Моята молитва- анализ


Категория на документа: Литература


Ако все пак различните цели, които си поставят поетите в първите четиристишия, не са достатъчно убедителни, на помощ на защищаваната теза идва избраното от Ботев мото: "Благословен бог наш..." Да се предполага, че това е цитат от Давидовите псалми, е неубедително, защото в този вид в посочената библейска книга той липсва. Много по-вероятно е авторът да е използвал буквално първата част от богослужебния възглас, с който започват всекидневната утренна и вечерня: "Благословен Бог наш всегда, нине и присно, и во веки веков... Амин." Заедно с възхвалителното моление "Благословено царство Отца и Сина..." и "Слава единосущной Троице..." се слага началото на всяко ритуално действо в християнското православно богослужение. Имитирайки оригиналния възглас по законите на т.нар. поетическа мимикрия, поетът открива завесата на предстоящото "тайнство", в което ще става дума не за свещеното и неговото земно проявление - "не ти, боже, на... ; не за оня изначален опит, който отвежда до изначалния Творец, не!.. В "Моята молитва" чрез антитезното дистанциране молбата е отправена към "О, мой боже", който е единственият "правий боже!" за молещия се лирически субект. Подчертаното персонализиране в случая е израз не толкова на интимно-съкровена изповед, колкото на опит да се сведе до обсега на земния човек това, което е неконтролируемо, за да се облече в земни ценности... В "Молитва" на Ив. Вазов подобна дилема не съществува. За лирическия Аз в стихотворението земните ценности по същество са йерофанни, т.е. проявление на свещеното, затова молението е отправено към небесния Отец, който от дисхармоничния Хаос създаде хармоничния Космос (в това число и самия него, човека). На Него "аз се моля,/теб изливам си сърцето", защото Ти си моята вяра "в Правдата, в Доброто". За Вазовата поетика при изграждане на Божия образ бихме могли да кажем, че тя наподобява онова, което е характерно за т.нар. катафатическо богословие с постъпателното наслагване на положителни черти: Бог е Мъдрост, Промисъл, Любов, Милост и т.н. Същият подход може да се открие и в стихотворението "Бог", дълго време тълкувано като израз на пантеистични настроения. В действителност "в свод, в цвят, в градинка, в храст" лирическият субект вижда "духът, десницата на Бога" като иманентна величина, т.е. за него те са теофанни знаци, своеобразен храм, в който се осъществява славословното обръщение към небесния Творец
При Ботев наблюдаваме обратния процес в областта на поетиката: за неговия лирически говорител положителният образ на "О, мой боже" като начин на изграждане наподобява похватите на "апофатическото богословие", според които многократните отрицания (Бог не е Мъдрост, Промисъл, Любов и т.н.) са последвани от единствената характеристика - Бог е, т.е. съществува. Така е изграден образът на "правий боже!": след шесткратното синонимно повторение в негативен план следва позитивното номиниране - "А ти, боже на разумът/защитниче на робите/на когото щат празнуват/денят скоро народите". И така, кой е този "нов бог", кой го създава (ако това е възможно!), за да бъдат отправени към него очите на поробените? Ако това е този, който се приема от лирическия субект за Истина на истините по пътя на формалнологическите рационални доказателства, а не в духа на религиозната вяра, която предшества разума? Ако ти, очакваният Спасител, внушаваш съзнанието, че религиозната вяра и нейната небесна институция имат чисто човешки произход? Ако ти, "боже на разумът", установиш пълно господство над иманентния Дух, това не е ли равнозначно на Неговото отрицание?... За Вазов и неговия лирически Аз човешкият разум създава само инструментариума, с който се изгражда земната представа за небесния Творец и Повелител. Неговото съществуване не се поставя под съмнение, макар личната свобода на човека да дава такава възможност; затова е изречено молението:

Не оставяй стидно ази
да пропадна в бой със злото
и съмненье да ме сгази
в тебе, в Правдата, в Доброто.

Приблизително същото е и народното религиозно вярване за небето, проявено в редица ритуали от църковен и битов характер. За лирическия субект в "Моята молитва" веднага след обръщението "О, мой боже, правий боже!" (боже с малка буква - Ил. Тодоров, "Автентичният Ботев") следва "Не ти, що си в небесата". За да застане на мястото на сакрализираното пространство един нов топос - "а ти, що си в мене, боже", т.е. на мястото на християнската космогония да се появи земната прагматика, водена от един нов бог, към когото се изливат човешките моления... В началото на третото четиристишие следва нова атака, която засяга най-съществената част от християнската антропология - човека като връх на Божието творение (Бит. 2:7). В изповедта на лирическия говорител оригиналът на библейския текст - "създаде... човека от земна пръст" иронично е трансформиран в "направил от кал мъжът и жената" (подч. авт.). На вид направената промяна не е съществена, в действителност обаче тя е в пълен синхрон с желаната десакрализация на свещеното начало Бог. И се зареждат едно след друго "окаляните" отрицания на Бога, които го превръщат в причинител на всички земни злини, сполетели човека: от фарисейщината на "православните скотове" до своеволието на "безчестните тиране и човешките душмане" в лицето на "царе, напи, патриарси"; от проповедниците на робското търпение до щедрите сеятели само на "надежди голи" и т.н. Спасението? В тяхното профаниране!... Ако отново се върнем на Вазов, ще се убедим, че неговата "Молитва", писана в края на 1916 г., изгражда съвършено различна земна представа за небесния Творец; в отделни изследвания тя се определя като конвенционална и даже конюнктурна, а в действителност тя е представа на религиозно верующия. Към Него, "който/от небесата всичко видиш" и който "земните съдбини с твойто/могъщество рушиш и зидиш", е отправена молитвата. Молитва за един народ, който "цял е кървав от борбата", за него "О, Господи, простри ръката"... "Не го оставяй и люби го". Издигнатата "" (като дим от благовонен тамян) молитва на лирическия субект е израз на неизменната вяра в съществуването на свещеното начало, което надмогва този земен свят, но се проявява в него.
Ботевата творба "Моята молитва" търси поетичните средства за внушение върху човешкото съзнание чрез монологичната изповед на лирическия АЗ. Размисълът, макар и дълбоко интимен и съкровен, е споделен открито. Жанровата определеност на заглавието: "молитва", доуточнена от местоименната притежателна форма "моята", насочва към вътрешните изживявания на АЗ-а, които са твърде далеч от молитвените настроения на душата.
??

??

??

??

1





Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Моята молитва- анализ 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.