Лекции по българска литература от периода между войните


Категория на документа: Литература



Детската белетристика на българския писател въвежда в един,сякаш,истински свят.Той се чувства съпричастен към патилата,борбата за живот на различните видове същества.Внушението се постига чрез една много ярка картина,посредством един изчистен език,наследен,според Здравко Сребров, от народните приказки[6].Талантът на Станев,неговата наблюдателност и емоционалност дават възможност всеки един да се запознае с навиците на животните,с начина на хранене,ловуване и отглеждане на малките,дори и с устройството и законите на животинските общности(във"Вълчи нощи"е показано устройството на глутницата,както и неписаните правилаза това кой от вълците да бъде нападнат от събратята си,за да се превъзмогне глада).Неоспорим е фактът,че писателят се стреми да бъде реалист,но не е груб реалист,а по-скоро справедлив.Показва жестокостта на природата,но и нейната майчина грижа,безмилостното хищно отношение на животните за него е необходимост,баланс,равновесие.
В едно свое интервю за"Литературен фронт"Емилиян Станев излага своите разбирания за детската книга,като смята че един писател не трябва да се опитва да влияе на рецепцията на детето.Ето защо в неговите детски разкази я няма ясно изразената авторска позиция:кой герой е лош и кой-добър.Желанието му е едно: детето само да прецени как да категоризира животното според неговите постъпки.Творецът смята,че в детската книга не трябва да присъстват средствата,които се използват и при писането за възрастни-сравнения,метафора,хипербола.Целта е малкият читател да бъде възхитен.Симеон Янев смята,че Станев спомага в процеса на обективизация и "изравняване на позициите на автора и на читателя"[7] в областта на детската литература,тъй като в писането си не набляга само и единствено на дидактичността,а влага емоция и предразполага към естетическа наслада и подпомага развитието на въображението у най-малките читатели.Освен това творчеството на писателя развива и утвърждава някои жанрове в детската литература.Например чрез"През гори и води" той доближава критериите на литературата за възрастни с тези на детската литература,като жанра на детската повест се доближава до изискванията на повестта за възрастните.
* Чрез своя талант Емилиян Станев успява да изрази неизразимите животински мисли,неговите герои много често имат съзнание и спомени.Чернишка,макар и вече в дупката,си спомня за срещата със селянина и рунтавото куче в селския обор.Не можем да твърдим,обаче,че писателят прави паралели с човешките реакции,въпреки че на някои от своите персонажи той приписва чисто човешки качества,но това е характерно за разказите и повестите за най-малките.Той не се опитва,за разлика от Йовков и Елин Пелин,да приближи животното до човешката душевност,а желанието му е всичко да бъде истинно и реалистично поднесено на децата.Същевременно се опитва да не изобразява животните с вече познатите черти,а се стреми да открие нови и непознати такива.Например той не представя лисицата само като хитра("Неканената гостенка"),а и като умна и съобразителна като тази в"През гори и води",която успява с изобретателността си да се отърве от бълхите.

Някои от анималистичните разкази на българския писател,насочени към най-малката възрастова група читатели,съвсем естествено съдържа и доза дидактичност.Сред тях е и разказът"Лакомото мече",посредством който авторът представя лакомията като нещо,което може да ти навлече неприятности.Старата мечка решава ,след като нейните три мечета са вече поотраснали,да им предаде опита си в събирането на мед.Предаването на опит е водещ момент не само в този разказ,но и в"Чернишка","При хората"и като цяло във всеки Станев разказ,в който е засегнато и изобразено майчинското чувство у животното.Този опит е много ценен по-нататък за малките,защото когато навършат определена възраст, трябва да се отделят от своята майка,братя и сестри:"Но щом малките навършиха шест месеца,старата златка започна да ги гони и хапе.Не ги щеше в тая гора,не искаше дори и да ги вижда."[12] В"Лакомото мече"сме свидетели как мечката показва как рожбите й да ядат мравки,как ги учи да плуват.Изложението на творбата е просто,но с много интересни и живи подробности.Групата стига до дървото на дивите пчели,но при опита си да се изкачи по него старата мечка се проваля.В следващия момент едно от меченцата й - най-лакомото,е вече горе и упорито бърка в хралупата,след което насекомите го нападат и изпохапват.Това е едновременно драматичен,но и смешен момент.За малките не е трудно да направят извода,че който е лаком и не се вслушва в думите на по-старите,ще го сполети беда.

Интересна с приключенския си характер е повестта на Емилиян Станев "През гори и води".Тя заема едно средищно място между неговите детски произведения,защото привлича както малкия,така и по-големия читател.Повестта е издадена за пръв път през 1943г.В нея откриваме известно "очовечаване" на животните.Главните герои тук са таралежът Бързоходко и костенурката Повлекана.Имената при Станев обикновено носят някаква черта на животното,в случая наименованието е на базата на скоростта,с която се движат двете животинчета.Признакът,по който авторът кръщава своите герои най-често е свързан с външния им вид-Чернишка,Остроноско,Червена уста,Сийка Доносчийка,зидаркатаСивка и др.В основата на "През гори и води" лежи приказният сюжет,който,обаче,е успешно превъзмогнат.Повестта е разделена на отделни глави,всяка от които съдържа отделно приключение на двамата приятели.Таралежът и костенурката си търсят подходящо място за живот и така стигат до синора,в който властва змията Червена уста.Дори тук писателят се стреми да бъде реалист в описанието,когато разказва как всички обитатели от местността се съюзяват да убият злата змия.Наистина те успяват да се отърват от нея,представена е нейната смърт,която за автора е справедлива.Но оттук нататък започват истинските приключения на Бързоходко и Повлекана.Орел ги отвлича,а при политането им те пропадат в блато.Следващите глави изобилстват от описания на всички блатни птици и животни,които срещат на път за излизане от блатото.Авторът ни запознава с водния плъх Остроноско и лелята на Повлекана- Желтунка,които помагат на двамата другари да се измъкнат от блатото.Остроноско разказва през цялото пътуване за различните птици,за навиците им,чрез неговия образ са изразени познанията на Станев,които трябва да достигнат до малкия читател.Това е и най-противоречивият персонаж в тази повест.Бързоходко и Повлекана са разочаровани от неговото нежелание да предупреди патицата за наближаващата щука."Никой никому не помага!"заявява плъхът в своя защита.[13]Авторът подчертава,че в животинския свят почти няма хуманизъм,солидарност,а всеки се бори сам за собственото си оцеляване.След като успяват да се измъкнат от блатото,двамата другари ги застига друга беда- Повлекана изчезва в планината.Този момент е ,може би, най-тежкият в повестта,защото двете животни се разделят за пръв път.По-нататък за известно време се проследяват премеждията им поединично:престоят на Бързоходко при катериците;попадането на Повлекана в потока;войната между катериците и бухала; разказва се за срещата на костенурката с вълчицата Мрам.Особено трогателен е моментът,в който таралежът намира своята спътница благодарение на Козодоят:"Бързоходко я бутна с муцуната си и от радостзаподскача на четирите си крака като мече".[14]Но и това не е краят на патилата им,защото те все още са далеч от родното поле,а няма кой да ги упъти.В планината се срещат с елени,сърни,с добродушна мечка,помагат им дивите кози.Добрият финал го има - те стигат най-накрая до своя дом,но тук всичко е вече променено. Заекът е убит от ловци,яребиците също били преследвани от тях. Таралежът и костенурката от самото начало предупреждават своите съседи за тази опасност,ето защо тези събития са съвсем очаквани и справедливи.Двамата приятели започват да разказват за своите приключения на всички около тях.А когато,след известно време, наближава началото на зимата те си изкопават дупка и заспиват блажени своя зимен сън.
Друга много известна повест,предназначена за по-големи деца, е "Чернишка".Идеята за това произведение, според спомените на съпругата на Емилиян Станев, е възникнала, когато писателят си е спомнил за едно видяно от него мъничко, черно лисиче, уловено в капан. Той издава два пъти повестта, като първият от тях е през 1950г. Прави някои корекции, с което тя се съкращава с цели сцени, които, според автора се повтарят. Текстът извършва един радикален жест: той твърдо излиза от класическото присъствие на животното и природата в литературата. Образът на лисицата не емблематизира някаква идея (т.е. не е алегория), не дава израз на тази идея,нито я обозначава .Тук степента на очовечаване е значително по-малка, отколкото в "През гори и води". Дори само в описанието на Чернишка можем да видим великолепно свидетелство за неговото наблюдателно око, за вкуса му към детайла:"Беше женско и твърде дребно. Цветът на козината му бе сивочер с мътен, зеленикав оттенък, а бялата ивица под гушката и корема имаше сив, почти оловен цвят. Върхът на лисичата опашка е бял и заострен..."[16]

Първата сцена на повестта разказва за малкото лисиче и неговата майка. "Ако Ем. Станев се опитваше да придаде човешки ценностен облик на тази сцена, да я "антропологизира",тя би описала любовната свързаност между майката и детето", споделя за повестта Морел Фадел.[17]А тук такова нещо липсва.Още в първите редове авторът показва отчуждението на старата лисица спрямо Чернишка и нейните братя и сестри: " Майчинските инстинкти я напуснаха". Всъщност,ако погледнем към края на повестта там ще видим почти същата сцена, но този път озлобената и отчуждена към своите деца е самата Чернишка: "В жълтите й очи започна да се появява равнодушие, в погледа й не трепваше вече майчинската загриженост".Това показва,че творбата сама по себе си е циклична.Но точно тези примери от текста убеждават,че интенцията на писателя е да разграничи човешкото от нечовешкото,защото подобно отчуждение между майка и децата й е нетипично.

След като старата лисица я гони от родното място, беззащитната Чернишка се озовава в околността на кантона.Тук тя за пръв път среща лисугера, с който отиват заедно да търсят кокошки в двора на Фокасинов. Трябва да обърнем внимание на това,че не е случайно именуването накантонера по този начин.Проличава някаква ирония,защото от англ.'fox' означава 'лисица'.Чернишка се улавя от поставения от него капан.Виждайки колко малка и неопитна е, човекът се смилява над нея и не я убива.За сметка на това се опитва да я опитоми. Хората винаги се е стремели да превърнат животното в част от своя свят, да го лишат от естествената му среда.Това начинание е невъзможно според автора. Лисичето от своя страна получава храна наготово, но не може да свикне с този начин на живот.Успява да избяга, но авторът показва последиците от насилствения престой при Фокасинов:"Двумесечният плен беше я направил мършава и като че бе притъпил способностите й да хваща лова си".[18]

Чернишка е лишена от словесност,за разлика от героите в повечето детски разкази на Станев.Всички събития са представени през нейния поглед.Нейното съзнание и мислене,както и нейната памет,се основават на слуха и обонянието й-още при наближаването на кокошарника тя си спомня за птиците,които майка й им е носела в дупката.И тук опасността за животното е въплатена в човешко същество.В "Чернишка" това е ловецът Приходата,който се зарича,дори хваща на бас,че ще я намери и убие.Той тръгва по следите й и я намира в дупката.Затваря изхода,за да не може Чернишка да избяга,след което идва всеки ден да проверява дали не е избягала.Това е и кулминационният момент в повестта.Борбата между Приходата и лисицата е борба между човешко и животинско.В нея формални победител и победен няма,защото тя остава един вид недовършена.Именно за това и финалът на повестта е отворен:"Тук й бе съдено да живее кой знае докога, може би не твърде дълго, докато Приходата успееше да я убие."[19]Младата лисица успява да се отскубне,но й трябва дълго време да се възстанови.

В повестта е засегнат и "любовния"момент при животните.Чернишка усеща някакво желание,което е непознато за нея:" "Властен и нетърпелив нагон обземаше цялото й същество и желанието да срещне някой от своя род се засилваше през тая топла февруарска нощ".Тя се среща отново с лисугера.авторът не се спира върху самото сношение на животните,а просто отбелязва:"След три седмици Чернишка престана да напуща леговището. Беше вече бременна и лисугерът пое грижата за нейното изхранване."Лисугерът проявява почти човешки грижи за бременната Чернишка, обгрижва я, носи й по-голяма част от плячката.Прави неща,които са характерни и за човека, т.е границата между човешкото и животинското не е чак толкова рязка,според Емилиян Станев.В следващите страници читателят отново е потопен в чисто животинското.След раждането на малките лисугерът продължава да полага грижи, но скоро и на това се слага край.Чернишка отново е без подкрепа,длъжна е сама да се грижи за малките.Оттук нататък на читателят му се струва,че тази част вече е прочел.Това е така, защото Чернишка постепенно се превръща в своята майка и такъв е законът на природата.Тя обучава своите малки и когато те навършат определена възраст, тя също ще постъпи като нея и ще ги изгони.Всеки, който чете първите страници на повестта, съчувства и е съпричастен към съдбата на малката лисица.Съвсем по човешки осъжда и обвинява старата лисица.Когат, обаче, стигне до края,се убеждава,че така е редно,че природата е отредила тази цикличност. От всичко казано,може да се направи заключението,че чрез своите анималистични разкази Ем.Станев желае да покаже,че в животното има човешки черти,но те не го очовечават.В човека могат да се срещнат чисто животински черти,но това не го прави животно,а по-скоро е проявление на част от същността му.
Според Иван Сарандев, Емилиян Станев успява да намери баланса между своята свръхнаблюдателност и своите емоции и точно този баланс е характерна черта на неговото творчество.[20]Животните са неделима част от цялостното му светоусещане. Именно в тези свои творби писателят изживява себе си като поет.Осъществява като белетрист своя неосъществен сред обществото копнеж по красота и нравствено съвършенство.У животното той вижда грацията на живо същество, което се ражда и умира свободно",вижда смелия неукротим порив за живот и готовност за борба в името и за защита на съществуването. Самочувствието на твореца като един от най-големите познавачи и художници на природата е напълно оправдано. За своето анималистично творчество той е удостоен с вписване в Международния почетен списък на наградата "Ханс Кристиан Андерсен" през 1979 година.Много често в разговорите си с приятели той определя способността да улавя звуци и картини и да ги претворява след това като дарба:" На едного е дадено да разбира звездите, на другиго - тревите и цветята, а на трети - птиците и животните. Мисля, че това ми е дарба".
Константин Илиев Константинов, български писател и преводач, е роден в град Сливен на 20.08.1890 г. в семейство на гимназиални учители. Майка му - Ганка Андонова - племенничка на Добри Чинтулов е завършила девическия институт в Пловдив. Баща му Илия Константинов - един от най-образованите учители на онова време - е възпитаник на института на Тодор Минков в Николаев, където получава средно образование, след това учи 4 години в Белгия. Константинов завършва гимназия в Сливен, после се дипломира като правист (1911) в Софийския университет. През 1908-1909 г. се сприятелява с Подвързачов, Георги Райчев, Дебелянов, художника Георги Машев, Йовков. Не се реализира желанието му да специализира в Париж - посещава града (1911), но се връща на следващата година. Там се сближава с Николай Лилиев. Работи като юрист във Враца, Цариброд, Ловеч, отново Враца, София. Публикува от 1907 г. (сп. "Българан"). С Дебелянов и Подвързачов издава сп. "Звено" (1914). През 1924-1925 г. е редактор на сп. "Демократически преглед". От август до септември 1944 г. е директор на Радио София. След 09.09.1944 г. работи в Камарата за наука и изкуство (1945-1947) и едновременно е председател на Съюза на българските писатели (1945-1946). Участва през 1945 г. в редакционната колегия на сп. "Изкуство". След 1947 г. се отдава само на писателска и преводаческа дейност. Автор на сборниците с разкази "Към близкия" (1920), "Любов" (1925), "По земята" (1930, 1937), "Трета класа" (1936), "Ден по ден" (1938), "Седем часът заранта" (1940, 1945), "Птица над пожарищата" (1946), "Избрани разкази" (1957), "Разкази и пътеписи" (1961), "Избрани разкази и пътеписи" (1968); на романите "Кръв" (1933, 1946) и "Сърцето в картонена кутия. Седем невероятни приключения" (1933; роман-гротеска, в сътрудничество със Светослав Минков); на биографичния очерк "Дядо Петко Славейков" (1927); на пътеписите "Нашата земя хубава" (1940, 1945); на спомените "Път през годините. т. 1-3" (1959-1966, ІІ изд. - 1981); на есеистичните "Върхове" (1967), "Празници" (1969), "Пътуване към върховете. Портрети. Спомени. Есета." (1976) и др. Неговите "Разкази за Добри Чинтулов " се появяват през 1967 (преизд. 1973). Преводач от руски (Пушкин, Толстой, Гогол, Тургенев) и френски език (Флобер, Екзюпери, Зола, Р. Ролан и др.). Книги за деца: "Приказки за тебе" (1924, 1933, 1959, 1972); "Приказки за щурчето" (1927, 1945); "Босата команда" (1929); "Отбор юнаци" (1933); "Ехо-о-о" (1938, 1946); "Приключенията на котарака Мър-Мър" (1945); "Златната къщичка" (1947). Умира на 03.01.1970 г. в София.

СТ. Л. КОСТОВ И КОМЕДИЯТА МУ "ГОЛЕМАНОВ"

1879-1939

Творчеството на Ст. Л. Костов заема определено място в развитието на българската литература. Пренебрегвано и отричано от буржоазната критика в миналото, получило истинското си признание и оценка едва в годините след народната победа, делото на високонадарения и скромен комедиограф си остава най-значителното ни и единствено със своята целокупност национално проявление в областта на комедията.
Когато Костов създава своята първа драматическа творба, комедията "Мъжемразка", българска комедиография - в истинския смисъл на тая дума - почти не съществува. Наистина комедии са се писали и преди, и по времето на Ст. Л. Костов, но с няколко изключения - "Службогонци", "Двубой", "Кандидати на славата" на Вазов и "Свекърва" на Страшимиров - преобладаващата част от тях оставят впечатление на случайни опити, най-често с подражателски характер в идейно-
тематично отношение и с незначителни художествени качества. И толкова по-големи стават ролята и значението на Ст. Л. Костов не само за създаването на плодотворна национална комедиографска традиция, но и за насочването на нашата комедия в определена критико-реалистична линия на развитие, за утвърждаването на нейния хуманен и демократичен дух.
Живял в един от най-сложните периоди в историята на нашия народ, свидетел на националните катастрофи по време на войните и на последвалите ги социални и нравствени сътресения, Ст. Л. Костов превръща творчеството си в забележителен художествен документ на своето време. Наистина никъде в неговите комедии не е намерило пряк израз гражданското отношение на писателя към големите политически събития, които разтърсват страната ни. Ще бъде несправедливо обаче да се укорява бележитият комедиограф в бягство от живота и от парливите въпроси на епохата. Поради своята мирогледна ограниченост Костов не вижда корените на злото, което притиска народа, но безпощадно го разобличава в своите комедии, не атакува пряко и открито буржоазното общество, но смъква маската на неговите най-видни представители. Министри, депутати, кариеристи и мошеници, изнудвачи и рушветчии, тъмни герои на нечисти политически и стопански сделки - цялата богата и живописна галерия от образи, създадени от Костов, прави от неговите пиеси един своеобразен трагикомичен летопис на тогавашната действителност.
Разбира се, не всички пиеси на Ст. Л. Костов са издържани в идейно и в художествено отношение и не навсякъде проблемите са решени от правилни позиции. Но никъде, в нито една своя пиеса, Костов не поставя за разрешение незначителни, случайни въпроси от периферията на живота, не се увлича от типичните за буржоазната комедия сюжети и образи, от нейната дребнава еснафска тематика и банален хумор. Писателят се вълнува от най-съществените явления на своето време и се стреми да им даде отговор.
Особено характерен в това отношение е следвоенният период в творчеството на Костов. С отвращение, с изострено чувство за отговорността на художника той наблюдава стопанската разруха, растящото загниване на политическите нрави, изникналите като гъби след дъжд политически и стопански аферисти, забогатели от мошенически сделки по време на войната и след нея. Неговото перо става по-остро и целенасочено, стрелите на изобличението попадат все по-точно в целта. Снизходителното добродушно осмиване от първите хумористични разкази и някои комедии отстъпва място на гневното изобличение.
Плод на това идейно и художествено съзряване са творбите, които Костов пише през двайсетте и трийсетте години. Макар че не достига до положителен политически и обществен идеал, писателят окончателно определя своето отрицателно отношение към буржоазнокапиталистическата действителност. Наистина потребни са били голяма гражданска смелост и дълбоко вътрешно убеждение, че съществуващият обществен строй е непоправимо прогнил, за да се напишат комедии като "Вражалец", "Новото пристанище", "Златната мина", "Големанов" в годините, когато буржоазното управление все по-определено се насочва към открит фашизъм.
При едно внимателно разглеждане на неговите работи от този период лесно може да се открие тясната връзка, която съществува между тях и в идейно-тематично, и в художествено отношение. Трескавата жажда за забогатяване, нравствената поквара, кариеризмът и партизанщината на политическия 'живот - това са основните теми в зрелите комедии на Ст. Л. Костов. В тях се разкрива недвусмислено и с ярки художествени средства моралното и политическото разложение на буржоазното общество.
Това подчертано съсредоточаване на творческите интереси на Ст. Л. Костов в една посока и ясно изразените предпочитания в избора на темите се обуславят както от характера на обществено-политическите отношения в края на двайсетте и началото на трийсетте години, така и от избистрените граждански и естетически позиции на проникновения творец. Липсата на положителен идеал не е попречила на умния наблюдател, на честния писател и гражданин да види непоправимите недъзи на съвременното му общество и да насочи срещу тях своето единствено оръдие - смеха. Но в този смях вече звучат тъжни нотки, проблясват и мълниите на възмущението и гнева. Смехът се превръща в присъда.
Пиесите на Костов от края на двайсетте и началото на трийсетте години могат да се групират около две основни теми. Едната от тях е ненаситната жажда за забогатяване, алчността, която превръща хората в роби на-една-единствена страст, способна да заличи всичко човешко, останало в техните души. Костов многократно се спира на тази тема. Тя занимава неговата неспокойна творческа мисъл, защото предлага възможности за дълбоко художествено проникване в самата същина на буржоазното общество. В различни варианти и с различни нюанси тази богата тема се разработва от писателя във "Вражалец", в "Член 223", в "Скакалци", за да получи най-бляскавата си реализация в "Златната мина" - едно от най-значителните произведения на Ст. Л. Костов и на родната комедиография изобщо.
След зверското потушаване на антифашисткото народно въстание през септември 1923 година и кървавите изстъпления на белия терор през паметните априлски дни на 1925, след падането на Александър Цанков и заемането на властта от сговористкото правителство в страната още повече се засилват партизанщината и
котерийните борби сред управляващите и опозиционните партии и групировки. Скъсали всяка връзка с народа и с неговите интереси, партийните водачи и депутати затъват все по-дълбоко в блатото на политическото и морално разложение, обхванало цялото буржоазно общество. Вътрешни ежби и боричкания за по-тлъсти места, безогледен кариеризъм, ходатайства, службогонство, корупция - такава е картината на политическия живот на страната.
В тази обстановка делото на писателя става все по-трудно и отговорно. Суровата действителност се превръща в сериозно изпитание за гражданските и естетическите позиции на всеки творец. Творчеството на Ст. Л. Костов в тия години красноречиво доказва на чия страна са 'били симпатиите на писателя и към кого е била насочена неговата омраза. В драматургията му все по-определено навлиза втората основна тема от този период - темата за разложението на политическите нрави, за безнадеждно прогнилата и корумпирана държавна система на буржоазното общество. Една след друга се появяват комедии с чисто политическа тематика, написани сякаш в отговор на конкретни събития и факти. "Новото пристанище", "Комедия без име" (написана съвместно с големия наш карикатурист и близък приятел на Костов Александър Божинов), "Големанов" са по същество унищожителна критика на цинизма, демагогията и корупцията на управляващата върхушка. Те не оставят място за никакво съмнение в гражданските и идейно-естетическите позиции на Ст.Л. Костов, в критико-реалистичната насоченост на неговото изкуство.
В творчеството на големия наш комедиограф "Големанов" заема особено място. По своите идейно-художествени качества тази забележителна комедия далеч надвишава всичко, създадено от Ст. Л. Костов, а в нашата национална комедиография е все още недостигнат връх. Комедията издържа проверката на времето и повече от трийсет години се играе с неизменен успех на българска и чужда сцена.
През 1927 година Костов представя комедията си в Народния театър. Тя се харесва много на тогавашния главен режисьор Н. О. Масалитинов и той я включва в репертоара. Същата година пиесата се играе на сцената на Русенския театър и поради неубедителната режисьорска и актьорска работа претърпява неуспех. Управляващата буржоазна върхушка обаче е успяла все пак да разбере какво представлява "Големанов" и каква опасност крие за нейния престиж поставянето на тази комедия на сцената на Народния театър. И когато Масалитинов започва репетициите, мнозина се опитват да му въздействат да се откаже от работата си. Показателен е в това отношение случаят с Н. Найденов, за който сам Масалитинов разказва:
"Когато бях извършил вече работата си "на маса" в "Големанов" и бях дал мизансцен, неочаквано ме повика при себе си тогавашният министър на народната просвета Н. Найденов, под чието ведомство се намираше по това време Народният театър. Аз се явих, разбира се, и за голямо свое учудване получих заповед веднага да прекратя всяка работа над пиесата. На въпроса ми защо министърът отговори:
- Не желая от сцената на Народния театър да се подиграват с министрите.
- Но, господин министре - възразих аз, - пиесата "Големанов" бе одобрена от вашето министерство, което разреши нейната постановка. Аз работя над нея повече от месец и изведнъж вие я забранявате. Това ме оскърбява, за кого ме вземате? Разбира се, ваше право е да я снемете от репертоара, но в такъв случай незабавно аз подавам оставката си".
Благодарение на твърдостта на Масалитинов "Големанов" стига до премиера и опасенията на министъра напълно се потвърждават. Комедията на Костов, постановката на Масалитинов и забележителната актьорска игра на Кръстьо Сарафов в главната роля се посрещат с необичаен за българските пиеси по онова време интерес от страна на широката публика и на прогресивната общественост. След бай Ганьо Големанов става едно от най-популярните имена на български литературен герой. И както някога знаменитият герой на Алеко Константинов е предизвиквал не само смях, но и гняв и възмущение, така и Големанов е карал зрителите да се смеят и да стискат ръцете си в юмруци. Те са виждали в образа на вманиачения кандидат за министерско кресло не само бляскава, остроумна карикатура на необузданите амбиции за власт и големство у една отделна личност, а преди всичко правдиво въплъщение на всички пороци в държавно-политическата система на буржоазното общество.
Литературната история на "Големанов" представлява немалък интерес, защото хвърля известна светлина върху някои характерни особености в композицията на комедията. В едно интервю пред в. "Русенска поща" от 8. X. 1928 г. Ст. Л. Костов разказва как е достигал до идеята за създаване на своята най-хубава творба:
"Зародишът на Големанов е една царска табакера. Това беше преди Балканската война. Един народен представител имаше подарък от царя, златна табакера. Царските подаръци се ценяха много, като знак на голямо благоволение. И този щастливец си въобрази, че височайшият дар му носи и министерски портфейл. Не е чудно да е бил насърчен да мисли така, не зная, различно се говореше тогава. Но той не стана министър, защото шефът на партията се противопостави. Аз се залових здраво с царската табакера да изкарам една комедия. Сюжетът се сложи в главата ми и колкото повече мислех по него, толкоз по-ясно изпъкваше фигурата на Големанов - това име му дадох още тогава. Но превратна е съдбата и на книжните герои. И Големанов с течение на времето претърпя своите превращения. От кротък и добър човечец стана хитър и лукав скъперник. А точката, която през голямата война взех от устата на един наш главен секретар и я турих в устата на Големанов, го направи по-смел и по-натрапчив. От целия сюжет за царската табакера пък останаха само две думи в комедията, които Големанов казва в края на второто действие".
Не е трудно да се разбере от това изказване на писателя до каква степен неговото въображение е било завладяно от образа на Големанов. Години наред Костов живее с този образ, премисля всяка черта на неговия характер вглежда се внимателно в политическия живот на страната и в задкулисните машинации на партийните лидери, опознава все по-дълбоко оная гнила атмосфера, която ражда големановци с техните ненаситни амбиции за власт.
Този продължителен творчески процес и изключителният интерес на Костов към образа на Големанов намират израз и в структурата на комедията, която до известна степен се различава от тази на останалите Костови пиеси. Тук действието не започва в обичайния за Костов маниер - с главния герой на сцената, с разкриване на темата и основния конфликт още в първите реплики на действащите лица. Композиционната структура на "Големанов" напомня с някои свои елементи класическите образци на комедиографията. Костов е разбирал, че комедия като "Големанов", написана преди всичко за един основен герой, който съсредоточава в себе си и темата, и идеята, и интригата на произведението, не може да бъде, лишена от експозиция, каквато почти отсъства в другите негови пиеси. Разбира се, не експозиция, подобна на Молиеровата (в "Тартюф" авторът цели две действия подготвя проявата на своя главен герой), а едно по-подробно навлизане в света на Големанов, едно по-последователно и постепенно проникване в неговия характер.
Тази задача изпълняват второстепенни за основната тема герои, като Вена и Любомир, Криводренски и Владимиров. Началото е спокойно, действието тече лениво, Вена и Любомир говорят за незначителни, празни неща. Известно раздвижване внася пристигането на депутацията от родния град на Големанов, която е дошла да му поднесе приветствен адрес с надеждата да измъкне от него малко пари за новото читалище.
Разговорът между Криводренски и Владимиров е своеобразна подготовка на появата на главния герой. От тях научаваме за някои черти на неговия характер - глупостта, грандоманщината, скъперничеството. Идва и самият Големанов и с тщеславното си желание адресът да бъде прочетен пред цялото семейство потвърждава тая първа характеристика, направена от Криводренски и Владимиров: Моментът е комично-тържествен - чете се приветственият адрес. Но на сцената внезапно "и шумно се втурва Горилков и прекъсва четенето. Той носи изключително важна новина. Починал е министър Ангелов, открита е министерска криза. Пред Големанов неочаквано се открива блестяща перспектива да заеме мястото на покойника, да осъществи най-голямата си мечта.
Спокойният ход на действието е нарушен. Едва започнала, експозицията рязко се прекъсва. Очевидно последователното разработване на темата не е по вкуса на Костов. На неговия драматургически темперамент е чуждо и постепенното разкриване на характера на главния герой и той не желае да следва докрай принципите на класическата комедия. Въодушевен от хубавата сюжетна находка и от благодарната тема, Костов бърза да набележи основните контури на могъщата фигура на своя герой. Образът на Големанов запълва властно рамките на комедията. Пред неговата голяма цел всичко останало изведнъж става незначително, дребнаво, незаслужаващо внимание. Наистина какъв интерес могат да представляват останалите герои, когато до тях се изправи един Големанов? И Костов сякаш с удоволствие се освобождава от второстепенните теми и образи, за да осигури простор за енергичната, трескава деятелност на своя забележителен герой.
Къщата на Големанов бързо се превръща в истински военен щаб пред решително сражение. Всичко е поставено на бойна нога. Всички са възбудени, неспокойни, нетърпеливи. Шега ли е това - Големанов ще става министър! "Хубаво е да си министър, дявол да го вземе! Власт... Чест... Слава! Министър Големанов! (Движение с ръката, като че ли се подписва.) Най-високото стъпало, на върха, по-нагоре - небе!..." В една реплика само Костов е разкрил цялата същност на своя герои, неговата неудържима страст към властта. За да задоволи тая страст, Големанов не се спира пред нищо, готов е да извърши всякаква подлост, да потъпче всички принципи. Със завидна енергия се заема той да подготви своите "удари". Всичко трябва да се използува, дори и глухата баба Гицка, която е "живото звено" между семействата на Големанов и шефа на партията. Какво от туй, че Големанов малко преди това е говорил пред Горилков срещу използуването на роднинските връзки за достигане на министерски постове! Неговият цинизъм и тук намира удобна формула: "...Хората нека си приказват за роднинството ми... то човекът се гледа".



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Лекции по българска литература от периода между войните 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.