Лекции по антична литература


Категория на документа: Литература


Осмият от диалозите на Сенека, написан около 50 година от н.е. и посветен на тъст му Полиний. Това съчинение се гради върху следния парадокс: твърди се, че животът не е кратък, а дълъг и че важното е да го използваш разумно. Хората грешат, когато мислят, че трябва да живеят за другите, заради бъдещето, без да ги е грижа за последния предел, т.е за смъртта. Според Сенека човек, обратно, трябва да посвети живота си на усвояването на мъдростта, т.е на философията. Размишленията на римския мислител са искрени и спонтанни, тъй като той като философ ги е изстрадал чрез духа и тялото си. Той е възприел съвсем различна от схващанията на другите хора концепция за живота, тъй като те, увлечени от делника, са забравили всички онези най-висшите ценности на духа, които ще им позволят да не се страхуват от смъртта. Ако човек непрекъснато размишлява върху тях /както професионални философ/, той би могъл неусетно да постигне безсмъртието.

“За благодеянията”

Този трактат на Сенека представлява истинска монография на благодеянията, разглеждани от гледна точка на етиката. Тази творба може да се определи и като общо ръководство по етика оснавано върху тезата за предаваемостта на доброто. Трактатът е разделен на седем книги, посветени на Ебуций Либерал, написан е вероятно в периода 62-64 година.

Основната тема е взаимната обвързаност на акта на даването с акта на приемането и необходимостта да се почитат моралните задължения. В трите първи книги се разглежда благодеянието само по себе си, анализират се признателността и неблагодарността. Благодеянието е най-силната връзка, която сплотява човешката общност. То представлява акт на спонтанна доброта, който дава възможност да се постигне радостта. Трябва да се върши доброволно, спонтанно, без колебание.

Терзаещият спомен за получените благодеяния измъчва и често сломява душата на някои хора. Онзи, който отрича благодеянието, скрива го, не дава нищо в замяна или го забравя, е неблагодарник.

В последните четири книги се упоменават някои примери за милосърдие, благотворителност и благодарност. В тях са изложени и аргументите на Сенека, с които той отхварля някои парадокси на стоиците. Макар че е твърде пространен и на места объркан този трактат съдържа редица нови и оригинални идеи. Някои от тях откриваме в по-късните “Писма до Луцилий”.
За щастливия живот: ІІІ…И така животът е щастлив, ако той се съгласува със своята природа, а това не може да се постигне, освен ако човек притежава преди всичко здрав дух и ако се намира в състояние на постоянно здраве; сетне, ако неговият дух е смел и енергичен, освен това е чудно търпелив, готов да се справя с всякакви обстоятелства, грижлив спрямо тялото си, но без да проявява тревожна мнителност, да полага грижи за удовлетворяване на физическите нужди и ако той изобщо се интересува от материалните предимства на живота, без обаче да се възхищава от никое от тях, и ако е готов да да използува даровете на щастието без да им робува. Ти разбираш,/към Луцилий/защо не е нужно да добавям и специално, че резултат на такова разположение на духа е свободата, тъй като по този начин ние сме прогонили всички онези неща, които ни дразнят и плашат. Защото вместо насладите и мръсните съблазни, които са мимолетни и чието ухание даже е вредно, ще настъпи огромна, непоклатима и непроменима радост, а подир нея душевният мир и хармония, величието, което е съчетано с красота; а всяка жестокост произлиза от немощта.

Като т р а г е д и о г р а ф е написал 10 трагедии: “Обезумелият Херкулес”, “Троянките”, “Финикийките”, “Медея”, “Федра”, “Едип”, “Агамемнон”, “Тиест”, “Херкулес при Ета ?” и “Октавия”

От 10 трагедии на Сенека “Октавия” със сигурност, а “Херкулес при Етна” вероятно, не са негови, а са фалшфицирани. Другите разработват познати в древногръцката драматургия теми с известна оригиналност в детайлите. Твърде изкуствени са опитите те да бъдат изградени като схематична обработка на стоическите “пороци”. Те са предназначени по-скоро за четене, отколкото за представяне на сцена. Те са твърде монотонни, изтъква се на преден план свръхестественото и зловещото. Има впечатляващо организирани речи и хорови партии, но характерите са статични и декламиращи гръмки фрази. Те са основните образци на класическата трагедия през епохата Ренесанса. Имат особено силно влияние върху английските ренесансови драмописци.

Под влияние на Сенека Шекспир написва “Тит Андроник”, Джон Уебстър “Херцогинята от Малфи” и “трагедиите на отмъщението” на Сирил Търнър, в каито се явяват призраци, вещици, жестоки тирани. А доминираща тема е отмъщението.

ТИТ ПЕТРОНИЙ НИГЕР /? - 66 г. от н.е./

/Резюме: Автор е на творбата “Книга за сатирите”, известна повече със заглавието “Сатирикон”. Според древни свидетелства тя се е сътояла от 20 книги. До нас са достигнали по-големи фрагменти от ХV и ХVІ книги.

Главните герои са Е в м о л п, бивш учител по реторика, юношите Енколпий и Аскилт и непълнолетния Гитон - весела компания от странстващи лумпени, които си устройват забави за сметка на имотни домакини.

Максимата, по която живеят “Живей така като че ли днешния ден е последният в живота ти!”/

Според Тацит Петроний е бил високообразован, надарен с изящен вкус патриций. Бил е к о н с у л, по-късно п р о к о н с у л в провинция В и т и н и я.

Постъпва в двора на суетния император и си извоюва престижа на “законодател на изящния вкус”.

Тацит свидетелства, че Петроний е бил обвинен от Императора, че е участвал в заговора на Пизон срещу Него. Не изчаква изпълнението на присъдата и сам слага край на живота си /66 г от н.е./ като демонстрира типично за епикурейците спокойствие пред смъртта.

Най-пълната и най-автентична равносметка на живота на Петроний се появява в “Аналите” на Тацит. Тя може да бъде допълнена предпазливо със сведения от други източници. Предполага се, че правилното име на Петроний е Тит Петроний Нигер. От високото му положение в римското общество, може да се предполож, че е бил заможен. Той е принадлежал към благородническа фамилия и, според римските стандарти, е бил мъж, от който могат да се очакват високи постижения. Представянето на Тацит, обаче, сочи, че е принадлежал към прислойката на търсещите удоволствие мъже, която е атакувана от философа стоик Сенека, т.е. бил е от мъжете, които “превръщат нощта в ден”. Докато другите печелят известност чрез усилия, тези мъже печелят репутация чрез ленността си. Все пак, в редките случаи, когато е бил назначаван на отговорни длъжности, той се е показвал като енергичен и осъзнаващ отговорностите си служител. Той е бил управител на азиатската провинция Витиния и по-късно, може би през периода 62-63 година, заема високата длъжност на консул или на висш магистрат в Рим.

След като завършва мандата му на консул, Петроний е приет от Нерон в най-близкия му приятелски кръг като “отговорящ за елегантността”(arbiter elegantiae), чиято дума по въпросите свързани с вкуса се приемала като закон. От наименованието на длъжността към името му се прибавя прозвището “Арбитър” /"Arbiter"/. Обвързването на Петроний с Нерон съвпада с последните години от управлението на Императора, когато той се впуска в търсене на безразсъдната екстравагантност, която шокира общественото мнение толкова колкото и престъпленията, които той извършва.

Какво е мислил Петроний за своя покровител – Императорът, може да се съди от начина, по който той представя преуспелия освободен роб Трималхион в романа си “Сатирикон”. Трималхион е сложен образ, но има точни съответствия между него и Нерон, които не могат, като се има предвид времето на написването на творбата, да бъдат случайни. Това внушава безспорно, че Петроний е по-склонен да се подиграва със своя Император, отколкото да то уважава коленопреклонно.

Тацит свидетелства, че приятелството, с което Нерон се свързва през последните години на управлението му с Петроний, пробужда у началника на охраната на Императора Тигелин омраза към уважавания Арбитър. По тази причина през 66 година Тигелин разобличава Петроний като съучастник в съзъклятието /65 година/ против Нерон. Така Петроний, макар че бил невинен, бил арестуван в Куме /Южна Италия/. Той не изчаква неизбежната приъда и сам се приготвя да сложи край на живота си. Той разрязва вените си, след това ги превързва стегнато и прекарва последните часове на живота си в разговори със своите приятели върху банални теми. Той слушал до издиханието си лека музика, развлекателна поезия, възнаграждавал и наказвал роби, пирувал и накрая заспал “така че неговата смърт, макар и насилствена, да изглежда естествена”.

Сатирикон

“Сатирикон” или Satyricon liber ("Книга за приключенията на сатирите "), e смехотворен шмекерски роман, който е свързан с няколко древни литературни жанра. По стил той се нарежда между високо реалистичната и изповедната, литературно обработена, творба. Съставен от навързани един за друг епизоди. Романът проследява скитанията и бягствата на лишено от почтеност и репутация трио авантюристи: разказвачът Енколпий (“Прегръщащият”), неговият приятел Аскилт ( “Освободеният от данъци”) и юношата Гитон ( “Съседът”). Оцелелите откъси от “Сатирикон” (фрагменти от XV и XVI книга) представляват вероятно около една десета от цялата творба, която очевидно е била доста обемиста. Хлабавата наративна рамка включва множество независими една от друга приказки. Класическият пример е приказката “Вдовицата от Ефес” (“Сатирикон”, гл. 111-112). Други епизоди напомнят за “Мениповата сатира” – те представляват смесица от проза и стихове. Трябва да упоменем и отклонения, в които авторът оповестява своите възгледи по различни теми, нямащи връзка с фабулата.

Най-дългият и най-добре написан фрагмент от оцелелите откъси на “Сатирикон” е “Гощавката у Трималхион” (гл. 26-78). Това е описание на трапезно угощение, което дава Трималхион, невероятно богат и необразован освободен роб, на група приятели и натрапници. Този епизод изглежда несъразмерен дори спрямо първоначалния обем на “Сатирикон”. Той е твърде слабо обвързан с главната интрига. Действието се развива в гръко-римски град в Кампания, а гостите, повечето освободени роби като стопанина, са описани като принадлежащи към бедната градска прислойка. Трималхион е истински парвеню, добре познат образ в древната сатирична литература, но особено през І век от н.е., когато прислойката на освободените роби е най-влиятелната в римското общество.

Две особености отличават “Гощавката” на Петроний от другите древни примери: неговият изключителен реализъм и образът на Трималхион. Очевидно е, че разговорът на трапезата между гостите в “Гощавката” се базира върху авторовите наблюдения върху провинциалното общество. Говорещите са изкусно и точно охарактеризирани, а диалогът им, на твърде различен от говоримия латински език, изпълнен с вулгаризми и граматически грешки, е шедьовър на хумора.

Самият Трималхион, с неговото несметно богатство, с безвкусната му показност, с престорената му висока култура, със суеверието му и смехотворните гафове на привичната му грубоватост, е нещо повече от типичен сатиричен образ. Както е описан от Петроний той е една от великите комически образци на световната литература заедно с Фалстаф на Шекспир. Развитието на характера благодарение на собствените му “възможности” е малко познато в античната литература. Ударението винаги се поставяло върху типичното, върху установените класически правила, характерът бил второстепенен ангажимент в сравнение с интригата. В разработката на образа на Трималхион Петроний надхвърля установените ограничения и по този начин ни напомня за Дикенз. Много от находките в “Гощавката” са типични за почерка на Дикенз: изобилието, вълнуващият хумор и явното увлечение по детайлите.




Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Лекции по антична литература 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.