Мотивът за смъртта в лириката на Атанас Далчев


Категория на документа: Литература


КУРСОВА РАБОТА
ПО

Най-нова българска литература

Тема: Мотивът за смъртта в лириката на Атанас Далчев

РУСЕ 2011

Ала аз не само смятам, че представата е идентична с предмета,
но отивам и по-нататък: чувствата са на самия предмет.
Ат. Далчев

Малкото по обем творчество на Атанас Далчев представлява сложно явление в новата ни поезия. С ред свои особености – песимизъм, самотничество, чудачество – то лесно би могло да бъде отнесено към някои от направленията на декадентството. Такива характеристики са били давани на Далчевата поезия.

Неговите стихове имат до голяма степен съдбата на Яворовото творчество през „втория период”. Зад очевидния индивидуализъм, зад отчуждеността от пряката социална насоченост, зад песимизма, се чуства тяхната по-широка естетическа значимост и скрития им социален смисъл.
Далчев е автор, който бавно и трудно намира позиция в канона на българската поезия - поне според навиците и сроковете на собственото му съществуване. Пътят на неговото поместване не минава през възторжените отзиви на критиците, през любовната популярност сред публиката, през удоволствията на непосредствената емоционална идентификация с лирическия субект от неговите творби. Той е по-скоро аналитично-опознавателен и зависи от рефлективната способност да оцениш една система от възгледи за човешкото битие, да съпреживееш нейния песимизъм като интелектуална и елитарна (духовна) ценност. Текстът-Далчев работи като огледало на желанието да бъдеш философски вглъбен, болезнено вгледан в своята психична различност, иронично дистанциран от всекидневното течение на живота... Но това, разбира се, са важни параметри на една конкретна културна роля, придобила известност и ценност в европейските общества от началото на 20. век. Идентификацията с "Далчев" следователно активизира малко мрачната радост да бъдеш интелектуалец в модерния западен свят. Огледалото-Далчев произвежда образи на човека, самозатворен в потребността да страда, да изстрадва, като изписва/вписва в себе си недостатъците на човешкото битие - не и без да извлича аспекти на духовната удоволственост от тази тероично-мазохистична позиция.

Поезията, изградена върху „култа на личността”, се изявява между полюсите на пълния херметизъм, на трагичната самотническа „зазиданост” на лирическия герой, от една страна, и на социалното осмисляне на неговата самотност, от друга. Приблизително в тази амплитуда се е развивало творчеството на Атанас Далчев – от „Прозорец” и „Стихотворения” до книгата „Париж” и онова, което написва след Девети септември 1944г.

Самотна, Далчевата поезия загражда уединеното и жестоко пространство на смъртта. "Ледена" и "черна", "скръбна" и "мършава", смъртта е обсебила света, печалните нейни знаци са белязали цялото битие, превърнала е времето в застинала мъртвина, потънала в "прах", "като че ли с белези от струпеи". Субектът-чужденец не идва отникъде и не отива наникъде, той е лишен от история, и още по-тъжно - лишен е от сегашност, от обективност. Субектът-чужденец няма и бъдеще. И изобщо - къде е у Далчев субектът? Кой е той? Трагични въпроси, породени от безднадежността на отговора:
И аз съм сам стопанина на къщата,
където не Живее никой,
ала не съм аз заминавал никъде
и тук отникъде не съм се връщал.
.........................................................
"Стопанинът замина за Америка".
("Повест")

Основните теми у Далчев са дълбоко преплетени и всяка една е засегната пряко с останалите. В един от своите фрагменти Далчев пише: “Трябва да се придържаме към конкретните неща. Те ни предпазват от общите фрази и големите, но празни думи.” Изхождайки от този тезис, пък и от външната страна на поетиката му, можем лесно да обявим Атанас Далчев за поет на конкретното и предметното. Стихотворенията му са буквално пренаселени с вещи и предмети. Тези предмети, от една страна, са най-обикновени и делнични, в тях като че ли няма и оттенък от романтика: старите коли, хижите, стаите, старите къщи, старите огледала, спрелите часовници.

От друга страна обаче, тези предмети не са обикновени - те носят спомените на човека (неслучайно се повтаря епитетът “стар”), сенките на фигурите, патината на отшумяващото време. Те са като че ли населени с човешкост. Както думите за него са не само значения, но и “образи, атмосфера, жестове, заклинания, които имат магическо въздействие върху нас и възкресяват пред погледа ни цяла една действителност”, така и магическото в предметите възкресява един цял свят.

Прието е „предметността” на поезията на Далчев да се взема за най-безспорна черта на нейния реализъм и дори на нейнта социалност. По този белег главно я разграничават от абстрактността на символизма. Но това е външен подход. Дори най-абстрактните, най- малко реалистичните , пък и сравнително най-неоригиналните стихотворения на Атанас Далчев са тъкмо най-предметните. Стихотворения като „Болница”, „Хижи”, „Врати”, „Колите” и пр.по съдържание са варианти на една и съща, обща, твърде изразходвана поетическа идея – за пълното безсмислие на живота и за фаталната и дори желана нетвратимост на смъртта, която идва да сложи край на това безсмислие. В тия стихотворения присъства до голяма степен „почеркът” на един интересен, талантлив автор, но в тях не намираме сериозно отразена една реална драма, сложния драматичен конфликт между поет и общество, смаобитния далчевски лирически характер – всичко, което по-късно ще стане съдържание на зрялото му творчество.

Предметната действителност в лириката на Далчев е вход, отвъд който започва същинското питане на неговите стихове. Така под напора на вятъра къщата се превърща в “кораб, “пътните врати” в огледала . В тази лирика предметите са процеп, път към нещо друго. Лирическият човек говори чрез предметното.

Всеки израз, всеки предмет са символно натоварени. Реално и нереално се преплитат, пораждайки чувство на несигурност в действителността. Така например в стихотворението “Повест” предметният свят е вход, който приоткрехва метафизичността на самото съществуване. От една страна, се внушава усещането за затвореност, от друга страна обаче тези затворени пространства са тайнствени, неясни, което само по себе си ги прави открехнати към някакъв друг, невидим свят. Неслучайно най-повторителният “предмет” в поезията на Далчев е преградата - прозорецът, стената, вратата, а лирическото чувство почти винаги е насочено към преодоляване на тази преграда, макар лирическият “Аз” да предусеща празнотата зад тази преграда.

В този смисъл вратите, колите, прозорецът, огледалото, ручеят в поезията на Атанас Далчев са медиатори, вход към отвъдното. Чрез тях могат да бъдат разгадани тайните на живота и смъртта; на човешкото присъствие в света.
Ранните творби на Далчев правят впечатление с акцента, който поставят върху неотменимото присъствие на смъртта в земното човешко битие. Аспект на тази тема е и мотивът за неизживения живот. Обстоятелството, че са създадени от младеж, ненавършил и 25 години, внася допълнителен драматизъм в тези стихове. По свой начин ранните Далчеви произведения като че ли гравитират около Шопенхауеровия възглед, че „смъртта е истинската цел на живота” и Сартъровото: „Хората се раждат, за да умрат.” Но при младия Далчев не е постигната онази емоционална дистанцираност от смъртта, чийто плод са философските сентенции за нейната неизбежност и дори необходимост. В „Зимният студ” е до голяма степен експлицирана връзката между извънхудожественото събитие (смъртта на бащата) и лирическата творба. Това обстоятелство предопределя емоционалната наситеност на изказа и субективизирането на проблем, който по принцип е с екзистенциални измерения в Далчевата поезия. Смъртта не е пряко назована, изказът е деперсонализиран (в три от четирите строфи не е конкретизиран вършителят), адресатът също е имплицитен. Въпреки това, стихотворението е чуждо на абстрактността и оставя впечатление за мистично опредметяване на една невидима сила. Познатите лица на всекидневието („вятъра”, „снощният шум зад Вратите”, „черната кърпа”) отстъпват пред неведомото: „тежкия звън на копитата и дълбокия глас на земята”; застиналия дъх на някой невидим с „бял плащ”, враната, кацнала на главата на майката - детайли, които в символните си измерения се асоциират със смъртта. Последната строфа напълно дешифрира символите, чието разгадаване е подготвено от атмосферата на скръбна необратимост, присъща на цялата творба. Риторичният въпрос и възклицателните изрази са знак за разтърсваща съпричастност, която прозира под мъжествено овладяната скръб:

Ние - слабите - що сме му сторили?
Няма татко ми вече да стане!
На главата ти кацнала врана:
майко! - черната кърпа отгоре.

В ранната Далчева поезия цветовете на смъртта са контрастни. От една страна, вледеняващото кръвта бяло: „бяла варосана зала”, „бели стени”, „бели легла”, „бели покривки”, „зимния сняг”, „студената зимна мъгла”; от друга - черното на небитието и скръбта: „черни ръце”, „черни оголени клони” („Болница”). Към чернобялата тоналност често се прибавя и жълтото: пожълтелият като восък мъртвец, „тъмножълтия цвят” на студената мъгла, на градините и на портретите на хора, които са си отишли от света. Присъствието на смъртта в този род творби се свързва преди всичко с разрушаването на хармоничния свят на детството, един от стожерите на който е бащата. И тази разруха обикновено намира отражение в промените, настъпили във вещния свят:
В мрачините стремглаво политнал,
с остър писък разсякъл просторите
разлюля моя дом като кораб



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Мотивът за смъртта в лириката на Атанас Далчев 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.