Модели на двойствеността в повестта "Мъничък свят" на Георги Райчев


Категория на документа: Литература


Софийски университет „Св. Климент Охридски”

Факултет по славянски филологии

Курсова работа по

Българска литература между двете световни войни

Тема:
Модели на двойствеността в повестта „Мъничък свят” на Георги Райчев

София

2012
Повестта „Мъничък свят” излиза малко след приключването на Първата световна война. Тази война обаче е само фон, на който на сюжетно ниво се развива друга битка – главният герой, „разлюбеният” от подзаглавието, се бори със своите чувства, опитва се да ги анализира, както анализира всичко друго в своя живот. Пред него неизменно стоят два пътя, две жени, две реалности, двама Липовановци, които все се разминават и накрая довеждат Лудостта в мъничкия си свят.
Войната в повестта има дихотомизираща функция – тя разделя живота на главния герой на две: минало и настояще. Миналото, едно „преди”, изпълнено с лесно достижими цели, любовни завоевания и нихилистично съзерцание на света. Там, където живее един Липованов, който гледа иронично ухилен чуждите душевни терзания, неспособен да изпита трайно чувство на привързаност към никого. Срещу него противостои късно влюбения Липованов, търсещ смисъла на щастието и живота. Сегашността не му носи нищо друго освен горчива равносметка: „…струва ми се, че няма вече света, онзи свят, който познавах, в който живях някога – не съществува вече. Де е той? Над него мина ураган, помете го”. Войната със своите „тежки стъпки” донася хаоса и разцепва битието на героя на две половини, които не могат никога да се съединят. Първата е мирният живот, затвореността на малкото градче, уютът на безоблачното съществуване. Втората половина е животът на фронта, възприеман от Липованов като „мъничък свят”, като „едно безгранично щастие”, той прилича на „дивно кътче от рая”. Аспект на този мъничък свят е землянката. Тя е детайлно описана в повестта, защото е символ-изразител на душевното състояние на героя. Липованов я нарича „каюта”, нейната наредба, ограничеността на пространството, „късчето стъкло”, през което телеграфистът гледа света, говори за неговия ограничен кръгозор и затвореност. Неслучайно в нея „едва могат да се разминат двама души” –в землянката, както и в сърцето на Липованов, няма място за никой друг. По-нататък в повестта, след злополуката, „каютата” се превръща за него в „мъничък гроб”. Травестирането на представата за землянката е един от първите индикатори за предстоящата гибел на героя. От топос на сигурността, землянката се преобразява в място на съновидения и кошмари.
Злополуката, която Липованов претърпява във войната („Впрочем казаха ми, че съм бил контузен от граната на няколко места, между другото и в главата, и че съм бил известно време в несъзнание”), спомага за неговата промяна. Моделите на двойствеността работят през промяната, която настъпва в централния персонаж. Преди войната повестта ни представя телеграфиста Симо Липованов, за който „животът всякога е бил твърде прост, до комизъм прост и плитък”. Егоцентричният Липованов, свикнал с идеята, че стои една глава над всички останали, който гледа на кариерата си като на нещо случайно, а на ласките на хората, които го обичат, като на нещо заслужено по право. Райчев е взаимствал от Достоевски похвата за анализ на самотната личност, считаща се за богоизбрана. Жените не са загадка за него, отношенията му с тях са игра, в която той винаги умело изиграва своите карти. Сякаш нарочно Георги Райчев дава на своя герой професията на телеграфиста –самотникът Липованов по ирония трябва постоянно да контактува с околните, от които духовно се разграничава. Общуването му носи досада, жените не могат нито да го изненадат, нито да го „покорят”. Такъв го отвежда войната и нито той, нито животът му вече ще са същите. Откъснат от целия свят в своята тясна землянка, Липованов прави равносметка на живота си: „Ти знаеш ли какво значи дом и челяд?”, „Обичах ли наистина Елена?”. Заразява се със „смешната” носталгия на войниците, спомените го затрупват, най-вече тези за Елена. Скоро той се разболява „ненадейно и тежко” от „любовната шарка”, мислите за нея го обсебват. След злополуката, нервите му са съвсем разклатени, душат го тежки мисли, преследват го кошмари. Той се чувства изолиран, неговият „мъничък свят” на фронта се е разпаднал изцяло, войниците странят от него: „Нито те, нито аз съм вече прежният. В нашия мъничък свят е станало нещо непоправимо лошо, между нас лежи някаква зловеща тайна”. Целият мироглед на героя се променя, той усеща силно своята самотност. Кулминацията, след която сякаш се ражда „новият” Липованов, е избухването му в киното. Няма и следа от старото му Аз, той се разкрива болезнено чувствителен, в очите му затрептяват сълзи, измъчва го чувство на вина. Той вижда жената като ангел, дете, а мъжа – като неин палач. Липованов вече гледа с очите на влюбения мъж, осъзнаването на допуснатите грешки го връхлита с пълна сила, но за разкаяние е твърде късно. Когато копнежът му по самота най-сетне се превръща в реалност, той не може да я понесе и единствената му спътница става Лудостта.
Двете жени в живота на Липованов не успяват да го спасят от гибел. Те са две противоположности, които го пленяват по различен начин – Милкова със своята съблазън, а Елена –с чистата си душа. Обединени в едно, двата им образа изграждат двете лица на Жената –едновременно светица и грешница. Всички героини на Георги Райчев са модерни жени, загърбили патриархалните норми, живеещи за и чрез своите чувства.
Неслучайно авторът рядко назовава Милкова с първото й име Ана –тя е чуждата жена, жената на Милков. Така я възприема Липованов, той осъзнава, че за него тя винаги ще е далечна и недостижима. Връзката им е изцяло сексуална: „Аз не дирех сметка за нейните мисли и чувства, нито за своите, а струва ми се, че и тя правеше същото; това беше едно нагло, ала необоримо и ненаситно отдаване”. Милкова е жената изкусителка, в нея има „чар на необикновена съблазън”. Целият й портрет е изцяло фокусиран върху физическите й качества –красотата, омаята, сладострастието, които излъчва. Тя никога няма да е негова, никога няма да тъжи по него, ако той си отиде, защото изневярата й е изцяло плътска.
Съвсем различна е Елена – по детски наивна и чистосърдечна, тя е жената-съпруга –тази, на която е достатъчно да прави мъжа до себе си щастлив. Тя поставя целия си свят в краката на Липованов, но той не отвръща със същото, а започва да я възприема като „робиня”. Тръгва към нея с разума, а не със сърцето си: „кой знае, питах се аз, може би мен не ми е съдено да изпитам огъня на дълбока и мъчителна любов, с каквато Бог наказва другите, а все ще трябва да се оженя някога...” Образът на Елена е разкрит чрез разказа-самоанализ на главния герой и чрез нейните три писма. Портретната характеристика на Елена не е представена пряко: „каква е зряла ягода”, засмяна като „петрова ябълка” загатват за нейната душевност, но липсва информация за нейната лична индивидуалност. В повестта образът й се свързва главно с идеята за любовта: „Аз сравнявах несъзнателно Милкова с чистия трепет на това момиче, което дишаше чрез мене, и виждах се победен”. Героинята е невинна, искрена, обрисувана само със символиката на сакралността –тя е чиста като ангел, като дете: „Елена беше такова дете”, „аз я галех като малко, нежно дете”. Докосвайки се до нейната чиста любов, Липованов остава поразен, но не може да отвърне със същото, защото погледът му превръща в незначителни дреболии всичко в живота – емоциите на хората му се струват прекалени и непонятни, ежедневието му е изпълнено с „мънички скандали”, „мънички борби”, „мънички случайности”, в сърцето му се открива „мъничка рана” щом разбира, че завинаги загубва Елена, изпитва само мънички емоции на мъничък човек. Когато Голямата любов влиза в неговия „мъничък свят” това го обърква, цялото му възприемане на реалността се преобръща, в живота му настъпва хаос, който за първи път не може да овладее. Дори Елена вече не може да го спаси, защото той сам не пожелава щастието.
„Раздвоеният” Липованов виждаме и в трите писма на Елена: „ти се раздели на двама –ти и ти: единият беше добрият, а другият –лошият Симо”. Лошият Симо е истинският Симо, героят на повестта, такъв, какъвто единствено го познава тя –груб, отегчен от нейните ласки и нейната всеобгръщаща го любов. Тя дори започва първото си писмо с иронично подмятане: „ти навярно си помисли, че най-после си спасен от мене, но ето, че аз пак те намерих”. Това са думи на дълго пренебрегвана жена, жена, която не е видяла от него нищо друго освен студенина. Заедно с миналото, с живота на фронта, в писмата присъства една трета реалност, в която животът най-после е справедлив с Елена. Тя описва своя щастлив живот с „добрия Симо”, опитвайки се да нарани Липованов. Може би именно нейното щастие далеч от него, извън него, го карат да размишлява върху миналите си действия и да преоткрие чувствата си към нея. Елена е успяла да го накара да ревнува, направила е нещо, което не е очаквал от нея, излязла е от рамката, в която той поставя образа й –вече не е негова робиня, а жена на друг. С Милкова това не го спира, никога не го е спирало, но той вече се е променил –няма нужда само от плътско притежаване, а от духовна близост.
Във второто писмо двата образа на добрия и лошия Симо отново се пресичат. Елена се връща мислено в миналото, от цялото писмо струи мъката, която й е причинил Липованов –със своето равнодушие, с желанието да се представят пред другите не като годеници, а „като нещо друго”, безучастността към сълзите й и студените му ласки. Но нейната доброта и любов към него отново вземат връх: „..аз се моля на Бога, щото ти никога да не познаеш как тежко си ранил сърцето ми”. И в трите писма по-голяма част е отделена на „добрия Симо” и на новия живот на Елена –сватбата и нейната бременност. Второто писмо е сякаш проблясък от миналото, който тя се опитва да поправи –отива с новия, добър Симо в същия хотел, но нейният любим вече е различен – „Ти си вече такъв добър, такъв отстъпчив”, готов е да разкаже на всички за своята годеница. Характерното за образа на добрия Симо е, че всичко в него е прекалено –той е прекалено добър, прекалено срамежлив, прекалено традиционен и обикновен. Но всичко това няма значение за Елена, стига добрият Симо да е пълен антипод на истинския. Неслучайно тя се жени за мъж, който не се страхува да й даде любов, открива се пред нея, оставя се в нейните ръце. Той е всичко, което тя би искала от един добър съпруг –такъв, какъвто на Липованов не му е писано да бъде.
В писмата на Елена откриваме не само двата образа на добрия и лошия Симо, но и нейният напълно променен облик. В този ред на мисли може да се каже, че в нейния образ също работи модел на двойствеността. Животът й се дели на „преди и след Симо”, на страдание и щастие, на Елена –превъплъщението на чистата любов и Елена –отхвърлената годеница. Тя е различна в тези периоди и за Липованов –след раздялата той я вижда в нова слетлина и именно това го подтиква да започне да се самоанализира и да търси грешките си. Силната Елена, която продължава живота си, надмогнала мъката, го привлича със своята решителност и твърдост. Той я познава съвсем различна в миналото –едно дете, което поставя живота си в негова власт, момиче, което той може да залъгва без да се страхува, че ще бъде отхвърлен. Именно тази нейна предсказуемост го кара да гледа на нея като на даденост и да я отбягва. В писмата обаче се появява една Елена, която той не познава. Самата тя вече се е отделила от него и от писмата й става ясно, че това е било много болезнено. Отдалечаването й от него личи дори в самата графика на писмата –в първото писмо тя го нарича „мили Симо”, подписва се, може би по навик, с „твоята Елена”, целият тон на писмото е много по-интимен. Във второто писмо тя вече се подписва само „Елена” –отрича се от любовта си към него на всяко равнище, дори самата тя не се счита за „негова”. Тонът на последните две писма е студен, по-официален, а в края на третото писмо миналото, предишните чувства са тотално отречени и заличени: „И когато аз простирах ръцете към единия, другият мина покрай нас мълчалив и студен, но аз го не познах –той ми беше тъй далечен и чужд. Това беше ти, Симо, да –ти”. От предишната наивна, влюбена Елена не е останала и следа. Окончателният край –сватбата й с друг, предизвиква у Липованов непозната болка, отваря в сърцето му „мъничката рана”. Отчаянието му е породено от осъзнаването на загубеното щастие и невъзможността да поправи грешките си.
Една и съща остава Елена за него само в сънищата му –ласкава, отдаваща му любовта си. Двата съня на Липованов –в началото и в края, оформят своеобразна рамка на творбата. Първият представя гроздобер в полунощ, преди разсъмване. Тежките кехлибарени зърна, които героят държи в ръцете си символизират надеждата му да получи удовлетвореност в живота. Огънят, който избухва насред гроздобера обаче, червените пламъци, които обхващат всичко, говорят за безвъзвратна загуба –загуба на надеждите за щастие. Въпреки това, като едно спасение в съня се появява момиче с „бял, летен чадър”. Това момиче е Елена –той я сънува така, както я е видял за първи път при идването й в тяхната станция. И тук в съня си той прави отчаяни усилия да отблъсне нейната близост. Не е ли този сън отражение на чувствата му към Елена и живота му преди войната? Гроздоберът, идиличната картина, унищожена от стихията на огъня (войната) и предлаганото спасение, което Липованов отхвърля...
Вторият сън е също така знаков и отразява състоянието на героя и неговите тревоги. Елена отново се появява като бяло привидение, ангел, дълго чакано спасение. Ръцете й са „две цъфнали бели лилии” –идеята за чистота и невиността на Елена е засилена от двойното използване от една страна на символиката на белия цвят, и от друга на символиката на лилията, която в християнството е символ на чистата, целомъдрена любов. В този сън проличава истинското, подсъзнателно силно чувство на Липованов към Елена –този път той се стреми към нея и търси прегръдките й, а в мисълта му се прокрадва онова, което го е сепнало най-много: „Ти –чужда жена! Нима е възможно това...” Заедно с идеята за загубата на току-що намерената любов, в съня важно място заема и изчезването на пункта. „Мъничкият свят” на Липованов, неговата черупка, в която той се крие от света, е изчезнала и на мястото му има само една тежка камбана. Тя оповестява собственото му погребение, което прераства в сватба. Обърканите картини, мъртвият Цанко и неговите близки, радостта от това, че Елена е до него, песента –всичко се слива в един хаос, в едно непрекъснато съновидение, от което Липованов няма да може да избяга. Скъсаната връв на звънеца е олицетворение на окончателното отделяне от външния свят и пълното преобразуване на мъничкия свят в мъничък гроб за героя.

В повестта „Мъничък свят” ролята на моделите на двойствеността е да ни изведат към идеята за раздвоената човешка душа –подвластна на социалната среда, на своите страсти и на желанието да се свърже с друга душа, за да получи единство. Тезата на Георги Райчев, че човешката личност, която стои между субективния и обектнивния свят, трябва да е цялостна, за да постигне душевно равновесие, стои в основата както на повестта, така и на цялото му творчество. Нейното раздвоение и самоизолиране води до страдание и гибел.

Библиография:
1. „Светът в човека и светът вън от него”, Илиана Монова, http://liternet.bg
2. „Георги Райчев”, Елка Константинова, С., 1970.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Модели на двойствеността в повестта "Мъничък свят" на Георги Райчев 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.