Народната култура през средновековието


Категория на документа: Литература



Вярата в светците напълно отговаряла на магическите навици и склонности на обикновения човек, който е имал потребност от чудеса, които да разнообразят прозаичността на всекидневието. И тъй като чудото е било твърде ефективно средство за социално-психологическо въздействие върху масите, то Църквата го използвала в нужната за себе си насока. Въпреки това при християните, за разлика от езичниците, чудото става монопол само на одобрения от църквата и канонизиран светец.
Легендите за светците са пределно прости, общодостъпни и популярни. Светецът не е нещо друго, а християнизиран маг, творец на чудеса, изцелител и застъпник на слабите и унизените. Културата на мислене в агиографията е примитивна. Уловките, към които прибягват светците, за да победят дявола - това са хитростите от народната приказка.
Подкрепата, оказана от даден светец на бедните, вдовиците, сираците и социално унизените е любима тема на агиографията. Особено често в житията от меровингската епоха се среща мотивът за освободен от светец пленник, роб, престъпник, осъден на смърт или лишаване от свобода.
Защитник на обезправените, светецът в същото време съвсем не е опонент на светската власт и е борец против подтисничеството. Според житията простият народ е длъжен беропотно да търпи несгодите си, а зависимостта и неравенството са естествено състояние на обществото. (Гуревич 2005 :56)
Трябва да отбележим, че светците от ранносредновековната агиография са обикновено лица със знатен произход и високо социално положение. Основополагащата триада в структурата на ранносредновековното житие – „народ-крал-светец” – се допълва по-късно с нов член – „аристокрация” – при което тя постепенно изтласква монарха на заден план или изобщо го изключва. Легендите за светците отразяват нарастващата феодализация на социалния живот.
Сред паметниците, които донякъде позволяват да се запознаем със суеверията и ритуалите на селския живот през Ранното средновековие, най-голяма ценност имат пенитенциалиите („покайните книги”) на католическата църква – пособия за изповедниците, съдържащи списък на греховете и епитимиите, налагани за тях. Обикновено те представлявали подробни въпросници, които енорийските свещеници трябвало да използват по време на изповед, заимствайки нужните от тяхна гледна точка въпроси.
Църквата разглеждала различните ритуали и магии за въздействие върху стихиите (измолване на дъжд, баене на домашните животни за приплод) като ерес. Също както хората се намесват в природните процеси, помагайки им с ритуални действия, така и природата пряко влияе върху съдбите на хората. Като наблюдавал движението на звездите и планетите, следял полета на птиците и т.н., ранносредновековният човек искал да получи залог за успех в дейността си. По време на януарските календи участниците в празника се маскирали с телешки и еленови кожи, усещайки и нагледно демонстрирайки единството си с природата. Като забранявала категорично тези сборища, Църквата се стремяла да откъсне енориашите от лоното на природата, понеже според духовенството в контакт с висшата сила трябвало да се влиза само в Божи храм. Вярата в съдбата стояла в основата на гаданията, надникването в бъдещето, върху които стоварвали гнева си авторите на пенитенциалиите. (Гуревич 2005 :51-52)
Според християнското учение природата просто служи на Твореца. В същото време в светогледа на хората, към които са отправени въпросите на пенитенциалиите, тя играе абсолютно различна роля: именно на нея и нейните сили се покланят, върху тях въздействат и от тях чакат помощ. Поведението на средновековния селянин се обуславяло от християнските вярвания, които се преплитали с архаичните вярвания и представи за света.
Тринадесетото столетие е периодът, когато данните за разпространените сред народа вярвания и представи стават много повече отколкото през ранното Средновековие. Според Жак Льо Гоф това е времето, когато живото слово, звучало на градските площади и дори в селото, прави „пробив” в писмеността. (Гуревич 2005 :63)
Проповедта на францисканските и доминиканските монаси е насочена към обикновения човек, с който търсят общ език. Самата проповед се насища с описание на сцени от живота на вярващите. Появяват се морални анекдоти exempla (латинска дума за „пример”), които разказват за живота на известни фигури като целта е да се прокара някаква морална гледна точка. Сборниците с exempla помагали на средновековните проповедници да украсяват проповедите си, да подчертаят дадени морални заключения или част от доктрина. Самото съдържание се черпи от легенди, народни приказки, басни или от историята.
Тринадесетият век е век и на разцвета на градската литература и преди всичко на такъв своеобразен неин жанр, какъвто е фаблиото. Тези занимателни и весели, много често и сатирични стихотворни новели ни представят най-разнообразни социални типове. Във фаблиото намират израз умонастроенията на обикновените граждани, отчасти и на други слоеве от населението, всекидневието, низките аспекти на битието, които не са били удостоявани с внимание в останалите жанрове на средновековната литература.
Както беше отбелязано в началото на повествованието съществуват два типа средновековна култура – църковната, образованата, официалната, от една страна; от друга страна е народната, карнавалната, смеховата култура - един цял необгледен свят от смехови форми и прояви, която е противостояла на официалната и сериозна (по тон) култура на църковното и феодалното средновековие. Въпреки разнообразието на тези форми и прояви - площадните празненства от карнавален тип, отделните смехови обреди и култове, шутовете и глупците, великаните, джуджетата и изродите, различните по вид и ранг смешници, огромната и разнообразна пародийна литература и много друга неща - всички те, тези форми, са единни по стил и са части и частици от единната и цялостна народна-смехова, карнавална култура.
Всички многообразни прояви и изрази на народната смехова култура могат да се разделят според характера си на 3 основни вида форми:
1. Обредно-зрелищни форми (празненствата от карнавален тип, различните площадни смехови действия и т.н.);
2. Словесни смехови (включително пародийни) произведения от различен вид: устни и писмени, на латински и на народни езици;
3. Различни форми и жанрове на фамилиарно-площадната реч (ругатни, кълнене, клетви, народни блазони и др.).
И трите форми, отразяващи - въпреки цялата им разновидност - единното смехово виждане на света, са тясно свързани помежду си и разнообразно се преплитат (Бахтин 1978 :16).
Ще направим предварителна характеристика на всеки от тези видове смехови форми.
Празненствата от карнавален тип и свързаните с тях смехови действия или обреди са заемали огромно място в живота на средновековния човек. Освен карнавалите в истинския смисъл на думата с техните многодневни и сложни площадни и улични шествия, устройвали се своеобразни “празници на глупците” и “празник на магарето”, имало е особен, осветен от традицията волен “великденски смях”. Нещо повече, почти всеки църковен празник е имал своя, също осветена от традицията народно-площадна смехова страна. Такива са били например “храмовите празници”, които обикновено се съпровождали от панаири с богата и разнообразна система на площадни увеселения (с участието на великани, джуджета, изроди, и т.н.). Смехът обикновено съпровождал също гражданските и битовите церемониали и обреди: шутовете и глупците са били неизменни участници в тях и пародийно дублирали различни моменти от сериозния церемониал (прославяне на победителите в турнири, посвещаванията в рицарско звание и др.).

Тези обредно-зрелищни форми са се отличавали от сериозните официални (църковни и феодално-държавни) култови форми и церемониали. Те давали една съвсем друга, подчертано неофициална, извънцърковна и извъндържавна версия за света, за човека и човешките взаимоотношения: те сякаш са изграждали отвъд всичко официално втори свят и втори живот, в които всички средновековни хора повече или по-малко са били съпричастни, в които през определени периоди от време са живеели. Това е една своеобразна двумирност и ако тя не се взема под внимание, не могат да бъдат правилно разбрани нито културното съзнание през средновековието, нито културата от Възраждането (Бахтин 1978 :17-18).
Двоякият аспект на възприемане на света и на човешкия живот е съществувал още в най-ранните стадии от развитието на културата. Във фолклора на първобитните народи наред със сериозните (по организация и тон) култове е имало и смехови култове, които осмивали и сквернословели по адрес на божеството (“ритуален смях“), наред със сериозните митове - смехови и хулни митове, наред с героите - техни пародийни двойници-дубльори.
Но на ранните етапи, при условията на докласовия и додържавен строй, сериозният и смеховият аспект за божеството, света и човека са били, изглежда, еднакво свещени, еднакво така да се каже “официални”. Така например в Рим в етапа на държавата, триумфалният церемониал е включвал почти равноправно и прославянето, и осмиването на победителя, а погребалният обред - и оплакването (прославящо), и осмиването на покойника. Но при условията на оформилия се класов и държавен строй пълното равноправие на тези два аспекта става невъзможно и всички смехови форми - едни по-рано, други по-късно стават неофициален аспект, претърпяват известно преомисляне, усложняват се, задълбочават се и се превръщат в основните форми за изразяване на народното светоусещане, на народната култура. Такива са празненствата от карнавален тип в античния свят, по-специално римските сатурналии, такива са и средновековните карнавали (Бахтин 1978 :18).
Карнавалните обреди нямат абсолютно никакъв магически и молитвен характер. Нещо повече, някои карнавални форми направо са пародии на църковния култ. Всички карнавални форми са последователно извънцърковни и извънрелигиозни.
През време на карнавала може да се живее само по неговите закони, т.е. по законите на карнавалната свобода. Карнавалът има световен характер, това е особено състояние на целия свят, негово възраждане и обновяване, в което всички са съпричастни. Тази идея на карнавала най-ясно се проявявала и осъзнавала в римските сатурналии, които са били мислени като реално и пълно връщане на земята на Сатурновия златен век. Традициите на сатурналиите не се прекъснали и в средновековния карнавал, който по-пълно и по-чисто от другите средновековни празненства е въплъщавал тази идея за световно обновяване.
В карнавала играе самият живот, като разиграва - без сценична площадка, без рампа, без актьори, без зрители, т.е. без каквато и да било художествено-театрална специфика - друга, свободна (волна) форма на своето осъществяване, разиграва своето възраждане и обновяване на по-добри начала.
За смеховата култура от средновековието са характерни такива фигури като шутовете и глупците. Те са били нещо като постоянни, утвърдили се в обикновения (т.е. некарнавалния) живот, носители на карнавалното начало. Самите шутове и глупци си оставали такива винаги и навсякъде, където и да се появявали в живота. Те са носители на своеобразна форма на живота, едновремено реална и идеална. Те стоят на границата между живота и изкуството: те не са просто чудаци или глупави хора, но не са и комически актьори (Бахтин 1978 :20).
Карнавалът е вторият живот на народа, организиран върху смеховото начало. Това е неговият празничен живот. Празничността е съществена особеност на всички смехови обредно-зрелищни форми през средновековието.
Всички тези форми са били и външно свързани с църковните празници. Дори и карнавалът, който по време не съвпадал с никакво събитие от свещената история и с деня на никакъв светия, започвал от последните дни преди великите пости. Още по-съществена е генетичната връзка на тези форми с древните езически празненства, от аграрен тип, които са включвали в ритуалата си смехов елемент.
Празненството е много важна първична форма на човешката култура. Никакво “упражняване” в организирането и усъвършенстването на обществено-трудовия процес, никаква почивка сами по себе си никога не могат да станат празнични. За да станат празнични, към тях трябва да се прибави нещо от друга сфера на битието, от духовно-идеологическата сфера. Те трябва да получат санкция от света на висшите цели на човешкото съществуване, т.е. от света на идеалите.
Празненството винаги има съществено отношение към времето. В основата му винаги стои определена и конкретна концепция за природното (космичното), биологичното и историческото време. Празненствата са били свързани с кризисни, преломни моменти в живота на природата, обществото и човека. Именно тези моменти са създавали и специфичната празничност на празника.
При условията на класовия и феодално-държавния строй през Средновековието, тази празничност на празника, т.е. връзката му с висшите цели на човешкото съществуване, с възраждането и обновяването, можела да се реализира в цялата си пълнота и чистота само в карнавала и в народно-площадната страна на други празници.

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА

1. Бахтин 1978: Бахтин, М. Творчеството на Франсоа Рабле и народната култура на Средновековието и Ренесанса. София, 1978 (стр.16-31)
2. Блок 1986: Блок, М. Апология истории. Москва, 1986.
3. Генчев 1984: Генчев, Ст. Народна култура и етнография. София, 1984.
4. Гуревич 2005: Гуревич, А. Я. Средновековният свят: културата на мълчащото мнозинство. София, 2005 (стр. 23-63, 120-140, 237-311)
5. Каждан 1968: Каждан, Ал. Византийская культура. Москва, 1968.
6. Лотман 1990: Лотман, Ю. Поетика. Типология на културата. София, 1990.
7. Льо Гоф 1998: Льо Гоф, Ж. Въображаемият свят на Средновековието. София, 1998.
8. Майендорф 2001: Майендорф, Й. Византийское богословие. Минск, 2001.
9. Еко 1958: Эко, У. Эволюция средневековой эстетики. Москва, 1958.
10. „Сотирологичната концепция в менталността на средновековния българин” - статия на Николай Тодоров, четена на Международната конференция "Балканите - език, история, култура", Велико Търново, 13-14.04.2007. Налична на адреса на електронно списание LiterNet, 16.07.2008, № 7 (104): http://liternet.bg/publish23/n_todorov/sotirologichnata.htm
11. http://en.wikipedia.org/wiki/Exemplum
12. http://harta-bg.info/article.php?id=10



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Народната култура през средновековието 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.