Лекции по българска литература от периода между войните


Категория на документа: Литература


ГЕОРГИ РАЙЧЕВ
1882-1947
Георги Райчев заема видно място в нашата белетристика. Той не е от най-големите ни писатели, но е един от най-своеобразните и разноликите. Природата го е надарила щедро и с верен, тънък усет за значимото в живота, и с ярка оригинална дарба да се превъплъщава в многообразните прояви на човешкия дух, и с вярно артистично чувство за колорит и език ... Но цялостното творческо развитие на Георги Райчев ни убеждава, че той не е осъществил напълно всичките си заложби. Само в най-хубавите си творби, а те не са много на брой, остава верен на себе си. Не са редки случаите, когато изневерява на своя талант, поема чужди, стръмни и непроходими пътища, които го изморяват с острите си завои, с опасните си криволичещи пътеки и с непосилните за преодоляване препятствия; излишно робува на модата, хвърля се стремглаво и безразсъдно в противоречиви увлечения, които изсмукват много от жизнените му творчески сили. Той сякаш не'е искал да остане в рамките на своите възможности, стремил се е да ги разбие и да излезе извън пределите им и извън пределите на българската литература. Тази негова амбиция да надмине в областта на белетристиката не само предшествениците и съвременниците си, а и самия себе си, е може би най-положителната му черта. В това отношение той прилича много на един друг наш писател, който е негов пръв учител и наставник в литературното поприще на Антон Страшимиров, чието творчество също буди тревожно усещане за нещо неосъществено. Георги Райчев е съвсем друг по природа. Той не е тъй изменчив като човек, не е тъй деятелен и стихиен, дори е малко неподвижен, малко тромав, много упорит и неподатлив на разни промени и метаморфози. Той винаги съзнателно се стреми да преодолее нещо в себе си, да надвие първичната си природа, да се отърве от тоя досаден господин, който носи в себе си, който му пречи навсякъде и във всичко". Но усилията му да се пребори с виталната си натура, със селската си неподвижност и недодяланост най-често са безрезултатни.
Неустановеността, неуравновесеността и вечното раздвоение в творчеството му не могат да се обяснят със стихиен прилив на душевна енергия, със сложна, неорганизирана и противоречива душевност. Липсата на цялостност и вътрешна хармония в произведенията му мъчно може да се съчетае с установената му здрава селска психика, която винаги се съпротивява на болезнените интелигентски терзания, на изтънчените обременени психики. Очевидно е несъответствието между човека Райчев с упорития му, стабилен характер и твореца Райчев: неустойчив, неуравновесен, вечно търсещ себе си в юнашка- борба с литературните влияния. До края на живота си той остава чужд на интелектуалната изисканост и на болната градска психика, а като творец неведнъж е доказал колко дълбоко я познава и разбира. Личната и творческата биография при него не се покриват.
Изключително жизнен и здраво сраснат с българското село, Георги Райчев е по природа силен и първичен, враждебен на душевните съмнения и раздиращи вътрешни противоречия. Нисък, набит, червендалест истински син на полето, което ражда тежката бакърена загария" такъв го рисуват съвременниците му. Като изключим
юношеските му революционни настроения, няма обществен преврат в България, който да го е понесъл във вихъра си.
От седемнадесетгодишен Георги Райчев сам изкарва прехраната си най-напред като дребен чиновник из разни канцеларии в провинцията и в София, а сетне като библиотекар, коректор и журналист. Закрепнал физически и душевно от суровия допир с живота, той е от много рано напълно самостоятелен и разчита единствено на собствените си сили в борбата с мизерията. Стъпил от малък здраво на земята, Райчев не се запалва лесно от политическите страсти, които раздират по онова време страната ни, не се хвърля като Страшимиров в пламъците на борбата. Няма политическа гръмотевица, която да го е разтърсила и запалила, няма силен обществен трус, който да го е въвлякъл в редиците на воюващите. Затова колкото животът на Антон Страшимиров смайва със своята динамичност, с дългия низ от схватки и приключения, толкова обществената биография на Георги Райчев е оскъдна и неинтересна. Но това съвсем не значи, че той не е имал определени обществени и политически възгледи. Всичко в тогавашния обществен живот го е възмущавало за това свидетелстват непрестанните ругатни и закани, които е сипел по адрес на управниците в България.
Безупречно честен и скромен в отношенията си с хората, Райчев е всъщност напълно последователен и по отношение на обществения живот у нас винаги е стоял настрана от котерийните борби и низките партизански страсти. Последователен е и в разбиранията си за изкуството, което според него не може да стои далеч от живота, не може да бъде свободно от преки обществени задачи. За него писателят е най-сигурният изследвач и плувец в човешкия живот и човешката душа, които са безбрежен океан". В този океан той се стреми да плува свободно, тласкан от силните мощни вълни на първичните стихии на бездънните общочовешки проблеми.
За нас днес е доста трудно да свържем в съзнанието си някогашния жизнерадостен Гюро, душата на компанията, материалната опора на бохемата, с мрачини автор на Незнайният", Мерзавец", Карнавал". В ранното творчество на Георги Райчев, което обхваща юношеските му стихове, хумористичните му творби и цялата му предвоенна белетристика, повечето от тези фактори са налице и определят до голяма степен по-нататъшното му развитие. Първите му творби са едно не особено обещаващо начало. Значителен творец Георги Райчев става по време на войните.
Най-ярко доказателство за духовното и творческото му узряване е повестта Мъничък свят" произведението, в което вече са осъществени по художествен начин намеренията и амбициите на цялото му ранно творчество "Мъничък свят" е една от най-хубавите му творби, най-автобиографичната. Тук художественото претворяване на трагични моменти от войната е фон, върху който се проектират личните преживявания на главния герой. В повестта не се говори за бунтове, за отстъпления, за разрушена дисциплина, за безумните заповеди на българските военачалници както в повечето белетристични произведения за войната. Войната тук се чувствува най-силно в душевните катаклизми и в пораженията, които нанася върху човешката психика. Това не е репортаж за живота на фронта, а вълнуваща изповед, на която изцяло вярваме.
В Мъничък свят" се оглежда целият Райчев от най напрегнатото време на своя живот. Богатите му разнообразни впечатления и преживявания от канонадите, от калните окопи тук са преплетени с най-интимните му мисли върху смисъла на човешкия живот.
Мъничък свят" е повест за дребния чиновник Липованов, за неговата човешка съдба, за неговия духовен мир и затова носи подзаглавието: бележки на един разлюбен. Това подзаглавие постига и друга цел: заинтригува веднага читателите с явния намек, че става дума за нещастна любов. Всъщност Г. Райчев не разчита на интригата, в която няма нищо "сензационно и пикантно, не използува случките и събитията, за да увлече и запали въображението, а се интересува единствено от човешките преживявания, от вътрешния свят на своя герой и не пилее излишни сили по странични неща. Всичко е съсредоточено в душата на Липованов, всичко е обединено от неговия поглед, включено е в неговата съдба. Затова творбата е монолитна и стройна. И понеже самите преживявания са дълбоко съдържателни повестта е силно кондензирана и напрегната. Динамиката на повествованието иде от вътрешния нерв на психологическия анализ.
Липованов рови в душата си и изважда наяве най-съкровените си помисли и вълнения, търси обяснение на психическото си състояние, не се задоволява с обикновено възстановяване на миналото си, а го анализира и преценява. И всичко това става в най-съдбоносните мигове на живота му на бойното поле, където се чувствува като прашинка всред хаоса, откъснат, изоставен, забравен от целия свят. Това състояние на безпомощност, на физическа и душевна слабост е пресъздадено удивително точно и вълнуващо. Така се е чувствал самият писател по време на кървавите канонади: страшно самотен, обречен на вечно изгнание. Логическият извод на собствените му мисли и психоанализи, на откровената му изповед е общоизвестната истина, че всяко човешко същество има нужда да бъде разбрано и обичано, че любовта е център на живота, двигател на всяко битие.
Изповедта на героя се излива в най-подходящата за случая форма: дневник много разпространена след войната, но и тук Райчев е оригинален: той излиза от рамките на дневника и създава сполучлива смесица между спомен, размишления и очерк, в която преобладават спомените, стоплени от умиление и известна романтика, тъй като безвъзвратно отлетялото минало винаги буди в човешката душа носталгична тъга.
Най-ценното качество на Райчевия талант интуицията го е ръководело в изграждането на образите и композирането на творбата. От всички произведения на автора Мъничък свят" е най-близо до живота и най- далеч от чуждите образци и тъкмо затова е един връх в творческото му развитие, до който може да стигне само истински талантлив, зрял и опитен писател хуманист.
Напълно естествено за развитието на Райчев след Мъничък свят" е задълбочаването на психологическото изследване, углъбяването на реализма. Но авторът съзнателно изневерява на своето логично, естествено развитие и тръгва срещу течението и срещу самия себе си". Той сякаш изпитва панически страх от собственото си творческо равновесие Чувството за противоречие, което "е основна черта на този творец, го заставя да се опълчи срещу характерния за следвоенното десетилетие стремеж към сливане с народа, към разкриване типично националните черти на българина.
През 1923 година той издава книгата си "Разкази" плод на новите си увлечения по диаболизма. Тук Райчев се мъчи да разгадае тайните на сложния човешки духовен свят чрез патологичните му прояви. В петте разказа (Лина", Незнайният", Безумие", Страх", Съновидение") той стига до ужасяващи дълбочини и подобно на Достоевски зашеметява и обърква. Бълнуванията на истеричното момиче Опи (от разказа Съновидения"), изтерзано от насилията на похотливи развратници, са дълбоко прозрение в едно помътено съзнание, където сън и действителност странно се преплитат. Нейната душа реагира на дразненията чрез съновиденията, в които вземат участие мислите и чувствата й, но в притъпено, омаломощено състояние. Натрапчивите идеи и продиктуваните от тях безумни действия на героите си Райчев подробно анализира и търси обяснението им в подсъзнателните подтици, най-често в подсъзнателния сексуален живот. Със забележително психологическо вглъбяване е проследено развитието на налудничавия страх у нещастната вдовица (от разказа Страх"). Породилият се у нея страх е необходима реакция на един отгатнат от други признаци в поведението й, неосъзнат душевен процес. Също като лекар-психиатър писателят отделя специално внимание на отделните симптоми, които предшестват катастрофата полудяването и самоубийството на героинята. Не само в разказа Страх", а и в останалите следвоенни разкази на Райчев героите почти не действат, а само мислят, преживяват, терзаят се в болезнени разговори и самоанализи и повествованието обикновено свършва точно в момента, когато те решат по някакъв начин да действат, най-често слагайки край на живота си. Тези герои са без индивидуални черти, те много си приличат един на друг, тъй като авторът не се интересува от тях самите, а от преживяванията им или, по-точно, от тяхното общо състояние, от самото психологическо явление. Всеки отделен герой се запомня като случай, като вид разстроена психика, а не като ярко изявен характер.
Разказите на Георги Райчев само формално са наречени диаболични поради това, че са пренаселени с ужаси, с кошмари, убийства и самоубийства, % всъщност са много далеч от мистиката, от чудодейната, диаболичната същност на героите от произведенията на Хофман, Еверс, Майринк, Едгар По .. . Здравият реалистичен поглед на Райчев не допуска мистериозност, загадачност на характера; навсякъде е сложена трезво диагнозата на Душевното заболяване, а това вярно н прецизно диагностициране не търпи съжителството с диаболизма. Героите на автора са от един и същ психологически кръг, но болезнеността им е различна и в различна степен проявена, разбрана и анализирана благодарение на интуицията на Райчев и на умелото използуване на личния му опит. Най-ценното в тези произведения е присъствието на
здравомислещия, оригиналния творец който най-често успява да се пребори с напластените чужди влияния и да ги подчини на своята оригиналност.
Георги Райчев посреща с любопитство и възхищение новите, модерните течения в литературата След войната, окрилен от надеждата, че те ще му помогнат да се отърве от мъчителните си търсения и най-сетне да излезе от раздвоението си, но всъщност става точно обратното. Те още повече го объркват и го отклоняват от истинския му път на реалист и сърцевед. Неговата сила е отразяването на нормалната, първичната човешка психика, а не в човъркането на патологичната душевност въпреки че и там има частични несъмнени успехи. По същото време, когато пише Незнайният", Безумие", Съновидения", Страх", Карнавал", Lustig" (печатай няколко години по-късно в сп. Демократически преглед") и редица по-слаби, объркани от диаболизма разкази, Георги Райчев създава и две от най-хубавите си произведения: Грях" и Лина". Те нямат нищо общо с болния свят на кошмарите и ужасите, а са безпощадно трезви и правдиви, в тях наистина се оглеждат тайните кътчета на човешката душа и нейните реакции към фактите на живота. Тук Райчев е най-близко до Достоевски, до неговия метод на всестранно разкриване на човешката душа. В разказа Лина" героите нямат вече: двойници, които да се самонаблюдават, те преживяват и действат като нормални, цялостни личности, чиито психологически реакции са изцяло обусловени от жестоката реалност на живота. Тук Георги Райчев не е хладен страничен наблюдател, а сам преживява лично болката на героите си. Драматизмът на техните преживявания е обоснован от крайната изопнатост на жизнени чувства, от активното им участие в живота, продиктувано от най-нормалното човешко чувство: жаждата за живот.
В повестта Грях" авторът води читателя умело из тъмните лабиринти на сложната вътрешна взаимообусловеност на човешката духовност и подсъзнателната стихия на пола. Незадоволените желания са за него основен стимул за действие, а осъществената полова връзка най-могъща връзка между мъжа и жената и същевременно най-опасна и гибелна за чистата духовност. Общата психическа дейност на Стан и Елка се определя от тези два полюсни компонента, стреми се да добие хармония и пълноценност в любовното изживяване, а всъщност се разпада поради взаимно изключващите им се страни. Над главите на двамата герои виене едно тъмно, зловещо, разсичано от светкавици небе и няма начин то да се разведри, да просветне отнякъде слънцето. Успокоението на завладените от първична ; страст души е абсурдно. Затова зловещия край на повестта приемаме като нещо напълно естествено. Психиката на човека тук, както и в Мъничък свят" и Лина". е представена в истинската й същност като сложно единство на интелектуалност, духовност и първични страсти, като противоречиво цяло от многообразни съзнателни и подсъзнателни елементи. Но в това многостранно отражение на сложни комплекси Райчев не е в състояние да наложи духовното начало, защото не вярва достатъчно на интелектуалната сила на личността.
Повестта Грях" най-много ни помага да разберем къде е силата на този творец, коя е най-сигурната област, в която се проявяват най-ярко ценните му страни. Не случайно в последните години на неспокойния си творчески път Райчев се съсредоточава отново тъкмо в тази област: първичната селска душа, на която посвещава трите повести от книгата Златният ключ" (Триптих", С, 1942). Това е последното произведение на Георги Райчев и много показателно е, че тъкмо то насочва определено вниманието ни вече към външните прояви на селския бит и към зрели, улегнали разсъждения, към социално и логически обосновани изводи за живота на българския селянин.
Много трудно е да се долови общата, основната насока в творческото развитие на Георги Райчев след войните толкова разнообразен и противоречив е неговият път,
толкова неравностойни са произведенията, които пише в едно и също време. В някои от тях той робува на чужди образци, стреми се жестоко да срази всяка душевност у човека и да го представи само в първичната му същност; в други, напротив, търси успоредица между сексуалните и сърдечните преживявания, понякога се занимава само с патологични душевни състояния ... В най-хубавите си творби от този богат и многостранен творчески период: повестите Лина" и Грях", Георги Райчев остава верен на себе си, на природния си усет за жизнена правда, на непоклатимото си душевно здраве, на първичната си сила и жизненост, на селската си същност. Колкото и противоречиви да са произведенията му от този период, все пак интересите му са в една и съща сфера: душевния живот и различните състояния на човешката психика. Диапазонът на творческата му проблематика се движи от индивидуалистичното абсолютизиране на големи инстинкти (Мерзавец") до разкриване на най-чувствителните психологични трепети на човешката душа, от книжните вулгарно-биологични тези до реалистично познание на бездните в човешкото съзнание, от пълното скъсване с външния свят до разкриването на социалните противоречия (Накрай града"). В този широк диапазон на творчество Райчев се занимава само с психическия живот и много рядко с някои изключителни външни обстоятелства, които го определят и обуславят.
Интересни са творческите метаморфози, които настъпват с твореца през последния период на живота му: през 30-те и началото на 40-те години. През тези години от творческото развитие на Георги Райчев постепенно се рушат книжните му тези, естетическите догми на модерната упадъчна литература безвъзвратно загубват за него своето значение и авторитет. За щастие този възродителен процес се извършва не по пътя на възприемане на нови философски и естетически концепции и преклонение пред нови авторитети, а под натиска на собствения житейски опит на писателя, на собственото му узряване и умъдряване. Въпреки видимото израстване на твореца Райчев, въпреки обогатяването на житейския и творческия му опит, въпреки възрастта... той нито за миг не се успокоява от постигнатото, задоволството остава органически чуждо на характера му, а тревогата на трескавото търсене из лабиринтите на изкуството го съпровожда до последния му час.
Само пет години след излизането на книгата Разкази", 1923 г., когато Райчев още не се е напълно отърсил от силното влияние на диаболизма, се появява голямата му повест Песен на гората" (1928 г), която отново изненадва читателите, пък и самия си създател. Райчев искрено изповядва, че никога не е очаквал от себе си да напише такова романтично произведение, което най-внезапно обръща наопаки целия му мироглед" за любовта.
С още по-силна поетическа страст е създадена драматичната легенда Еленово царство" (1929 г.) една дивна стихотворна приказка, предназначена не толкова за сцена, колкото за усамотено, съзерцателно консумиране. Всичко в нея е поезия. Написана в стихове, тя звучи като чиста, искрена лирична изповед на самия автор. Най-нежните, най-съкровените струи на душата му изпяват своето откровение. Райчев се вживява в ролята на средновековен рицар, чиито сънища не познават мъчителните кошмари. Удивителна е чистата романтична извисеност на преживяването в тази цялостна, съвършено излята легенда. Не са отишли напразно всички упорити опити на Райчев да пише в мерена реч, купищата му юношески и хумористични стихотворения са били сериозна подготовка за написването на Еленово царство". Най-хубавото в поемата е богатото емоционално съдържание и серафичната прозрачност на поетическите видения. Райчев улавя символа" на Алгара в случайно прочетената народна песен за невяста Милкана, която денем е жена, а нощем кошута, улавя го, защото несъзнателно дълго е носил в душата си този символ на човешката саможертва. За пръв път Райчев черпи сюжета си от народното творчество, използува една народна
легенда, но изцяло я претворява, пречупва я през собственото си виждане и през творческата си фантазия. Мотивировката на действията на всички герои, богатата образност и поетичният колорит в Еленово царство" са напълно оригинални, Райчеви, а не заимствувани от народната песен.
Силата на поетичната легенда Еленово царство" е в драматичните преживявания на главната героиня Алгара, в нейното трагично раздвоение между любовта и дълга, между копнежа за лично щастие и саможертвата. Драматичният пулс на творбата се създава от сблъскването на неосъзнатия копнеж за изкупление вината на рода, който Алгара носи в кръвта си, и нейната страстна, всеотдайна любов към земния владетел на сърцето й. Писателят доказва, че всяко раздвоение в любовта е трагично, гибелно, непреодолимо.
Силно впечатление в Еленово царство" прави техническата стихотворна сръчност на автора, който свободно борави с белия стих и с петостъпните римувани ямби, като показва завидно умение да разнообразява, да пречупва речта си, да внася нови елементи на музикалност, да обогатява звуковата оркестрация на стиха СИ. '
Оригиналната богата поетическа образност, чрез която се изливат идейно значимо съдържание, кристално чисти поетически видения, както и разнообразната звукова хармония, превръща Еленово царство" в едно от най-оригиналните и най-ценни стихотворни драматични произведения в българската литература.
Като по някаква странна закономерност след всеки значителен успех за Георги Райчев настъпва период на провали, на нови безпочвени лутания, на мъчителни кризи от незадоволени, болезнени творчески амбиции. Този път писателят се залавя с написването на роман единствения жанр, който досега не е разработвал и който най-малко подхожда на разкъсаната му, неорганизирана природа. След Песен на гората" и Еленово царство" той се старае да остане в света на платоничните чувства, в сферите на чистата духовност, и пише слабото си психологическо" произведение Господинът с момичето" (1937 г.). Пред нас е още един от случаите, когато Георги Райчев напразно се мъчи да овладее първичната стихия на тракийския си характер и да се пренесе в далечната и трудно достижима област на абстрактно-философското разсъждение, на интелектуалния анализ. Само когато сферите на висшата духовност са представени като поетически видения, като красив копнеж на собственото му същество, стремящо се към нравствено съвършенство само тогава Райчев успява да облече в художествена плът идеите и преживяванията (Еленово царство" и Песен на гората"). Но амбицията му да бъде проблемен, абстрактен и интелектуален, да налага абстрактни, общочовешки обобщения го тласка към творчески поражения.
През 30-те години Георги Райчев продължава неравното си развитие, мъчителното си узряване, придружено с върхове и пропасти, с неуморни търсения на нови и нови пътища за творческа изява. Сега започват да го привличат и външните прояви на селския бит, на оня бит, който му е тъй добре познат от родното село и който носи дълбоко в душата си. Спомените му го връщат към безкрайното родно Тракийско поле, чиято мека зеленина гали очите, и всред тези благословени, зелени оазиси писателят намира спокойствие и отмора от зноя и пушеците на големия град. В повечето от разказите, които пише през този последен период от творчеството си, Райчев проявява специален интерес към външната, социалната биография на своите герои. Колкото и да се стреми да остане аполитичен", необвързан с никаква политическа групировка", Георги Райчев с цялото си честно българско сърце застава на страната на народните маси в онова зловещо, фашистко време, на страната на борците за свобода. Той изоставя своята предвзета аполитичност в белетристиката си, изневерява на стремежа си да бъде универсален и чист" психолог и се оставя да го води интуицията му, вродената му дарба да преосмисля, да пресъздава художествено виденото и чутото.
Условията, в които живеят неговите герои, са изнесени на пръв план, случката или събитието-, което е изиграло решаваща роля в живота им, е поставено в центъра на повествованието. В повечето от тези разкази (Смърт", Карачакал", Вълчето", Майчина вяра", Пъстрата броеница" . . .) писателят дава израз на свои лични преживявания от действителни случки, използува конкретните си наблюдения над околните в село, за да направи верни прозрения в човешката душа, удивително точни анализи на социологичните и психологически прояви на бита, на картините и отраженията на селския живот. Сега той ,пише и голям брой най-разнообразни къси разказчета-скици, идейно и естетически крайно опростени, спокойни описания, които завладяват с пластиката и визуалната си конкретност. Всички те водят автора към написването на книгата Златният ключ", където творческият и гражданският му лик изпъкват ярко и внушително.
Анкетите, проведени с писателя, единодушно установяват, че почти всички разкази, писани през 30-те и 40-те години, възпроизвеждат действителни случки. Образът на Карачакал например живее в съзнанието на Райчев още от юношеските му години, когато видял в съседното на своето село, в Коларово, някакъв грамаден, окован бик. Бикът станал особено властен във фантазията и в мислите му, след като чул за него и реди на поразяващи въображението легенди. По-късно, когато решил да се освободи от натрапчивостта на този образ, Райчев разпитвал ветеринари и зоолози, чел специални книги и така прекарвайки всичко през личните си възприятия и през собствените си възгледи създал своя знаменит Карачакал символ на първичните инстинкти, на стихийната и сляпа сексуалност. Този може би най-популярен и най-райчевски разказ се появява в сп. Златорог" през 1930 година (XI г., кн. 56, 131- 140 стр.). Тук, само в 18 печатни страници, е разгърната цялата философия на автора за непреодолимата, мътна като порой стихия на пола, която владее човека и която, развихри ли се, може да потъпче духовните му устреми, да замъгли съзнанието му. Тогава тежко и горко на безволната, обречената жертва. Разказът е силен не само с богатия си подтекст, който събира като във фокус основните идеи на Райчев, разпръснати из цялото му творчество, но и с живото пластично изображение на животинския свят. В налетите с кръв очи на всесилния господар на полето, в исполинската му снага, в тежките му разтърсващи земята стъпки се чувствува една гигантска, демонична сила тъмна, първобитна, стихийна, изплувала сякаш от древността. Карачакал е като че ли последна издънка на огромните чудовища, населявали някога земята, и непрестанно чува техния далечен зов през вековете. Георги Райчев много мисли, много се вълнува от мисълта за този властен зов на плътта, който иде от праисторическото минало и остава незаглушен, непокорен и от най-сложно и деликатно устроената човешка психика, и от най-силния човешки ум. Авторът не крие своето възхищение от могъществото на Карачакал, но той се и плаши от необузданата му стихия, която помита всичко по пътя си, всичко руши, изпепелява, смачква. В животинското му съзнание се надигат древните бесове, сякаш из недрата на топлата земя излита вихрушка, понася го и го хвърля напред, ослепен, обезумял ... От дълбочината на вековете извира и чувството за безпределна, мъчителна самотност, което разяжда душата на Карачакал. Райчев анализира състоянието на своя герой, както се анализират човешки състояния, търси обяснение и оправдание на всичките мупостъпки. Самотата е най-зловещото чувство за Карачакал, тя го озлобява, ожесточава го срещу всички-останали слаби, плахи, беззащитни и безпомощни създания; самотата го тласка към най-жестоки отмъщения. Очевидно, Райчев мисли за човешката самота, за онова най-мъчително състояние на празнота, на душевна пустота и безсилие, което може да подтикне човека към най-кърваво престъпление или да помрачи разсъдъка му. Така полудява Липованов от Мъничък свят", така стават убийци или самоубийци почти всички герои от диаболичните разкази на писателя.
Карачакал обича да гледа високите планини, които препречват пътя му, преграждат погледа му, стягат хоризонта и го смущават с непоклатимото си величие. От тази гледка сърцето му най-силно се свива в обръчите на тегота и самотност. Единствено всред равното като тепсия поле бикът се чувствува свободен цар сред владенията си. Промените, които се извършват в стихийната необуздана същност на Карачакал под въздействието на природата и поведението на хората, Райчев пресъздава с изобразителна сила и яркост, плътно и проникновено .. . така сякаш разкрива своя собствен копнеж по необятната шир на родното Тракийско поле. Прехласнат от мъжествената стойка на Карачакал, от лъскавия му гръб, от царствената му походка, авторът описва с истинско опиянение всеки негов жест, всяка подробност от живота му в тъмните обори, сред сънното сумтене и равномерното подрънкване на железните синджири и всред безбрежното поле. Колкото по-ярко е пресъздадено конкретното проявление, непосредственото изявяване на героя, толкова по-дълбоки и мъдри са изводите, които авторът прави, общочовешките проблеми, които извлича. Заветната мечта на Райчев да бъде абстрактен и проблемен тук се осъществява в най-зримото, най-конкретното и жизнено художествено изображение. Незабравимо е описанието на начина, по който Карачакал диша озонирания въздух на ливадите и хладните струи нахлуват в дробовете му, разтягат ги и запалват кръвта му, засилват блясъка на черните му, горящи като въглени очи. Само от властния вик на човека Карачакал трепва и се наежва, усетил, че му предстои тежка борба с този дребничък, но лукав и опасен враг. Райчев хвърля в смъртен двубой един срещу друг бика и човека. Тогава писателят сравнява героя си с бунтуващо се небе готово да гърми, да трещи, да се разсипе в светкавици . .. Ядовити пламъци го изгарят, той фучи с ноздри и полетява напред, понесъл на рогата си обезумелия от страх пъдарин. Слабите хора с хитрината си побеждават бика, превиват коравата му шия и авторът, силно развълнуван, пресъздава трагедията на окования владетел на полето, разпалва пламъците на нестихващата му ненавист срещу слабите коварни човечета. Каракачал, окован, е безсилен, но е непримирим, мрачен и озлобен, защото няма сила на света, която може да го примири с унижението и самотата. Когато съзира от високото било влака това огромно чудовище, в душата му пламва ненаситната жажда за мъст. Зловещ, страховит, бикът се хвърля срещу влака, решен на смъртен бой. Образът на Карачакал в много отношения ужасява, подтиска с разрушителната си мощ, но и изпълва с възхищение. Философските концепции на Георги Райчев напълно се изясняват чрез този образ най-яркия, най-внушителния, най-плътния в художествено отношение образ на Райчевата белетристика. Подобно на своя Карачакал писателят е могъщ владетел на полето, с тънки обоняния за мириса на ливадите, закопнял за съживителните лъчи на тракийското слънце, което събужда сладострастни тръпки по могъщата снага на бика. Както Карачакал, и Райчев сякаш съзнава своята сила на единствен, непокорен, непобедим в своето царство. Неограничаван от никакви предразсъдъци, от никакви книжни канони и тези, той свободно разгръща първичната сила на таланта си и собствените си житейски концепции. Затова разказът Карачакал" е типично Райчевско произведение, най-искреното, най-непосредственото.
Във всички разкази, които пише през последния период на живота си, Георги Райчев е реалист и не само че не бяга от външните прояви на живота, а напротив насочва се именно към тяхното изследване и към анализ на реакциите, които те провокират в човешката душа. И тук личат, разбира се, постоянните неизменни склонности на Райчевия творчески темперамент, на възгледите му и на художествените му похвати. Колкото и да е външно и обективно изложението в селските му разкази, като Вълчето", Смърт", Пъстрата броеница", Майчина вяра", Легенда за парите", Коледна нощ" . . . все пак във всички тях се чувствува най-характерното влечение на писателя към психоаналитични изяснения, към ровене в човешката психика, налага се над всичко в повествованието подчертаният му афинитет към сексуалното в човешката личност. Така, без да изневерява на своята творческа природа и на трайните си интереси към разкриване биологичната, психологичната и социална същност на човека, Райчев отново подлага на сериозна метаморфоза метода и стила си. Сега той пише предметно, описва конкретните житейски факти с подробности и нюанси, които значително отдалечават повествованието от абстрактната проблематика на по-ранното му творчество.
В края на живота си Георги Райчев преценява тъкмо този вид свои творби като най-значителни и горчиво съжалява за пропилените си възможности, за дългогодишните си лутания. И възрастният вече писател бърза да изкупи грешките си, бърза да издаде в отделна книга, наречена Вълчи кожух", реалистичните си разкази, пръснати в различни вестници и списания.
Мъдрият, зрелият писател в края на жизнения и творческия си път чувствува, че е намерил себе си, разбрал е мястото си в българската литература. Овладял метода на реализма, той уверено нахлува в селската проблематика, прониква в душата на бедните селски момичета, станали жертва на големия град (Златният ключ", 1942 г.). Райчев сякаш иска да изкупи грешките от младините си, когато се е увличал от абстрактна проблематика, и написва последните си произведения напълно реалистични картини из селския и градски живот, в които по нов начин поглежда истината в конкретната житейска обстановка, стреми се да разгърне таланта си в живописното, пластичното художествено изображение. Показателен е фактът, че Райчев пише своите слугински истории" в края на творческия си път, когато е уморен от търсения и разнопосочни увлечения по нашумели автори и модни литературни течения, когато е узрял като реалист, умъдрен от годините и от поучителния си творчески опит, уморен от тежкия живот и борбата за прехрана на многочленното си семейство. Сложната общочовешка проблематика сега не го привлича и Райчев в последната си книга се връща към първата си непретенциозна книжка: Любов в полето", весели разкази, 1918 г. Опитният автор на Златният ключ" осъществява напълно психологическите задачи, които на времето незрелият младеж си беше поставил в своите весели разкази": разкриване душата на простия, безкнижния селски младеж, неразривно-свързан с природата и земята. Първите и последните разкази на Георги Райчев си приличат не само по обект на изображение, но и по една основна черта: заразителна непосредственост и неподправеност на изложението. Главният стремеж на писателя тук е да бъде искрен и психологически убедителен, да разкрие в детайли истината за съдбата на бедните селски момичета, които загиват в столицата. Трите героини на Райчев от трите повести: Лъжа", Слугинска история" и Златният ключ", са прокудени в града да изкарват прехраната си всред престъпната обстановка на буржоазното общество. Родени да живеят на воля всред полето, да се трудят на нивата, да бъдат образцови майки; тези склонни към добродетелен съпружески живот момичета стават неволно героини на обикновени" пошли слугински истории". Райчев тук се връща към онова, което най-силно го е вълнувало: съдбата.на селянина, попаднал случайно в шеметния водовъртеж на столицата. До известна степен това е личната съдба на самия писател затова той не може да остане външен наблюдател на своите героини, той е част от тях, лично изстрадал техните мъки. Чувството на недоверие и отчужденост, враждебното отношение към капиталистическия град са загнездени в. душата му още от юношеските години. От младежките му стихове още ни е познато презрението му към охолните градски , среди, към техния разложен морал, към престъпното им безделие. Неговата жизнена, буйна натура, жадна за силни преживявания и активна намеса в живота, е подложена на непрекъснати изтезания в чуждата столична атмосфера, която още в 1908 година го поразява със смразяващата си студенина. В тази последна своя книга Георги Райчев е може би най-искрен, попаднал на истински своя тема, близка до характера и темперамента му. Разказите от Златният ключ" окончателно затвърдиха впечатлението ни, че Райчев е жизнен човек, че носи в себе си типичната за българина непринуденост и първична сила сигурен признак за душевно здраве и житейска устойчивост. Тук няма и следа от метафизичност в мисленето на автора, няма абстрактност и самоцелен психологизъм. Една напълно предметна мисловност се разкрива в трите повести, една покоряваща жизненост, първична, неподправена жажда за любов и семейно огнище ... Тук избухва и социалният протест на писателя, дълги години съзнателно подтискан и завоалиран от стремежа към чист психологизъм". Зрелият писател вече не се бои да изрази открито съчувствието си към социално онеправданите, да обвини и заклейми експлоататорската същност на столичните господари. Без да тласка към крайни изводи, книгата Златният ключ" подсказва мълчаливо, че посоченото зло има своите корени в социалната действителност, и ни дава да разберем, че то може да се превъзмогне само чрез социално решение", пише литературният критик Борис Делчев и съвсем основателно причислява Георги Райчев към демократичните писатели, които в годините на фашизма стоят близко до пролетарската литература, За онези години, когато нашата литература се пържеше под връшника на една тъпа цензура, такъв намек беше вече достатъчен, за да открием в автора наш духовен съюзник и да потърсим близост с него." Наистина, Златният ключ" е дълбоко социална и остро изобличителна творба. Действието най-често се развива в града, но в душите на бедните селски момичета живее българското село със своята подтискаща материална нищета и с духовното си превъзходство над разложения буржоазен градски бит. Мъчителното всекидневие на слугинче, изпълнено с унижения и непосилни страдания, е разкрито с оглед на един важен обществен проблем: проблема за социалното неравенство. Ясно изразеното съчувствие към беззащитните селски момичета к спонтанна, неподправена проява на хуманизъм, присъща на всеки нормален индивид, без която художествената литература се превръща в словесна акробатика и губи всякакъв смисъл и оправдание". И Георги Райчев е осъзнал тази истина за смисъла и целите на художествената литература, когато създава образите на своите героини чисти и неподправени като самата природа, всред която са израснали, когато обяснява техния трагизъм с противоестествената жестока намеса на капиталистическия град в нерадостната им участ. Писателят излиза уверено на широкия друм на реалистичното, прогресивното изкуство, изпълнен с нови надежди, с нови творчески амбиции .. . Уви! Тъкмо в този момент Георги Райчев умира след мъчително и дълго боледуване в Александровската болница в София на 18. II. 1947 г. Колко много мечти за творчество, колко разнообразни планове за нови и нови пътища на художествена изява остават неосъществени. Архивът на писателя е пълен с недовършени ръкописи, с отделни скици за бъдещи романи, драми, разкази... На едно листче в една от многобройните папки четем: Възнамерявам да напиша роман Бедният Йов", мемоарна книга Шест десетилетия", Хумористична автобиография" и един том Военни разкази".
До края на живота си Георги Райчев напрегнато и нервно търси себе си, активно и упорито се бори с различните литературни и философско-етични влияния, като непрестанно преобразява творческата си физиономия, превъплъщава се в най-различни подходящи и неподходящи роли, които бързо му доскучават, които захвърля и безразборно сменя. Затова той никога не става досаден и еднообразен, но и не успява да преодолее конфликта със себе си и да стигне до една вътрешна хармония, толкова необходима за всеки творец. В стремежа си да бъде универсален, да разкрие човека във всестранните му прояви, да го откъсне от конкретната обстановка, от бита, от националните му особености, той често изменя на своя самобитен талант и на буйната си селска природа. Но творческото дръзновение на Георги Райчев и благородната му амбиция да извади българската литература от традиционното й русло създават, от друга страна, най-ценното качество на белетристиката му: естетическото неспокойствие и дълбокото вътрешно вълнение на търсенето и творческата неудовлетвореност. Бъдещите поколения непременно ще се връщат към Георги Райчев, ще го откриват отново, ще осветяват по новому творчеството на този интересен и оригинален творец.

ЕМИЛИЯН СТАНЕВ
=============================
Емилиян Станев (псевд. на Никола Стоянов Станев) е роден на 28.02.1907 г. в гр. Търново. През 1922 г. семейството му се премества в гр. Елена. Завършва гимназия във Враца, учи живопис в София, след което записва финанси и кредит в Свободния университет в София. През 1932-1944 е чиновник в Софийската община, а през 1945 е управител на ловно стопанство в с. Буковец, Ловешко. Завежда отдел "Белетристика" във в. "Литературен фронт" (1950-1955). Започва да публикува през 1931. Сътрудничи на сп. "Съдба", "Завети", "Златорог", "Изкуство и критика", "Венец", "Българска реч" и др. Пише анималистични разкази, социална и нравствено-философска проза, исторически романи и повести. Измежду най-значимите му книги са "Примамливи блясъци" (1938), "Вълчи нощи" (1943), "Делници и празници" (1945), "Дива птица" (1946), "В тиха вечер" (1948), "Крадецът на праскови" (1948), "Иван Кондарев" (1958-1964), "Легенда за Сибин, преславският княз" (1968), "Антихрист" (1970), "Търновската царица" (1974) и др. Автор е на книги за деца и юноши: "През гори и води" (1943), "Лакомото мече" (1944), "Повест за една гора" (1948), "Когато скрежът се топи" (1950), "Чернишка" (1950) и др. Умира на 15.03.1979 г. в София.
Анималистичните разкази на Емилиян Станев

Писателят Емилиян Станев, макар и нереализиран художник, все пак е художник, но на словото[1].Това определение звучи най-правдиво,когато се използва за характеризирането му като автор,без оглед на това дали изобразява природния свят или вътрешния психологически трепет на човека.Безспорен е фактът,че на природата той отделя значително място в творчеството си,демонстрирайки дълбоки познания,както и безкрайна любов и преклонение към нея.Авторът успява да обхване почти всяко кътче и особеност на родината-планини,гори и горски поляни,усои,рекички,различни местности.Освен това с голям талант той успява да изрисува всеки един от четирите сезона,като изключително силни са зимните му пейзажи:"Озарена от луната, планината светеше като сребърна, тъмнееха се голите заскрежени гори, зееха като ями нейните долове и урви, потънали в сняг и дишащи студ..."("Вълчи нощи")Тази всеотдайност и любов води началото си от дългото време,прекарано в съзерцанието на природните прелести,което е резултат от страстта на Станев към лова.Това му занимание,дори и в ранните му години,измества други важни такива като училищните.Здравко Сребров споделя,че едва десетгодишен Емилиян вече е изкусен рибар,ловец и плувец.[2]Много ползотворен и вдъхновяващ за него се оказва периодът,в който ръководи ловното стопанство в Еленския балкан през 1945 г.Природата за него е една енигма,чието решение той се опитва да открие с всеки свой следващ разказ или повест.
Голямо влияние за оформянето на творческия облик на Емилиян Станев оказват и книгите,които чете като по-малък,а и след това.Сред тях са творбите на Майн Рид с участието на Винету,творби на Жул Верн.С особено любопитство чете "Нашите птици" на Клайн,което дава отговор на въпроса за неговата начетеност по отношение на птичия свят.През юношеството си се запознава с Хамсун,Джек Лондон,чието влияние най-силно се усеща в "Чернишка".От българските автори се учи от Елин Пелин и Йордан Йовков,от който усвоява простотата на изложението си.
Анималистичните разкази и повести заемат изключително важно място в приноса на писателя за българската литература,в частност детската.За разлика от другите писатели,Емилиян Станев предпочита да пише за дивите животни,като ги представя в тяхната естествена среда.Обектът на изображение в тези повести са и горски обитатели,и птици,и животните от полето,както и тези високо в планината.Успява да покаже разнообразието от животински видове по нашите геофрафски ширини - вълци,лисици,зайци,сърни и елени,мечки и др.Писателят демонстрира и задълбочени орнитоложки познания,във почти всяка творба е отразен външният вид на птица,с особеностите на оперението й,с начина,по който се грижи за малките,начинът й на ловуване.В"През гори и води"откриваме много обширни описания дори и на редки видове птици,но въпреки това,описанието им е не по-малко детайлно от това на по-известните птичи видове:"Видяха пред себе си една страшна птица.Тя приличаше на настръхнал бухал.Нейният дълъг и остър клюн беше беше вирнат високомерно нагоре,а под него като грамадна брадата гуша се спущаха бели и дълги пера,прилични на окапана с кафе брада.Жълтите очи на тая глава,свита до грамадния труп и сякаш лишена от каквато и да било шия,бяха притворени,надменни и хитри".[3]Сред птичето разнообразие откриваме яребици,гъски,птици,орли,ястреби,сойки,като обикновено всяка птица си има своя характеристика.Например сойката е винаги доносница,сплетница,бухалът,пък, е представян като страшен,самотен("През гори и води").Идентична е и ситуацията с животните:лисицата най-често е хитра,пресметлива[4];катеричката-жизнена,пакостлива,непредпазлива("Кики и дъбовият сок");язовецът е изобразяван като тлъст,ленив,саможив,особено в повестта "През гори и води".Ако се вземе предвид възрастта на рецепиентите,анималистичните творби на Станев условно се разделят на две групи.Към първата се отнасят разкази и повести за животни,предназначени за най-малките:"Лакомото мече","Слънчевото зайче",разказите за катеричката Кики-"Палавница","Пролетна разходка","Кики и дъбовият сок",включват се и "Къщичка под снега","През гори и води"и др.В тези разкази сюжетът е прост,изпълнен с много динамика,която да задържи вниманието на децата.Съвсем естествено в тези творби се съдържа някакво поучение,обикновено възтържествува доброто,а всеки,който е постъпил лошо,получава справедливо наказание.Втората група включва творби,предназначени за по-големите деца.Тук са "Майчини тревоги","Вълчи нощи","Чернишка","Януарско гнездо","Орли","Сърна".В тази група реализмът е по-засилен.В голяма част от тези разкази и повести не са спестени жестоките сцени,които все пак се"омекотяват"от други по-интересни случки.

В животинския свят Емилиян Станев успява да намери истинското спокойствие и красота.Тук липсват всякакви угризения,лъжи,лицемерие,властват единствено инстинкти и постоянна борба за оцеляване.Точно това е магнетичното и притегателното за белетриста.На този свят се противопоставят грозното и безобразното в човешкия живот[5].Всичко в тези разкази и повести е предадено така акуратно,истинно.Това е резултат от дългото време,прекарано в разходки из гори,мочурища,блата,но най-вече се дължи на вживяване в хармонията на природата.По този начин писателят успява да развие наблюдателността си,дори слуха си,развива усета си за проследяване на всяко изменение.Доказателство за това са множеството междуметия и различни звуци,които се опитват да доближат читателя до реалните природни звуци:"Уит-уит","Бжжит-Бжжит","фиху-фиху"("Кукувичето");"Фю-фю,фиш-фиш-фиш"(дивите патици в"През гори и води");"У-у-у-у,де-де-де!!!"(Фокасинов от"Чернишка");"Ху-ху-ху"(катеричката Кики).В стремежа си да описва с най-голяма точност авторът често си служи със сложни прилагателни,които присъстват в пейзажите, както и в описанията на всички животни.Той си служи с това нюансиране нацветовете,за да може читателят да претвори картината в съзнанието си:"огненочервени багри","керемиденочервен" , "медночервената птица","лимоненожълтите липи" и др.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Лекции по българска литература от периода между войните 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.