МЪДРОСТ, ПРОЗРЕНИЕ И ВЯРА В ДУХОВНИЯ СВЯТ НА ЙОВКОВИЯ ЧОВЕК


Категория на документа: Литература


МЪДРОСТ, ПРОЗРЕНИЕ И ВЯРА В ДУХОВНИЯ СВЯТ НА ЙОВКОВИЯ ЧОВЕК
Създадено предимно дрез 20-те и 30-те години на ХХ-то столетие, творчеството на Йовков отразява не толкова обективната реалност, колкото изконния човешки порив кьм добро, красота и хармония. В тази творческа специфика бихме могли да открием и своеобразното бягство на писателя от света, който не задвдолява нравствените търсения на човека, лишава го от доб-росьрдечие и надежда. Творецьт извежда хуманната идея за духовното родство между хората, утвърждава мъдростта и вярата като основни характеристики на личността.
Прозрението, до което достигат Йовковите герои, е че добротата, добротворството, толерантността към различността са единствената цел, единственото оправдание и единственият смисъл на всяко човешко усилие. Благостта и добронамереността осмислят човешкото съществуване. Писателят е убеден, че най-висшата ценност на човечеството е човекът. И не само, и не толкова уникалната, неповторима личност, а и обикновеният, единичният човек има своя стойност. Защото всеки друг, всеки различен притежава нещо, което останалите нямат. В уважението към ценността на другия мъдрите Йовкови човеци виждат единствения начин за себеуважение („Земляци", „Мечтател", цикълът”Ако можеха да говорят" и др.). Всички те са прозрели необходимостта от общуване със себеподобните, с животните, с цветята, с природата изобщо, защото са подвластнй на нейните закони, които превръщат хаоса в хармония. Затова и Йовковите герои са изпълнени с добронамерена съпричастност, дори с пантеистична отвореност към заобикалящия ги свят. Те са мъдреци с усет за вечността на живота, прозрели са и неговата мигновеност, и непрестанния му кръговрат, те са частица от самия живот. В центъра на авторовата художествена вселена стои човекът с фундаменталните си битийни и екзистенциални проблеми човешкото битие, разпънато между хармонията на Космоса и деструктивната природа на ирационалното, която съдържа в себеси.
Едновременно традиционен и модерен разказвач, насдедник и на Вазовата епическа традиция, и на Пенчо-Славейковия модернизъм, тясно свързан с представата за литературата като субективен израз на вътрешните рефлексии на личността, Йовков създава произведения, отличаващи се с фабулна статичноет и дистанцирана авторова позиция. Той достига до авторова анонимност, която може да бъде качество и на епическата структура. Авторът се домогва до своя “истински" разказ, в който „всичко да става,а аз да отсьствам напълно”. Очевидно в творчеството му обектноепическото и модерно субективирано повествувание парадоксално се допират, изравняват се. Йовковият художествен свят уравновесен, статачен, хармонично окръглен. Той отразява повторяемостта в живота - „Според разбиранията на писателя животьт е повторение на случки, преживявания, чувства, мисли, които се повтарят всяка минута, всеки час, всеки ден" (Симеон Султанов). Затова и повечето от творбите му са с циклична организацця и разкриват авторовата пристрастеност към универсална проблематика, заимствана от Толстрй и Достоевски но и плод на собствените му нравствени естетически нагласи.
Според СветлозарИгов Елин Пелин и Йовков се отличават не само по структурата на своите творби, но и. по начина, по който ги свързват в по-големи ететически пространства. Ако Елин-Пелиновите разкази съществуват сами за себе си то Йовковите изграждат „по- единно конципирано епическо пространство. Отделните разкази са в основата на циклите книга, а между различните цикли сьществува семантична връзка, осъщественана чрез символните топоси Балкан, Хан и Чифлик. Те заедно с равнината и безкрайния добруджански път, са местата, където Йовковите герои не просто се срещат и разминават. Антимовският хан е и мясето на действие, и средище, в което се кръстосват всички пътища, и средоточие в което се разиграват драми и разрешават конфликти" (Ив. Саранев) в което се сблъскват човешки съдби. Taм хората отдъхват и се зареждат с енергия, тьрсят и спомена, и забравата, мечтаят и изпадат в отчаяние Там достагат до мъдрото философско прозрение за преходносттана времето, за същностга на живота - „стълба и колело" Там най-добре се усеща и кръгово затвореното статично пространство на Йовковияхудожествен свят.
Ханът (като релация) е здраво свързан с образа на пътя. Той е на място „където се пресичат много пътища", което само по себе си определя граничната му пространствена и смислова позиция. Но той е и встрани от пътя, защото Матаке от Преселци („Баща и син") се отклонява отнего (от пътя) и попада на хана. С атмосферата си, проникната от веселието, предлагаща един своеобразен изход, бягство от пътя в дълбоките „пазви" на забравата, ханът се превръща в притегателно място, чийто магнетизъм е подвластен на някаква ирационалност. В това се крие и причината за неговото разрушение което е своеобразно възмездие за греховната му природност. За героите, свързани с него обаче, той е центьр, който властно ги привлича в своето гравитационно поле. Такъв е за дядо Моско („Една торба барут") -герой беглец, който страни от пътя в проникнатата с илюзия за празник на живота атмосфера на хана, за Папазов („Частният учител"), за Калмука и др. Неговата привлекателност е въплътена и в образите на съдържателките му - Сарандовиците.
Йовковите топоси са материални точки в пространството, в които действат гравитационните закони на човешкия космос, бушуват сили на привличане и отблъскване В тази художествена вселена е проектирано авторовото виждане на извечни философски проблеми - за живота и смъртта, за доброто и злото, за нравственото и безнравственото, за вярата и безверието, за греха и изкуплението, за престъплението и наказанието, за щастието и нещастието, за хармонията и хаоса. Чрез този художествен микрокосмос се издига в култ единението на хубавото и доброто като основен нравствено-естетически принцип в живота и изкуството.
В своите разкази, отличаващи се с етическа и естетическа универсалност, авторът поставя библейския проблем за страданието и състраданието. Той идейно проблематизира мотива за извечната липса, за изгубената хармония в човешкия свят. В това се оглежда до голяма степен проблемът за екзистенциално-изначалното страдание, чрез който се трактова в известен смисъл и митът за Изгубения рай. Страданието в творбите на белетриста е екзистенциално предопределено, то стои в основата на битието. Конкретен израз това схващане намира в разказа „По жицата" -' в тайнствената болест на Нонка - „Там, кай, дето беше зъмяТа, ме боли". Като митологичен образ змията пряко се свързва с мита за грехопадението, тя е изкусителката. Предизвиканата от нея болест е символичен знак на онази човешка недостатъчност, липса на цялостност, получени вследствие „изгонването от рая". Болестта се превръща в специфично човешко състояние, самото й наличие е своеобразна провокация за акта на търсенето, който насочва човешката активност към стремеж за възвръщане на хармоничната, цялостна, райска природност. Болката на Нонка от този разказ е и болка на Спас от „Белите рози", който страда от „чудновата болест". В това произведение се наблюдава дори пряко обвързване на болестта с мотива за търсенето, който отпраща към една друга релация - тази на пътя.
По пътя на страданието, „по теля" тръгват Гунчо с каручката, селянинът с болното конче („Другоселец"), дядо Моско („Една торба барут"), Люцкан („Последна радост") и много други авторови персонажи. Страданието обаче не винаги може да се понесе и така се появява проблемът за бягството, който също е централен в Йовковата проза и който намира пряк израз в идеята за илюзията. Поради инстинктивния страх от болката, която носи пътят, Боян Боянов („Мечтател") търси пространството извън неговата обусловеност, бяга от него в илюзията. Това може да се разглежда и като своеобразен начин да „запълни" онази йзначална празнота в живота си, да се излекува от битийно предопределената си болест. Той се затваря в илюзорния си свят, постигайки чрез отричане на собствената си „съзнателна будност" химерния образ на рая.
По интересен начин проблемът за пътя е поставен и в „Последна радост". В малкия градец животът на главния герой -Люцкан, е специфично битийно съществуване в райската цялостност и пълнота. Войната разрушава неговия свят, „извежда го" на пътя на страданието. В този контекст интрес представлява прощесът на все по-осезателно обезплътяване на героя - той се стопява, сякаш изчезва в заобикалящата го среда, в която все повече се опорочава красивото.
Онова, което в повечето случаи импулсира Йовковите герои и провокира тяхната чувствтртелност, е повикът на сърцето. Чувствата - спонтанни, неподправени, силни, искрени, понякога и изпепеляващи, са мотивация за поведението им („По жицата", „Серафим", „Другоселец", „Албена", „Божура", „През чумавото", „Шибил" и т.н.).
Серафим от едноименния разказ въплъщава извечната човешка потребност за добротворство. Вяра в доброто, надежда за добро ,и любов кьм доброто - тева е пътят, по който героят постига хармонията на собственото си съществуване и духовната си извисеност. Той е от блажените щастливите осенените „свише", които са прозрели тайната как светьт да стане по-съвършен.
Интересни и същностно обвързани са образите на Серафим („Серафим") и Вълкадин („Вълкадин говори с бога"). И двамата герои напускат границите на къщата, на дома. Вълкадин говори с бога под едно дърво, далече от огражденията на собствеиия си имот, Серафим отказва да спи в кръчмата и ляга на мегдана. Мащабността на обитаваните от геройте пространства е извън ограничеността на човешкото битие, на човека, свил се в дома си, оградил живота си със стени.
Именно в това безпределно, отворено пространство се осъществява врьзката с Бога, „чува" се гласът на самата космичност. Затова можем да кажем, че в известен смисъл героите са извън времето и пространството, Серафим посредством благата си, ангелоподобна душа и Вълкадин, чрез съзнанието си, неприемащо абсурдността на света, са устремени кЬм нещо, което не се побира в традиционните човешкн представи. Те двамата преодоляват ограничеността, затвореността на човешкото и го отварят към космичното.
Развитието израстването на Йовковите персонажй е разкрито на две равнища. Първото - традиционно-библейското, се изразява в отношенията грях-изкупление-възмездие, вина-катарзис; второто води до типичното за модернизма себевглеждане себепознание, самоусъвършенстване. Героите му преминават през пречистващата клада на страданието^ през себевъзмогването. Чрез страданието Индже стига до духовното очистване, до себепознанието, до намираието на истински стойности, в които да вярва. Нраветвените му терзания са продължителни и страшни, но той стоически извървява пътя към трагичното просветление а страдаиието го подтиква да направи онова дълго духовно пътуване, което ще преобрази него, който „никога не делеше доброто от злото, никога не беше се запитвал кое е грях и кое не". От ръката на собствния си син умира грешникьт, но остава човекът.
На живия Индже обаче прошката е отказана. Емблематичен в това отношение е образът на кръста, въплъщаващ идеята за невъзможното опрощение. Още в началото на разказа Йовков насочва вшманието към него - когато Индже се „замисля", когато започва неговатадуховна промяна, погледът му попада върху една черква , която „извиваше кубето си и кръстът й светеше като запален". Като знак кръстьт бележи различни символни пластове в текста - той е и част от екстериора, върху която пада акцентьт при описанието, и едновременно е вътрешно, същностно обвързан с героя в преломния момент, който той изживява.
Като символ кръстът се появява и в края на разказа. Когато шествието начело с попа, поел с разтреперани ръце кръста и иконата, тръгва да посрещне народаия закрилник, Гьрбавото, въплъщение на уродливостта на сторения в миналото грях, пресича рътя му и прави опрощението (символизирано от кръста и иконата) неосъществимо. Някога Индже е посегнал на изконната сакралия - рода, затова трябва да бъде възмезден, като самият акт на възмездието е провокиран от протизюпоставяната, от страна на автора, „воля за хармония", за възстаиовяване на деструктирания космически порядък Между греха и възмездието обаче се появява изкуплението, което само по себе си се състои в съзнанието на герюя за собствената му греховност. Промяната, преломът у персонажа се дължат иа активиращата се у него действеност, насочена към търсене на хармонията. Авторьт жертва тялото, за да спаси душата му, защото вярва, че тя - пречистена и преродена, има право на безсмъртие.
С всеки преодолян етап от духовното си израстване героите на Йовков променят и своята сетивност, защото, колкото по-деликатен и интуитивен е човек, Толкова по-развит е и естетическият му усет за божествената хубост около него, толкова по-големи са възможноетиТе му да възприема и оценява прекрасното. Дали в землянката, в очакване на военната битка („Земляци4), дали на пейката, в меката светлина на залеза („Песента на колелетата") или на път към една моминска порта („Шибил") чове-кът в разказите на Йовков винаги търси хармонията. Тя е и мотивация на житейския му избор, и сакралност, за чйето поругаване той е наказван. Често в критиката „се говори" за пасателя (Йовков) като за моралйст, като се има предвид цялостно застъпената му му идея за греха и възмездието. Но тук има и нещо по-дълбоко и фундаментално, което е свързано с идеята за хармонията. Осезателен е този проблем в цикъла „Старопланински легенди", в който персонажите се движат „по ръба" на собственото си съществуване, поддавайки се на онзи дълбоко скрит и така присъщ на човешката природа рационализъм. Това от своя страна определя една ницшеанска, модерна представа за света и за човека като властник в него. Героите разкъсват херметизма и съвършената съчлененост, под-реденост на космическото цяло. Младият Индже („Индже") се характеризира с ирационална виталност, у него липсва съзнание за етичния критерий, той няма никаква връзка с рода и образът му се разгръща отвъд пределите на човешки обусловената битийност. Срещайки Пауна обаче, Индже извървява пътя към специфично човешкото, слиза от извисения си свръх-човешки пиедестал, обвързва се с рода. Тук се откроява един интересен и специфичен за Йовковото творчество мотив, носещ заряд на своеобразна символност - мотивът за слизането (виждайки Пауна, Индже слиза от височината, на която се е покачил, за да му ушие шивачът дрехи). Той доминира и в разказа „Шибил", бележейки именно момента на възвръщане на „страшния хайдутин" към човешкото. Веднъж прекрачили границата, персонажите не могат да се върнат назад, те остават в рамките на обусловената битийност и се подчиняват на действа-щия в нея морален закон (етичен критерий).
Индже умира, постигайки духовно равновесие, но без да по-лучи опрощение. Така и Шибил никога няма да достигне Радината порта, Женда - да премине отвъд моста, а Божура - да достигне образа на Василчо в Куков вир. И тук личи най-силно морализаторският тон на автора. Неговите грешници приличат на Индже по това, че търсят изход от собствената си човешка ограниченост, опитват се да разрушат хармонията и у всеки от тях има нещо ирационално, необяснимо, някаква страст, на която са покорни.
Йовковото творчество е пропито от стремежа на автора да дарява хората с вяра - вяра в самите тях и в другите, и с надежда за бъдещето.
Надеждата е единственият изход от страданието, от мъчителното търсене. Тя е въплътена в образа на бялата лястовица („По жицата**). Тя е дълбокият мотиватор на Серафим от едноименния разказ, на Вълкадин, търсещ дйалога с божествения абсолют („Вълкадин говори с бога"), на Гунчо („По жицата"), тя е в сърцето на всички Йовкови герои и на самия автор - надеждата за постижимост на хармония и цялостност. Така са внушение и етичният му идеализъм, и нравственият му максимализъм, убедеността му, че битието е подвластно на дълбоко нравствени сили, които са скрити вътре у човека. Те се разгръщат, творят общата хармония и остават като урок към тези, които не са ги познали, за да извървят и те мъчително-сладостния път към собственото си себепознание и усъвършенстване.
Моканина („По жицата"), Сали Яшар („Песента на колелетата"), Индже („Индже"), Токмакчията („Съд") и др. най-напред осъзнават вътрешната си цялост, вътрешното си единение и чрез него влизат в синхрон с вечното. В почти всеки от разказите на писателя се разкрива цялостният образ на един човешки живот, разгърнат във времето и показан с най-съдържателните си страни.
Основният въпрос, на който героите му търсят отговор, е „Как да се живее?". Люцкан („Последна радост") решава този проблем инстинктивно, под натиска на външни обстоятелства, воден от неосъзнатото. Душата му е „свърталище" на божествената любов, която нищо не е в състояние да помрачи. Надарен „свише" със способността да обича, да се любува на красивото, той до последния си миг не губи тази си чудна дарба, остава верен на своя свят.
Но хармонията освен сакралия, чието поругаване носи смърт, е и мотиватор на жизнения избор на героите. Почти емблематичен в това отношение за творчеството на Йовков е разказът „Песента на колелетата", в който се разгръща идеята за „начина" на постигане на хармонията. Релациите на дома и пътя в творбата са пряко свързани с конкретния проблем. Архитипните им корени се крият в детерминираността им, символизираща мъжкото и женско природно начало. От друга страна обаче те олицетворяват вътрешно-личностната обособеност и индивидуализираност, духовното пространство на личността (дома) и външно изявената й активност (пътя). Синхронизирането им е акт на пълно, цялостно съчленяване на елементите в тоталната хармоничност на битието. Символична, знакова е позицията на героя в пространството в момента на духовното му „лутане" - на пейката. Сама по себе си това е гранична позиция, която знаково пресъздава търсенето на своеобразен мост между началата (ре-алиите на дома и пътя).
У Сали Яшар природните инстинкти, интуицията, нравствените подтащи, тревогите и търсенията на мисълта са в хармонична цялост. Мъдрият Йовков герой долавя пулса на протичащото време, копнее да се впише в него със своя диря И той отново намира себе си, преоткрива себе ,възстановява разко-лебаното си за миг вътрешно единство. Чрез прозрението за „себапа" майсторът на каруцй възвръща вярата си в житейските ценности, съставляващи опората на неговия свят.
„He, с много неща може да надари бог някого, но няма по-голям дар от хубостта",... „но все пак има нещо, което е хубаво, което стои над всичко друго - любовта между хората" - чрез тези мисли-сентенции на ковача творец Йовков утвърждава човешкия живот^ изпълнен с мъдро проникновение и вяра в прекрасното и доброто. Семантично това се внушава и от конотативното поле на заглавието „Песента на колелетата" - вървейки и пеейки по белия свят, каруците възхваляват божията дарба на Сали Яшар и безкористния му дар за хората. Героят принадлежи на Йовковия художествен космос и с прозрението, че не материалното остойностява човешкия живот, с вярата, че този живот може да продължи и след смъртта чрез действеното добро, което личността е оставила след себе си.
Според Искра Панова Елин-Пелиновите герои „творят себе си, а Йовковите - намират себе си".
В това трудно пътуване към човешката си същност, много често Йовковите персонажи се превръщат в авторови резоньори. Себевглеждайки се и себеанализирайки се, те успяват и да се самоуеъвършенстват, да достигнат до различни измерения на доброто Дафин („Скитник"), Илия Дочкин („Друг свят"), Ройдю („Ройдю"), дядо Власю („Албена"), дядо Щерю („Сенебирските братя"), Иван Белин („Грехът на Иван Белин") и др., от мъката на своето и чуждото битие са прозрели, че животът е низ от страдания, когато хората позволяват на злото и безверието да ги обсебят. Йовковият човек - размишляващ, съзерцаващ, често зависим от отвъдни на знанието и волята му сили^ от участта си на смъртно същество, възприема милосърдието и като начин на съществуване, и като висш принцип на човездката общност. В разказа „По жицата" и двамата герои са „на път". Гунчо и неговото семейство, вървейки „по теля", доказват измеренията на бащината и майчина обич, човешката си жертвоготовност - „На мене да остане, не вярвам, ама жени нали са, пък болна е, чедо е../” Обезверен баща, покрусена майка и изпълнено с жажда заживот момиче усвояват по пътя на страданието нравствените уроци, които ще ги пречистят духовно.
Своя път към моралното извисяване, към просветлението извършва и непътуващият в пространството Петър Моканина. Добрият човек дава на пътниците страдалци и спасителна вяра, и надежда, дарява ги със спонтанно избликналите от сърцето му милост и любов - „Ще я видиш, аз ти казвам, че ще я видиш... и ще оздравееш чедо, не бой се..”
Чрез страданието и съпричастието към -чуждата болка овчарят се извисява духовно и също „получава" и „научава" своя нравствен урок - „Боже, колко мъка има по тоя свят, боже!"
Християнският принцип за добротворството, вярата^ че то ще бъде възмездено, мотивират нравственото поведение у героите му. Ключови думи в творчеството му са „чу", „видя", „гледа", „позна", „разбра", „мисли". Те насочват и към човещката сетивност, и към човешката духовност, към способността с деликатен поглед да проникнеш в същността на другия, да се опиташ да го разбереш. Хуманистът Йовков утвърждава разбирането, което сродява, сдобрява хората, общуването, което ги сближава. Според него всяка другост обогатява разноликия човешки и природен свят и затова той й признава правото на съществуване. Достатьчно е проявите на героите му да са в полето на хуманността, подбудите им да са етичнй и благородни.
Йовковите персонажи обитават свое пространство населяват свои духовни територии, които са далече от житейската проза. Своя неповторимост притежават Люцкан и Сали Яшар, Индже и Шибил, Божура, Тиха и Албена, учителят Палазов и пощенският началник Боянов, Серафим и Дафин. Жълтото куче, Айя, Комура, бялата алата, черният жребец („Ако можеха да говорят") също са различни. Те както и героите му човеци, са родени, за да бъдат свободни и предпочитат да умрат непримиреии - без да познаят успокоението и покорството, без да приемат безстрастно и безропотно съдбата си и насилствените ограничения.
Поетьт у Йовков се възторгва от дивата жизненост на Айя („По-малката сестра*'), от неистовото й волнолюбие, от нетърпимоста й към затворените пространства (харман, обор), от великолепния скок с койта „като вятър" се устремява към свободата.
Но стюред автора моралист копнежът да си друг, да си различен, също има праг и предел. Нежеланието да бъдеш като останалите, поривът по вътрешна разкрепостеност, по друг свят не може да бъде безграничен. Затова той строго съди своите герои бунтари (хора и животни), които трябва в повечето случаи със смърт да изкупят дързостта си да бъдат верни единствено на себе си. Човекът, пренебрегнал нормите на социума, заб-равил за смирението, подчиняващ се единствено на своите вът-решни закони, трябва да изтърпи и наказанието. Женда („Постолови воденици"), Албена („Албена"), Сарандовиците, („Вечери в Антимовския хан") пробуждат неподозирани страсти у мъжете, които губят ума и волята си, заслепени от фаталното привличане. Те трябва да платят за своята вина - погазили са сакралната същност на семейството, което в творчеството на Йовков е изконно ценно.
Интересна е интерпретацията на греха в разказа „Албена". Тук красотата изкупва греха, защото тя обитава други пространства - наднравствени и надвременни - „Грешна беше тая жена, но беше хубава" („Албена"). И хората не съзират у нея само властта на плътското (за разлика от масата във „Фрина" на Пенчо Славейков, която вижда у хетерата предимно това). Напротив -близостта на Албена, която е сякаш въплътен ейдос на красотата, ги покорява, „вади" ги от ежедневно-повърхностното им битийно състояние. Затова са и готови да я оправдаят - защото чрез нея се докосват до мистерията и даже ирационализма на красивото, а не толкова до омагьосващата сетивата плът. Интересен е моментът, когато Албена се отдалечава от тях - те отново са готови да я осъдят, отърсили се от сладостната магия на нейното обаяние.
Йовков съзерцава своите грешници с духовна радост, с благоговение. Той им се любува, възторгът му е предизвикан от тяхната естествена, неподправена земна хубост, която омагьосва всички - „...ходеха замаяни, като слънчасали и току поглеждаха подир Женда" („Постолови воденици"). Безразсъдни, пламенни, непокорни, героините се отдават безрезервно на своите чувства. Рада, Божура, Тиха вярват в любовта, готови са да умрат заради нея. Страстите им са по-силни и от живота, те въплъщават вечната, вълнуващата, благословената от бога женственост. Шекире („Песента на колелетата") вдъхва вяра и воля за живот, възкресява. Със своя чар и изящество тя символизира единството на нравствена и физическа красота. Двете категории - етическата и естетическата, са разкрити като синонимни:
„Каквото кажеше Шекире беше добро, каквото направеше беще хубаво".
Според неписаните извечни закони на битието, добро и зло съществуват едновременно у човека. И Йовковият, подобно на Елин-Пелиновия герой, е сплав от черно и бяло, от тъмна и светла половина. Иван Белин („Грехът на Иван Белин") по стра-нен начин съчетава у себе си мъдреца, който усеща туптенето на вселената, който съзира по небето „очите на бога", и убиеца, забравил, че и вълчицата е майка, че и тя е създадена от същия този Бог.
Тази разполовеност на героя се внушава и от портретната му характеристика - лицето му е разделено на две части - намръщена и засмяна, а челото му е „наполовина бяло и наполовина черно".
И в този свой разказ Йовков противопоставя на волята за власт у героя волята за хармония. Акцентирана е двойствената природа на Иван Белин - „В очите му, в които сякаш има сълзи светва огън, под белите му мустаци заиграва усмивка".
Описанието разкрива контрастната същност на героя. Огънят символизира виталното начало у мъжа - ловец, властващ над естеството, а пиенето подклажда този огън в жилите му, провокира онова далечно и необуздано природено начало - архитипния образ на мъжа ловец. Виталността на тази природност сама по себе си не е хармонична, носи деструктивен властнически привкус. Иван Белин насочва разрушителната си енергия към традиционни стойности -- семейството (на вълчицата) и в това е неговото прегрешение. Той осъзнава греха си, прониквайки в тайнствената сакралност на семейните връзки - „Това бяха очите на всяка майка, все едно дали е човек, или звяр".
Жените от селото и баба Бяла, чрез изявата на майчините си чувства, гo посвещават в дълбоката тайна на светите семейни отношения. Наказанието му е да живее със съзнанието за сторен грях.
Светлозар Игов акцентира върху „географско-пространстве-ната универсалност на Йовковото дело като национална класика". За първи път Йовков въвежда равнинното пространство в българската словесност „така нашироко" и чрез представянето на пространствената необятност в широта нарушава представата за универсалността на т.н. „вертикален модел". Преобладаващата част от разказите му - шедьоври, циклите „Вечери в Антимовския хан” ^Ако можеха да говорят", драмите „Албена" и ^Боряна" са свързани с образа на равнината -" истинското пространство на Йовковата проза.
Несъмнено е че „Йовков дискретно спори с Ботев" (Светлозар Игов) — на мястото на опоетизираната национална героика у Ботев, писателят утвърждава индивидуални човешки стойности - вярата, надеждата, любовта (в различните й аспекти), милостта, прошката, смирението те осмислят битието на героите му, Ботевата патетика и етика на абсолютиата непримиримост, непокорство и бунтовност, Йовков заменя с патетиката и етиката на труда, на обичта между хората, на примирението и мъдрото покорство пред природната необходимост и нейните повели.
И въпреки това - не можем категорично да отречем връзката и влиянието Ботев-Йовков, имайки предвид етическата съдържателност на двуделния свят в „Старопланински легенди". Балканът над Жеруна е място на волен живот .Всяко спускане по вертйкалата (всяко дохождане в село, в равнината) е свързано с някаква кризисна ситуация. Шибил „долу" става жертва на предателство, „долу" стърчат върлини с набучени „юнашки глави", слезнал при Постоловите воденици, Марин пропада в бездната на греха и престъплението. И обратното ~ Крайналията умира пречистен и извисен rope, при бука на Игликина поляна.
. Мъдрите Йовкови герои са прозрели преходността на времето, неговата менливост и с философско примирение приемат тленността на всичко земно. Антимовският хан е място, в което хората се променят - влюбват се, пропиляват имоти менят своя статус и световъзприемане ~ „Пари, земя, богатство... всичко е вятьр! Каква хубава жена е наистина тая ханджийка" („Баща и син"). В хана някои от тях откриват или губят себе си, бягат от познатото, привичното и търсят тръпката на новото, неизпитаното, намират дори гибелта си, но всички като свободни хора правят своя избор. И тази малка човешка вселена е обречена -превръща се в „камъни и пепел", в „гроб" („Шепа пепел").
Като че ли, цялостен, дори пластично-картинен образ на въплътената хармония създава затвореното, херметизирано пространство на чифлика в цикъла разкази, които Далчев нарича „Йовковият роман" - „Ако можеха да говорят".
Образьт на чифлика по своеобразен начин пресъздава хармоничния Космос - съществува цялостна проникнатост на персонажите със заобикалящия ги свят, едно удивително, осезателно усещане за ред. Така както древногръцките философи разглеждат космоса като сфера, тъй като всички точки в това ге-ометрично тяло са равноотдалечни от центъра и по този начин въплъщават справедливостта, така и Йовковият чифлик е една малка, но справедливо, съзвучно изградена вселена. Но и тя, символ на святото единение човек-природа, на един истински хуманен свят, въплъщаващ близостта до естеството, също ще потъне в нищото, ще бъде погълната от времето, за да потвърди нетрайността на земното, склонността му към разпад - »,Добитъкът, като се трупаше близо един до друг, обгърнат от слънчевия прах, вече се закриваше. През баира оттатък преваляха и овцете. До едно време се виждаше само Давидко, след туй и той се изгуби" („Ако можеха да говорят").
Но чрез преходността на времето Йовков и неговите мъдри човеци долавят и надвремието трайността, неунищожимостта на основните битийии ценности, които осигуряват безсмъртие на човешкия свят.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
МЪДРОСТ, ПРОЗРЕНИЕ И ВЯРА В ДУХОВНИЯ СВЯТ НА ЙОВКОВИЯ ЧОВЕК 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.