Народопсихологията на Вилхелм фон Хумболдт. Националният характер и езика като изследователски области.


Категория на документа: Литература


Тема 2. Народопсихологията на Вилхелм фон Хумболдт. Националният характер и езика като изследователски области.

Вилхелм фон Хумболдт е роден на 22 юни 1767 год. и умира на 8 април 1835 год. Неговият живот съвпада с този етап в развитието на философията и литературата в Германия, който се дефинира като класически. Неговото творчество става неизменна част именно от тази германска класика, вдъхновила впоследствие множество творци в западното културно пространство.
Той израства в духа на критическата философия на Имануел Кант, противопоставя се на Фихте и Хегел, и твърде често спори с Шелинг. Личните му приятели Гьоте и Шилер, освен всичко друго, се превръщат и във възпитатели на неговия естетически вкус. Ло¬малкият брат, Александър фон Хумболдт, впоследствие става един от най-авторитетните естествоизпитатели на Х1Х-ти век. Изобщо, биографията на Вилхелм фон Хумболдт е толкова богата и разнообразна, колкото е и неговото творчество.
Първите му произведения са посветени на изследване на механизмите на политическото устройство на обществото, а книгата "Идеи към опита, определящ дейността на държавата", се превръща в настолно четиво за редица философи на политиката. Близкото приятелство с Хайне, Гьоте и Шилер, определя и интереса към художественото творчество, а студията "За разликата между половете и нейното влияние върху органичната природа" му носи литературна известност. Пътешествията в Германия, Швейцария, Франция и Испания засилват слабостта към изкуството, а в страната на баските и в Париж той работи над своите "Естетически опити". Именно там се появява и интереса към лингвистиката и връзката между езика и психологическите характеристики на отделните 74
народи, който става и основополагащ за по-нататъшното му творчество.
Връщайки се в Германия, Вилхелм фон Хумболдт се отдава на дипломатическата професия, заминавайки посланик в Рим, където в продължение на шест години изучава античността. Впоследствие заема поста министър на образованието, провежда реформа в средното училище и основава Берлинския университет, който и до днес носи неговото и на брат му име. Спешно е изпратен за посланик във Виена и участва във Виенския конгрес, който регулира европейските отношения след поражението на Наполеон Бонапарт. Неговата изключителна ерудиция го превръща в достоен опонент на Талейран, некоронованият френски "крал на дипломацията". Следва посланическо място в Лондон, а по-късно и поста министър на съсловните дела в Германия.
От 1820 год. Вилхелм фон Хумболдт изцяло се посвещава на изследователска работа, макар че десет години по-рано Берлинската Академия на науката да го избира за свой член. Той владее свободно френски, английски, италиански, испански, латински, гръцки, баски, провансалски, унгарски, чешки и литовски езици. В продължение на много години изучава езиците на индианците от Южна и Северна Америка. Впоследствие също гака коптски, древноегипетски, китайски, японски и санскрит. Започвайки от 1827 год., той изучава и езиците на народите от Индонезия и Полинезия. Тези негови енциклопедични познания му позволяват да търси непрекъснато връзката между езика и културата на изследваните народи. Нещо, което е твърде далеч от утвърдените вече всекидневни и научни представи за не-човешката същност на не-европейците. Между впрочем, изглежда естествено, че учен-аристократ от ранга на Вилхелм фон Хумболдт, който поради богатството си няма нужда от 75
университетска титла за препитание, не може някак си да се впише в традиционната за това време европейска наука.
Този факт се потвърждава и от обстоятелството, че всички последващи изследователи на неговото творчество се стремят "да го вкарат" в определените вече рамки на европейското обществознание и хуманитаристика. Най-често срещаният "етикет", който се използва за обозначаване на произведенията на Вилхелм фон Хумболдт, е "философска антропология". Самият той смята, че философията вече не е в състояние да интерпретира изчерпателно явленията от действителността, особено социалните, поради което е необходима "намесата" на емпиричното познание. Разбира се, тук става дума не за познатия през ХХ-ти век пълзящ експериментален емпиризъм, особено в западната академична психология, а за необходимата интерпретация на конкретните културни емпирични факти. Освен това, обстоятелството, че човешката проблематика стои в основата на определен изследователски интерес, не означава непременно, че той трябва да бъда дефиниран като "философска антропология".
В своите научни търсения, Вилхелм фон Хумболдт изхожда от позицията, че истинската цел в съществуването на човека трябва да бъде пълното и пропорционално развитие на неговия потенциал. Но тъй като това може да стане само в човешкото общество, то твърде значима роля тук играе неговото политическо устройство. Деспотичните политически режими не са в състояние да осигурят такова развитие, защото пренебрегват неговото най-важно условие, а именно свободата. Нещо повече - тази закономерност е още по-значима тогава, когато са налице опити да бъде наложено определено политическо устройство на други народи, без да се съобразяват с тяхната култура. Отношението на подобии властови 76
политически модели към народа наподобява по-скоро отношението къв животинско стадо, а не към човешка общност. Прекомерната намеса на държавното управление както в поведението, така и в мисленето на хората, носи само погубващо еднообразие, което намалява силата и предприемчивостта на народа. По този начин хората, лишени от самостоятелност и собствените си културии идеали, стават безотговорни както спрямо индивидуалното си битие, така и към живота на общността. В тези случаи твърде много се разраства държавния апарат, увеличава се неимоверно броя на контролиращите инстанции и на заетите в тях хора. Главната задача на държавата, според Вилхелм фон Хумболдт, се свежда най-вече до осигуряването на безопасността на гражданите, и във вътрешно, и във външно-политически план. Оттук насетне, за да предпоставя свободното развитие на човешките потенциали, политическата власт трябва да се съобразява с битуващите в съответното общество нравствени и културни норми.
Необходимото съответствие с културните идеали, в случая на политическата власт, е основополагаща научна норма не само в политологическите текстове на Вилхелм фон Хумболдт. Същият подход може да бъде открит и в неговите естетически произведения, където той надхвърля рамките на утвърдената европейска представа за една "естетика изобщо". Оригиналният характер на естетическата му позиция може да бъде разбран в контекста на прикрития и не¬публичен спор между естетическите възгледи на Гьоте и Шилер.
Според Гьоте, основната задача на твореца е да предава общото чрез особеното, което предполага акцента върху неговия маниер, върху стила на художествения изказ. Според Шилер, освен метода на Гьоте, е възможен и друг естетически подход в творческия процес, а именно непосредственото обръщане към идеала. Според 77
Вилхелм фон Хумболдт, и двата метода съдържат еднаквата възможност да бъде забравена главната задача на изкуството, а именно утвърждаването на идеала чрез художествени средства. В единия случай, например в живописната картина, може да се изгуби идеала, а в другия случай, например в блестящата и трогателна сентенция, да изчезне поезията.
В крайна сметка, смята Вилхелм фон Хумболдт, идеалът, който е крайната цел на изкуството, не може да бъде разбран извън културния контекст както на автора, така и на неговата публика. В този смисъл, всяко художествено произведение, всеки творчески акт, е продукт на своята страна, на своята епоха. Така например, в своето конкретно литературно творчество, Гьоте, както и всеки друг голям поет, може да бъде разбран само на своя роден език, докато на другите езици той е просто непреводим.
"Естетически опити" фон Хумболдт пише в Париж, където, именно защото е далеч от родината, преживява в по-голяма дълбочина своята съпричастност към нея. НаблюдаваЙки непосредствено французите, техните културни представи, жизнени идеали и изкуството им, той много по-добре разбира германския национален характер. Така например, според него, германският актьор е повече вглъбен в себе си, докато френският е много по-насочен към публиката. За чужденците френския театър може да бъде възприеман като много повече изкуствен и несъобразен с действителността, докато за самите французи това изобщо не е така. Причината, смята Вилхелм фон Хумболдт, се свежда до това, че всяка нация носи със себе си своето понятие за изкуство, за идеал и за естественост, тоест за съвършенството. В този именно смисъл както политическите модели, така и естетическите представи, не могат да бъдат разглеждани и още повече научно интерпретирани
извън националния културен контекст, за който са предназначени или, в който са сътворени. По този начин, политическото и естетическото в научното израстване на Вилхелм фон Хумболдт, неизбежно отвеждат до етно-психичното и културно-специфичното, конто се оказват основополагащи и спрямо едното, и по отношение на другото.
Народът, етноса или нацията, в крайна сметка се оказват такъв организъм, какъвто е и човешкият индивид. Тази мисъл, породена в политологическите и естетическите произведения на Вилхелм фон Хумболдт, се оказва и основополагаща в неговото предложение за тази изследователска област, каквато той определя като "народопсихология". Нейната проблематика може да се открои най-вече в рамките на историята, на историческата интерпретация на съдбините на съответните народи.
Народът, етносът или нацията се раждат, постигат своя разцвет, преминават към упадък и накрая се разпадат. Съществуват два начина, за да бъде разбрана тази истина или по-скоро два подхода за изследване на тази истина - естетическия и историческия. Това, което за художника се явява природно знание, изучаване на органическия строеж, за историка се оказва изеледване на силите, определящи развитието; за първия съотношението, съразмерността и понятието за чистата форма, а за втория битуващите в съответното време идеи. И за двамата обаче, и за художника, и за историка, в основата стой една и съща културно обусловена задача — да разкрият пред отделния човешки индивид идеала, характерен за тяхната общност. Научното изеледване на тази зависимост може да стане действителност единствено, ако се открие връзката между езика и характера на съотвената общност, което в 79
логиката на Вилхелм фон Хумболдт трябва да образува и изследователската област на народопсихологията.
Изходната позиция на фон Хумболдт се съдържа в това, че различията в езиците се оказват нещо много повече, отколкото различията в знаците; че думите и тяхната форма образуват и определят различията в понятията; че различните езици по свой начин оказват влияние върху мисленето и чувствата на хората, върху различията на техните представи за действителността.
Освен това, степента в строежа на езика оказва своето влияние и върху възможния преход от естетическо-художественото към научното изследване на действителноетта, което предполага и някаква обективна база за тяхното сравнително изеледване.
Според Вилхелм фон Хумболдт, сравнителното изучаване на езиците трябва да обединява следните три направления:
Първо. По какъв начин всеки език решава различните задачи, произтичащи от самата потребност от съществуването на речта, както граматическите, така и всички останали.
Второ. Как и защо езиците, конто могат да бъдат изследвани в тяхното продължително съществуване, претърпяват съществени изменения в своята вътрешна структура.
Трето. В каква степен различията в словообразуването и смисъла на понятията в близките и далечните езици могат да бъдат отнесени към някакъв универсален източник.
Всички тези направления могат да бъдат предмет на действително научно изеледване само при положение, че се предпоставя естествената връзка между езиците и съответстващия им национален характер. Защото особеностите на историческото време и народа са толкова тясно преплетени, че само и единствено
чрез езика те могат да бъдат разбрани. Дори и големите писатели, благодарение на мощния порив на своя индивидуален дух да могат в своите произведения да придадат на езика някакъв нов характер, все пак думите и тяхното изменение остават същите, независимо от различията в тяхната употреба. Според Вилхелм фон Хумболдт, по този начин се оказват верни поне следните няколко основополагащи факта за тази връзка:
Първо. Езикът, независимо от едни или други въздействия, съхранява своята индивидуалност, която е присъща и на неговия характер; езикът реагира на различните въздействия и допуска определена свобода на влияние само в рамките на своя характер.
Второ. Регулативното действие на езика е толкова съществено, че всичко, което е създадено от народа в миналото, оказва своето влияние върху индивида в настоящето; човешката индивидуалност е аналогична на индивидуалността на езика, защото източника на въздействие е един и същи /характера на народа/, макар че първата не може да се противопоставя на втората.
Трето. Макар че отделни особености или употребата на едни или други словосъчетания да придават понякога привидно ново звучене на езика, то способността за подобно фундаментално изменение на езика отново е непосредствено свързана с исконния характер на езика.
Четвърто. Доколкото причините и следствията образуват устойчив порядък, в който всяка точка е обусловена от предишната, и доколкото използваме нашия исторически метод, ние винаги попадаме в средата, а не в началото на подобен ред; по-скоро, трябва да правим обратното - да изследваме исконната регулативна функция на езика.
Пето. В езика ние винаги намираме неразривната връзка на езиковия характер с това, което езика възприема от характера на нацията. Във всеки случай, нито е възможно да бъда определен точния момент на възникване на националния език, нито на самата нация, а и не е необходимо да бъде дискутиран въпроса за началото на нацията или на езика. Още повече, че самата историческа наука по никакъв начин не може да докаже, дали нацията се появява като следствие от езика или езика се формира само с помощта на нацията, на която принадлежи. Подобна връзка между двата характера /на езика и на нацията/ може да бъде отбелязана и при тези езици, чиито корени могат да бъдат проследени през векове и хилядолетия. Нещо повече - дори и при езиците, в чиято обща основа стои латинския, независимо от смесването и изменението или въздействието на по-ранната върху по-късната литература, разделянето в тях на общото и особеното няма да бъде толкова трудно /N.B. за цялостния характер на западното културно пространство/.
В края на краищата, според Вилхелм фон Хумболдт, само тогава, когато научното изследване е в състояние да обедини характера на народа с характера на езика, можем да кажем, че сме се приближили до изясняване на многообразието и единството, в което се сливат безкрайността и неизчерпаемостта на човешкия духовен стремеж.
По-нататък Вилхелм фон Хумболдт се опитва да установи връзката между характера на езика и граничите на неговото влияние. Оказва се, че благодарение на своя характер, езикът може да въздейства не само върху всички поколения на съответната общност, но и на другите езици, с конто в едно или друго време се случва да има отношение. В степента, в която съответната нация реализира своето превъзходство над друга или други нации, нейните езикови 82
форми "се опитват" да изменят в определена степен характера на техните езици. От историко-психологическа гледна точка това влияние има по-скоро ситуативно значение, тъй като не е възможно принципното изменение на характера на тези нации, докато противното определя и началото на техния упадък.
Освен това, според Вилхелм фон Хумболдт, необходимо е да си отговорим и на въпроса, по какъв начин различията в характера на езиците, подпомата разширяването и задълбочаването на самото познание. По начало, езикът притежава три основни функции, конто съответстват на интензитета на неговото действие: да бъде посредник в процеса на разбирането и поради това е необходима неговата яснота и определеност; да предава и да предизвиква чувства и поради това е необходима неговата сила и отчетливост; да осигурява чрез обмяна на мисли прехода към появата на нови мисли и тяхното съчетание, и затова изисква духовно действие, което остава своя отпечатък в думите. Даден език може да се различава от друг, превъзхождаики го в един и отстъпвайки в следващия от начините на действие, но за своето осъществяване всеки от тези елементи изисква другите два. Ако един от тях преобладава, то ще се измени самото действие на езика - яснотата ще се превърне в скучна безсъдържателност, изразяването на чувствата в маниерна чувствителност, пълнотата на смисъла в надменност и неяснота. Безупречното своеобразие на езика възниква благодарение на съразмерната взаимоопределеност на неговите начини на действие.
Ето така, смята Вилхелм фон Хумболдт, става очевидно, че формираните по различен начин езици притежават различна пригодност към една или друга духовна дейност. В същото време би било несправедливо да се опитваме, както неведнаж се е случвало, да разделяме езиците по тяхното предназначение, определяйки един като подходящ за поезия, друг за философия, трети за практическа дейност и т.н. Ако езикът ни се струва подходящ за изследване на абстрактни истини и по-малко за поетично творчество, това не обяснява неговата философска насоченост, а произтича от други причини и е свързано не толкова с неговите достойнства, колкото с недостатъците му. Всички тези въплъщения на основните духовни сили на езика възпроизвеждат себе си, придвижвайки се напред, подобно на светлинни лъчи, произтичащи от една точка. Ако ние желаем да отделим интелектуалните стремежи по начина, по който ни се струва, че са представени в езика, би трябвало да имаме работа не с повърхността, а с дълбочината.
В крайна сметка, според Вилхелм фон Хумболдт, различията в характера на езика се проявяват най-вече в състоянието на духа и в способностите за мислене и възприятие. Влиянието на характера на езика върху субективния свят е достатъчно ясно и неоспоримо. Най-отчетливо своеобразието на всеки език се проявява в поетичното творчество, където съдържанието на конкретния езиков материал налага на духа преди всичко неговите окови. Още по-естествено това своеобразие е изразено в живота на съответния народ и свързаните с него видове литература, а също и в самото народно творчество. Но прекрасното и одухотвореното на езиковата индивидуалност се разкрива с най-голяма дълбочина в езика на философията на дадената култура. Тук възприятието приема умереност и предполага спокойствието на мисленето, на свой ред мисленето предполага пълнотата на възприятието. Изобщо съдържанието и целостта на философското разсъждение се превръща в изключително важно, а заниманията с него се оказват лека и радостна игра. Там, където по щастливото стечение на обстоятелствата, човечеството в лицето на който и да е народ
достига висота на своето развитие и езика притежава способността да съчетае обективно и субективно, а превъзходството на първото не отнема правата на второто, там се осъществява и пълноценното човешко общуване. Живо построената и основана на обмяната на чувства и идеи беседа, сама по себе си се явява като своеобразен център на езика, чиято същност можем да си представим като звук и ответен звук, като реч и ответна реч. В същото време става пределно ясно, че произхода и преобразуването на езика никога не може да се реализира и да принадлежи на отделния човек. а само на човешката общност; езиковата способност се спотайва в душевните глъбини на всеки отделен човек, но тя става действителност само и единствено в общността. Цялата палитра на разнообразието на връзката между характера на езика и националния или народния характер, би следвало да предпостави правото на съществуване на една възможна народопсихология. Тя се оказва и необходимого научно звено в отношенията между философско-политологическите, естетическите и лингвистичните изследвания върху значението на културата на отделяйте народи.
И така, що се отнася до психологическото познание, творчеството на Вилхелм фон Хумболдт е особено ценно с факта, че в него за първи път не толкова се лансира, колкото се обосновава необходимостта от психологическото изследване на езика и културите на народите. Както ще видим, тази изследователска позиция не остава изолирана в рамките както на хуманитаристиката, така и в развитието на самата психология.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Народопсихологията на Вилхелм фон Хумболдт. Националният характер и езика като изследователски области. 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.