Малките поетически форми в старогръцката литература


Категория на документа: Литература


МАЛКИТЕ ПОЕТИЧЕСКИ ФОРМИ
Условност и съдържание на названието * Елегията *
Епилионът * Химнът * „Александра” на Ликофрон *
Фигурната поезия * Сатирата * Хилародията *
Калимах * Теокрит * Хсрондас * Епиграмата
От широко разпространения в античността формален ъгъл на зрение почти всички творби на елинистическата литература би трябвало да се нарекат поетически само поради факта, че са създадени в стихова реч. Въз основа на този признак в областта на поезията попадат и драмата, и епосът, и то с основание, щом като в означението „поезия” тогава се включва всичко, което днес наричаме художествена литература. В края на краищата елинската дума poiesis означава именно това - художествено творчество.
Съвременното класифициране на античните литературни явления се затруднява, тъй като те носят белезите на античния възглед, но, от друга страна, се подчиняват и на категориите, с които работим днес. Т. е. това, за което предстои да говорим, носи белезите и на античното разбиране за „поезия”, но същевременно изразява и нашето съвременно понятие, че в един тип стихова организация художественото слово придобива многостепенното смислово усилване, свързвано днес с наследеното от античността понятие лирика.
Като озаглавяваме този раздел „малки поетически форми”, отчитаме най-напред несъвпадението между характера на елинистическите художествени явления и нашето съвременно разбиране. Понеже това не е определение по същество, то допуска разглеждането на поетически творби, които биха попаднали извън борда на раздела, ако класификацията беше изпълнена на основата на чисто съвременен принцип. Същевременно величината на поетическото произведение, ограниченият обем, все пак насочва косвено към това, което днес наричаме „поетическо слово”. Малките поетически форми в елинистическата литература, ония нови критерии за величина и съдържателност, които се налагат в кръга на Калимах, се покриват донякъде с нашето разбиране за поетическа художественост. Но ето какъв въпрос възниква. Колко къса трябва да бъде една творба, за да бъде отнесена към сферата на малката поетическа форма? Такава мярка не съществува. Малката форма е образно означение за по-свободен строеж, за по-свободно поведение на словото, знак, че поетът не е задължен да се съобразява с определен жанров тип, носител на вече готов смисъл. Така към малката форма следва да се отнесе „Александра” на Ликофрон - независимо от големия обем на откъса, в него все пак е проявено по крайно типичен начин това, което нарекохме смислово усилване на словото.
В елинистическата литература малката поетическа форма носи концепция за нова област от художествената литература, същевременно и за нов начин на потребяване на литературното произведение. Има се предвид изпълнението пред малък кръг от съмишленици, дори четенето насаме. Впрочем в библиотечните зали
1

филолозите четат в усамотение, напомнящо нашето съвременно усамотение с лирическа сбирка. В тези форми на потребяване краткото поетическо произведение съответства на вкусовете на един индивид, който разполага с особени реакции, независими от тези на колектива. Освен това той е способен да се занимава с няколко неща наведнъж, не се задържа дълго над един текст, нито вярва само на една книга. Малката форма е един вид уважение към разнообразието. Обуславя я и това, че сега художествената литература изразява много по-пряко особения ъгъл на зрение на самия творец. Личното отношение към света може и да няма превес, но то е някак демонстрирано. В този смисъл кратката поетическа форма може да се разбира като субективност, доведена до принцип за величината на художественото произведение.
Наименованията на поетическите видове са изработени още в античната традиция. Говори се за елегия, епилион, химн, идилия, епиграма. Разбира се, те не са много ясно разграничени. Отделя ги обикновено нещо външно - например размерът. Когато той е един и същ, какъвто е случаят с елегическия дистихон, общ за елегията и епиграмата, търсят се други отличителни белези. В елегията разказът има по-обективен тон, отколкото в епиграмата, а в любовната тема, обща и за двата жанра, епиграмата започва като че ли там, където се предава по-пряко собствено преживяване. За някои видове не разполагаме с определено антично название. Другаде ни се струва неубедително видовата граница да бъде размерът при наличието на подобно настроение, какъвто е случаят при ямба и хекзаметричните сили189. Някои произведения не се поместват добре в даден вид - примерно фигурните стихотворения на Симиас, които се считат за епиграми. Основанието, това, че по всяка вероятност са написани върху предмет, предназначен за дар на божество, е прекалено формално.
Тъй както ни е завещано, деленето на видове в елинистическата поезия не е изпълнено на единна основа с комплексен критерий, отчитащ достатъчно формални и тематични признаци. В античното делене роля играят определители, които не можем да усетим ясно. Това са традиционни формални моменти, особености в произхода, даващи и определено смислово очертание на вида. Почти винаги върху това традиционно очертание се наслагва друго, по-съвременно. Понеже то може да бъде общо за два жанра, които, гледано откъм традицията, са нещо различно, на базата на тази общност започва смесване, съзнателно или несъзнателно се пренасят черти от един в друг жанр, най-често размери и поетически диалекти.
Примерно, ако се гледа традицията, идилията и епилионът са различни жанрове, но се пишат в хекзаметър, приличат си по наративния тон и битовата тематика. Очевидно те прехождат в общ поетически вид на съвременно ниво. Това, което наричаме смесване на поетическите видове в епохата на елинизма, представлява всъщност двойствен процес. От една страна, се смесват старите видове, с чиито названия и форми елинизмът не престава да си служи, от друга, на тяхната основа се създават нови видове. Тези видове или се означават с името на стар жанр, или остават без име. Именно от неотчитането на това положение се
189 Става дума за пародийния поетически вид сил, чийто класик е скептикът Тимон от Флиунт (вж. бел. 18 към глава трета). Тимон пародира обикновено стихове на Омир.
2

поражда хаосът в характеризирането на поетическите видове в елинистическата литература.
Никъде другаде свободата на действие не е толкова широка, както в областта на малките поетически форми. Като търси локални митове и предава известните по странен начин, Калимах има опора в експериментаторския дух на самото поетическо слово. Още във формата му е заложена възможността да носи всякаква тема. Същевременно стават достъпни за личната поетическа инициатива всякакъв вид фолклорни мотиви, битови теми, сантименталното и грубото, изтънченото камерно настроение и фриволният тон. Тематичната обнова върви ръка за ръка с формалното нововъведение - обогатява се техниката на цензурата в хекзаметъра, поетите се стремят да употребяват разнообразни размери, създават се и нови като мелиямбите на Керкидас190. Неслучайно метриката става научна дисциплина в епохата на елинизма - първото ръководство съставя Филоксен в първи век пр. н. е.
Нужно е да се подчертае - в елинистическата поезия се търсят нови форми за израз, създават се нови поетически видове. Но това се върши все пак предпазливо, с поглед, отправен назад към образците на традицията. Особено ако се наблюдават отделните елементи, новосъздаденото се оказва минимално. Почти за всичко еленистическите поети търсят предходни примери в литературата на архаиката и класиката. Ново е обаче цялостното отношение към ценностите на миналото. Изборът често е ориентиран в неочаквана посока. Това важи особено за малките поетически форми. В техния кръг е възможно да се реагира парадоксално, да се избягва общоприетото, да се преоценява. В Александрия бива открита ценността на епигоните на Хезиод, на малките дидактически поеми и йонийската елегия. Онова, което по отношение на официалния вкус в епохата на класиката би се оказало встрани, именно то служи за образец. Йония, една провинциална култура, ако я сравним с атическата на пети век пр. н. е., дава на Александрия образците за поетическа форма. Калимах имитира Омировите химни. Лириката на архаиката - Сафо, Архилох, Хипонакт, свободата на техния израз, субективното реагиране служат за модел на елинистическите поети. Все в тази посока на парадоксално отношение към традицията бива осъзната и ценността на фолклорното слово, шлифоват се форми на селската и градската низова литература. Така новите поетически видове стават един от деятелите на разширяването на хоризонта на културата, наследена от атическата класика.
Новите поетически норми на трети век пр. н. е. не се създават изведнъж. Както вече се каза, Александрия наследява по-пряко йонийската поетическа школа. Още от епохата на архаиката йонийските поети култивират вида, комуто е съдено да стане мост към елинистическата поезия. Това е елегията. Гледана като стихова форма, тя е компромис между епоса и подвижния мелически строеж. Съчетанието на хекзаметър с пентаметър действа като малка строфа, преодоляваща епическата монотонност. Освен това елегическият дистихон носи по-всекидневно съдържание, някъде практическо, другаде по-частно. Той е инструмент за по-неусловно поетическо мислене. Поетите на миналото си служат с елегията за какво ли не -
190 За Кeркидас вж. по-нататък в текста. За характера на мелиямба Нахов, 60 и сл. В основата си размерът на Керкидас представлява дактило-епитрити - това са съчетания от дактили и трохеи и от анапести с ямби, използвани в хоровата песен на атическата трагедия. За обновата в областта на метриката Schneider II, 274.
3

Калин и Тиртей я използват за внушение на патриотически чувства, Солон изразява гражданския си размисъл, у Семонид елегията служи за поучение, у Ксенофан за критически бележки191, а Мимнерм я пригажда към любовната тема, която по-късно става дори определяща за нея.
В четвърти век пр. н.е. тематичното разнообразие бива стеснено, оформя се т. нар. повествователна елегия. Тя е на любовна тема, но звучи учено поради многото митологически примери и алюзии. Минавайки през александрийската поезия, нейното развитие завършва в такива образци като елегиите на Овидий. В Рим обаче тя е значително по-субективна. Докато в пределите на елинистическия четвърти век, когато се оформя, тя има обективен, хладен тон, любовта е по-скоро типично състояние, а не субективно преживяване, както е у Проперций.
За създател на повествователната елегия се счита поетът Антимах от Колофон, който твори на границата на пети и четвърти век пр. н. е. Филолог е, занимава се с Омир, автор е и на епос192. Изглежда, достойнствата му в тази област не са малки, щом като попада в канона между петимата най-добри епически поети на античността. В Александрия го ценят дори повече от Омир, макар че това издава тенденцията да се подценява стореното от първопоета, и началото на традицията да се търси в късната изтънчена Йония. Именно Антимах служи за образец на александрийските поети от първото поколение. Изглежда, най-значителното му дело е нововъведението в елегията. Като отдава почит на своята рано починала любима Лида, Антимах създава елегическо произведение в няколко книги, озаглавявайки го с нейното име. Били предадени в дистих истории, свързани с любовта на митологически персонажи. Антимах събира митове, разработва ги в подробности. Новото по отношение на неговия предходник в темата и формата Мимнерм е, че у Антимах елегията става пространна193. В първата половина на трети век пр. н. е. Калимах, който също е автор на елегии, вече не харесва Антимах. Изглежда му надут и пространен.
В Александрия пръв пише елегии по Антимахов образец Филитас от Кос, възпитателят на Птолемей II Филаделф. Той също има любима - казва се Битис. Това ще стане условност в римската елегия. Знаем със сигурност две заглавия на елегии от Филитас – „Деметра” и „Хермес”, притежаваме и десетина фрагмента, един и от краткия жанр „шега”. Ето малък откъс от епиграма на Филитас, който, по всичко личи, е бил част от елегия:
Няколко сълзи пролей от сърце и ласкаво слово продумай. За мене си спомняй, когато оттук си отида194.
191 Поетът-философ Ксенофан от Колофон (V век пр. н. е.) се смята за предходник на Тимон в жанра
сил (вж. бел. 1 към тази глава), всъщност той пише главно в хекзаметър. Фрагментите у Wachsmuth
(ц. с).
192 Това е поемата „Тебаида”, подражавана много по-късно вече в пределите на римската литература
от Стаций. Всички сведения и фрагменти от Антимах са събрани от В. Wyss. Antimachi Colophonii
reliquiae. Berolini 1936.
193 Вж. заключенията на Wyss (ц. с), XXIII, и там по фрагментите от „Лида” колко много митове
(особено от кръга на аргонавтите) засяга Антимах.
194 Frg. 9. Фрагментите от Филитас са събрани у Е. Diеhl. Anthologia lyrica. Vol. II. fasc. VI. Lipsiae
1940.
4

Един от неговите ученици - Хермесианакт, създава поема, подобна на „Лида”. Озаглавена е пак по любимото момиче, което се нарича Леонтион. В отделните елегии поетът разказва за любовните мъки на прочути музиканти, поети и философи. Не е пропуснато нито едно голямо име. Орфей и Музей, Омир и Хезиод, Алкей и Анакреон, трагическите поети от Атина - всички са уравнени пред изпитанията на любовта, превърната едва ли не в организационен принцип на културната традиция. Хермесианакт избира безразборно любимите на своите герои. Омир е влюбен в Пенелопа, Алкей, разбира се, в Сафо - за това все пак съществува реално основание. Но то е особено слабо за любовта на Сократ към Аспазия. До утвърдените имена на миналото поетът нарежда пионерите на елинистическата литература - дитирамбиста Филоксен, Антимах и Филитас. Дори по неголемите откъси от произведението на Хермесианакт се чувства, че в Александрия от миналото се цени повече това, което има учен, малко студен тон, особено Хезиод и неговите епигони.
Фаноклес, един автор, за когото не може да се установи кога точно е живял, също следва Хезиод. Като Антимах и Хермесианакт той построява своя сборник от елегии на принципа на каталога. Един по-цялостен откъс от елегия за Орфей показва характерната черта на учената елегия. За да обясни известното митологическо събитие, това, че Орфей бива разкъсан от жени, изпаднали в дионисово изстъпление, Фаноклес избира една рядка версия. У него прочутият тракийски музикант е представен влюбен в момче. Понеже въвел този вид любов сред траките, обхванати от ярост, бистонските жени убиват певеца. Така бил наказан, задето „любовта никога не го отвела при жена”195. Усеща се вкусът на александрийската поезия, избягва се известното. Да се прави поезия, означава преди всичко да се открие странен мотив. Понеже любовта на Орфей към жена е достатъчно експлоатирана, един друг вид любов става агент в оформянето на поетическата тъкан. В елегията на Фаноклес е проявена и твърде характерната за учената александрийска поезия черта - това да се етиологизира, новият мотив да се препраща към вече известното. Понеже съществува версия, че главата на певеца достигнала по Хеброс до остров Лесбос, в своята жестокост тракийките на Фаноклес не забравят да откъснат главата на Орфей и да я отправят по известния от мита път. Така закачено за старото, новото звучи един вид достоверно.
Измежду останалите жанрове на елинистическата поезия елегията е достигнала до нас като че ли в най-непълен вид. Притежаваме нещо от поета Симиас, по-известен с фигурните си стихотворения - зад заглавието „Месеци” се крие може би голяма учена елегия. С няколко откъса, между които и един пространен, разполагаме и от елегии на члена на трагическата плеяда Александър Етолийски. Автор на едно писмо в елегически дистихон е Ератостен, от когото притежаваме иначе по-дълъг фрагмент от епилион и знаем съдържанието на друг -историята на Икарий и Еригона, фолклорен сюжет196, чиято разработка е оценена високо у един античен критик. Не е оцеляло нищо от Партений, наречен от граматика Полиан класик на елегията, ако не се смята един малък цитат, вмъкнат от самия автор в собствения му сборник „Любовни истории”. Партений играе важна
195 Frg. 1, ст. 10 Фрагментите от всички елегици, за които става дума в текста, у Diehl (ц. с). Вж. у
Kцrte-Hдndel, 258, за темата „ненормална любов” у Хермесианакт, Фаноклес и Партений.
196 Срв. у Diehl (ц. с), frg. 6 от Ератостен и frg. 1, 2 or раздела „Народни песни”.
5

роля при разпространението на елинистическите вкусове Рим. Попадайки в плен у римляните след Митридатовата война (73 г. пр. н. е.), той ги запознава с големите поети на трети век Калимах и Евфорион. Пионерът на римската елегия Корнелий Гал е негов близък. Именно за него съставя Партений споменатия прозаически сборник, който трябвало да служи един вид като наръчник за любовни сюжети. Изглежда, Партений е значителен поет, щом го поставят наравно до Калимах и Евфорион197.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Малките поетически форми в старогръцката литература 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.