното несъвпадение между показваното на екрана и преживяваното.
На пръв поглед текстът се опитва да противопостави ,,правдата” на ,,лъжата”, живота на неговите фалшиви изображения. По същество обаче ,,Кино” сблъсква два типа изображения на реалността, два типа изкуство – идеализиращото и деидеализиращото живота. Като настоява, че изкуството трябва да говори на обикновените хора за самите тях, да описва техните проблеми и драматичното в социалната им съдба, творбата отстоява идеята, че творчеството е отговорно за и пред живота. То може да бъде ,,фабрика” за нелепи илюзии, но и своеобразен учебник по социална мъдрост.

,,ЗАВОД”

Това стихотворение представя характерния за Вапцаров поглед към реалността, към настоящето, от чиято конфликтност ще се роди едно ново бъдеще. Според творбата трудното съществуване на обикновените хора, борещи се за своето оцеляване, ги сплотява и мотивира да променят света.
В тази творба заводът има две ,,лица”, натоварен е с двойствена семантика. Раздвояването на привидно единното е основен поетически похват, използван от Вапцаров. Неговата лирика е наситена с амбивалентни образи – на ,,кръвта”, ,,живота” и др.
Първият образ на завода е потискащ и отблъскващ. Това е място, което събира обречените на изнурителен труд, но и ги разединява. То нагнетява чувството за пленничество, за теснота (дори небето е недостъпно за погледа заради ,,облаци от дим” ), за пространствена ограбеност: ,,И става толкоз душно,/ че да дишаш/ не би могъл спокойно,/ с пълна гръд”. Между заводските стени работещият човекът се чувства изтерзан от непосилния труд, въвличащ го в ,,неуморна” и изтощителна борба за ,,парченце хляб”. Началото на творбата по познат за поезията на Вапцаров начин въвежда представата за живота противник (,,Двубой”, ,,Вяра” и др.), но сега чрез метафората ,,озъбено, свирепо куче”. Така се изтъква враждебното, хищното, агресивното в социалната система, нейната антихуманност. В този контекст заводът и животът съвпадат. Заводът е метонимия на живота, но той е и вместилището на противоестественото, машиноподобно съществуване, което поглъща човека и се опитва да го обездуши, да го превърне в ,,нещо-сред-неща”.
Характеристиките на завода като смазващо човека място са въвлечени в контраст с ,,полето”, ,,пролетния вятър”, ,,нивите”, ,,слънцето”. Те очертават пространство, алтернативно на завода, но сякаш чуждо за човека в него – пленник в индустриалния ад. В тази си част текстът въвежда една от големите теми на Вапцаровата поезия – за романтиката, която се оказва несъвместима с грубите и жестоки правила на борбата за оцеляване (,,Писмо”, ,,Рибарски живот” и др.). Естетизацията на природата е отхвърлена, за да бъде естетизирано ,,антипоетичното” – шумът и трясъкът на машините, които пречат на човешкия глас да достигне до някого и съдържат заплахата от самота и отчуждение: ,,И в този шум/ и трясък на машини/ ще трябва непременно да крещиш...”. Крясъкът обаче парадоксално изписва солидарността на принудително лишените от общуване: ,,И аз крещях години/ - цяла вечност.../ Долавях, че и другите крещят”. Крещенето започва да се възприема като израз на съпротивата срещу всичко, което потиска и обезличава. То става ,,сплав”, бронираща душите, метафора на колективната решимост за помитане на стария свят.
Следва демонична персонификация на завода, чрез включването му в условен диалог - ,,И ти, завод, се мъчиш/ пак отгоре/ да трупаш дим и сажди/ пласт след пласт”. Тя обаче е необходима, за да бъде разгърната ключовата за творбата антитеза, която превръща завода в нещо ново, като изненадващо му приписва позитивна семантика: ,,Напразно! Ти ни учи да се борим-/ ще снемем ние/ слънцето при нас”. Сега заводът от дехуманизирано място се превръща в пространство, където се трупа полезен социален опит и зрее колективната воля за промяна. В него се ражда решимостта за осъществяването на един утопичен копнеж по добро и смислено съществуване, който е изречен по геомилевски.
Финалът на стихотворението събира в едно двете несъвместими смислови проекции – на завода ,,враг” и на завода „учител по борба”. Нещо повече, ,,оживяването” на завода е дописано в последното двустишие чрез фигуративното му снабдяване със ,,сърце”, което ,,неуморно/ пулсира с хиляди сърца”. Така той е пределно хуманизиран. От стълпотворение на механизми (,,Във залите плющят каиши,/ трансмисии скриптят/ от всеки кът...”) заводът е превърнат в същество, излъчващо дружелюбна солидарност с работещите в него, в съмишленик на борещите се за нов живот. Впрочем тази сраснатост на органика и механика е характерна за цялата Вапцарова поезия, в която непрекъснато се взаимозаместват одухотвореното и механичното.

ПРОЩАЛНО

На жена ми

Понякога ще идвам във съня ти
като нечакан и неискан гостенин.
Не ме оставяй ти отвън на пътя –
вратите не залоствай.

Ще влезна тихо. Кротко ще приседна,
Ще вперя поглед в мрака да те видя.
Когато се наситя да те гледам –
Ще те целуна и ще си отида.

Стихотворението е писано малко преди смъртта на поета (запазен е ръкопис, датиран ,,април 1942”) и е посветено на жена му – Бойка Вапцарова. Заглавието обвързва текста с идеята за раздялата, подсказва трагичната неизбежност на смъртта, принудително разкъсваща връзката между обичащия и обичаната. По един парадоксален начин обаче прощаването с любимата прераства в обещание за бъдещи срещи, в обет за вярност, която ще продължи и в отвъдното.
Силата на текста, както нееднократно е изтъквано в критиката, произтича от отсъствието на каквато и да било патетика в него. Емоционално овладян и пределно ,,естествен”, изказът придава особен, сдържан трагизъм на прощалното любовно послание, изричащо болката от принудителната раздяла и опитващо се да я надмогне чрез вярата в неуязвимостта на чувството.
Първото двустишие говори за бъдещите срещи с любимата през ситуацията на сънуването. Особеното е, че явяващият се в нейния сън лирически аз не се мисли като търсен, призоваван и очакван. Тук пространството на съня е по-скоро медиаторно – то свързва битийното и инобитийното, ,,тукашното” и ,,тамошното”. В неговите граници се разиграва сякаш един архетипен сюжет – обичащият се сравнява с гост, който моли за подслон, надява се да бъде допуснат в дома. Той е пътник от отвъдното, воден от любовта. Самоопределянето на лирическия аз като ,,нечакан” и ,,неискан”, като идващ ,,отвън” и обвързан с пътя го бележи със самота, придава му някаква трагична прокуденост.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Никола Вапцаров - анализи 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.