Любен Каравелов - ’’Маминото детенце’’


Категория на документа: Литература


ЛЮБЕН КАРАВЕЛОВ
“МАМИНОТО ДЕТЕНЦЕ”

Творчеството на Любен Каравелов отразява процеса на превръщане на чарбаджийското съсловие в заплаха за обществения морал в края на 19 век. Пример за това е повестта “Маминото детенце” – остро сатирична повест, в която чрез образите на Неновото семейство авторът разкрива паразитната същност на чарбаджийското съсловие, неспособно да отгледа и възпита морално здраво и обществено полезно поколение. Чрез съдбата на Николчо Каравелов изобличава пагубния характер на чарбаджийския морал, станал причина за пропадането на един човешки живот. Възприел морала и възгледите за живота на своите родители и принципите на техния бездуховен свят, Николчо се превръща в подобие на своите възпитатели и причина за състоянието на живота им.
Преди още Каравелов да разкрие истинската същност и характерите на героите той разполага в началото на повестта една природна картина, която заедно с природната картина в края на повестта маркира художественото пространство, в което ще се разгърне действието и ще се развият характерите на героите.
Природната картина в началото на повестта въвежда читателя в едно пространство, изпълнено с образите на трудолюбивите казанлъчени, осмислили труда като средство за постигане на пълноценен и смислен живот. Чрез тази изпълнена със светлина и цветове природна картина Каравелов слага акцент върху жизнерадостта и трудолюбието на обикновените хора, чиято житейска философия изключва нетрудовия, безсмисления, непълноценния живот.
Става ясно, че чрез този похват писателят утвърждава един морал, една ценностна система, в основата на която стои съзидателният, градивният човешки труд. Радостта, която изпълва сърцата на работливите казанлъчени, песните, с които младите казанлъчени изпълват пространството, символизират вечния стремеж на човека да се утвърждава, чрез труда си, да се усъвършенства в духовен и в нравствен план. В този смисъл райската красота на природната картина е в пълна хармония с моралната и нравствена чистота на обикновените хора от народа. Ето защо авторът говори за тях с нескрито уважение и доброта. По този начин Каравелов разкрива и собственото си отношение към моделите на човешкия живот – животът може да бъде кратък, но изпълнен с мисъл и съзидателен труд, живот, който да носи характеристиките на едно достойно човешко съществуване. По този начин Каравелов още в началото на повестта оформя две противоположни концепции /схващане, разбиране/ за живота – вече споменатата /за краткия, но смислен човешки живот/ и друга, според която протича животът на чорбаджиите и техните съмишленици, изобразени в повестта. Според тяхната концепция животът трябва да е изпълнен с безверие, леност и удоволствие, т.е. живот, равностоен на паразитно съществуване. Такъв живот, дори продължителен или лишен от смисъл, от ценности, преминава незабелязано и не оставя нищо след себе си, освен страданията за околните.
Споменаването на живота дрямка отвежда към идеала за пасивно-съзерцателния, паразитния начин на живот на хората, възприели морала и начина на мислене на чорбаджиите. Използвайки контраста между трудвото ежедневие на трудолюбивите казанлъчени и живота на Нено чорбаджи – живот, изпълнен с леност и бездействие, Каравелов успява да открои типичните за чорбаджийството белези. Портретната характеристика на героя е изградена по начин, чрез който авторът успява да синтезира външните, физически характеристи на героя с негония вътрешен, бездуховен свят. Не е случаен фактът, че Каравелов поставя своя герой в трендафиловата градина, т.е. в едно пространство, характеризиращо се с активно човешко присъствие и труд. По този начин отново чрез контраста между външния вид на чорбаджията и средата, в която живее, е разположен образът му, Каравелов извежда на преден план една от основните характеристики на чорбаджийското съсловие – бездействието и паразитизма му. По този начин авторът внушава още тук едно от основните си нравствено-етични послания – всеки, който престане да се труди губи не само човешкия си облик, но и човешкия си дух. Сравнявайки тялото на лежащия с две лебеници /диня/ авторът не само внушава паразитния живот на чорбаджиите, но и това, че такъв начин на живот неминуемо лишава човека от всичко човешко у него. Именно чрез иронията и сатиричното изобличаване Каравелов успява да разкрие истинската същност на героя и неговото съсловие. Това метафорично сравнение на чорбаджи Нено с лебеници не само онагледява портрета на чорбаджията, но и създава определено настроение у читателя за възприемане на неговите мисли и постъпки по- нататък в сюжета. Изобразен с изключително художествено майсторство и прехвалена точност образът на чорбаждията добива карикатурен вид, защото в основата на изображението му стои гротеската - художествен факт, члез който образът се деформира. Така авторът успява да задържи вниманието на читателя върху образа на героя и да изрази собственото си отношение към него.
Художествените детайли в изображението на героя в още по-голяма степен открояват образа му, който засилва физическата му уродливост. Дори дишането се превръща в тежък проблем за тлъстия чорбаджия : “ Голамата лебеница се повдигала и се отпускала надоле, тръвде затруднително... поемала и изпускала въздух и клокала.”
Каравелов, без подробно да описва елементи от социалния живот на героя, още в началото на повестта – чрез контраста между облеклото на Нено и средата, в която е разкрит, успявя да внуши основната характеристика както на героя, така и на съсловието, към което принадлежи Нено.
В описанието на външния вид на Нено белият цвят не фигурира с обикновеното си значение. Отново чрез контраст, разкрит чрез речта на героя – към ратая и работничките, той е груб, а към Николчо и Неновица – внимателен и загрижен, авторът внушава някои от основните качества на героя. Става ясно, че загриженият и любящ баща има своя житейска и своя възпитателна философия и методи, в които главно място заемат парите. Този факт обяснява по-нататъшното развитие на отношението на чорбаджията към Николчо и към основните персонажи в повестта. От диалога на чорбаджи Нено и Иван Нищото става ясно, че чорбаджията гледа на по-бедните и работните хора като по-низши същества, “нямат ни срам, ни очи”. Тук именно проличава циничния парадокс, разкрит в повестта – чорбаджиите по никакъв начин не участват в създаването на материалните блага, а ги получават на готово, създателите на тези блага тънат в мизерия. Отношението на Нено към хората се определя от тяхното богатство, т.е. висш критерий в ценностната система на чорбаджията са парите.
Пълната незаинтересованост на чорбаджията, заниманията на малкия Николчо така и способите, които чорбаджията използува, влияят върху възпитанието му, разкриват не само педагогическото безсилие на бащата, но и изкривената му представа за възпитание въобще: “ Баща ти вика да ти даде ново гроше....кажи му, че съм хванал пиле.”
Многобройните и разнопосочни действия говорят за неумението на чорбаджията да възпитава. Факт, който недвусмислено говори за пълната бездуховност на чорбаджията / и на неговото съсловие/. В потвърждение на това е фактът, че Нено повече се интересува от това дали се е изстудила ракията, отколкото от заниманията на сина си.
Чорбаджията живее със съзнанието , че всички трябва да се съобразяват с неговата воля, но появана на Неновица разкрива и друга страна от характера на героя – раболепие . Изразът и поведението на чорбаджията напомнят за тези на Иван Нищото – като че ли ролите тук са им разменени: “ И лебеницата се приготви да слуша заповеди така, както Иван слуша неговите.”
Портретната характеристика на чорбаджийката е изградена със същите художествени средтва, но ако чорбаджията е оприличен на растителен вид, то Неновица напомня за онези животни, които хората угояват за Коледа. Чрез такава характеристика авторът задълбочава акцента върху бездуховността, леността и паразитизма на чорбаджията.
С угояването за Коледа Каравелов я доближа във физически и духовен план до чорбаджи Нено. Комичният ефект на портретното описание на Неновица се засилва и с контраста между епитетите: “ сериозно, мълчаливо” /лицето й/ и причините, които са породили тази замисленост. Авторът иронизира мислите, които тревожат съзнанието на Неновица и придизвикват сериозния и вид. Мислите на чорбаджийката и на Нено са насочени не към Николчо, а към онези три начала, които изпълват смисъла на техния живот – алчността, тишитата и спокойствието. Тези качества и мисли на героинята за бездуховния и свят подготвят читателя да възприеме поведението и по определен начин.
Движещите механизми и нейният житейски образ пораждат колкото смях толкова и тъжни размисли за човека. Превърнал себе си в жертва на алчността и бездушевността, обезсмислил напълно живота си: “ Да не се изнася нищо от дома, да не се дават 28 пари, когато могат да се дадат 27, да не се плаща на тези, които не могат да ги накараме да им платиме.” Особено място в изграждането на портретната характеристика на чорбаджийката заема и краткият и монолог. Чрез него Каравелов убедително илюстрира мислите и преживяванията на чорбаджийката, отразяващи житейската и философия. Най-често употребяваните думи и изрази са “парите”, “не плащам”, “продавам” и т.н. Става ясно, че нравствената същност и сила на чорбаджийката се изчерпват, че парите са висша ценност, която осмисля живота. Алчната чорбаджийка трупа пари – цел и смисъл на своя живот и средство да експлоатира другите хора. Това се потвърждава и от употребата на умалителното съществително “парици” и от епитета “ знаменита жена”. Употребен с противоположното си значение, той предизвиква смях и съжаление, защото читателят вече знае в какво се състои знаменитостта на Неновица.
ВТОРА ГЛАВА

С нескрита ирония Каравелов описва кулинарните “способности” на чорбаджийката. Нейната алчност и паразитизмът и довеждат до пълното и обезличаване и обезчовечавене.Нечистоплътният и дух, приютил се в едно “мазно тяла”, принуждава дори Нено чорбаджи да си запушва носа. Факт, който недвусмислено доказва, че чорбаджийката е изгубила всичко човешко у себе си. Сънят на чорбаджиите във време, когато всички се трудят неуморно, категорично ги определя като паразити. Става ясно, че в света на чорбаджийското съсловие основна роля играе личното и стремежът към тишината и спокойствието, т.е. към безделието и леността. Диалогът между двамата чорбаджии разкрива липсата на какъвто и да е смисъл или цел в живота им, освен тишитната, спокойствието и трупането на богатство и отразява единствено чисто физическите и потребности. Тези разговори Каравелов нарича без ирония “важни разговори” и по този начин разкрива не собственото си отношение към героите, а предизвиква у четателя отрицателно отношение към чорбаджийското съсловие.

Безсмисленият разговор за горещината изчерпва способността на двамата чорбаджии за общуване и те отново се отдават на любимото си занимание: “Двамата съпрузи захъркали щастливо”. Не е случаен и фактът, че дори и сънят на чорбаджиите Каравелов описва по начин, доказващ пълното им обезчовечаване. Това описание буди повече отвращение, отколкото снизхождението на читателя – хъркането на чорбаджи Нено е сравнено с изригването на вулкан, а това на Неновица има сходство с ония духала, с които си служат само калайджиите. Погълнати от своите ежедневни “грижи и разговори” двамата чобаджии са оставили Николчо на произвола на съдбата.

След като с изключителна точност и житейска правдивост Каравелов пресъздава света на чорбаджиите, свят на разрушени ценности и идеали, на липса на смисъл и цели, той насочва вниманието на читателя към чорбаджийския син Николчо, който се занимава с по-маловажни дейности от своите родители – “гони на една ливада чуждите гъски”. Отношението на чорбаджийския син към слугата Иван е отражение на отношението на двамата родители към всички, които не притежават тяхното богатство / “ в твойта глава, казва татко, мътят се яребици”. Тези думи на Николчо разкриват важна типична черта на чорбаджийския морал – по-бедните са непълноценни човешки същества и заслужават само презрение и пренебрежение. “Дай да ти се кача, ти си моят кон”. Каравелов не скрива, че с такова възпитание “се отличават” почти всички галени и угоени чорбаджийки деца, факт, който събужда тревога, защото отразява явление, превръщащо се в социална заплаха.

В комичната сцена , предизвикана от желанието на Николчо да изявява чорбаджийския си характер и да следва примера на родителите си, буди не само смях, но и дълбок размисъл за чорбаджийския морал и ценностната система на това съсловие. Опитите на Иван Нищото да обясни случилото се завършват с “корабокрушение”, защото в съзнанието на чорбаджиите битува представата, че те не носят вина и отговорност пред никого и за нищо.

Става ясно, че отнасяйки се към единствената си рожба с такава криворазбрана любов и загриженост, те възпитават у сина си чувството за безнаказаност.

В повестта Каравелов изобличава и остро критикува не само чорбаджиите и тихния морал, но и всички, които водени от своя егоизъм, интереси и духовна ограниченост, стават проводници на порочния чорбаджийски морал и на изкривената ценностна система. Чрез метода на ретроспекцията Каравелов представя ученическите години на техния син. Така читателят става свидетел на криворазбраната и порочна учителска любов, довели до задълбочаване на моралната деградация на Николчо. Чрез образа на даскал Слави Каравелов ракрива нова страна от характеристиката на обществения живот – не малка част от призваните да бъдат духовни водачи на своя народ са се превърнали в защитници и проповедници на порочната житейска философия на чарбаджиите, че в основата на общественото добруване стоят именно те - чорбаджиите.
Смях и съжаление будят “наставленията на нежната родителница” и на “любеницата”: “Не бийте го, даскале! Не карайте му се яко-яко!” Както в тази изкривена представа, така и в отговора на “тая знаменита личност” даскал Слави:”Аз бия цървуланковците”- личи порочният морал на чорбаджийството, превърнал се в разрушителна за обществото сила.

С открита ирония се отнася Каравелов както към “добрите и загрижени” родители на Николчо, така и към “разсадникът на образованието” – училището на даскал Слави. Краен резултат от работата на двете институции – семейството и училището- е превръщането на Николчо в достоен приемник на чорбаджийския морал и на ценностната му система. За “загрижените родители” по-важен се оказва не фактът, че Николчо за четири години е научил две молитви, а че е заел сред съучениците си такова място и такава роля, каквато играел баща му сред казанлъшките граждани, а майка му сред “кумите и свахите”.

Но Николчо има свой облик, различен от този на родителите си. На леността и бездействието им Николчо противопоставя своята страст към приключенията и умението му да харчи парите им. В крайна сметка чорбаджийският син се превръща в достоен наследник на своите родители и на порочната житейска философия на даскал Слави.

С особена сила се откроява “онова сходство”, което съществува между родителите и детето – всеки от тях обича да държи главата си високо, да говори повелително и да изисква от ближните си любов и почитание, като че ли “тия две душевни движения са прясно сирене”. Става ясно, че Николко е възприел пагубния чорбаджийски морал, който ще го доведе до пълното му нравствено и морално пропадане.

ТРЕТА ГЛАВА

Отношението на Нено и Неновица към Николчо разкрива не само липсата на истинска родителска загриженост за нравственото му изграждане, но и желанието им на всяка цена да култивират у сина си типичните за чорбаджийската класа качества. Обръщенията на Неновица към Николчо: “сине”, “мами”, “мое детенце” разкриват и друга страна от “възпитанието “ и духа в чорбаджийското семейство – насажда се усещането за изключителна разпуснатост и глезене на детето и се внушава идеята за ненаказуемост: “Аз ще му покажа как се бият чорбаджийските деца!” За да бъде още по-убедителна в резултатите от своите “възпитателни методи” майката добавя: ” Аз ще кажа на баща ти да ти купи жълто поясче”.

Сцената с разплакания чорбаджийски син нарушава семейната среда и спокойствоие и става повод Неновица да изяви криворазбраната си майчина обич и загриженост към Николчо. Тя не се замисля дали синът и е виновен или не, дори е готова да накаже онзи, който е посмял да посегне на Николчо. От краткия диалог става ясно, че прекалената загриженост и тревога на майката са породени от желанието и да възвърне мира, спокойствието и тишината в дома си. Това желание авторът изобличава като саркастично нарича чорбаджийката “нежната родителница”, а сина и “теле”. По този начин авторът отново акцентира върху бездуховността както на родителите, така и на Никочо. Не по-малко комична е и реакцията на чорбаджията – прекъснал любимото си занимание – съня, той се интересува не толкова от случката със сина си, колкото от това дали гюловицата се е изстудила. Този факт затвърждава впечатлението за изпразнения от всякакво съдържание живот, за изгубилите човешка същност чорбаджии.

От желанието на чорбаджийския син да пие гюловица и от “поучителната” лекция на чорбаджи Нено става ясно, че гюловицата заема важно място в живота на чорбаджийското семейство и че това семейство се отнася изключително безотговорно към възпитанието на единствения си син. Чорбаджията сипва ракия на Николчо, а Неновица го поощрява, като по този начин Каравелов изобличава родителското лекомислие, с което двамата чорбаджии подтикват сина си към морално пропадане. С нескрито задоволство приема Нено философските разсъждения на своя малък, но вече прел в живота си гюловата ракия, син.

Чорбаджийското самочувствие и усещането за изключителност във всяко отношение изиграват лоша шега на самозабравилите се чорбаджии. Ракията, която и “цариците могат да пият”, се оказва пагубна не само за съдбата на техния единствен син и за семейството му, но и за самите чорбаджии. Липсата на критерии за добро и зло, за полезно и вредно е резултат от чорбаджийското съзнание за изключителност и непогрешимост във всяко отношение. Следвайки логиката и поведението на своята среда, Николчо се заема “да докаже на своите родители, че техните капитали няма да му приседнат”. Многократното повторение на глагола “расъл” Каравелов използва, за да внуши връзката между изкривените в чорбаджийския дом навици и ценности и поведението на Николчо в обществото. Ето защо не случаен, а закономерен е фактът, че в резултат на “възпитателните методи” и на духа на чорбаджийското семейство, Николчо попада сред другари “с не твърде похвална слава”, защото даже и казанлъшката гюлова ракия изисква “весели компании и сладки беседи”. Верен на своята чорбаджийска природа да общува със себеподобни, Николчо в крайна сметка намира “няколко полудругари, от които единият е бил попски син, а другият дяволски унука”. Оставен без родителски контрол и възпитан да презира “голтаците и босяците” , Николчо изпълва дните и нощите си с гуляи, в които важна място заема гюловата ракия. Николчо и неговите приятели, саркастично наречени от Каравелов “трите надежди на казанлъшкото бъдеще” предизвикват острото негодувание на малкия градец и разкриват авторовата тревога за утрешния му ден.

Чрез осъдителната реакция на казанлъчани Каравелов внушава идеята за здравия морал на обикновените хора от народа, захранили чувствто за обществен дълг, за морал, за добро и за зло. Обобщавайки характеристиките на Николчо и на неговите другари, авторът акцентира върху основното им качество: “Тези мамини чедица спали да пият, яли да пият и живели да пият”, т.е. те са обсебени от порока и това ще бъде тяхната съдба и наказание / “инстинктът е второ правило”/.

Безсилни да променят тази уродлива действителност, обикновените хора, загрижени и разтревожени от разширяващото се социално зло изричат своята присъда над него и го заклеймяват: “ От тия две момченца ни една майка няма да види добро... Ако не се удавят в някоя вода или блато, то непременно ще бъдат обесени.” Критичното отношение на здравомислещите хора не се изчерпва само с оценката им за Николчо и приятелите му, а се отнася в същата, и дори в по-голяма степен , за техните родители, неспособни да възпитават морално здраво и обществено полезно поколение. Не е случаен фактът, че именно Али ага – друговерникът и представителят на тираничната власт изрича осъдителните, но справедливи думи, белязани от мъдра житейска философия и високо чувство за обществен дълг: “Краставата коза трябва да се изгони из стадото, защото нейната краста твърде лесно може да премине и на другите кози. И Нено заслужава 20 тояги по петите, за убиване са такива бащи.”



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Любен Каравелов - ’’Маминото детенце’’ 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.