Лекции по западно-европейска литература


Категория на документа: Литература


 ЛИТЕРАТУРАТА НА ЗАПАДНА ЕВРОПА

ПРЕЗ ЕПОХАТА НА РОМАНТИЗМА

РОМАНТИЗМЪТ КАТО ХУДОЖЕСТВЕНА ТЕНДЕНЦИЯ

В ЛИТЕРАТУРАТА НА ЗАПАДНА ЕВРОПА

Поява на термина: Епитетът "р о м а н т и ч е с к и" се въвежда от литературните историци и критици в Англия през 1650 година за охарактеризиране на увлекателните повествования за благродните дела на жертвоготовните рицари през Средновековието. Занимателните нравствено поучителни разкази, в които авторите взаимствали сюжети от популярни келтски ранносредновековни легенди, имали голям успех сред английските читатели през средата на ХVІІ век. Тези творби се оценявали високо и от ерудираните познавачи на литературата, които били привлечени от динамично развиващата се драматична интрига, заложена в тях.

В тези повествования се пресъздавали премеждията и подвизите на легендарни рицари, разкривали се привлекателните нравствени принципи, залегнали във войнския и моралния им кодекс, описвали се любовната им всеотдайност и несравнимите добродетели на "дамата на сърцето" им, чудодейната намеса в съдбата им на феята Моргана и магьосника Мерлин. Героите в тези занимателни разкази непрекъснато странстват из широкия, изпълнен с опасности и несправедливости, свят, успяват да се справят със загадките заложени им сред омагьосани гори и с неизброимите изненади, на които се натъкват в "Страната на чудесата", преминават през непосилно трудни премеждия, но винаги оцеляват било благодарение на геройните си качества и морални добродетели, било благодарение на чудодейната намеса на Бога или някой магьосник, било благодарение на бързо действащи вещерски или дяволски билки и отвари.

Предшественици на литературния романтизъм в Западна Европа: Като духовни бащи на художествената тенденция "р о м а н т и з ъ м" в литературата на Западна Европа изследвачите и самите романтици неизменно сочат английския ренесансов драматург Уйлям Ш е к с п и р, превърнал театъра в школа за човекознание, и френския философ Жан Жак Р у с о, радикален нравствен и политически реформатор.

Първосъздателят на литературния романтизъм във Франция Рьоне дьо Шатобриан включва Шекспир в кръга на "петимата или шестима писатели, развиващи и подхранващи човешката мисъл". В изследването "Есе върху английската литература" той пищше:" Тези гении прародители като че ли дават на света и отхранват всички останали творци. От Омир се ражда цялата античност. Есхил, Софокъл, Еврипид, Аристофан, Хорации и Вергилий са негови синове. Данте става баща на Нова Италия, от Петрарка до Тасо. Рабле полага началото на френската словесна култура. Сред неговите потомци са Монтен, Лафонтен и Молиер. Ш е к с п и р, това е цяла Англия. И до днес на неговия език говори Байрон, а Уолтър Скот наследява от него майсторството в изграждането на диалога".

Романтизмът като художествена тенденция: Учениците в българските средни училища си изработват първите представи за романтизма в часовете по естетика. В учебника по естетика /9. - 11. клас,изд. на Абагар, ВТ.1994 г./ колегите проф. Николай Николов и доц Сашо Марков дефинират романтизма като "алтернатива на каноните на класицизма", в която "се опоетизира личностно- чувственото и фолклорно митологичното начало": "Романтизмът прави първата сериозна преоценка на народния, фолклорно митологичния пласт в средновековната култура - пишат те -не всичко в среднитевекове е "тъмно" и консервативно. Така романтизмът се приближава една стъпка към себе си, т.е. оглежда се в непосредствено предхождащата го епоха, а не - по подобие на класицизма - в гръко-римския свят."

Студентите филолози отначало надникват за по-бърза информация в наскоро издадения на български език "Речник на съвременните литературни термини" от Роджър Фаулър и прочитат там: "Основният характерен белег на специфичното романтично изображение е търсенето на помирение между вътрешното виждане и социалния опит, изразен посредством "творческа сила, по-мощна от индивидуалната, понеже я включва в себе си" /Фрай/, или синтезиращото въображение, което постига търсеното помирение и създава виждане за живота, почерпано от "чувството за приемственост между човека, природата и присъствието на бога"/Уелек/...По различни причини авторът романтик се чувствува изолиран от света, който го заобикаля. Неумението му да разбере истинската природа и творческия потенциал на човека го води до невярно определение на външната природа като "застояла и мъртва". Поетът романтик се стреми да съживи света, като открие у себе си творческа възприемчивост, която ще му позволи да дръпне завесите, спуснати пред хората от собствените им сетива..."

НЕМСКАТА ЛИТЕРАТУРА

ПРЕЗ ЕПОХАТА НА РОМАНТИЗМА

Исторически преглед: След Виенския конгрес в прекроената според амбициите на австрийския княз Метерних и на авторитетния френски дипломат Талейран Европа немските държавици, влизащи в пределите на Свещената империя, се прегрупират в Германска конфедерация. Новоучреденото държавно обединение се ръководи от Федерално събрание /Bundestag/, което заседава във Франкфурт под председателството на Австрия. Бундестагът тогава представлява по-скоро конференция на посланници, отколкото реален парламент.

След политическото прекрояване на немските земи в началото на ХІХ век се обособяват 39 държави, най-могъщите сред които са Прусия и Австрия. Тяхното съперничество се възражда и изостря през средата на века. Пруските владетели разширяват държавата си на запад и на изток, анексират Вествалия, Рур и минния басейн на Силезия като непрекъснато поклаждат националистичния ентусиазъм у поданиците си. В многонационална Австрия канцлерът Метерних залага на "просветения деспотизъм", за да овладее междуетническите вражди и най-вече да неутрализира немския шовинизъм.

В авторитетния си труд "Романтизмът в европейските литератури" френският професор Пол ван Тийген открива сходство в политическите възгледи на първите самобитни романтици в Германия Фридрих Шлегел, Новалис, Тик и Вакенродер: " И четиримата, опозиционно настроени спрямо либерализма на Века на просвещението и републиканските идеали на Великата френска революция, са били поддръжници на абсолютната монархия. Фридрих Шлегел обслужва в края на живота си във Виена политиката на Свещения съюз. Този набор от реакционни идеи в политиката и религията ги сближава с ранните френски романтици и ги изолира от повечето романтици в другите европейски страни."/стр.129/.
Предходници на романтизма в Германия: Романтизмът се налага като доминираща изобразителна тенденция с разнообразни художествени превъплъщения в немската литература през 90-те години на ХVІІІ век и първите три десетилетия на ХІХ век. Той променя непрекъснато развойните си насоки и творческите си намерения в последователно развилите се литературни обединения/кръжоци/ в Йена, Берлин, Дрезден и Хайделберг. По-добре е да се занимаем с историята на немския романтизъм, отколкото да се ангажираме с теоретичното му дефинирането като твърде комплексна художествена тенденция в литературата на тази страна.

Немските романтици от първото творческо поколение, учредили през средата на 90-те години литературен кръжок в град Йена, се отнасят с особена почит към Гьоте и уважават като свои достойни предшественици "бурните гении", обединили се в литературната група "Бурни устреми" и възприели за свой духовен баща и теоретичен наставник философа,фолклориста, литературния историк и критик Хердер. Сантименталният изповеден роман "Страданията на младия Вертер", написан от младия Гьоте през периода, когато той споделя литературните пристрастия на "бурните гении", се възприема от йенските романтици като безспорен шедьовър. В това "повествование в писма" се появяват главните тематични, идейни и изобразителни тенденции, които ще залегнат в основата на естетическата програма за преобразяване на немската литература, възприета от първите законодатели на романтизма в Германия.

ФИЛОСОФИТЕ НА РОМАНТИЗМА В ГЕРМАНИЯ

. Литературните историци, които изследват духовните предпоставки за възникването на немския романтизъм и проследява еволюцията му, често назовават бележитите немски мислители Фихте, Шелинг и Хегел "философите на романтизма". Това прозвище съпътства имената на първите двама, тъй като те повлияват с прозренията си относно творческите възможности на емпиричния и на абсолютния Аз и зависимостта на духа от природата върху естетическите възгледи на йенските романтици. Хегел е упоменаван със същото определение, тъй като за повечето изследвачи на романтизма той е първият европейски мислител, който прави обстоен и задълбочен анализ на идейните и художествени достижения на тази изобразителна тенденция в края на историческия период, през който тя доминира в изкуствата на Европа.

ФИХТЕ: Първият литературен кръжок на романтизма се учредява в Й е н а около младия професор по философия Йохан Готлиб Ф и х т е/1762-1814/, който публикува през 1794 година труда си "Принципи на общата теория на науката". От много дискутираната му и оспорвана теория неговите ученици възприемат безусловно философската му постановка за свободата и теоретическата му концепция за Аза, който, за да се самоопредели, си поставя граници, които непрекъснато се стреми да преодолее. Фихте обяснява света като творение на неизчерпаемата активност на един абсолютен А з, чиято съзидателна мощ е безпределна. Всеки човек притежава безкрайна активност, която се явява пряко продължение на неизтощимата творческа инвенция на вселенската духовна сила. Немският философ разглежда деятелността като главен ангажимент на човека, който придава смисъл на съществуването му.
ШЕЛИНГ: При изработването на теоретичните им принципи йенските романтици се влияят и от постановките на немския философ Фридрих Шелинг/1775-1854/. Този мислител тръгва в разсъжденията си от допускането, че светът около нас е творение на един Абсолют, който поражда не само обграждащата ни природа, но и съзнанието на хората и всички негови построения. Абсолютът не участвува пряко в сътворяването на емпиричните индивидуални Азове, но като предопределя развитието на природата той допринася за учредяването на обществото и културата му, в лоното на които се реализират отделните Азове.

Възгледите си за Природата и Абсолюта Шелинг излага в трудовете си "Идеи за една философия на природата"/1797/, "За световната душа"/1798/ и "Система на трасценденталния идеализъм"/1800/. Като се възползува от покровителствената препоръка на великия Гьоте той започва преподавателската си дейност в Йена, където доказва, че е достоен ученик и последовател на Фихте. Приет е радушно в кръга на йенските романтици - Август и Фридрих Шлегел, Новалис, Лудвик Тик, Дортея Файт, дъщеря на композитора Менделсон, и Каролина Шлегел, съпруга на Август. Те са обединени от вярата, че единствено поезията може да разкрие тайната на света, да се превърне в негово откровение. Природата и историята, според тях, са божествено художествено произведение, а гениалната поетична творба - негово откровение. Те налагат представата за поезията като висша реалност, едновременно праобраз и копие , и приемат, че извън нея не възможна нито религия, нито история, нито философия.
ХЕГЕЛ: Още в Семинарията на Тюбинген Хегел е запленен от блестящо развитите идеи на Фихте. През 1804 година той написва едно аналитично есе върху философските идеи на Фихте и Шелинг, което озаглавява "Вяра и знание". Хегел определя философията като единство от интуицията, съхранявана в изкуството, и от разбирането, което е онто-теология на откровението. Той я схваща като познание в Бога - идентично със себепознанието и познанието за Абсолюта, т.е. едно даващо блаженство познание. Някои познавачи на водещите идеи във философията на Хегел твърдят, че този немски мислител не се е освободил от мистичната и теософска традиция, чийто основи в Германия поставя "тевтонския философ" Якоб Бьоме/1575 -1624/.

Бъртранд Ръсел резюмира в достъпно за непосветилите се всецяло на философията читатели изложение същността на Хегеловата диалектика: "Процесът според Хегел е съществен за разбирането на резултата. Всеки по-късен стадий на диалектиката съдържа всички предходни стадии като в разтворено състояние; никой от тях не е и з ц я л о изместван, а по-скоро поставян на съответното му място като момент в цялото. Следователно истинността може да се постигне единствено посредством преминаването през всички стъпала на диалектиката.

Познанието като цяло е триединно развитие. То започва със сетивното възприятие, в което има единствено усещане на обекта. След това посредством скептичната критика на сетивата то става чисто субективно. Най-накрая то стига до стадия на самопознанието, в който обект и субект вече не са различни. По такъв начин самосъзнанието е най-висша форма на познанието. Точно такъв, разбира се, трябва да е случаят в Хегеловата система, тъй като би следвало най-висшият вид познание да е този, който е притежаван от Абсолюта и доколкото Абсолютът е цялото, няма нищо извън самия него, което да познава." /стр.341/.

Тези разяснения относно спецификата на Хегеловата диалектика, които ни дава Ръсел, са полезни за всеки, който би искал да вникне в умозрителните построения на немския философ по отношение на романтизма като доминираща художествена тенденция в изкуствата на Западна Европа през първите десетилетия на ХІХ век. В университетския си курс "Лекции по естетика" /1825 - 1828/ Хегел твърди, че през епохата на романтизъм "духът, който има за принцип адекватността на себе си със себе си, единството на своето понятие и на своята реалност, може да намери своето съответно налично битие само в родния си, в собсдтвения си духовен свят на чувството, на душата, изобщо на вътрешната душевност". Според Хегел "това и з д и г а н е н а д у х а д о с е б е с и , чрез което той получава в самия себе си своята обективност, която някога трябваше да търси във външното и сетивното на наличното битие, и се чувства и опознава в това единство със самия себе си, съставлява о с н о в н и я т п р и н ц и п н а р о м а н т и ч е с к о т о и з к у с т в о". / Разредките са на Г.Г./ Хегел, Естетика, том І, стр.692-693/.

"И с т и н с к о т о с ъ д ъ р ж а н и е н а р о м а н т и ч н о т о е а б с о л ю т н а т а в ъ т р е ш н а д у ш е в н о с т - пише Хегел, а съответстващата му форма е духовната субективност като схващане на своята самостоятелност и свобода. Това безкрайно в себе си и само по себе си общо начало е абсолютната отрицателност на всичко особено, простото единство със себе си, което поглъща всяко "вън едно от друго", всички процеси на природата и техния кръговрат на възникването, изчезването и повторното възникване, цялата ограниченост на духовното съществуване и разтваря всички обособили се богове в чистото безкрайно тъждество със себе си"/стр.694/. През новата епоха в развитието на изкуствата, чийто съвременник е Хегел, "безкрайна ценност получава действителният, единичният субект в неговата вътрешна жизненост, тъй като единствено в него се разпростират вън един от друг и се обединяват в едно, за да получат налично битие, в е ч н и т е м о м е н т и н а А б с о л ю т н а т а и с т и н а, к о я т о е д е й с т в и т е л н а с а м о к а т о Д у х / Разредките са на Г.Г.,стр.695/.




Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Лекции по западно-европейска литература 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.