Народ и история в “Епопея на Забравените”


Категория на документа: Литература


Подобно на другите оди тя е триделна – началната част е оформена като размисъл за историята, централната част прадставя битката, а финалът се състои от победно четиристишие. Във всяка от композиционните части се сблъскват две различни събития и оценки, създава се полифония на гледните точки.
Уводът представя един жесток упрек към миналото на българския народ, изразен чрез градация и седмкратно повторение на “нека”. Поражението и срамът са свързани с метафорите на мрака, тъмнината, сянката и усещането за потискащо движение отгоре на долу. В символичния център на текста “нека” и противопоставящия съюз “но” са един до друг и от събирането им започва да “свети нещо ново”, “има нещо славно”, което “кат легенда грей” и движението вече е извисяващо /”Издига се див чутовен връх”/. Това движени нагоре е органично свързано с образа на Балкана, който носи духа на българската устойчивост. Ключовите образи “спомен, история, име” от тъмното си емоционално смислово обкръжение са пренесени в полето на голямото и античното. Започнала със “срама”, одата ще завърши с дивната слава и преходът от едното към другото Вазов внушава с напрежението между победа и поражение.
Възклицанието “О, Шипка!”, с което запчва втората част, сякаш отприщва преживяването към нещо наистина ново и героично. Смислово – емоционалната тежест на този израз е толкова голяма, че творецът я отделя трафично на самостоятелен ред и “пречупва” развоя на одата – вместо универсалността на вековете и историята идват трите дена на битката, вместо общите измерения на националното пространство – съсредоточаване в един кът от Стара планина, вместо миналите поражения – кипежът на настоящата битка за победа.
Описанието на сражението следи постъпателните сблъсъци, напрегнато доближава безличната маса на “ордите” и “сганта”, разположени долу в “урвата дива” и “младите дружини”, които воюват “без сигнал, без ред”, но с въодушевлението на голяма идея и са разположени “горе”. Веригата “планина – връх – скала” естествено приобщава в себе си и сревнението с планинския цар – орела /”българи орловци”, “орлякът юнашки”/.
Контрастът между твърдостта и стихийността се внушава чрез сливането на опълченците със старопланинската природа “Всяко дърво меч е, всякой камък – бомба”,”като скали твърди”, но и чрез фонологичното противопоставяне на бойните възгласи – “Аллах” и “урра”, които са разположени в началото и края на стиха е съдаржят артикулационна противопоставеност на двойните сонори “лл” и “рр”, присъединяваши се към общото внушение за разлятата численост и стегнатост на отпора.
Дистанцията и окрупнения план на изображението постепенно намаляват и от “те” и “тях”, поетът стига до “наший генерал”, което всеотдайно сродява с младите дружини цялата българщина.
Мотивът за безоръжеността на опълченците става пряк и мъчително сетивен израз на борбата между свободолюбивия дух и насилието. Одухотворявайки мъртвата материя, одата стига до най-потресаващата среща между живота и смъртта – “трупове мъртви фръкнаха завчаска”. Удвоената мъртвина “трупове мъртви” оживява под тласъка на подвига – “катурят, струпалят като живи пак”. Защитниците на прохода хвърлят последното, което им е останало срещу врага си – своята смърт. И тази страховито-легендарна картина слага своя отпечатък не само върху одата и Епопеята, а върху цялостното Вазово виждане за нашите възрожденски борби. Българите биха могли да изгубят и Шипченското сражение, но бори ли се един народ за своите идеали доблестно и мъжествено, неговата юначна гибел е равна на най-ценна победа.
Одата “Опълчениците на Шипка” получава подкрепа от предхождащите я творби в цикъла и сама им придава нова, просветлена завършеност. Нейната победна битка за прохода и честта на България продължава борбата, която българите водят с перо или пушка, с огън или слово в предходните единайсет оди. И ако те носят оптимистичния трагизъм на внушението, че в този жесток свят полетът към свободата много често се пречупва в масивните прегради на тиранията, то последната ода доказва, че триумфът на насилието не е вечен.
Заключителното четиристишие препраща славата на цялата ни мрачна история в пространството /”от урва на урва”/ и във времето/”от век на век”/, за да я превърне от “Епопея тъмна, непозната нам” в светла и съпричастна съставка на нашето настояще и бъдеще.
“Епопеята” е така съдбовно значима за нас, защото за една нация е много важно да има своя велика история, свои специфични стойности, чрез които да се отстоява в полето на световните ценности.

“ЧИЧОВЦИ” – ИРОНИЧНА ПРЕОЦЕНКА НА БЪЛГАРСКИЯ СВЯТ ПРЕДИ ОСВОБОЖДЕНИЕТО

Повестта “Чичовци” на Вазов е един особен, усмихнато-закачлив поглед към Предосвобожденската действителност в България. Тя е отворена творба спрямо художествения контекст, както в творчеството на самия Вазов, така и в литературата на 80-те години. Композиционната организация на текста и озаглавявянето на отделните части с имена на личности, наподобява модела на “Епопеята”; хронотопа, значителна част от персонажната система/Мичо Байзедето, Мунчо, Хаджи Смион/ и някои емблематични топоси като Джаковото кафене и Силистра – Йолу са директни препратки към художествения свят на “Под игото”; а сцени като речта на г-н Фратю и преминаването на рекичката от Иванчо Йотата и Хаджи Смион деликатно възстановяват в пародиен вид популярни епизоди от повестта “Немили – недраги” – речта на Странджата пред хъшовете и преминаването на Дунава от Македонски.
Освен това “Чичивци” поддържа интертекстуални връзки с някой Каравелови творби и препратки към разказваческата класа на З.Стоянов. Зад битовия слой безспорно се крие неизявената епичност вградена в самия дух на времето. Ако в “Българи от старо време” се представят навици на едно затворено в себе си битие, то в “Чичовци” националната идея, несамо че не отсъства, но е проникнала в смисъла на творбата и се е сплела органично с конкретния бит. Вазовите герои са постоянно извън домовете си, те са публични. Текста на повестта описва социализирането им и затова словосъчетанието “турско време” е национално-идеологически изпълнено, особено в съпоставка с Каравеловото “старо време”.
Робството като национален и психологически феномен действа двуяко – от една страна провокира родовото съзнание към саможертва/героизацията в “Епопеята” и “Под игото”/, а от друга страна робството засилва усещането за родово съхранение, като повишава земната сетивност. Опозицията срещу поробителя може да се осмисли чрез активния стремеж към подвиг и чрез пасивното отстояване в акта на съществуването- оцеляване. И именно тази вътрешна психологическа раздвоеност е типична за националния характер преди Освобождението.
Повестта “Чичовци” гради колоритната картина на едно подбалканско градче, типично за Предосвобожденска България, което в определена степен носи духовния и психологически профил на цялата поробена страна, но в същото време представлява и един затворен в себе си и в своите проблеми самосъществуващ свят. Всички тук са патриархално обвързани и са еднакво несвободни и това усещане за национална несвобода сякаш провокира индивидуалните качества и личностни заложби. За това помага и самата структура на творбата – отделните герои се рисуват един по един, без видима връзка помежду им и всеки изпълва една глава, която може да бъде възприета и като самостоятелен разказ. Така се подпомага единния подход на Вазов към персонажите, както в плана на оценките, така и в плана на пространствено-времевите отношения и се изгражда единството на явлението “чичовци”.
Вазовите герои не съществуват в краткото и бързотечащо време на индивидуалния живот, те са в протяжното бездънно време на робството. Затова в повестта липсват всякакви времеви ориентири. Най-важния проблем на епохата – националното освобождение за тях се намира в бъдещето, а в настоящето им остава да решават единствено дребните си битови проблеми. За чичовците миналото и бъдещето са повод за велики дела, а настоящето е надежда за оцеляване. Протяжността и застоя на времето особено силно личи в облеклото им, което в цялото си привидно разнообразие се характеризира с обща анархичност. То ги прави смешни и подчертава царящото безстилие, но и типични, защото действително така се е обличал българинът от онази епоха.
За разлика от динамичния сюжет на “Под игото” в повестта “Чичовци” не се случва нищо съдбовно. Тя е разказ за незабележимата и равна тъкан на народната съдба, като чрез принудителното си бездействие чичовците осъществяват пасивната си съпротива срещу националната несвобода. С факта на оцеляването си те са потенциално опасни за поробителя. Народът е затънал в бита и се е заел единствено с ежедневните си конфликти. Затова спорът, кавгата, които залягат в основата на фабулата са силно преувеличени до собственото си обезмисляне. Реализира се бурлесковият принцип на пародиране.
Мотивът за скарването е регламентиран композиционен похват по времето на Вазов. Обикновено повествованието се отваря със скарването, преминава ретроспективната му характеристика, достига върховна фаза и след това идва решението на конфликта. В “Чичовци” основно е скарването между Иван Селямсъзът и Варлаам Копринарката, което се разгръща в схемата на тази Каравелово-Гоголева традиция. Но всъщност това не е водещия конфликт, а само рамка за въвеждането на множество други, наглед периферни, но не по-малко ожесточени скарвания, които се налагат в един смислов план. Усещането за изначалност и безкрайност на кавгата започва още в първа глава “Общество” и се подържа до последната глава “Епилог”, която оставя внушението ,че той ще продължи вечно.Освен спорът между Иван Селямсъзът и Варлаам налице са и стълкновения между местните”елинисти” и “волтерианци”, русофили и туркофили, прегресисти и консерватори. Всички тези спорове са сведени до нивото на махленска клюка, но се водят с ожесточена полемична сила.
“Под игото” представлява един трагичен епос, докато в “Чичовци”, с почти същите герои, Вазов създава един комичен епос, защото дребнавото всеконфликтие, в което участват всички е изместило големия проблем на епохата. Има замяна на високото с низкото, на значителното с нищожното и ефекта е закономерно комичен/бурлеска/.
При описание на героите се реализира другият пародиен принцип – на травестията – чичовците се правят на това , което не са. “Ние сме народни мученици, Иванчо” казва Хаджи Смион, когато бягат от несъществуващата опасност, а г-н Фратю казва: “Не бойте се, братя, кураж” като се озърта плахо. Те се имат за учени/”Ние учените хора” говори Иванчо Йотата/, а всъщност са малограмотни и ограничени до крайност в знанията си – историята на България се познава само от песента “Поискал гордий Никифор”. Героичните им пози и думи се стопяват мигновено и пред най-малката мнима заплаха, както се получава в сцената с разходката на Сиристра-Йолу.
Персонажите са характеризирани еднотипно с по няколко ярки и по правило несъвместими черти. Вазов започва от облеклото, което в своята разнообразност/дългият шаечен кожух на Иван Селямсъзът, френските дрехи на х.Смион/ се свежда до едно общо безстилие; минава през жестовете - х.Смион изува лявата си калевра, преди да вземе думата, Иван Капзамалинът си клати чашката, а Мирончо мени посоката на пискюлчето на нощната си качулка в зависимост от философско-епикурейската нагласа на мировъзрението си; дава речта им като част от персоналната характеристика, но и като една обща закачка с езиковата анархия на Следосвобожденската епоха – речта на г-н Фратю с целия надут и гръмък патриотизъм е осмиване на журналистическия стил, писмото което написва Иванчо Йотата е пародиране на остарелия книжовен език, а сентенционното мъдруване на Варлаам се свежда до открития като “Чудесни са чудесата господни”, на което Иванчо Йотата достойно отговаря в типичния си стил “Вчера ми дойдоха маслини от важна степен и с твърде способна цена”.
Така постигнатата индивидуализация е илюзорна, тъй като чичовците са лишени от лични реакции – в критична ситуация, в чувството си на страх те реагират еднотипно, психологията им е колективна. В този смисъл те са антиподи на лудите глави от “Немили-недраги”. Чичовците също са патриоти, но страхливи и неспособни на саможертва. Те мислят за България, но робството е стеснило духовните им интереси, свеждайки ги само до проявите на една духовна незначителност. Пробуждането на духа не успява да преодолее патриархалната изостаналост и отдалеченост от света. Новото от Европа идва с необикновано закъснение и в карикатурен вид, неспособно да промени общия облик на градчето и неговите жители. Безкрайните несвършващи спорове на това общество, типичността на героите и комизмът в диалози и ситуации позволяват на Вазов да съгради една “галерия от типове и нрави български в труско време”, както той сам определя непретенциозно творбата си в подзаглавието й. И по този начин да разкрие своето
отношение на симпатия и упрек, на разбиране и несъгласие, на изобличение и добродушна насмешка към тези, които въпреки своето настоящо безличие ще дадат в по-късното си развитие и герои – обикновените българи преди Освобождението.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Народ и история в “Епопея на Забравените” 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.