Мирът, войната и човекът в разказа на Йовков "Последна радост"


Категория на документа: Литература


Мирът, Войната и Човекът в разказа на Йовков „Последна радост”
1. Заглавие – Мнозина определят “Последна радост” като творбата, която завършва т.нар. “военен сюжет” в творчеството на Йовков. Тази “последност” може да бъде разчетена и в заглавието /определението “последна”/, но в същото време в него присъства и дума, която звучи твърде необичайно за човешката представа за война – “радост”. Словосъчетанието “последна радост” налага представата за край, за смърт, но въвежда и одухотвореното начало, което предполага поетизация на смъртта, разчита я не като страшен край, а я обвързва с духовното и красивото. Така още със заглавието текстът предначертава своята двойственост – той разказва за смъртта /последица от войната/, но и за радостта, красотата, чийто носител е човекът, и която не може да бъде умъртвена.
2. Публикуван за пръв път в с. „Златорог” (1920),през 1926г. излиза сб. „Последна радост”, който получава при второто си издание през 1933г. името „Песента на колелетата” по заглавието на едноименния разказ
3. Структурно-композиционни особености:
а/ Текстът е изграден от 10 части, като първите пет представят мирното живеене, а останалите пет – времето на войната. Функционален за общия смисъл на творбата е броят на частите – 10 е числото, което символизира целостта в движение; текстът като цяло изгражда представата за целостта на битието – в него присъстват и мирът, и войната като битийни прояви.
б/ В двете основни смислови части /Мирът и Войната/ се разполагат едни и същи ситуации с амбивалентно значение, които се отделят от останалите и скрепват в едно вътрешно цяло фрагментите от живота: празничното веселие в зала “Съединение” и сатанинския пир на Войната; изпращането на мобилизираните на гарата и посрещането на войниците в градчето Странджа; подареното от Цветана цвете на Люцкан при заминаването и бялата хризантема, която му дава непознатото момиче. Симетричната композиция е постигната чрез повторение на ситуации, които акцентуват върху основните смисли и в същото време постигат единството на цялото.
4. Светът на Мира:
а/ Първа част на текста изпълнява функция на експозиция /началото е традиционно, класическо/ - въвежда в пространството на действието. Още с първото изречение се очертава образът на Града, който е метонимичен израз на мирния свят, на човешкото делнично-празнично живеене. Градът се обновява, но и пази някогашното, познатото. Изгражда се представа за отколешен, добре познат свят – траен, неизменен, който носи “всичката прелест на доброто старо време”. Този свят е сигурен, защитен – обграден като крепост с високи дувари. В разказа са вградени познати литературни образци – Йовков като че ли повтаря Вазовия модел на Бяла черква, а хората, които “даваха особения лик на живота” в града, напомнят “галерията” от съграждани и чичовци на Вазов. Още в тази начална картина е вписано и поетичното – дъските, на които “не една влюбена двойка беше издълбала инициалите си”; то ще стане основен мотив в творбата, ще бъде осмислено като необходимото, задължително начало за съхраняването на човешкото. В експозиционната първа част са въведени героите, които придават колорита на Града; те са сред поредицата Йовкови чудаци – особени, странни, различни. Всеки един от тях впоследствие ще бъде обвързан със средищен сюжетен момент, носещ посланията на текста. Странен, различен от останалите е “умопобърканият” дядо Слави - неговата лудост /в християнската традиция лудите стоят близо до Бога/ го дарява с пророчество; именно той ще предизвести митичната жътва на стоте хиляди жътвари /жертвите във войната/. Не по-малко известен в града е и Рачо Самсара – носителят на съвестта, на истината, която не знае прегради. Той е своеобразен коректив на общността – неслучайно му е приписана ролята на Хора в старогръцката трагедия. Сред колоритите силно се откроява Кръстан Касапина, у когото е подчертана една първична сила, една особена суровост, дори жестокост, зрелищност /”напиваше се и устройваше живописни зрелища из улиците”/. Точно този герой по-късно ще претърпи преображение, ще се извиси до поезията на живота.
б/ Откроен, отделен от чудаците е Люцкан. Неговата характеристика е разгърната в началото на втора част, с образа му започва баладата, той е носителят на поетичното; чрез него Йовков разкрива своята вгледаност в някакъв особен, друг свят – света на различното.
1. изключителността на Люцкан е подчертана още в началото чрез повторение – “един човек”, “едничко име”, “единствен продавач на цветя”. Думите са с общ корен “един” – в смисъл на единствен, неповторим;
2. при изграждането на характеристиката му акцентът не е поставен върху портретното описание, а върху вътрешния свят на героя – “възторжена мечтателност”, “тихо и самодоволно блаженство”, “меко и нежно сърце”, “безгрижна и безобидна душа на птичка божия”; като че ли е обезтелесен, издигнат над земното и материалното. Люцкан е герой символ – носител на Йовковите идеи за добро и човечност;
3. обвързан е с красотата – чрез цветята /символи на нежност, естественост, красота/. Той живее чрез тях, те осмислят битието му. С красотата го свързва и любовта му към Цветана, чието име произлиза от “цвете”. Цветана е въплъщение на омайващата, тайнствена красота; в нея има нещо мистично, екзотично – уподобена е на царкиня, доведена от далечна земя. “Царственото” е откроено и чрез пребиваването й в Цариград /”учеше в Роберт колеж в Цариград”/;
4. в “Последна радост”, както и в други свои разкази /най-вече от “Старопланински легенди”/, Йовков изгражда герои двойници /герои със сходни функции, но са контрастно противопоставени по някакви характерологични черти или външни белези/. Двойник на Люцкан е неговият покровител инженерът – двамата представят опозицията на истинското и опакото /за любовта на Люцкан се казва, че е само “опакото на друга, истинска и сериозна любов”/. Противоположностите имат и други, съвсем конкретни измерения – единият е поет, маргинал и чудак, другият е инженер, стабилно вписан сред другите с престижната си социална роля. Двойниците обаче имат и свои подобия – и двамата са влюбени в Цветана /всеки по свой начин/, и двамата са влюбени в поезията /инженерът е също поет/, и двамата са приобщени към езика на цветята. Въвлечени в общата цел, героите идеално се допълват – инженерът изнамира езика /”в някой отдавна забравен роман, или в покритите с прах томове на някоя енциклопедия”/, Люцкан го превръща във въздействаща реч;
5. във финала на втора част Люцкан е представен в битовото ежедневие – докато навсякъде из града кипи трескава работа, звънтят пари и се правят шумни пазарлъци, Люцкан върви бавно и тържествено по улицата с пълна табла цветя; придвижването му е уподобено на религиозен ритуал /лития/. Люцкан украсява делничното, внася в битовото младостта, любовта, красотата. Текстът преплита повседневното с религиозно-обредното, за да осъществи плавен преход към средищната трета част, която разгръща картината на празника;
в/ Неслучайно празникът започва в ІІІ част на разказа – чрез сливането на 1 и 2, 3 обозначава съюза между Небето и Земята, то е израз на съвкупността. В ІІІ част се извършва промяната, сливането на човешкото с божественото. Обикновеното се одухотворява – зацапаните до вчера ковачи и железари в празничния ден са облечени в нови дрехи, “с един особен пламък в очите и с радостна усмивка на лицата”. Човек и природа са в хармония – слънцето свети “по-ярко”, небето се синее “по-хубаво”, гръмките удари на камбаните пълнят целия свят с някаква “голяма и чиста радост”. Акцент е поставен върху поетичното – всички минават по “Моста на въздишките”, купуват цвете от Люцкан и го закичват “в петелката на палтото”. Мостът в културната традиция символизира прекрачването от единия бряг на другия; в текста на Йовков ознаменува прехода към преображението. Тримата герои – Цветана, инженера, Люцкан – вървят един след друг, наподобяват тържествено шествие. Люцкан носи таблата с цветята “като дискос” – символ, свързан с извисяване, с преображение. Трета част завършва със запалване на фенерите – “горе” и “долу” се уподобяват – пламъците на фенерите блясват също както “се появяваха една след друга и звездите на небето”;
г/ ІV част представя свещенодействието на Люцкан. Във времето на празника хората са събрани в зала “Съединение” /името подчертава тяхното единение/; цари веселие, шумна глъчка. Но празничният ритуал не може да се състои без Люцкан – всички го очакват с нетърпение; той е жрецът, призваният да осъществи мистичния контакт с божественото. Люцкан се появява обкичен и осветен, като в приказка, опиянен – той е извън битовото и материалното, в някакъв нереален свят на духовен унес. Артистизмът му не знае граници – “никога не е бил тъй изобретателен, тъй забавен, никога не прилага тъй сполучливо своята прочута наука за цветята както сега”. Чрез езика на цветята Люцкан преобразява всички – трогват се изстиналите вече сърца, разкриват се скрити чувства. Преображението е следствие на красотата, която олицетворяват цветята, но и на словото /”цветния език”/ – в тълкуването на емблематичните значения на цветята Люцкан влага поетичната си душа и способността си да долавя “приятните и нежни тонове, които издават струните на влюбените сърца”. Разчувства се дори и Кръстан Касапина – неговата свирепост се трансформира в нежност /закичва жена си с червен флок, повтаряйки неумело думите на Люцкан – “Горя за теб!”/. Когато обаче таблата на Люцкан се изпразва, свършва и празникът; следва повествователното “но” и завръщането на общността в делничното, защото “тукашният човек никога не губи чувството за мярка”; празник и делник се следват и така се постига хармонията на битието; в битовия свят поетичното е бързо забравено – с Люцкан се шегуват “най-жестоко”; той е различният, страничният, единственият, който запазва поетичното, който не се вписва в обикновеното и нормативното;
5. Пета част на разказа е преходна – завършва мирът, обявява се мобилизацията; текстът разгръща картина на изпращането на войниците на гарата – те са млади и здрави хора, обкичени с китки, развяват байраци, свирят гайди. Изпращането е уподобено на сватба, въведен е фолклорният мотив сватба-смърт. V част е наситена със знаци предзнаменования – Цветана подарява на Люцкан жълта меникша и той разчита емблематичното значение на цветето – раздяла. Прощава се с таблата – жест, който бележи края на жреческата му роля да облагородява и извисява. Пророчески звучат и думите на дядо Слави: “Огън, огън гори на главата ми...Сто и двайсет хиляди са...Жетва, жетва иде!”. Лудият предсказва апокалиптичното време на жетвата смърт, на жертвата /сто и двадесет хиляди са жертвите, които България дава във войната/.
6. Светът на Войната:
а/ VІ част на разказа е преобърнат огледален образ на празничната трета част. На пролетната картина противостои есенна – “В края на октомври е, студено е и вали”. Есента бележи победата на силите на злото над силите на доброто, преход е към смъртта. Светлината и синевата, пъстроцветието са заменени от черна, тъмна тоналност; шумната глъчка и веселието са отстъпили място на безмълвието. Разрушена е връзката между земното и небесното /”като че нещо се разпуква и руши в самата небесна твърд”/. Образът на мъглата допълва тягостната атмосфера; тя е знак на хаоса. Тържественото шествие на Люцкан, Цветана и инженера е заменено от “печална върволица на сенки” – уподобяването на хората на сенки бележи тяхната граничност, упътеността им към смъртта;
б/ Във времето на войната Люцкан е също толкова странен и различен, колкото и във времето на мира. Различността му е внушена чрез облеклото /типичен Йовков похват е да представи героя чудак чрез необичайния му външен вид/. Люцкан е облечен “сякаш за посмешище” във военна униформа – шинелът му е извънредно голям, ръкавите крият ръцете му, паласките висят, а сухарната торба се мотае под коленете му “като торбата на просяк”. Шинелът, паласките, сухарната торба – атрибути на военното време, не са в унисон с Люцкан – доказват непригодността на героя да воюва, неспособността му да се впише в този друг свят. Най-чудното във фигурата му е дървеният кръст, пришит на фуражката, и кроткият, мечтателен поглед; те са знаците на съхраненото добро, на човечността. Кръстът алюзира и страданието, мъченичеството на Люцкан, породени от раздялата със цветния свят на красотата и любовта. Кръстът е силата на Люцкан, неслучайно той повтаря като в транс библейските слова, които и сам не разбира напълно: “И явява му се кръст на небето и огнени букви: “С това ще победиш”. Чрез Люцкан Йовков изказва своята вяра в доброто, което ще промени света;
в/ Средищен момент във втората смислова част на творбата е посрещането на войниците в Странджа. Преди пристигането в градчето текстът разгръща пространствената опозиция гора-град; опозицията свидетелства за характерния за Йовков двуизмерен пространствен модел /под влияние на митологичните и фолклорните представи/. Гората в текста е неусвоеното, чуждото пространство, всяващо ужас и заплаха; градът е своето, домашно пространство – усвоено и безопасно, съотнесено с идеята за добро и щастие. Тази опозиция е проекция на архаичната схема “дом-недом” /основния пространствен модел на вълшебната приказка/. Градът мираж в “Последна радост” изразява човешкия порив по мирно, домашно, уютно битие;
г/ “Хилядите лица, усмихнати и радостни”, които посрещат войниците в Странджа, променят мигновено Люцкан. Цветята, които летят във въздуха, му говорят, обхваща го силно вълнение, сълзи замъгляват очите му. Той се завръща в своя познат свят, душата му ликува, изживява своя малък цветен празник. Момичето, което му подарява бялата хризантема, е чужденка; чужд сред другите е и Люцкан – двамата се разбират с поглед, близостта е установена на едно друго равнище. Това мигновено съприкосновение на душите е скрепено от подареното цвете – неговата белота символизира чистотата на душите и хармонията между Люцкан и девойката. Но това е последната “любов” на Люцкан, последният му досег с красотата на цветния свят;
д/ На другия ден походът продължава сред омагьосаните и прокълнати гори. Люцкан заболява, отслабва физически, но страда тихо, смирено. Опозицията телесно-духовно, външно-вътрешно отново го отделя от останалите. Чрез бялата хризантема се възвръща споменът за цветята и Люцкан заживява чрез този спомен; затваря се в някакъв свой свят, в който отново се отдава на духовния си унес. За останалите проблем става физическото оцеляване; гладът освирепява лицата им, пробужда първичното, зверското – “Редът, другарството, най-простата човещина – всичко се удави и заличи в свирепата и груба проява на инстинкта. У всеки, дори и у най-кроткия, заговори само звярът”. Антитеза на първичното и примитивното е Люцкан – отдаден на своето невидимо блаженство, на мечтателния си захлас. В един момент обаче той се озовава лице в лице с озверял войник, обхванат от нечовешка ярост след дива борба за парче кукуруз. Войната заговаря със своята “дива” реч, активизира тъмното, стихийното и войникът стъпква в калта бялата хризантема на Люцкан. Жестът символично ознаменува пораженията, които нанася войната – премазвайки цветето, войнишкият ботуш всъщност премазва човешкото, което отказва да изпадне в тъмните бездни на омразата. След драматичната сцена разплаканият Люцкан не може да открие войника сред безбройните еднакви войнишки фигури. Трагично следствие от войната според Йовков е и унифицирането, превръщането на индивидите в безлична маса. Човешкото осиротява, остава самотно – Люцкан се чувства “най-злочест и най-сиротен от всички хора на света”. За него войната става “безмилостна и страшна и главно – неясна и неоправдана”.

е/ В осма част на разказа Йовков разгръща зловещия образ на войната. Тя е отъждествена със “зла и враждебна стихия”, придадени са й хтонични характеристики. Чрез картините от холерния лагер войната е изравнена със смъртта – невидима, коварна и неумолима, тя поглъща като демонично същество живота. В текста на мястото на цветята от първа част сега изникват гробове; усмивките и радостта са заменени от стонове и болка. Налага се представа за ада, пренесен на земята – “тлееха миазми, лъхаше отрова, чувстваше се зловещият дъх на смъртта”. Рачо Самсара /носителят на мъдростта и истината/ вижда войната като Апокалипсис. Припомняйки пророчеството на дядо Слави, уповавайки се на библейския текст /”Откровение Йоаново”/, речта му слива мотивите за сватбата-смърт и жетвата-жертва. Рачо Самсара предсказва свършека /”И аз погледнах, и ето, кон бледен и на него всадник, името му – смърт”/, предсказва и собствената си смърт /два дни по-късно умира в холерния лагер/.
ж/ Люцкан обаче не умира в холерния лагер – там смъртта му би била прозаична и грозна, а той е носител на поетичното. Затова е изведен в полето, сред простора, където природата се готви да приюти своята “птичка божия” – времето е “чудно хубаво”, небето се усмихва, възхитително ясно и синьо. Преди смъртта на Люцкан текстът припомня поемата му “Люцкан гори в червени пламъци”, за да подготви края на баладата. Преодолян е страхът от смъртта, червените пламъци на гранатите въображението на Люцкан превръща в лалета – “Червени лалета. Любов, само любов”. “Дивият език” на войната е заменен от “цветния език” на любовта – Люцкан вижда Цветана, която му говори нещо хубаво и се усмихва. Смърт, красота и любов се сливат; смъртта се опоетизира. Кулминация на естетизацията е предсмъртният жест на Люцкан – протяга ръка към бял стрък лайка. Пред очите му са два огромни кръга – единият по-голям и бял, а вътре в него – друг, по-малък и жълт. Както в останалите текстове на Йовков, и тук е силно функционална цветовата символика – тя означава символно прехода към другия свят. Жълтото е цветът на божествената вечност; чрез златната светлина жертвата /Люцкан/ достига царството на боговете. Бялото се свързва със свършека на земния живот и с новото начало; цвят е на прехода; бялото според Кандински въздейства като абсолютната тишина. Люцкан постига блаженството – лицето му е разведрено, одухотворено от “някаква тиха и вдъхновена радост”. Той се слива с Абсолюта, преминава в цветната страна на мечтите си.
7. Финалът на текста – Разказът завършва с края на “страшната драма на боя”, сключено е примирие. Във финала чрез образите на полковника и на младия офицерски кандидат Йовков представя две виждания за войната – на полковника – патетично, парадно, оставащо на повърхността, и на момъка – проникновено, разбиращо последния жест на Люцкан. Като последен детайл, осмислящ посланията на текста, авторът налага естествения човешки порив по природност, красота и любов.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Мирът, войната и човекът в разказа на Йовков "Последна радост" 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.