Лекции по съвременна руска литература


Категория на документа: Литература


РУСКАТА ЛИТЕРАТУРА НА ГРАНИЦИТЕ НА ДВЕТЕ СТОЛЕТИЯ. ОСОБЕНОСТИ НА КУЛТУРНО-ИСТОРИЧЕСКАТА СИТУАЦИЯ. "СРЕБЪРНИЯТ ВЕК" В РУСКАТА КУЛТУРА. МОДЕРНИЗЪМ - ОБХВАТ, ОСОБЕНОСТИ, ТЕЧЕНИЯ.

Русия в края на 19 век - началото на 20 век е империя, наследствена монархия, начело, на която стои император - самодържец. В състава на Руската империя влизат Прибалтика, Украйна, Белорусия, части от Полша, Финландия, задкавказките републики и Средна Азия. До 1861 г. в Русия съществува крепостното право. Отменено е при император Александър Втори с реформа отгоре, което способства за икономическото развитие на страната. Стълбовете на властта са били дворянството, духовенството и чиновниците. Едва в края на 19 век започват да възникват политическите партии и е учредена държавната Дума ( руския парламент). Николай Втори е последният руски цар от династията на Романите.

Руско-японска война 1904-1905 г. - война, започната от Япония за господство над Китай и Корея. Русия търпи поражение. Това отслабва авторитета на царската власт и тази изострена ситуация води до Първа Руска революция (1905 г.). Началото й се поставя с разстрела на една мирна работническа демонстрация в столицата, т .нар. "Кървава неделя". Започват работнически и селски въстания в цялата страна. Скъсва се връзката между монарх и народ. Революцията завършва с поражение. Като цяло е неуспешна, но самодържавието започва реформи, които дават нов импулс на развитието на капитализма в Русия.

Първа световна война (1914-1918 г.) - Русия участва в състава на Антантата. Влиза във войната заради балканските си амбиции.

Февруарска революция 1917 г. - сваля се монархията. Предизвикана е от изострянето на социалната и икономическа криза във връзка с пораженията на фронта и стопанската разруха. Николай Втори доброволно се отказва от властта и се формира т.нар. Времено правителство и Русия става република.

Октомврийска революция 1917 г. - въоръжено сваляне на временното правителство и идване на власт на Болшевишката партия, установяване на съветска власт. Започва се преследване на другите партии.

Гражданска война 1917 - 1922 г. - въоръжена борба между болшевиките и техните противници. Болшевиките създават "Червената армия". Съществува широк спектър от оценки за Октомврийската революция. Сега се смята, че това е било национална катастрофа, с много жертви, довела до създаване на тоталитарната система. Настъпва голяма разруха в икономиката. За да се възстанови икономиката през 1921 г. се приема т.нар. Нова икономическа политика (НЕП). Тя бързо довежда до възстановяване на икономиката и завършва с края на 20-те години с насилствената колективизация на селото от Сталин. 1922 г. се образува държавата Съветски съюз. 30-те години са известни като годините на Великия терор - създават се лагерите Гулак.

Великата Отечествена война (Втора световна война) 1941-1945 г. - много жертви. След смъртта на Сталин ( края на 50-те и началото на 60-те), когато управлява Никита Хрусчов е сравнително по-либерално време. Управлението на Брежнев (70-те-80-те години) се счита като време на застой. Средата на 80-те години на власт идва Гурбачов, който подема курса към перестройка. През този период се реабилитират жертвите и се дава амнистия на много от политическите затворници. Много забранявани произведения биват публикувани.

Периодът, който обхваща последните години от 19 век и първите едно, две десетилетия на 20 век (1880-1917) се наричат "Краевековие". Това е време на промени и преход в изкуството, време на търсене на нови пътища на развитие. Ситуацията в културния живот се характеризира със засилено самосъзнание за разпад и дисхармония, с апокалиптични нагласи в очакване на непознатото, ново столетие. Преходният, кризисен характер на изкуството се проявава в различни аспекти - в изострена идейна и естетическа борба, задълбочени противоречия във възгледите за изкуството и неговото предназначение. В края на 19 век е от значение съседството на класическата литература на Толстой и Чехов с новите модерни течения. Изработването на новите естетически програми става на фона на творчеството на Чехов, Толстой, Короленко. Чехов оказва влияние върху новите художествени търсения в началото на века. Творчеството му играе ролята на свързващо звено между класическия реализъм и зараждащите се нови течения. По това време в Русия навлизат и стават популярни импресионизмът и натурализмът. Натуралистическата литература е представена от писатели като Арцибашев, Боборикин, Мамин-Сибиряк. Тя в доста голяма степен е ориентирана към модела на Зола, но не попада в корпуса на класическите текстове. По пътя на великите писатели реалисти тръгва едно по-младо поколение автори, обединено около издателство "Знание" и често е наричено Знаниевци, реалисти, неореалисти. Тук са Максим Горки, Иван Бунин, Александър Куприн, Леонид Андреев. Бунин и Куприн открито декларират привързаността си към класическата литература, въпреки че в творчеството им намират отражение много модернистични нововъведения. Горки се отнася по-критично към наследството на 19 век. Той смята, че класичската литература не е изпълнила мисията си до край, защото не е представила действения човек. Основните жанрове на неореалистите са разказът и повестта, но също и миниатюра в проза, ескизът, фрагментът. Новита жанрови структури са резултат от подчертаната сложност към експериментиране с формата и от нововъзникващите чотателски нагласи. Епохата на романа е приключила и когато е избиран този жанр е значително модернизиран и рядко има успех в критиката и публиката. В продължаващите години водеща фигура е Горки. В центъра на вниманието са неговите ранни легенди, песни и романтически разкази. Характерна за тях е романтизацията на герои извън обществените структури (цигани, скитници), привличащи с патоса на отрицанието си и неприемането на еснафството. При описанието на героите епитетите са "свободен" и "горд" (Човек - това звучи гордо. - Горки). Разказите и пиесите му от този период и по-късните му творби като повестта "Майка" и много романи са в основата на т.нар. Съветски литературен канон (началото на 30-те години).

Направлението, което е най-представително и в най-голяма степен определя облика на Краевековието е модернизмът. Това е явление, обхващащо всички нереалистични и антиреалистични течения в литературата, главно в поезията (1890- до края на 20-те години). Модернистичното изкуство е еспериментално, сложно и неясно. То съзнателно се стреми да обнови поетическите средства, за да изрази промененото световъзприемане на човека от 20 век. В Русия модернизма преминава през 2 големи фази:
- Символизъм (1890-1910)
- Постсимволизъм (след 1911) - акмеизъм, футуризъм, имаженизъм, конструктивизъм, ОБЕРУ.
Тази епоха на Краевековие много често е назовавана със "Сребърен век". Съществува широка и тясна употреба. В широката му употреба се изучават всички страни на културния живот в Русия между условно века на романа (19 век) и съветския период. В тесния смисъл Сребърният век е синоним само на модернизма. Смята се, че това е блестяща епоха, белязана с разцвет на духовното, своеобразно духовен и религиозен ренесанс. Характеризира се със силно изразен естетизъм.

СИМВОЛИЗЪМ

Първото и най-влиятелното руско модерно течение. Възниква в началото на 1890 г. две прояви бележат раждането му на руска почва:
1. През 1892 г. младият поет и есеист Дмитрий Мерешков публикува една своя лекция, прочетена в Санкт Петербург и тя се смята за литературен манифест на новото течение. Названието й е "Причините за упадъка и новите течения в съвременната руска литература". Тезите са му - съвременната култура е на границата на дълбока криза, до която я е довела гражданската тенденциозност; основата на истинското изкуство е вечното, религиозно, мистично чувство и затова бъдещата символистична руска поезия трябва да притежава 3 основни неща (мистично съдържание, символизация и разширяване на художествената впечатлителност в духа на импресионизмът).
Призовава да се обогати съдържанието на руската поезия с мистичната идея и да се обнови поетиката с помощта на символите и на импресионизма. По същото време излиза и стихосбирката му "Символи", която има за епиграф думите на Гьоте, че преходното е символ на вечното.
2. През 1894 г. в Москва излиза в 3 книги алманах "Руски символисти". В тях има образци на новата лирика, преводи от фрнески и имитации. Автор на книгите е Валерий Брюсов. Това всъщност е литературна мистификация. Брюсов е замаскирал своите опити чрез няколко псевдонима. Все едно представя много автори със свой творчески маниер. Имитациите на френските символисти не са били просто епигонство, защото са давали възможност да се усвои новия поетически език. Сборниците е трябвало да създадат илюцията, че работи цяло символистично направление и тази мистификация създава тази илюция. Алманахът е яростно критикуван. Символизмът в Русия е признат за съществуващ. Брюсов го кръщават декадент, всички списания са затворени за него. Скандална известност получава един негов моностих: "О, закрий си бледите нозе". Шокирало е с това, че е само един дер и какви са тези крака.
Почти едновременно в Москва и Петербург се обозначават 2 тенденции - естетико-религиозна заявена от Мерешков, с привърженици Зинаида Гипиус, Николай Мински; естетико-психологическата заявена от Брюсов и подкрепена от Константин Балмонт, Фьодор Сологуб и отчасти Мира Лохвицка и Инокентий Аненски.

Привържениците и на двете тенденции се стремят да обновят словесното изкуство, но с различни цели. Първите, за да изкажат по-убедително новата мистична визия за света, а вторите за по-добро самоизразяване на творящия аз. Символизмът като средство и символ - цел, съществуват паралелно и си съперничат до 190-1911 г.

Нов етап на мистичния символизъм започва в самото начало на 1900 г. в по-младото поколение - Александър Блок, Андрей Белий, Вячеслав Иванов. Те се присъединяват към религиозните. Нещото, което обединява всички символисти е тяхното НЕ. Обявяват се срещу - материалистичния светоглед и реализма в естетиката. Отхвърлят рационално-логическото познание и му противопоставят интуитивното познание за света възможно само в творческия акт. Въздействието на произведенията обясняват не толкова от съдържанието, а от неговата магичност, да действа като заклинание. Ролята на твореца е пророческа, водеща до преобразяване на вселената. Философски източници на символистичната утопия - руската и световната идеалистическа мисъл - обективния идеализъм на Платон "Антитеза между небесната сфера на вечните идеи и техните земни, преходни въплъщения"; руският религиозен философ и поет Владимир Соловьов; Шопенхауер; Ницше; в сферата на социологията споделят утопичните представи на Достоевски и Соловьов, че "Красотата ще спаси света!". Красотата е първата сила в борбата със злото и залог за бъдещата световна хармония. В началото на 90-те години основни мотиви в лириката на символистите (декаденти) - мъчителната скука на битието, с неговата безсмислена мъка, разочарование, безверието, неяснотата и недостижимостта на идеала. Те се осъзнават като деца на границата. Поетизират смъртта - избавителка, с която започва по-висшето битие (Сологуот). Словославят греха, аморализма като протест против еднообразното еснафско съществуване. Единствената ценност се обявява собствения Аз. Лирическият герой заема позата на горд самотник и са характерни образите на кулата, пустинята като емблеми на единението на твореца, откъснат от земното.

С навлизането на младосимволистите се променят философските и поетически ориентири, в частност спада влиянието на песимизма на Шопенхауер; увлечени по новата западна поезия се подменя с преклонението пред руската мисъл (преоткриват Тютчев, Атанасий Фед). Нараства влиянието на Владимир Соловьов. Той тълкува в духа на мистичната гражданственост, традиционния образ на поета - пророк. Творецът е посредник между небесната и земната сфера, има мисия да преобрази битието. Митологемата за Вечната женственост (Световната душа, София-божията премъдрост). Това е мистично същество, обединяващо Бога и земния свят, символ на всеединството на света. Вечната женственост е преди всичко красота, източник и цел на всички преживявания в изкуството и извън него. Влиянието му най-отчетливо се появява в култа към прекрасната дама при Блок, в образа на възлюбената вечност (Белий), в есхатологията и мистиката на Мережковски, в идеала за андрогенизма в поезията и философията на Зинаида Гипиус. Заключителен етап от историята на символизма е от 1908-1910 г. - период на кризата на символизма. Предизвикана от крайното изостряне на вътрешния конфликт на привържениците на Мережковски и Брюсов главно по два въпроса - автономно ли е изкуството и какво е символизмът. Само художествен модел или въприемане, философия за живота. Проявява се като творчески спад при едни поети, самоповтаряне или в художествени търсения с постсимволистична насоченост.

РУСКИТЕ СИМВОЛИСТИ В БЪЛГАРИЯ

Най-рано прониква символизма и има най-продължително влияние върху българските поети. Преводната рецепция на символизма е най-активна в първите десетилетия на 20 век. Появяват се отделни преводни книги, но най-вече в периодични издания. През целия социалистически период почти нищо не се печата. 80-90-те години на 20 век се обръща голямо внимание към руските символисти Зинаида Гипиус преведена с 2 стихосбирки - "Огледала" и "Последната капка"; Константин Балмонт - "Дойдох да видя слънцето"; Андрей Белий "Петербург" (роман), стихосбирката "Колелото на хаоса", Брюсов и Блок, както и Мережковски с историческа проза и есета.

ПОЕЗИЯТА НА АЛЕКСАНДЪР БЛОК
(1880-1921)

Блок е главно действащо лице в руското поетическо развитие от началото на 20 век. Творчеството му завладява няколко читателски поколения. Представител на соловьовците. Произхожда от дворянско високоинтелектуално семейство. Пише стихове от ранна детска възраст, но осъзнава призванието си през 1900 г. Най-важните литературно-философски традиции, които са повлияли върху творчеството му са: учението на Платон, поезията на Фет и лириката и философията на Владимир Соловьов. Издига Соловьов в култ, цитира го многократно. Следователно в неговото развитие смята символизма не за литературна дейност, а за религия, светоглед. През 1904 г. стихосбирката "Стихове за прекрасната дама" - дебют. Прекраната дама е сложен и многосмислов образ. В нея се наслагват черти от жената на апокалипсиса, от героинята на Песен на песните, от дамата във френската куртуазна лирика и от Дантевата Беатриче. Тази традиционна романтическа тема за любовта служене получава ново съдържание, което е привнесено от идеите на Соловьов за сливането с вечната женственост в едно божествено единство и за преодоляване отчуждението на личността от световнот оцяло чрез възвишеното любовно чувство. Тези стихове изискват множествен прочит. Те могат да бъдат прочетени като отражение на реални отношения между двама герои, но и като символистично разгръщане на символистичния мит на земното въплъщение на световната душа. Героинята си има прототип - годеницата му Любов Менделеева.

Пространствено Стихове на прекрасната дама света е организиран по вертикала. Горе се намира високия поетически идеал, щастието и мистически възприемана героиня (Ти, Прекрасна дама, Дева, Заря, Залезна, Тайнствена, Царица, Мила, Тиха, Бяла). Долу е светът на страданието, често на смъртта и лирическия герой е постоянно движещ се по вертикала, нагоре. Като своеобразен канал за връзка между героя и героинята участва природата, особено вятъра. В тази стихосбирка има и световъзприемане и се изразява в едно колебание в истинността на преживяванията на лирическия герой в действителна святост на видението, което му се явява и изобщо във възможността красотата да се въплъти на земята ("Предчувствам те"). Стиховете за прекрасната дама създават първия етап от творческата еволюция на Блок. 1921 г. издава своите Избрани съчинения в 3 тома и редактира всичките си лирически цикли, Стихове за прекрасната дама е най-важната част от книга 1 (цикъл). Блок изгражда много обмислено структурното единство на лириката си - раздели, цикли, книги. Такава циклизация, която обединява в едно 3 поетически книги е уникално явление. Трите книги са 3 етапа от развитието. Започва се с мистичните стремежи в първата книга, минава се през "декадентския индивидуализъм" на втората и се стига до символиката на обикновеното, до конкретността, до класиката (3 книга - връх в творчеството му, втората книга включва стихове от 1904-1908 и съдържа цикли като "Град", "Снежна маска", "Фаина", "Волни мисли". Книгата започва с встъпителни стихотворения, свидетелстващо, че прекрасната дама вече не е прекрасен образ. Стиховете от тази книга са писани по време и след първата руска революция и това оказва своето влияние. Според него революционните събития оголват стихийната, катастрофична природа на битието. Стихията - основна фигура. Блок е привлечен от динамизма и крайностите на земния свят. Революцията е видяна като празник на разрушението и смъртта. Стихийните природни катаклизми (бури, виелици) и социални катаклизми (революция) се обединява от единна символика. Това е своеобразна естетизация на злото. Променя се и облика на централната героиня - стихиен и демоничен. Това е фаталната красота, която не носи спасение, а гибел, демоничната снежна маска, Непознатата, Циганката Фаина. Третата книга е най-обемната и включва стихове от 1907-1916 г. обединява в циклите "Страшният свят", "Възмездие", "Ямби", "Арфи и цигулки", "Кармен", "Родина". В "Страшният свят" се показва трагедията на човека като жертва на страшната действителност и същевременно като носител на нейното зло и опустошеност, на нейните съблазни и страсти. Страшният свят на действителността е свят, в който лирическия герой не участва в нищо значително, свят на призрачна дейност. Подчертава се абсолютната повтаряемост, монотонност в живота, преживявана като трагична безцелност на битието ("Нощ, улица, фенер, аптека"). В качеството на антипод на Страшния свят в стихотворението от другите цикли се изобразяват света, противопоставянето на реалния света на съня, измислицата, мечтата, изкуството и света на истинските ценности, на откроените различия между доброто и злото, на радостната страст и на тежкия труд и дълг. Като ценност се откроява и образа на родината. Стиховете за Русия съединяват образа на любимата и родината с интимната интонация на патриотични мотиви. Блок приема съчувствено Октомврийската революция. Пише статията "Интелигенцията и революцията" - революцията е длъжна да работи с болшевиките и призовава всички да слушат музиката на революцията. Поемата "Дванадесетте", предизвикала големи спорове. Написана в 1918 г. и в нея отчетливо се усещат 2 плана - конкретното, непосредствено свързан със събитията, а друг условно символичен - революцията е равна на световен пожар. Дванадесетте са дванадесетте червеноармейци - нощния пътрул, а в друг план са 12-те разбойника от руските приказки.

Острото несъответствие между представата на поета за пречистваща революционна стихия и кървава действителност го довеждат до все по-голямо разочарование. В последната си реч за предназначението на поета (Вечер в памет на Пушкин) говори за тайната свобода на твореца противостояща на опитите на новата тълпа да го пороби. През 1921 г. в депресия и умира. В България първите му преводи са от 10-те години на 20 век сравнително малко на брой. Това е следствие от факта, че е бил четен в оригинал. Повлияват се Дебелянов, лилиев, частично Гео Милев. Преводачи - Елисавета Багряна, Христо Радевски, Младен Исаев, Петър Велчев.

АНДРЕЙ БЕЛИЙ



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Лекции по съвременна руска литература 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.