Наименования и народностна основа на най- стария писмен славянски език


Категория на документа: Литература


Наименования и народностна основа на най-стария писмен славянски език.

1."Старославянски" - Общ славянски език. Има 'Над Диалектна' функция
2."Староцърковнославянски" - Езикът, който има само Църковна употреба {фиксира само сферата а употреба}
3."Старобългарски" - Отразява Етническата принадлежност на езика.
4.Народностна основа - Когато Востоков изследва староруския препис на Остромирово евангелие, отбелязва наличието на двете носови гласни, които приобщава само към определено племе, т.е. заявява, че това не е общия старославянски. Според Копитар и Миклошчич в основата на НСПСЕ е залегнал Словенския(Панонската теория). Тази теория е преодоляна от Облак и Ягич, изследващи различните диалекти в Солун и доказали, че НСПСЕ е езика на българските славяни от Солун.

Възникването и актуалостта на въпроса за произхода и етническата принадлежост на НСПСЕ може да се разглеждат в два етапа:
1.Донационален / Донаучен - Включва времето от създаваето на слав. азбука и извършването на първите преводи от гръцки византийски на славянски до оформянето на славистиката като отделна наука. (9 - 19в.)
а) ранен донационален етап - 9-14в - ачалото на този етап е белязано от стремежа на слав. държави (Великоморави, Панония, Нитра, България, Сърбия, Русия) да се еманципират в средновековния слав. свят. Това включва политическото, религиозното и културното им итегриране в оформилата се христ. цивилизация. В политически аспект това емаципиране преминава през създаването на суверенни слав. държави, които обаче са принудени да си съперничат с двете големи по това време средновековни държави - Франкската и Византийската империя. В религиозен аспект постепенно и западнославянските и южнослав. и източнослав. народи премиават от езичество към християство. Изборът е свързан с приемане на христианството или от Папството или от Вселенския константинополски патриарх. В културен аспект владетелите на средновековните слав. държави, осъзнават, че за суверенността на държавите им е наложително христ. вяра трябва да бъде обяснявана на "наш език". В началото на този период слав. азбука е осветена като свещенна от папите. Най-напред през 867-8 от папа Адриан 2 в Рим. След това в специално писмо същия папа Адриан 2(869г.) изрично уведомява слав. князе, че Методий е негов пратеник за всички слав. племена в Морави, Нитра и Паноия и, че има право да обучава, да проповядва и да извършва богослужение на славянски език. През 873г. папа Йоан 8 в писма до немските епископи и до немския крал на ново потвърждава избора на Медоий за архиепископ и учител на Моравия. През 1248г. папа Инокентий 4 официално признава глаголическото богослужение в Далмация, защото той изхожда от разпростраеното тогава убеждение, че глаголическото писмо е дело на св. Йероним. В културно отношеие в диспут с триезичниците славянските равноапостоли Кирил и Методий защитават правото на славяните да славят бога на роден, т.е. славянски език. Това е отразено в техните пространи жития. След смъртта на Методий в писмо на папа Стефан 5 от 885г. се забранява използването на слав. език при богослужението в Моравия. Именно това писмо дава основание на емското духовенство да предприеме гонение с/у Методий и учениците му. През този период спор около наименованието на писмения слав. език всъщност няма. В старите слав. паметници езика на който са писани се нарича "йензъик словяньскъ". Терминът "славяни" е запазен като самонаименование при някои слав. народи и до ден днешен(словаци, словенци), през 9-14 в. той се употребява и при други слав. народи, както е при българския.
б) Късен донационален етап - 14-19в - В анонимния латиски паметник излязъл през 1308г. (Описание на ориенталска Европа) се свидетелства съществуването на духовната общност на православните славяни и функцията на писмения слав. език, който е едновременно и славянски и надетничен. Анонимния автор отбелязв, че всички тези народи са схизматически, изменнически, притежатели на един и същ език. Ако отбележим същевремено, че Рутени(изт. слав. народи), българи, славяните от Рашка, хървати, бохеми(чехи), поляци, пруси говорят един и същ слав. език, то от това ще се види, че слав език е най-големия и най-разпространения език на света. Константин Костанечки в своето съчинение, разяснено изложение за буквите, в 4 глава изказва становището си за произхода на кир.-мет. език, за възникването и достойнствата на първите слав. преводи. Според него създателите на слав. писменост не успяват да предадат при превода тънкостите на гръцкия език с български или сръбски думи, поради това избират най-изкусния и най-красив руски език. Фиксирано е за първи път осъзаването на наличнието на различни слав. народности и отделни слав. езици. Първите слав. преводачи са добавили избраи думи/речи от българския, сръбския, боснския, словенския, чешкия и хърватския език. Като цяло целта а К.К. е да докаже общославянския произход на кир.-мет. език. Според К.К. названията 'български' и 'сръбски' на писмеността и първите слав. преводи са неправилни, според него буквите и книгите трябва да се наричат въобще 'славянски', както те са наричани по времето на Кирил и Методой. В епохата, в която твори К.К. 14-15в южните славяни се нуждаят от обединителна идея и те я откриват в делото на светите солунски братя. Възгледите на К.К. са във връзка със стремежа му чрез книжовна реформа да доближи сръбския литературен език от това време до езика Първообраз. Именно от тук произлиза идеята му за славяско единство в новите условия на Балкаския п-ов. В края на втория етап от донационалния знанията за слав. народи, за слав. език, за броя и характера а отделните слав. аречия все още е неизяснен. В ачалото на 16в. Франц Вилхелм Остел обяснява славянския писмен език като особена смес(гръцки, латиски и немски по малко). Според Остел славянския език въобще е оформен до 3в. сл. хр. и свети Йероним е измислил букви и е направил преводи за този език. Според Остел в началото писмеността и книгите са били общи за всички славяни, а след разделянето на църквата на Източна и Западна най-близките до Гърция славяни възприели гръцката азбука(кирилицата). Остел познава слав. книжниа чрез кирилската босненска славяска книжнина. През 1595г. хърватина Фаустус Вранчич издава 5-езичен речник като в него дава предпочитаие на Далматиското слав. наречие. Под "далмация" Вранчич разбира Хърватско, Босна, Словения, Сърбия и България(далматинско=южнославянско). Вранчич го смята за най-чисто в сравнение с остаалите слав. наречия. Именно този длматиски език според Вранчич св. Йероним използва и прави своя превод,според Врачич на него се базира и труда на Кирил Философ. През 1637г. Франческо Марканич, католически деец в България по това време, съобщава в едно писмо, че "влашкия господин Матея възнамерява да препечата църковните книги по източен обред", с тези книги си служат в Молдова, Русия, България, Рашка, Херцеговина и по-голямата част от Тракия и Македония чак до Света Гора. В това писмо католическия мисионер регистрира оформилата се през 17в. свръх-национална общност, която е обедиена от използваето на общ литургичен език - църковнославяския. За западноевропееца от това време специфичните характеристики на отделните слав. страни, етническата отлика на румънците и молдованците от посочеите слав. страни/провинции остават на заден план, акцентира се в/у религиозно културната общност, която се основава на функционирането на един писмен език като сакрале и културен, т.е. още в 17в. Марканич акцентира в/у международната, наднационална функция на славяския език. Италианския славист Рикардо Пикио обобщавайки развитието на знанията за славяните през 17-18в. отбелязва, че процеса на натрупване на знания за слав. народи и езици е белязан/маркиран от идеята за една свръх-национална славянска духовна общост към частичното практическо противопоставяне на тази идея в духа на реформацията. За реформаторите масовата проповед в местните църкви дава основание на преден пла да се постави достойнството на местните диалекти като Апостолски диалекти. Този подход, според Пикио довежд до разпад на свръх-нац. общност на православните славяни и до утвърждаването на местните езикови практики. През този период(17-18в) не само църковните, но исветските власти се ангажират с етнолигвистични и социолингвистични проучвания. По този начи се поставят осовите на модерните славистични изследвания.
2.Национален етап - 18в.-до днес:
а) Преходен - 18в. - Това е периода, в който знанията за Кирил и Методий и за тяхото дело преминават от агиографското(известията от житията) към историографското познание. В края на 17 в. се появяват онези публикации за Кирил и Методий, които поставят началото на следващото строго научно изследване. Стимул за итереса към делото на К. и М. е т.н. 'Славянско възраждане'. Най-напред то настъпва в Дламация, Полша, Чехия, Словакия, апо късно в Русия, Сърбия и България. Итереса към славянските първоапостоли е пречупен през призмата на самоопределението на всеки един слав. народ. Това привнася и политически аргументи и употребата на идеологически термини. Римския кардинал Цезар Бароний труда си 'Блежки към таблиците а римския мартиролог'{сборник на починалите, най-вече светци.} Там той посочва, че в католическата църква 9 март е определен за празник на К. и М. Той посочва, че в Моравия празник на светите апостоли Кирил и Методий, които са превели в христовата вяра много народи от онези земи. Тези бележки на Цезар Бароний дават основание на папа Урбан 8 през 1630г. официално да утвърди религиозен обред за Кирил и Методий(папата посочва, че този обред винаги е съществувал м/у словаци и....). емеца Хенсен, основавайки се на Козма Пражки от 1120г., на чешката история на папа Пий 2 1526г, на хрониката на чехите от Вецеслав Хадесеус 1541г. прави първите опити Кирило-Методиевите легенди да се използват не като житиен извор,а като исторически. Според Хенсен това ще позволи последователно да се разкрият мисиите на Константи Кирил и Методий. Хенскен привлича като извор и т.н. 'Италианска легенда' за Кириловите духовнически подвизи при хазарите и евентуалната предморавска мисия при българите. Летописа на Дуклянския презвитер поставя началото на далматинската традиция. В летописа Кирил е представен като покръстител на хазари, българи ,Княз Светолик(Светополк) и народа му. Летописа е публикуван от хърватина Мавро Орбини в книгата 'Царството на славяните'. В този период интереса в западно-европейската наука към К.-М. дело се проявява най-напред като описание а историята а славянските църкви. С други думи кирило-методиевистиката по това време става синоним на историята на възникването на славянските църкви. Център а изследванията остава запада, Рим, но скоро учените от там осъзават липсата на слав. паметници.

Предпочитание на различни морфосинтактични варианти от различни бълг. диалекти в една и съща фраза, но това маркира само диалекта на един език,а не на всички. Ваян сочи, че тъй като македонската дтадиция е по-архаична и по това време е била и по силна , то старобълг. ез. е пот влияние на старомакедонската традиция и поради това не се откриват рески противопоставяния м/у двата книжовни езика. С други думи старобългарските текстове са македонски текстове но със старобълг. черти. Трябва да се припомни обаче, че през средновековието 9-10в. македонска държава/народност няма оформени/фиксирани във византийските хроники. Македония е само топоним(както шоплука). Св. Климен е изпратен от Борис, Симеон в областта Котмичевица,а не Македония. В Битолския надпис на Иван Владислав изрично е посочено, че в Битоля се възстановява, се строи за 'българите', а не на македонците. Рикардо Пикио, италиански славист, поставя въпроса за езика в общокулторологичен аспект през средновековието и въпроса за езика се преплита с въпроса за отношения м/у политическа и религиозна власт. Този въпрос се обостря през 9 в. когато при славяните се реализират римски и константинополските мисии. Именно решаването на посочените въпроси от страна на средновековните слав. владетели обособява една нова европейска(славянска) цивилизация в една обширна територия от Велика Мора през България до Русия. При това употребата на местен народен говор изключително за целите на мисионерската проповед е преодоляна и е достигнато до употреба на слав. език като свещен/сакрален език в литургията. Именно в този аспект можем да анализираме желанието на Княз Ростислав за политическа и духовна самостоятелност на Велика Морава. Неговото искане е Византия да изпрати учени мъже, които да разясняват христианската религия на "наш език". Следващия ход на моравската мисия отразява стреемежа на Ростислав славянския език да бъде въведен в богослужението и да бъде създадена самостоятелна Моравска Славянска църква. В пространното житие на Кирил се посочва, че в Рим папа Йоан 8 благославя, освещава слав. книги ; казва се, че е изпята литургия на латински и на славянски. По-късно обаче в писмо до Методи папа Йоан 8 стеснява употребата на слав. език само в онази част от литургията, когато се допуска участие на народа. Едва по късно в Борисова и Симеонова България постигането на църковна независимост е доведено до успех, апоткрепянето на книжовниците при употребата на слав. език позволява бълг. владетели да затвърдят политико-религиозното си самоопределение чрез етно-лингвистично самоосъзнаване. Като развива идеята си за разлика м/у свещените(литературните) и окултурените вулгарни езици Рикардо Пикио се стреми да прокара разлика при употребата на термините 'старославянски' и 'старобългарски'. Това е във връзка с разграничаването на Кирило-Методиевска култура и СЛЕД Кирило-Методиевска култура. За Рикардо Пикио СТБЕ се заражда от процес на девулгаризация. Според него изграждането на нормите в СТБЕ се свежда до граматикализиране на система от норми конкретизиращи определени нормални схеми, определени лит. видове и жанрове. Това състояние се отличавало ярко от традицията на Кирил и Методи, които са въвели в друга културна среда първоначална форма на Апостолски славянски диалект. С други думи за Рикардо Пикио има разлика м/у К-М език и старобългарски език. КМ език за Пикио представлява грамикализирани по различен начин форми на слав. език въобще. И тези форми са използвани в латинската или византийската зона единствено като Апостолски диалект, като 'мисионерски' език. СТБЕ за Пикио е особена форма на граматичен слав. език като свещен език във всички части на литургията. Вижда се, че в концепцията на Пикио не се обръща внимание на произхода на КМ писмен слав. език, на това че преди да пристигна във Велика Морва солунските братя вече са превели богослужебните текстове от византийски на най-познатия им славянски език - Солунското българско наречие. В тезата на Пикио се набляга на историческата функция на старобългарския език, който става модел за по-късните слав. книжовници. Именно срещу подценяването на генетичните характеристики на СТБЕ/КМЕ в концепцията на Пикио се изказват българските старобългаристки Дора Мирчева и Лиляна Грашева. Тези две български медиавистки отбелязват, че не може да се прави никаква разлика м/у СТБЕ език от времето на моравската мисия и от времето на Борисова и Симеонова България. Това е език с една и съща вътрешна езикова структура.
Вътрешно-лингвистични параметри
От гледна точка на лингвистиката именоването на всеки един език трябва да обелязва езиковия строеж на конкретния език, Фонетико-морфологичните параметри на езика, които остават непроменени в историческия развой на даден слав. език., на цялата езикова територия, на която се говори този слав. език. Именно от тази гледна точка най-стария писмен слав. език трябва да се нарича СТБ. Макар да се отчита този аспект някои учени се опитват да стесняват термина СТБ, който термин се разбира само като редакция на старославянски, т.е. това е само езика на писателите от Плисковско-Преславското книжовно средище, например руския учен Сергей Бернщейн подчертава, че м/у книжовността, писмеността от Велика Морава и Бълг. писменост има приемственост. КМ езим обаче от Велика Морава, Бернщейн нарича 'Класически старославянски"; този Класически старославянски, който е без строги фиксирани норми, без строги граматически правила, българските писатели постепенно изменяли до един книжовен език, който по много неща се отличава от класическия старославянски. Този език Бернщейн нарича "Старославянски от източно българска редакция". По-нататък в статията Бернщейн докрай противопоставя КМ и Пл.Пресл. език и казва, чв 10-11в. в България съществуват различни литературни писмени езици. От една страна старославянския, чиято основа е поставена от Климент в Котмичевица и Охрид и от друга страна източно-българска редакция на старославянския, която се създава и развива в двора на Борис и Симеон. Друга славситка, скобската езиковедка - Радмила Угринова в своята статия "Споменици на старомакедонската писменост" казва, че за нея съществуването на старомакедонския, наред със старобългарския писмен език е несъмнен факт. Франтишек Мареш, чешки славист, според него староцърковно славянския език на Кирил и Методи е зикът на Велика Морава. Това е предстепен на чешкоцърковнославянския, с други друми КМ език е западен език, а в България признава само среднобългарско-църковно-славянска редакция без да посочва 'стар' период,език. Полския славист Тадеуш Лер Сплавински смята, че терминът староцърковнославянски подчертава ролята на КМ език за цялото славянство. Сплавински обаче маркира близката генетична връзка на този староцърковнославянски с българския език. Ватрослав Ягич анализирайки езика на първите писмени слав. паметници не прави извод,че това са прояви на два езика. Ягич посочва, че това са по-архаичен и п-нов езиков тип на един и същ славянски език. Това според Ягич са белези, езикови особености на естедтвеното развитие на писмения КМ език. Ото Кронщайнер, австрийски славист, задава следния въпрос - дали само българските учени употребяват термина 'старобългарски'. Според Кронщайнер термина 'старобългарски' може да се възприеме тогава, когато хронологическите, културните, езиково-географските, езиково-политическите, социо-лингвистичните параметри дават безспорно доказателство за употребата на този термин. Кронщайнер припомня,че до късното средновековие в повечето слав. страни народните езици са означавани само като славянски. Историята на един писмен език не трябва да се смесва с историята на даден говорим език. Според него от езиково-географски характер(аспект) са съмнителни термините 'старословенски', 'старочешки', 'старомакедонски'. Терминът 'староцърковнославянски' според Кронщайнер е компромисен термин за д ане се употреби 'български', при това се игнорират историческите факти за разликата в ситуациите в средновековна България и в средновековна Велика Морави и Панония. Нататък Крощайнер припомня, че сред западните славяни в пределите на Римската империя от 6 в. нататък е имало наченки на славянски църковни езици. В България след поселението на българските славяни на Блаканския полуостров също има начени на оформяне на славянски църковен език,т.к. на Блак. п-ов славяните от българската група влизат в контакт с христианизирано население. Доказателство за това Кронщайнер намира в Описменех на Черноризец Храбър, където се казва, че след покръстването славяните писали с латински и гръцки букви; христиански текствое, именно поради това в Храбровото съчинение се посочва термини като БОГ, ЦРКАЙ. Според Кронщайнер единствено тези слав. езици преди Кирил и Методи могат да бъдат определяни като староцърковно славянски. Това са славянски църковни езици намерили своята сфера на употреба в църквите на Злагзбургската мисия в Карантания(Харвадско), в Панония и в България. Езикът на оригиналните КМ преводи без съмнение е съдържал елементи, най-вече термини от тези стари църковни религионални слав. езици. Знаем обаче, че КМ преводи не са достигнали до нас в оригинал, а в преписии то от времеето на Борис и Симеон. Именно в средновековна България славянската еизкова история е мотивирана не толкова религионално, езиково-географски, а езиково-политически. През 893г. в Преслав е свикан събор, на който са взети 3 важни решения: 1)Окончателното скъсване с езичеството; 2)Премества се столицата от Плиска в Преслав и 3)СТБЕ е обявен за официален - не само църковен, но и административен. В Моравия, Панония, Великоморавия говримия слав. език не гостига такова достойнство. По отношение на термина 'българи' в приписката на Черноризец Тудур-досков,907г. и е към превода на четирите слова против Арианите, превод осъществен от К.Преславски, та в приписката с еказва следното: "Благоверния наш княз българси, на име Борис, чието христианско име бе Михаил". В житието на Климент Охридски също е употребено производното 'български'. В Иван-Владиславовия надпис, самия Иван Владислав се самоопределя като самодържец Български, сам той посочва,че е българин по род, с други думи етнонима 'българи' е оформен още през 9-11в. и под този етноним не не се разбира само прабългарския етнос, а се посочва, назовава се цялата народност, цялата общност. Като цяло термините старославянски и староцърковнославянски противоречат на терминологичната лингвистична практика. Според тази практика с един термин се означават всички форми на даден език и се посочва етническата му ринадлежност.
Народностната основа:
Константин Калайдович, руски историк и славист, в своя труд за Йоан Екзарх Блгарси за родина на КМ език обявява Моравия. Според Калайдович през 9в. не е имало важни различия м/у езиците на моравци, българи, сърби и руси. Чрез превода на свещеното писание този общ език получава достойнството и на книжовен език. Калайдович обаче пренебрегва важните езикови различия м/у северозападните и югоизточните слав. езици, които са обособени още преди 9в., например още през 8в. в западнославянските езици настъпва дезанализация на носовките. Още в 8в. в западнослав. езици настъпва стесняване на ятовата гласна до Е, този процес се осъществява и в източно-слав. езици(руски,беларуски,украински).
Панонската хипотеза:
Засяга въпросите за произхода и етническата принадлежност на първия писмен славянски език. Възниква въпреки изследванията на Добвоски и Востоков. Тя се задържа в славистиката благодарение на авторитета на словенците Бартоломей Копитар и Франц Миклошич. Основава се на общата дунавска теория за произхода и прародината на славяните. Според дунавската теория люлката на славяните са земите по средния Дунав. До голяма степен Панонската хипотеза е отговор на други две теории за произхода на славяните. Има за цел да докаже индо-европейския произход на слав. народи и езици. Първата е т.н. Азиатска теория, която през 19в. е защитавана най-вече от немски учени, свързват произхода на славяните с хуните и най-общо славяните са 'степни азиатски номадски племена'. Втората теория е Келто-Славянската теория, развита от френски антрополози в средата на 19в. Според Рпциус келтите и славяните принадлежат към късоглавата раса, която обитавала източна Европа и предна Азия. Връзката м/у келтите и славяните е прекъсната от дългоглавата германска раса. Чешкия учен Любош Мидерле опровергава тази келто-славянска теория, като привежда археологически и етнографски материал, доказващ локализирането на слав. култура в средна Европа, в Дунавското поречие и същевременно посочва отликите на слав. от другите европейски култури. Според П.х. КМ език е езика на панонските славяни от княжеството на Коцел. поред Копитар и Миклошич, Методи именно в княжеството на Коцел поставя същинските основи на славянското богослужение, при това Методи си слуши със словенски език при превеждането на богослужебните книги. За първи път Бартоломей Копитар излага своята теория в рецензията си на книгата на Й.Добровски 'Наука за славянския език'. Там Копитар пише следното: "Изглежда от трите днешни южни славянски езика: български, сръбски и словенски, исторически и езиково пряк потомък на църковнославянския език от 9в. е словенският език." Според Копитар Методи цял един човешки живот е архиепископ Панонски. Това мнение на Копитар обаче не се покрива с известното от пространните жития на двамата братя. Знаем от пространното житие на Методи, че той е Панония от втората половина 869, до пролетта на 870г. Копитар отхвърля тезата на Добровски за старосръбски характер на КМ език. Историческите доказателства на Копитар обаче са пречупени през призмата на геополитическата интерпретация на карантизма. По принцип Копитар дели южните славяни на две групи: славяно сръбска, нарича я и илирийска. В тази група Копитар включва южна Унгария, България, Славония Сърбия, Босна, Далмация, Хървадското приморие и Истрия. Във втората група словенска : Хървадско, Западна Унгария, Каринтия, Долна Щирия и Крана. Когато се запознава с народните песни и приказки на новобългарски език публикувани от Вук Караджич в неговия Додатък от 1822г., Копитар отбелязва, че езикът на Кирил е бил древния език или на словенците или на българите. Копитар признава фонетичната близост на българския език до КМ език по наличието на групите 'шт' и 'жд', според Копитар обаче решаващ довод си остава лексиката.
Езикови доказателства на Копитаровата Панонската теория:
1.Наличието на германизми (латинско-немски по произход лексеми) - преди всичко термини свързани с църквата, християнството: ОЛТАР, ЦЪРКВА, КРЪСТЯ СЕ, МоНИХ, ПОП, РИМ, ПЯНЕНЗЬ. Според Копитар тези германизми са могли да проникнат в лексикалния фонт на КМ език само в Панония, т.е. от слав. народ, който е бил в пряк контакт с немските племена и с латинския свят. Посочените германизми обаче са могли да проникнат в славянски народ, бил досег с балкано-романския от една страна и готския от друга страна. В книгата си Глаголическия клотсов сборник Копитар отново излага панонската си теория, тук отново германизмите са основен аргомен, но Копитар прибавя още лексеми за да докаже теорията си: СРЯДА, според Копитар това е калка от старовисоконемнски; ЦЯСАР(цар,kaiser); ПАПЕЖ(папа); КОМЪКАНИйЕ; Чрез НОШТА, РОЖДЕНЪ обяснява южнославянското влияние в Панония. Според него българските и панонските славяни първоначално са били единна група, т.е. езика на бълг. славяни не се е различавал о тпанонско-словенския. До своята смърт (1844г.) Копират отстоява панонската си теория, дори след като Ал. Востоков в своето изследване на Остромировото евангелие доказва назалния характер на голямата и малката носовка. Копитар не смята за доказано носовото произношение на тези две букви. В модифициран вид панонската хипотеза защитава по-късно словенеца Франц Миклошич, ученик на Копитар. Както своя учител и Миклошич осъзнава КМ език , като език на панонските славяни от средата на 9в., нарича го старословенски. Франц Миклошич разширява локализацията на КМ език, не само в княжестовото на Коцел, но и във Велика Моравия(чехия). Старословенския/Панонско-словенския език според Миклошич се характеризира със следните езикови особености: 1)правилна етимологична употреба на носовите гласни; 2)наличие на групи ШТ и ЖД. Доказателства за наличието на шт/жд Миклошич търси в славянските заемки в унгарския. pest > ПЕСТь,roszda > РЪЖДА. Миклошич обаче не отчита историческия факт, че преди да се заселят в земите на средния Дунав, маджарските племена са били в пряк досег с българските славянски племена. Според Миклошич старословенски и български са диалекти на един общ слов. език, този общ език са говорили славяните на левия бряг на долния Дунав през 9в.
История на словенския:
4 редакции - българска, хърватска, словенска и руска. Глаголическия глотцов сборник представя чист старословенски език. Към него прибавя и Зографското и Асеманието ев. Миклошич потчертава значението на бълг. ез. за изучаването на стария писмен старословенски език, определя обаче старите български паметници като историческо продължение на старословенския. В това историческо развитие на старословенския стари, архаични морфолофологични форми с аизместени от по-нови(български типични, явно..). Според него 'старословенски' е простият аорист, а ОХ-аориста е новоизменената вече форма, българската. Образуване на основно наклонение с БИМь(сл.)-> БЪIXЪ(бъл.). МДП1 ,4спр, -И ьш/ь... въш/въ.
Павел Йозеф Шафарик.
Първоначално той защитава панонската хипотеза особено след като се откриват пространните жития на Кирил и Методи, т.н. Пражки листи и в тези книжовни паметници той открива наличие на моравизми . Шафарик допуска, че първоначалния превод на глаголическите богослужебни книги е започнал в Константинопол, но е завършен в Моравия и Панония с местни западнославянски помощници. Лексеми,особености, които отнася Шаферик към панонизмите,словинизмите и моравизмите :
най-вече литургични термини, които са могли да преминат в езика на първите слав. преводи от езика моравските славяни. тези термини са КРИЖь(кръст);
специфични думи, панонизми, специфични само за чишки, словенски и хърватското приморие - ЦЯСТА(площад), ЧРЯВИIE, ЛОКЪВА, ОТОКЪ(остров);
Фонетика:
Според Миклошич фонетични особености, отразяващи старославянския:
1.Правилната употреба на буквите за носовите гласни
2.Наличие на групите ШТ и ЖД - Ареала на славянския диалект/език, който познава тези групи е по-широк, включва както българските, така и словенските диалекти(панонските). Славянските думи заети в унгарския език са с групи шт и жд са проникнали в унгарския под влияние на панонския. Миклошич обаче не отича, че това са стари славянски топоними(pest-> ПЕШТь)и, че най-напред маджарските племена влизат в досег с българските славянски племена, когато в края на 8 и н. на 9в. се преместват от Азия към среда Европа.
3.Промените на силния голям Ъ и силния малък ь, съответно в О и Е {сонъ < сънь; день < дьнь; страшьнъ}
Има специален О-диалект, според членната морфема(сън'о, кон'о)
Според Миклошич старословенски(панонски), новославенски и българския език са диалекти на един общ словенски език, който е говорен през 6в. от славяните на левия бряг на долния Дунав.
Павел Йозеф Шафарик
Първоначално смята, че българския език е пряк наследник на К.М-я език. Славянските думи в унгарския език определя като старобългаризми. Германизмите определя като готски заемки от времето, когато готите са били в досег със славяните от Мизия и Дакия. В последствие обаче, когато в науката се откриват пространните жития на Кирил и Методий, Пражките глаголически листове и в тези паметници се откриват моравски езикови особености, най-вече на лексикално и фонетично равнище, Шафарик променя становището си и започва да потдържа Панонската хипотеза на Копитар и Миклошич. Шафарик допуска, че първоначалния превод на глаголическите богослужени книги е започнал в Константинопол, но е завършен във Велика Моравия и Панония с помощта на местни обучени помощници. В езика на славянския псалтир, на Славянското евангелие и Славянския Апостол, Шафарик открива езикови особености, характерни за словенския, хърватския и за моравската група славянски езици. Към тези панонизми, моравизмии словенизми, отнася:
1)латинско-немски заемки(крижъ,папежь,олътарь): прави впечатление, че всикчи тези заемки са най-вече литургични термини. Те са могли да преминат в първия писмен славянски език от немскияили чрез немския от латинския, но са били могли да преминат и в езика на балканските славяни от езика на балканските романи (1-10в./5-6в)
2)Специфични панонизми, характерни за словенския, чешкия, характерни за хърватското приморие - цяста(площад), днес - път; отокъ(остров); валованиIЕ(лечение); ближикъ(роднина); година(час).
В областта на фонетиката посочва следните особености:
Според него герв['г] (мег'у - мегю-ИБ; грозг'е - грозде-ЗБ). Наличието на групите ДЛ и ТЛ(модлитьба). Особено е важно да споменем, че след диалектоложките проучвания на Облак в Солунско и на Григорович в Македония, където се откриват остатъци от носово произношение в българските говори, вокализация на Ъ в О, наличие на меко 'г, се преодоляват становищата за фонетичните особености на старословенския, като характерни само за панонците.
Морфологична особеност според Шафарик - свързана с наличето на представката ВЪI, вместо ИЗ (ВЪIХОДИТИ, вместо ИЗХОДИТИ); Образуване на условна наклонение с БИМь, БИ, вместо с БЪIХЪ, БЪI, според него БИ и BЪI е характерно за преславските паметници, а по-дългите версии за по-архаични и характерни за К и М.
Вартослав Агич
Още през 60-те г. на 16в. той пише редица статии срещу ПАнонската хипотеза. Според Ягич Панонската хипотеза не се основава на достаъчно коректни, достоверни езикови, исторически и етнографси данни. В увода към изданието на Асеманиевото евангелие Ягич доказва становището си, че първия славянски евангелски превод е направен на жив български народен говор от средата на 9в. Ягич локализира родината на КМ език в района между Цариград и Солун и южно от Кърджали. Във връзка с решаването на въпроса за родината на КМ-език Ягич изпраща своя ученик Ватрослав Облак на теренни диалектоложки проучвания в Солунско. Трябва да се каже, че Ягич е имал предварителни данни за тези архаични диалекти в Солунско. По този начин Ягич посочва пътя, по който може да се преодолее Панонската хипотеза чрез теренна диалектоложка работа, проучвания. Именно този път на Ягич по-късно следват българските учени Беньо Цонев, Йордан Иванов, Стоян Кабасанов, Тодор Бояджиев и ред други.
Ватрослав Облак
Проучва говорите на селата Сухо, Ново Село, Градобор, Бугариево, Видоровче(източно и западно от Солун), Дебър, Галичник, Клене, Обоки(южна Албания). Открива особености: Сричкотворно М,Н(zmp - ЗонБЪ; rnka - РонКА). Разложен назализъм - zamp, grenda < ГРенДА. Във всички изследвани села Облак открива специфичните само за бълг.ез. ШТ и ЖД; широк гласеш на ятовата гласна.||във всички бълг. диалекти:|| Аналитично/Описателно бъдеще време, оразувано с частица остатък от форма на глагола хатяти . Наличие двойнота/тройната членна морфема (градот, градос, градоч). Изразяване на притежания чрез стари дателни форми, т.н. Дателен за притежание залог(НА ГЛАВон IEMOУ, СОЛь ЗЕМИ).
По отношение на лексиката:
В българския език има най-много особености проникнали от говоримия гръцки и от т.н. Балкански-романски(латински), ане от книжовните гръцки и латински. -> sabbaton - СонБОТА - събота; krebato - креват. 92% от 10000-те хиляди думи в българското издание на старобългарския речник са български.

Старобългарски азбуки.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Наименования и народностна основа на най- стария писмен славянски език 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.