Любен Каравелов


Категория на документа: Литература


Любен Стойчев Каравелов е роден през 1834г. в Копривщица. Учи в килийно , после в училището на Христо Пулеков по взаимоучителския метод. През 1850г. се премества в училището на Найден Геров в Пловдив. След това баща му го изпраща да учи в гръцко училище.
Епохата на Българското национално възраждане формира личности, които се извисяват до един от най-високите върхове на общоевропейската духовно-интелектуална мисъл. До тези върхове се домогва и Любен Каравелов. С целия си бурен и драматичен живот , с многообразната си дейност като революционер и книжовник , като писател и публицист , като културолог и народопсихолог той бележи нов етап в усилията на народа за национално, политическо и духовно освобождение , за културно-естеричеако възмогване, изравняване с другите народи и включването му в световното прогресивно развитие на човечеството.
Каравелов е от онези български писатели и общественици , които още приживе са били приемани и отхвърляни , сочени за образец и омаловажавани. Спорило се е и продължава да се спори за идеологията му , по различрн начин се възприемат белетристиката, драматургията, определени периоди от журналистическата му дейност.
Отношението на изследвачите към качествата и слабостите на ранните произведения на Любен Каравелов , към тяхната идейно-естетическа същност , е противоречиво. Не се стига до единна представа за мястото им в творческата еволюция на белетриста, в утвърждаване на неговата поетика като разказвач.
До 1866г. са повестите , които интерпретират „хайдушката тема” робската участ и съпротивата на българина: „Войвода”, „Неда”, „Сирото семейство”, „Дончо”, „Турски паши”, „ На чужд гроб без сълзи плачат”. През 1866г. Каравелов се насочва и към битови сюжети , към всекидневното лице на българския живот- създава „Божко”, „Българи от старо време”, „Слава”, „Записки за България и българите”, които също влизат в книгата.
Няма друга творба на Каравелов , която като повестта „Българи от старо време” да е печелила признание за художествените си достойнства, да е така позната на съвремения читател , да е приличала толкова често вниманието на литературния изследовател. Анализът и оценката на тази повест са свързани с цялостния подход към Каравелов като белетрист , с отношението ктм реалистиката и патриотичния характер , към художествеността на възрожденската белетристика.
Каравелов насели прозата си със запомнящи се обрзи , които отвеждат към жизнени човешки типове на възрожденската ни действителност: Нено чорбаджи и Николчо, Стоян воевода и Дончо воевода , Хаджи Генчо и Дядо Либен, Танчо Галина , Хаджи Ничо, Любомир Калмич. Забравят се заглавията на повестите му , но се помнят имената на героите му , фрази запаметени благодарение на техния колорит и естетическа виталност.
В „Българи от старо време” най-ярко изптъкват образите на дядо Либен и хаджи Генчо- на двамата българи от старо време. Чрез тях писателят постига правдивост и дълбочина на изображението. Те приковават вниманието на читателя , увличат го със своята жизненост, със своята оригиналност и богата съдържателност като типична проява на българската характеристика на хаджи Генчо. Писателят изгражда уверено и живо колоритния образ на своя герой, който може да бъде разбран само ако не се забравя , че е породен от една действителност, която има и социално , и национално измерение. В нея хаджи Генчо заема определено място , тя обуславя основните социални и психологически черти на характера му.
Хаджи Генчо е килиен учител, извоювал си признанието, че е най-умен и най-учен човек. В училището той обучава и възпитава децата, а в църквата и на обществени места поучава възрастните. Неговият авторитет е непоклатим, славата му е надхвърлила границите на Копривщица и се носи по иколките села и градове- той е познат и почитан и в Стрелча, и в Краставо село, в Татар Пазарджик и по Мараша в Пловдив. Писателят се стреми са изтъкне какъв изключителен българин е хаджи Генчо, да разкрие по-убедително , че той „всичко знае” , изключителната „широта” на неговата
научна компетентност. Освен черковнославянски и влашки хаджи Генчо знае малко руски , малко гръцки, наизуст светчето и псалтира. Категорично , без ни най-малко колебание и съмнение разрешава наий-загадъчните въпроси на битието и небитието. Той разказва, като че ли чете по книга, каде и как живеят дяволите. Когаро кадията иска да поговори с някой „по-умен от самите копривщенци човек за мъртвото тяло” , те изпращат хаджи Генчо.

Още началото на тази характеристика буди искрен смях. Макар писателят спокойно и наглед убедено да разказва за достойнствата на хаджи Генчо като рядък българин, ироничният подтекст на хиперболичните утвърждения веднага стига до читателя. Тази двуплановост помага както да се види хаджи Генчо през погледа на неговото време, така и през преценката на една по-нова епоха, когато вече се търси и оъкрива отрицателното и комичното в миналото. Пред нас се разкрива образът на един от онези първи просветители на нашия народ, които макар полуграмотни, допринесоха в началото за неговото културно развитие, а по-късно бяха изместени от времето и от стремежа към истинската наука. Хаджи Генчо е всъщност малообразован, невеж и суеверен човек. Той знае само псалтира и светчето, а неговият „енциклопедизъм” се подхранва единствено от самочувствието му на учен и всезнаещ. Признанието , което има , а също и самолюбието му го карат да смята , че знае всичко,че може да отговори на всеки въпрос. Хаджи Генчо зарова и буди искрен смях , защото макар неговите знания да са нищожни , той в пълна мярка проявява самочувствие и държането , характерно за някои „учени” даже и от днешно време. С истинска страст хаджи Генчо отстоява своето мнение, което смята за абсолютна истина , стреми се да изтъкне къде да прояви своето знание. Капризен и своенравен, той е крайно обидчив, като се засегне научната му чест. Именно контастът между истинските качества на хаджи Генчовите познания, между нищожната им действителна стойност и начинът, по който се изявяват буди смях. Но на смешката на Каравелов не е спокойна. В нея се чувствува хаплива острота, защото хаджи Генчовщината не отстъпва самоволно. По времето на Каравелов тя вече е осъзната от всички прогресивни хора пречка за културното развитие на нашия народ. Оттук богатият и разнообразен подтекст на Каравеловата ирония, оттук акцентът върху отрицателното у хаджи Генчо , защото преди всичко то изпъква в погледа на новото, идващо непосредствено след него.

Основните черти в характера на хаджи Генчо са обусловени преди всичко от положението му на учител и учен човек в Копривщица. Но хаджи Генчо не е порождение само на една страна от живота, макар тя да е от най-съществено значение за него. Той е органически свързан с цялостния морал и бит на времето. Писателят го изобразява в най-различни жизнени ситуации , поставя го в непосредствен контакт с различни герои и по този начин хаджи Генчо се изявява като жив и цялостен характер , който индивидуално , по хаджи Генчовски , действува и мисли. Видян по този начин , хаджи Генчо изпъква с една своя доминираща черта, която дава оражение върху всички негови постъпки- това е егоизмтъ му, свързан най-често със стремежа да извлече от всичко материална изгода и да хапне и пийне от чуждото. Хаджи Генчо – големият „економ” – личи и в училище, и в семейството, и в отношението му към всичко , което го заобикаля.

За хаджи Генчо училището е преди всичко източник на доход , неговата „Калифорния”. Той учи около двеста деца на псалтира и светчето. Когато е в училище , хаджи Генчо обикновенно преправя и кърпи старите си шалвари , а при по-важна своя работа дава нареждането си : „Четете,бре!” – и отива да я върши. Опитите за „политехнизация” на обучението целят пак материалния интерес на хаджи Генчо. Той храни най-различни домашни животни – „мисири, гъзки, кокошки, патки и осем сури свине с къдрава четина, без да харчи никакъв капитал”. Всичко което се върши у хаджи Генчо, става с помощта на учениците. Разположението му към този или към онзи от тях зависи от това , дали той се отанася с уважение към учителя си , т.е. дали му носи , или не подаръци по празниците. Хаджи Генчо безмилостно опъва ушите на тези , които са забравили да го почетат. В същото време той се счита за най-добър и правдолюбив човек. На момченцето , на което е заклал пиленцето , поверено му с възпитателна цел за изхранване, „подарява” мисирка и благоволява : „Целувай ръка и поблагодари ми , че наместо пиле ти добиваш цяла мисирка.” Хаджи Генчо лъже своите възпитаници като се старае да предаде благовидна форма на своите хитрини , с които цели да си осигури по-богата трапеза за чужда сметка.

Когато трябва да вземе вън от училището това, което смята , че му се полага , хаджи Генчо по необходимост става по-нахален. Той не изпуска нито една възпожност да похапне и попийне другаде – в Събота е пред църквата , зада вземе двойната дажба от осветеното варено жито, което бабичките раздават за „бог да прости”. Хаджи Генчо не пропуска нито помен , нито сватба, нито Бабин ден - винаги е сред гостите. А когато забравят да го поканят , той помни и намира случай да смъмри стопаните и да си поиска „своето”. Стремежът му да използува другите съвсем естествено се преплита с неговото скъперничество и сметкаджийство. Хаджи Генчо нищо не дава, без да получи в замяна нещо, и то повече , отколкото заслужава неговата услуга. Хаджи Генчо ще даде бъклицата на момченцето , но когато поканят и него на гощавкат. Той е убеден , че то е забравило да предаде поканата на баща си , и затова го връща, за да попита и си спомни най-важното. Хаджи Генчо не забравя , че не е бил поканен у Стоименови, първо, когато е бил заклан жълтият мисир , второ, когато е било докарано новото вино и т.н. и затова не дава сухи кайсийки на Танка. След като и внушава , че никога дядо хаджия не трябва да се пренебрегва, той увива малко кайсии в хартия и придтужава своя дар със посление. Всичко у хаджи Генчо е пресметнато и нагодено така, че да му донесе полза. В своя „музей” хаджи Генчо събира и подрежда и най-малките и ненужни дреболии , защото може някому да потрябват , а за всяка услуга си иска своето. Той е щедър само тогава , когато е пресметнал , че ще му се върне много повече. Купува катърки симид и мекички на дядо Либеновите внуци, но знае, че за това него ще го гощават „малко повечко”. Хаджи Генчо до точност изчислява запасите на дядо Либен от старо и ново вино и за това не бърза със сватбата.
Хаджи Генчо е голям гастроном и лаком човек, с непобедима страст към „харизмата”. Не случайно Каравелов изтъква , че кладенецът ,в който хаджи Генчо изстудява своето „ястие и питие”, може „най-вярно да ни изобрази” неговия характер. Като се върне от черква , хаджи Генчо най-напред сяда „да пооправи червата си”. Истинското му вдъхновение е хапването и пийването. Той държи на тънкостите и когато е на гости, настоява да се удовлетвори вкусът му и е нахален до безочливост. Като връща момченцето , което иска бъклицата, да попита баща си не е ли му е казал да покани и дядо хаджи , той предварително дава нареждането си : „Кажи още на баща си да вземе със себе си малко медец. Кажи му: „Вземи медец , защо дядо хаджия преди обяд обича медена ракия”. С какво вдъхновение хаджи Генчо обикаля около котлето , в което ври пиленцето, охранено от неговия ученик, и с каква сигурност нарежда : „ Притури малко лучец, притури малко масалце...И червен пиперец би трябвало още малко – мъ-ъ-ничко! Отваеяй си зъркелите, защото огинят е голям и лукът може да прегори.” Постоянна тема на разговор и дискусия между хаджи Генчо и дядо Либен е яденето и виното.
Егоизмът на хаджи Генчо , неговата лакомия и стиснатост се проявяват по отношение на близките му. Той е „истински неограничен монарх” в своето семейство. Хаджи Генчо е уморил двама от синовете си , а другите прогонил. Към жена си и към дъщеря си се отнася деспотски. Той може да отреже едно парченце месо на своя котарак , но жена му и дъщеря му ядат ръжен хляб и сухо бито сирене. Хаджи Генчо не смята за нужно да съобщи на баба хаджийка за кого ще омъжи Лила. Като човек „умен и учен”, „направен за големи работи”, той се ръководи от правилото , че жените трябжа да се научат да търпят. „ Всяка една жена трябва да знае малко , а да разбира много” – казва хаджи Генчо. Той обявява решението си за Лила , без да се интересува от майчината тревога, майчината мъка. Хаджи Генчо е жесток и безчувствен, неспособен на истински родителски чувства. Ха годежа той се опитва да заплаче „обичая ради”.
Своебразното съчетание на тези особености характера на хаджи Генчо е основа на неговите чудати постъпки във всекидневния бит. Хаджи Генчо обича всичко старовремско. За това най-безмилостно е отрязал опашката на инак любимия си котарак Бундук. Ъой мрази циганите, заядлив е , отмъстителен , обича да дава съвети, когато не го питат, и т.н. Тези и други индивидуализиращи детайли допринасят за неговото изграждане като жив и пълнокръвен образ, чрез който се изразяват съществени черти от бита и морала на старото време.
Хаджи Генчо е обрисуван разностранно и пълно още в първата глава. С развитието на действието в характеристиката на образа не се внася съществено ново. Хаджи Генчо остава верен на себе си при всички обстоятелства. Неговата лъжеученост , дребнавост , ограниченост, егоизъм се проявяват в една или друга степен във всяка дегова постъпка. Писателят само подчертава , показва в дейсрвие с оглед сюжетната ситуация една или друга особеност на характера, загатната или разкрита по пълно още в началото на повествованието.
Нови, по-различни, но също типични страни и черти от живота и нравите на старото време Каравелов разкрива чрез образа на дядо Либен – един от най-изпъкващите и реалистични образи в творчеството на писателя. Дядо Либен представлява друг тип на българина от онази епоха, изява на други форми от негодия бит и характер , които изпъкват със своето национално своеобразие. Това не означава , че образът губи социална определеност. Тя е подчертана достатъчно ясно , особено в предисторията на героя , но се проявява своеобразно , преплитайки се с редица битово-народностни моменти и превъплъщавайки се в тях. Реалистът Каравелов исобразява характера в неговата разностранна обусловеност, неговата пълнота. Той вижда у дядо Либен както черти и прояви , които в едно преходно време , когато се оформява националното съзнание, не може да не оцени положително, така също и отрицателни наслоения, към които не пропуска негативното си отношение. Жизнената убедителност на героя и целостността на характера идват именно от своеобразното и органично преплитане и взаимоотношение на социални и национални черти, на положителни и отрицателни качества като структура на един жив и неповторим човешки тип.
По своето обществено положение и имотно състояние дядо Либен е от най-първите и богати копривщенци. Макар Каравелов да разказва за него в момент, когато живее „само със своите възпоминания” и синовете му вече се опитват са го откажат от някои „старовремски” чорбаджийски навици , например от слугите и конете, у дядо Либен изпъкват черти и разбирания , характерни за копривщенските бегликчии и чорбаджии. За дядо Либен активният период на бегликчийство и други предприятия , в които се е впускал , за да спечели , е отминал, но неговото чувство за чорбаджийско достойнство и превъзходство над другите , споменът за младините , както и богадството остават и определят жизненото му поведение. Животът на дядо Либен е бил изпълнен с превратности – той е видял „и голямо щастие , и голямо нещастие, и зло и добро, и сиромашия и богадство , и кървави сълзи и извънредна радост...”. Особено бурно са протекли младежките му години , за които той обича са разказва. Своето богадство дядо Либен печели по различен начин – най-напред с хайдутлук , а после с бегликчийство. Той „ ходил по шумата и изтебял турците, а после се съединява с турците, ходил с кърджалиите, делибашиите и арнаудите и клал християните, бутувал се против правителството и помагал на Карафезията...”. Когато по онова време изповядвал някои свои грехове на поп Генчо , той отказал да го пречисти и дядо Либен най-енергично трябвало да настоява за божията прошка: „Той измъкнал от пояса си един арнаутските пищови и извикнал: - Дай ми комка или ще те пратя при дяволите!” Писателят не случайно тук отбелязва и особения „патриотизъм” на дядо Либен , който се стреми да запази само Копривщица от кърджалии и разбойници. Това не е някоя от „чудатостите” на дядо Либен , а типично явление за онова време (прехода между 18 и 19 в.) , когато тепърва се оформя националното съзнание , а проблясъците на патриотичното чувство намират най-своеобразен израз. Подобен случай , но видян от друга трагическа страна, пресъздава Й.Йовков в „Старопланински легенди” – разказа „Индже”.
Каравелов разказва много изразително не само как дядо Либен е трупал богатствата си , но и как бързо ги е пропилял. Дядо Либен печели пари , за да даде свобода на самолюбието си и на господарския си нрав. Той устройва пиршества , на които е централен герой , отива на лов с петдесет слуги и пазаргидени „като някой рицар , граф или крал.”
Тези съществени моменти от предисторията на героя са интересни не толкова защото правдиво разказват за произхода , който имат богадствата на някои от копривщенските чорбаджии , но защото предават конкретно-историческа , социална и национална определеност на образа, въвеждан в неговата същност и оригиналност. Те показват също така , че като характер дядо Либен съвсем не се покрива с шаблонната и абстрактна представа за чорбаджията и бегликчията , което се потвърждава след това от цялото жизнено поведение на героя. У дядо Либен има такива индивидуални черти и особености , които макар и преплетени с предразсъдици и отрицателни качества , изразяват положителни тенденции в националния бит и крият възможности за положително развитие. В тях по своеобразен начин се изразява както жизнената сила на народа , намерила особен израз при конкретните национални и исторически условия , така у някои народни разбирания и черти – любов към Русия , чувство за красивото , волност и др.
Своеобразното , но органично единство на национални и социални черти , на положителни и отрицателни качества , на типични и индивидуални особености , намира конкретен израз в „юнашките” прояви на дядо Либен. Те говорят както за господарското му самочувствие , така и за някои черти на характера , които надхвърлят неговата социална основа. „Юнашкото”у дядо Либен – това е силно изявеното съзнание за превъзходство над другите , което се опирапреди всичко на самочувствието му на победиъел и господат на живота , на това, че той най-добре познава неговите истински ценности и може да се справи с всичко , което се изпречи пред неговата воля. За дядо Либен най-важното , определящо значителността на този или онзи от заобикалящите го, доколко в него ще открие „юнашки” черти т.е. активно настъпително отношение към живота. Дядо Либен е решителна и действена натура. Той презира дребното , нищожното, липсата на широк размах и решителност в действията , слабостта на характера. У дядо Либен гори жизнена енергия , която намира , макар и своеобразно , но активна изява. Това „юнашко” начало у героя се опира не само на чорбаджийското му положение, на обществената му и материална сигурност. Дядо Либен не е чорбаджия по наследство. Разликата между него и такъв образ примерно Нено или неговият наследник Николчо от повестта „Маминото детенце” е очевидна. „Юнашките” прояви на дяо Либен се свързват с волност на характера , който има своята относителна самостоятелност и оригиналност. С някои страни той насочва гордата , непокорна и буйна природа на хайдутина. Както се вийда , макар „юнашките” прояви на дядо Либен по свое реално съдържание да са лишени от героичното , все пак „юнашкото” у него не е само пародия , но с определени свои черти предизвиква основателно по-положителна емоционална оценка на писателя. Каравелов се смее над юначеството на дядо Либен и в същото време му отдава дължимото.
Още в портрета писателя подчертава „юнашкото” у героя. Сясо Либен се облича като делия – със зелени шалвари, червен пояс , зелена аба , голям червен фес и пр., носи арнаутски пищови и сомказмалия пищови. Неговото одеяние е по-скромно само когато реши да се „покае” в църквата. Рой обича своето старо юнашко облекло , но най-скъпи му са различните видове пушки, пищови и саби, които висят , окачени по всички стени в пруста на къщата. Не само чрез облеклото , но и чрез всяка постъпка , всеки жест на героя писателят разказва за най-неочаквани и своеобразни метаморфози на „юнашкото” у дядо Либен. Чорбаджийското тщестлавие обикновено е в своеобразна връзка с „юнашкото” поведение и чувства. Дядо Либен и на стари години държи коне и слуги , без които , според него, юнакът не е юнак. Той отива на черква или на гости на кон , подкрепян с двама слуги, както изисква и чорбаджийското му , но и юнашкото му чувство за достойнство и превъзходство. Дядо Либен и на стари години държи да се покаже на копривщенските терзии и механджии , които през живота си не са се качвали на кон. За него те са хора от долна ръка преди всичко по тази причина. Дядо Либен е готов да изгони и жена си , и децата си , но да премахне конете и слугите – никога. Той се смята за най-голям познавач на коне и оръжие и в рова вижда най-голямото си достойнство. Това съзнание се изгражда върху бегликчийския опит на героя, но в него се проявявар и черти , противоположни на робското чувство за принизеност и малоценност. Дядо Либен се отнася с презрение към всеки дилетантски опит за намеса в тази област , където основателно се смята за пръв. Хаджи Генчо е учен , но не разбира от коне и оръжие. Затова всеки негов опит да се покаже сведущ и тук , дрязни дядо Либен. Дядо Либен изключва също така от кръга на значителното всичко, което няма отношение към неговата любима област. Той се отнася високомерно и пренебрежително към „мирните” занимания на хаджи Генчо. „Аз мисля , че и хиляда пъти по-добре би направил , ако би гледал своите слова: буква а ба, веди а ва, глагол а га , и да нагледваш децата си и школото си , а конете и виното да оставиш на мен” – заявява раздразнено дядо Либен. Той постоянно спори за коне, вино, оръжие, и изпитва истинска радост на победител , когато докаже своето превъзходство.
Дядо либен – „големият юнак” – личи и в нвочакваните ,контрастни промени в държанието му към другите. „Дядо Либен по своя природа бил човек вятърничав , сърдит и страшен; но в рова също време той имал кротка дъша и меко и добро сърце; той понякогаш бил способен са излезе из себе си и да ужие оногова , който му противоречи ; но в това същото време той бил готов да пожертвува и себе си за доброто на ближния си!” Дядо Либен е избухлив , не се съобразява с чуждите менния. Той не е дипломат в отношенията си към другите, какъвто е хаджи Генчо, а заявява направо това, което мисли. Той обича да решава и действува с широк размах , да предаде на всичко, което върши, ореоло на изключителност и значителност. Властна натура, дядо Либен не търпи възражения а всеки опит носи най-сериозни последствия за осмилелия се да му противоречи. Същевременно дядо Либен обича извтнредно много да бъде отбелязано и похвалено неговото юначество от другите. Сам той не хвали другиго освен себе си. Най-плодотворната тактика, която може да осигури веднага достъп към неговите стари и нови вина, е похвалата. Макара да чувствува , че хаджи Генчо преднамерено и неискрено го ласкае , той приема с удоволствие похвалите му и изпитва истинска радост.
В „юнашкото” поведение на дядо Либен, което се разкрива в проявите му, личи определена социална основа. Но дядо Либен притежава черти, които излизат из ограничния кръг на бегликчийския и чорбаджийския морал, нархвърлят социалната зададеност на характера и сочат едно жизнено индивидуално отношение, което носи национални и в определен смисъл даже общочовешки черти. Със съчувствие, разбиране и добродушен смях читателят се отнася към стремежа на героя да не се предава на старостта, да живее като младини. Дядо Либен, въпреки мнението на някои „благочестви” мъже , ня смята , че му е дошло времето да се откаже от радостите на живота и да мисли за спасението на душата си. Той бръсне брадата си като младежите, а мустаците му стърчат войнствено и поддържат юнашкия му вид. Дядо Либен въобще упорито се съпротивлява на старостта. Така например след като се оженва , той не се отказва от своя скитнически живот. Дядо Либен „продължава да живее по ергенски калъп и само старостта и дебелината били в състояние да го накарат да седне при домашното огнище. Но ако дядо Либен бил вече стар с тялото , то неговата душа останала и при старостта му млада: даже и старостта не можела да унищожи неговите юнашки навици. Често се случвало щото и сега дядо Либен да седи пред оджака , да пуши своя дълъг чибук, да си вари кафенце , да си грее винце, да си пече кестен, да си грее ръцете и да си пее с носа:
„Момиче, момиче ,

де гиди , мряно рибо!

Не стой срещу мене –

изгорях по тебе

като лен за вода,
босилек за роса!”

Па после изведниж да подскокне, да грабне пушката си и да пушне из комина”. Начин ,по който дядо Либен се разделя с младостта , говори за емоцуоналната му и жива природа. Той жали за младостта , но не се предава малодушно на старостта. Затова по може и да разбере някои чувства на младите. Нека си спомним неговия „мъжки” разговор с Павлин за предстоящшата сватба. В тази грубовата шеговитост личи онова витално чувство, което отличава естествения човек. А как дядо Либен играе на годежа , когато трябжа да защити младежкото си самочувствие. Той иска да блесне пак с това , с което е предизвиквал възхищение на младини. Дяди Либен сваля от себе си товара на годините и учудва и стари , и млади. С възхищение Пенко Гъбата казва: „Ех , юнак ти е дядо Либен , юнак над юнаците...Тоя дядо Либен играяе по-харно от самодивите.” Дяди Либен мери успешно силите си с ергените и играе до тогава, докато баба Либеница не го спира, и то под благовидния предлог, че и момите искат да поиграят.
Особен0о ярко и заразяващо е изразено у дядо Либен чувството към хубавото. Той се прекланя пред него. Във всяка потстъпка на героя , във всичко, което го заобикаля намира определено отражение неговият стремеж към красивото, схваното в духа на здраеите народни разбирания. За дядо Либен е чъпрос на чест всички от неговото семейство да бъдат хубави: „И така у дяда Либена и конете , и петлите, и патките, и снахите , и децата им трябва да са хубавички. „ Закалям ги , ако не са хубавички” , говори дядо Либен и маха с ръцете си.” Той не приема морала на пословицата, която казва: „ Вземи куче от копяна , а момиче от добър корен!”,а гледа да ожени сина си за хубава и работна девойка , макар и да не е от чорбаджийски род. Нему са чужди дребнавите сметки на хаджи Генчо. „За кой дявол ми е нейният добър корен – пита дядо Либен – когато когато месечината и като решето? Нейният добър корен не е написан на челото и , а красотата , гиздавостта и умът и изведниж се видят.”
У дядо Либен има още една отличителна черта , която е изява на национална психология. Това е любовта му към Русия. Дядо Либен изразява едно отношение към Русия , характерно за нашия народ още от най-далечни времена. Той обича и се възхищава безкрайно от руските войници и с най-ярки и убедителни за него аргументи се стреми да докаже , че „московците” са по-достойни и по-храбри и от „ингилизите” , и от „френците”. Когато в един от политическите диспути успява да победи противниците , то „насмалко щял да заплаче от радост: нему било твърде мило да докаже , че неговите московци са най-умни и най-изкусни на света”. Дядо Либен не произнася правилно имената на знаменитите руски военачалници , но неговото чувство е искрено и силно, убедеността му е непоклатима.
Когато търсим причината за симпатиите , които печели дядо Либен в сравнение с хаджи Генчо , не можем да не изтъкнем и поведението му при разрешаването на възникналия между него и хаджи Генчо конфликт, отношението му към Павлин и Лила. Дядо Либен става причина да се развали годежът между Павлин и Лила, в определени моменти той играе неблаговита роля, но той има след това прояви , които нарушават обикчовените нрави , в които отново се проявява положителното у него – да разбира младите , да се възхищава от смелостта и силата, да действува решително, „юнашки”. Лила с право се учудва , но все пак дядо Либен е този, който помага на Павлин да открадне своята годеница от манастира.
Пред нас както показва анализът , се разкрива един сложен характер, който несъмнено носи положителната емоционална оценка на писателя. Юначеството , волността , властността въпреки комичната им окраска са положителни черти, които, макар и неподчинени на достигането на една значителна цел , ни настройва благосклонно. Със своето държане дядо Либен се противопоставя на робското малодушие, на принизеното самочувствие. Той притежава качества , свързани с най-положителните типични страни на народната психология. Характерът му поради тези причини крие най-богати и разнообразни възможности. С редица свои черти и прояви дядо Либен надхвърля ограничеността на социалния тип бегликчия и чорбаджия и печели нашите симпатии. Ето защо писателят го разкрива в атмосферата на добродушен хумор. С сясо Либен , както и с образите на младите и позицията на автора, са свързани ведрите ,оптимистични мотиви в повестта. Но всичко това не значи да опростяваме и представяме в изкуствена светлина и самия герой. Въпреки различията между дядо Либен и хаджи Генчо не може да се отмине вътрешно , обективно родство между тях. И хаджи Генчо , и дядо Либен като цяло са представители на консервативното в една действителност , и двамата са герои от „старото” време. У дядо Либен има редица прояви, които го поставят по-близо до новото , но с редица черти и той е видян и даден от автора в отрицателен аспект. Това се потвърждава от общото , което сближава двамата герои , от острия тон, който взема Каравеловата ирония на места и към дядо Либен. Така дядо Либен е същият деспот в семейството си , какъвто е и хаджи Генчо , макар начинът , по който се проявява деспотизмът им , да е различен. Баба Либеница съвсем не е живяла богатия и безгрижен живот на своя стопанин. Тя не е приличала нито на „кралица” , нито на „рицарица”, а трябвало да плете чорапи, за да изхрани челядта си. Хаджи Генчо е невежа, но дядо Либен не знае и нищожното, с което се гордее неговият приятел. Зарова хаджи Генчо му заявява: „Аз тия неща зная по-добре , защото съм учен човек; а твоя милост , байо Либене, и до днес пишеш на рабуш. Мене за каквото и да ме попиташ , то на всичко мога да ти отговоря, а ти не можеш понеже и обаче ти си неучен и прост човек...” Споровете, в които дядо Либен , както и у хаджи Генчо, постоянно влизат , са празни , безсъдържателни , говорят за извънредно бедния духовен живот на героя. Интересът на дядо Либен , както и на хаджи Генчо , на стари години е насочен към хапването и пийването , и то по „юнашки” образец. Разбира се , има разлика между изострения вкус на хаджи Генчо към „харизмата” и гастрономията на дядо Либен , но все пак той е близък на своя приятел и с чревоугодничеството си. На „гладно сърце” дядо Либен не върши нищо. Неговото „алчущо” черво не се насища лесно. Въпреки добрите му намерения стрелешката ракия , която носи да почерпи воденичаря си , нокога не стига до предназначението си. Дядо Либен също е егоист , както и хаджи Генчо. На първо място той поставя себе си , своето славолюбие. За него сватбата на Павлин се превръща във възможност да се поперчи , да покаже себе си. И наистина той се показва и от лошата, и от добрата страна. Макар да е върл неприятел на врачките и знахари , именно той се поддава на суеверните слухове , рапространени от копривщенските свахи , и разкъсва годежа между Павлин и Лила. Без да се съобразява с желанието на Павлин , проявявайки деспотическия си нрав, дядо Либен му заповядва да се откаже от Лила. В съвсем неблаговидна светлина дядо Либен се представя и по време на съда. Той не разбира искрените чувсрва на Павлин и иска по превратен , „юнашки” начин да представи неговата среща с Лила. „Защо е ходил? Разбира се , че да си поиграе с неговата дъщеря – казал дядо Либен и се изкикотил – Когато бях аз млад и зелен , то правех по-чудни неща. Павлин се е изметнал на мене.” Държането на Павлин пред съда той преценява само с оглед на това , дали синът му е „юнак”, т.е. дали се е „изметнал” на него. Когато се възхищава на Павлин , той в същност се влюбва на себе си , стреми се да изтъкне себе си: „Юнак си, мой синко, юнак си! Тъй те искам. Аз никога не съм мислил , че ти приличаш на баща си. Отсега аз съм готов да направя за тебе всичко, щото и да поискаш от мене...” Дядо Либен най-много от инат се заклева накрая, че Лила ще стане негова снаха. Той не може да се примири с тържеството на хаджи Генчо , с най-малкото накърняване на своето честолюбие. „а моят син – заявява дадо Либен – пак ще да добие това, що е намислил да даде баща му. Бъди само мъж , а не бабичка, защото ако захванеш да пъшкаш и да ревеш , то ще да те оставя, бога ми ти казвам; ще да те оставя.” Както виждаме , след всичко, което дядо Либен е извършил, за да раздели Павлин и Лила, той отново се представя за техен покровител и става такъв. Непостоянният , „вятърничав”, чудат характер на героя проявява своите възможности. Той в същност би могъл , ако не беше засегнато неговото честолюбие от решението на съда , да остане докрай противник на женитбата на Павлин и Лила. Като обръщаме внимание върху тези прояви на дядо Либен , ние не забелязваме , чр в края на краищата той се оказва на страната на младите , макар да не си прилича толкова с тях, както сам изтъква няколко пъти. Същественото е ,че писателят не идеализира героя. Горните и други моменти от характеристиката на дядо Либен сочат , че Каравело, макар да изразява своето положително отношение към някои негови черти, съвсем не го представя в идеална светлина. Писателят остава и тук верен на своя реализъм ,за своята прогресивна идейност , като осмива спокойно, обстоятелно, с чувство на превъзходство консервативното и неговите прояви. Чрез образа на дядо Либен също така се разкрива ограничеността и консервативността на някогашния бит и морал , макар те да се изразяват в други форми, различни от тези, които наблюдаваме при хаджи Генчо. Дядо Либен е образ , който с богатството на характера си надхвърля социалния и човешки прототип, в определени моменти подпомага новото, но без да го разбира напълно, като запазва старовремската си окраска. Дядо Либен е по-положителен от хаджи Генчо ,но като цяло друг, различен от него тип на „българи от старо време”.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Любен Каравелов 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.