Лекции по българска литература от периода между войните


Категория на документа: Литература


Второто действие започва при още по-напрегната атмосфера. Рамките на комедията значително се разширяват. Макар и в същата обстановка, Костов въвежда в действието кипежа на политическите страсти, партизанските борби между партийните лидери и многобройните кандидати за министри - всичко онова, което става извън стените на Големановия дом и има отношение към амбициите на героя. Задачата на Големанов все повече се усложнява, по пътя му застават непредвидени препятствия. Всеки ден се явяват нови кандидати за освободеното министерско кресло и всеки от тях е убеден, че единствен заслужава високата чест да стане министър.
Задкулисните машинации, болезнените апетити за високи постове намират красноречив израз в разговора между дясната ръка на Големанов - Горилков - и представителя на жълтата преса - Сивков, - с който започва второ действие:
"Горилков. Пази боже някой да излезе от кабинета - като наскачат .едни заслужили, достойни, способни, ще се намериш в чудо кого да избереш - кой от кой по-добър .. .
Сивков. Добре, че ги има, ако ги нямаше? Горилков. Виж, партията един ден може да остане без членове, но без кандидати за министри - никога.
Сивков. Ти си отдавна в партията, не ти ли е минавало през ума да станеш министър?
Горилков. Защо да не стана? Само големановци ли ще се катерят по министерските кресла? За това няма ценз и никой не те пита какво знаеш и какво можеш".
В тази ярка сцена Костов е изобличил безпощадно цинизма на буржоазните политикани. За да станеш министър, не е необходимо да имаш ценз, да знаеш и да можеш нещо. Нужни са други "качества". Такива са логиката и моралът, които дават кураж на големановци и горилковци да се смятат достойни за най-високи постове в управлението на държавата. Удивително точно е доловена психиката на тия хора, които не се спират пред нищо в безогледния си стремеж към властта. Всички принципи, всички скрупули рухват пред съблазнителната примамка на министерското кресло. В това отношение Костов е отбелязал във второ действие на комедията недостигнати в останалите си творби върхове на критико-реалистично изкуство. Той далеч е надхвърлил изображението на маниакалните амбиции на своя главен герой и се е домогнал до значителни идейно-художествени обобщения за политическите нрави и морала на своето време.
Във второ действие Големанов е показан в нова светлина. Той е загубил предишната си увереност в успеха. До вчера пръв между кандидат-министрите, днес той е някъде по-назад в тяхната редица, а утре някоя новоизникнала кандидатура може окончателно да го лиши от победата в това своеобразно състезание на суетата и жаждата за власт. Костов умело градира недоволството на Големанов от ненужното според него продължаване на министерската криза. Безпокойството и съмнението бързо преминават в несдържан гняв и възмущение не . само срещу другите кандидати, но и срещу ония, които не могат да оценят неговите заслуги към партията и държавата, неговите безспорни качества на държавник. Дълбоко обиден, че са го оставили да чака в клуба сред партийния дребосък, докато лидерите на партията се крият от него и шушукат, Големанов излива възмущението си пред Горилков и в гнева си изрича неща, които друг път едва ли би си позволил да каже: "Не, тъй партия не се води. Тук хората пари харчат, време губят, спокойствие жертват, туй се казва, богатства за благото на народа залагат - не, те настрана! Ха-а, това вече не се търпи, това е политически скандал, какъвто никъде по света няма . . . Не, каквото щеш, казвай, не вървим добре. Способното, почтеното - настрана, негодното, безчестното - налице! ... Питам се аз: какво прави тоз, който от най-високо място оправя съдбините на отечеството ни, какво мисли короната?"
В тази почти монологична сцена Големанов се изправя в целия си ръст. Загубил чувство за мярка, той разкрива в пълния им блясък глупостта и патриотарското си лицемерие, евтината демагогия и болезнената си страст към властта. Без да иска обаче, тел е нарисувал с тия няколко реплики и една правдива картина на времето и нравите на своята класа. Не биха могли да се оспорят обвиненията на Големанов, че в буржоазната държава няма място за способните и почтени хора, че властта е в ръцете на негодните и безчестните. Тук Костов е постигнал хубав парадокс. Един от стълбовете на буржоазната държава сам се превръща в неин изобличител, щом се е почувствувал огорчен и неоценен от своите събратя. Големанов обвинява политическите си приятели и партийни водачи във всички смъртни грехове, готов е да предизвика разцепление в . партията, ако не задоволят неговите амбиции. В гнева си той е безподобен грандоман, който само преди миг се е възмущавал от своеволието и безпринципността, в изстъпление крещи, отправил надеждите си единствено към царя: "Парламентаризъм за такива хора! Не, той трябва да им подръпне малко ушите - стойте, господа,-какво правите вий, къде отивате?"
С тая реплика Костов окончателно смъква маската на буржоазния парламентаризъм и буржоазната демокрация от лицето на своя герой. Но той не спира дотук. И още в следващата сцена нанася един жесток удар на Големанов и големановщината. Посещението на Илиева, жената на шефа, повдига завесата на демагогията, която скрива едно от най-отвратителните явления в буржоазната политическа действителност - срамните пазарлъци за държавни постове между водачите на властващите партии. Главната разменна стока в тия сделки са моралът, съвестта, човешкото достойнство, честта. Илиева е дошла при Големанов с добре обмислено предложение за разрешаване на министерската криза. За да стане министър, Големанов трябва да направи една малка жертва и да даде младата си дъщеря за жена на престарелия ерген Чавдаров, който в замяна на това ще оттегли своята кандидатура за министерското кресло и ще замине с новата си жена като дипломатически представител в чужбина. Бащинското чувство и честта на Големанов са поставени на изпитание. Неговото колебание обаче не трае дълго. След един плах опит да отклони предложението на Илиева той го приема като необходимо условие за личния си успех. Разбира се, Големанов и тук намира ефектни фрази, за да оправдае постъпката си: "Един Големанов за народа си е давал жертви и пак ще дава .. . Няма какво, тежка е съдбата на държавниците и на царете ... те не принадлежат на себе си . .." Тук Големанов надминава себе си. След сделката с честта на дъщеря си той има безочието да приказва тия надути патриотарски фрази, в които отново лъсва безпримерната му грандомания. Неговият образ, внушителен и безподобен, израства като символ на едно мрачно време, като забележително художествено обобщение на прогнилото буржоазно общество.
Трето действие започва в празнична атмосфера. Големанов тържествува - след толкова борби, унижения и тревоги победата най-сетне е спечелена. Щастлив, горд и самодоволен, той се разхожда сред гостите на рождения ден на дъщеря си и макар че шефът още не е съобщил за утвърждаването на министерската листа от царя, вече се чувствува министър. Костов е оставил своя герой да се наслади докрай на щастието си. Големанов ходи като пиян, изслушва молби, обещава назначения, говори с хората от висотата на новото си положение:
"Големанов. Моята министерска дума! Ох, утре като ще рукнат молби, ходатайства и какво ли не! Блазе му, че е невидим!
Илиева. Кой?
Големанов Господ. Никой не го вижда и си е спокоен, а ний министрите.
Д-р Живков (на Горилков). Ако не се побърка тоя човек, едно чудо ще бъде!"
Наистина Големанов не е далеч от умопомрачението. Осъществяването на най-голямата му мечта - да стане министър - разклаща почвата под краката му. Товарът на щастието, гордостта и тщеславието не е по силите на тоя духовен пигмей. И когато шефът му съобщава по телефона, че е подал оставката на кабинета, Големанов не издържа. Страшният удар унищожава и последните остатъци от трезва мисъл и той рухва психически.
Създадена сякаш изведнъж под напора на голямата поетическа идея, комедията не оставя читателя да си поеме дъх. Майсторската психологическа разработка на образите, подчинената на характерите логика в поведението на героите, тънкият усет; на автора за художествена мярка държат действието в рамките на едно завидно единство между жизнена и художествена правда. Но над всичко в тая забележителна комедия стои образът на Големанов. С този образ, пък и с цялата си комедия Ст. Л. Костов е нанесъл такава страшна плесница на буржоазното общество, каквато малцина български писатели в миналото са му нанасяли. С критическия си патос, с плътните и колоритни образи, със стегнатата си композиция, с лаконичния и действен диалог, с остроумните ходове на сюжета "Големанов" е едно от най-ценните завоевания на нашата литература.
Асен Тодоров

Драмата "Албена" от Йордан Йовков
Йордан Йовков е български писател, считан за майстор на късия разказ. Той е роден на девети ноември 1880 година в Жеравна. Прекарва детските и юношеските си години в родното си място, където получава основно образование. Завършва гимназия в София, където учителят му по литература му предсказва бъдеще на голям писател. След като се дипломира, Йовков заживява в Добружда, която е и родина на повечето му герои. По-късно се премества да живее в село Долен извор и завършва ШЗО в Княжево. По време на обучението си публикува и първата си творба - стихотворението "Под тежкия кръст". През 1912г. е мобилизиран. Командир на рота е в Балканската и Междусъюзническата война. През юни 1913г. е ранен, а след това е повишен в чин. Именно участието му във войните вдъхновява написването на някои от разказите му. След войните Йовков се установява в София, където работи като редактор на различни списания и като библиотекар. През 1915 г. Той отново е мобилизиран, а година по-късно е командирован в редакцията на списание "Военни известия". След края на Първата световна война настъпват най-тежките периоди за твореца. След като Добруджа е окупирана от румънците, се налага Йовков нелегално да премине границата и да се установи във Варна, където е учител до 1920 г. По-късно е назначен в българската легация в Букурещ. Става редовен сътрудник на печата, но понеже постоянно е понижаван в чин, напуска легацията. Последните десет години от живота му са отдадени на творчески труд. Поради огромното напрежение, Йовков се разболява неизличимо. През 1937 година отива на лечение в Хисаря, но при влошаване на състоянието и последвалата спешна операция умира в Католическата болница в Пловдив на 15 октомври. Драмата "Албена" Йовков написва, когато е извън България заедно с ред други произведения, сред които са и другите негови пиеси: "Боряна", "Обикновен човек" и "Милионерът". За "Албена" самият автор казва, че е вдъхновена от действителен случай в село Мусубей в навечерието на Балканската война. Един ден в това село станало убийство, подобно на описаното в разказа и пиесата. Писателят присъствал на отвеждането на жената, убила мъжа си, в града. Поразителното в ситуацията било това, че въпреки виновността си, жената не била загубила симпатиите на жителите на селото. Така се родила идеята за "Албена". Самото име Албена се счита за измислено от Йовков. Авторът споделя, че идеята за името му дошла от една статия, в която се споменавала жена на име Абленка. По-късно, когато открил, че името е Аблена, вече не го харесвал в тази му форма, защото било трудно за изговаряне, така името Аблена се превърнало в Албена. "Албена" е драма в три действия. Тя е типичен представител на Йовковото творчество. В нея е разкрита магнетичната сила на красотата и любовта, която е едновременно животворна и пагубна. Действието в "Албена" се развива в едно добруджанско село, малко преди Великден в годините преди войните. Драмата разкрива борбата между общоприетия морал за съпружеска вярност и неудържимата сила на любовта. Албена е най-красивата и най-желана жена в селото, но е и тази,която предизвиква най-много завист у съселяните си - за тях тя е виновна за всяко зло, случило се в селото. Тя е омъжена за Куцар, който я е привлякъл със своята изключителна сила, въпреки че в очите на другите хора е грозен и глупав. В същото време обаче, Албена е влюбена в Нягул, с когото има връзка и с когото кроя планове да живеят заедно. Освен тях в действието се намесват и други лица, като Сенебирски, който е един от многото ухажори на Албена. Той я кани заедно с Куцар да се преместят в неговия чифлик, където да работят. Албена обаче не се съгласява и това ядосва Сенебирски. Ето защо, воден от ревност и завист, той съобщава на мъжа й, че тя има връзка с Нягул, като по този начин се надява да го накара да се премести в неговия чифлик. Планът му да внесе в смут в сърцето на Куцар е успешен - Куцар, разбирайки за връзката на жена си с Нягул, се разболява от ревност и в очите на околните той изглежда като страдащ от треска. Куцар иска веднага да се премести в Сенебирския чифлик. Пред заплахата за раздяла с любимата жена, Нягул решава да предприеме нещо - той отива в дома на Албена, за да говори с болния Куцар, но не достигат до споразумение и дори се скарват. Това решава Нягул на крайната постъпка да убие Куцар. Албена като цяло не желае убийството на съпруга си, но и не прави нищо, за да го предотврати. Първоначално селяните решават, че Куцар е умрял от треската си, но по-късно откриват, че става дума за убийство. Подозренията падат най-напред върху Сенебирски, но Албена също е считана за виновна. Албена поема цялата вина върху себе си, но в момента, когато ще я откарват в града, Нягул се появява и се признава за виновен. Така и двамата биват отведени. Въпреки че в началото всички искат да погубят Албена заради греха й, когато я виждат, всички се трогват от хубостта и разкаянието й започват да я оправдават. Колкото е била черна Албена за селото, толкова сега тя става скъпа на съселяните си. В драмата "Албена" Йовков отново разкрива силата на красотата и любовта като всепобеждаваща и неподвластна на никакви закони.
??

??

??

??

1





Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Лекции по българска литература от периода между войните 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.