Лудост и разум в образа на Дон Кихот


Категория на документа: Литература


Лудост и разум в образа на дон Кихот

Творбата ,, Знаменитият идалго Дон Кихот де ла Манча" е най-големия успех, в изпълнения с неприятни моменти, живот на Мигел де Сервантес. Сервантес умело използва похватите на иронията, за да осмее безумието на един старец, като така представя неговата мъдрост в пародичен аспект. Романът става едно от най-четените литературни произведения и поради осмиването на рицарските романи в Испания спират да се пишат и издават романи на тази тема.

Лудостта в образа на дон Кихот е главната тема на романа. Без нея образът няма да бъде способен да извършва "подвизите" си и ще бъде напълно безинтересен за читателите. Лудостта създава едно недостижимо ниво на въображение и прави нашия герой забавен и интересен, но зад тази лудост има система, а там където има система господства разумът.

Лудостта на дон Кихот е придобита от непрестанното четене на рицарски романи, които промиват мозъка му и го карат да си представи, че той е един от странстващите рицари, борещи се за правда. От там започва да се развихря неговата фантазия и той започва да пренася въображаемия свят върху реалността. Така той си представя реалните хора като злодеи, които трябва да спре и хора- които да спаси. Въобразява, си че предметите са чудовища, с които трябва да се бие. Тази фантазия разнообразява, иначе скучния и монотонен, начин на живот и го прави по динамичен и интересен.

След като дон Кихот си изгубва ума, в неговия образ настъпват промени, за които повечето хора мечтаят, той е лишен от всякаква суета, което му позволява да продължи своите походи и да върши това, което иска, въпреки всички подигравки и критики на хората, които среща по пътя. Става идеалист и спират да го интересуват парите, имотите и заможността и всички останали неща, за които народът мечтае. Той е напълно независим от тези ежедневни проблеми и така се съсредоточава още повече във вършенето на своите подвизи. Лудостта дарява дон Кихот със свобода, за която всички жадуват.

Макар и външно действията на Дон Кихот да изглеждат налудничави, лишени от всякаква логика, в мотива му се крие една дълбока човечност. Той желае да бъде полезен на обществото и се опитва да го постигне като прави опити да спаси хората в беда, с които се среща по пътя. Понякога той се намесва в истински конфликти, но през останалото време той си въобразява, че има човек в беда, но той е винаги готов да се застъпи за честта на останалите и да встъпи в битка, за да ги спаси. Това е действие, което е познато на много малко хора, защото по-голямата част от обществото, преди и сега, мисли само за своето добро и за ничие друго. Постъпките на дон Кихот го правят достоен за уважение, той е добър и състрадателен, а това са качества, които не се срещат навсякъде, и за това можем да определим дон Кихот като герой и за секунда да забравим за неговата лудост.

Зад тази лудост, обаче, има система, създадена от романите, в които има подредба, план и цел, така е подредена и лудостта на дон Кихот, а това значи, че зад тази система има разум, който управлява действията. Затова не можем да кажем, че образът е загубил разума си и да бъдем коректни в твърдението си. В творбата разумът управлява лудостта, която създава фантазиите и разнообразява монотонния живот на един стар човек, на края на живота си. От тази гледна точка няма нищо лошо във въображението и това да създадеш един нов, собствен, свят, в който можеш да бъдеш герой и да бъдеш полезен на обществото. Точно това прави и дон Кихот, той създава свой свят, в който е главен герой и осмисля, макар и за кратко, своя живот.

Тази "болест" отминава в последната глава от романа когато разума взема връх в съзнанието на героя и той осъзнава своята лудост и съжалява за пропиляното време. Според мен, съжалението е последното чувство, което би трябвало да изпита, защото ако нещо те е правило щастлив и полезен, направило е живота ти по-динамичен и интересен, няма за какво да съжаляваш. Можеш просто да се радваш, че си вкусил и от двата вида живот и да си отидеш спокоен.

За мен, въображението е нещо изключително, ако го развиваш достатъчно то може да ти отвори вратата към един неповторим свят, неповторим, защото това ще бъде твоя свят, където ти ще бъдеш важен и героичен. В романа е показано едно наистина вярно нещо, това че въображението се подхранва от книгите и може да създава нови хора, същества, светове, то не идва от само себе си, всичко зависи от теб. В тези фантазии може и да се крие капчица лудост, но какъв би бил живота ако всички бяхме "нормални", скучен, еднообразен? Все пак дори човека е създаден в момент на лудост.

Лудостта и разума, в романа, вървят ръка за ръка, но лудостта дава на дон Кихот, нещо, за което всички мечтаят- пълна свобода на действията, независимост и безценни мигове, които разнообразяват живота му. Това е незаменимо и неповторимо чувство, защото всеки човек трябва да вкуси свободата преди сетния си дъх, иначе е живял безцелно. От друга страна, ако живееш само в рамките на здравия разум, то ти няма да си способен на никакви действия извън общоприетите правила за поведение и ще станеш един от многото опитващи се да се впишат в идеалния кръг от идеални хора, които всъщност са сбърканите, ако питате мен. Защото идеалният човек е този, който е себе си "от люлка до гроб", а не онзи, който цял живот отрича себе си с цел да се впише сред останалите еднообразни хора.





Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Лудост и разум в образа на Дон Кихот 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.