Красотата и доброто в Йовковото творчество


Категория на документа: Литература


КРАСОТАТА И ДОБРОТО В ЙОВКОВОТО ТВОРЧЕСТВО

В българската литература развитието на разказа се определя от творчеството на три големи имена - Иван Вазов, Елин Пелин и Йордан Йовков. Ако патриархът поставя началото на жанра и създава творби, в които историческият момент е основен за изграждането на сюжета, а авторът се чувства длъжен да обясни какъв е бил живота на героите преди началото на разказа и как продължава той след финала на произведението, то при Елин Пелин е водеща случката. Разказвачът не участва в творбата, а героите са тези, които движат действието, сами разкриват съкровените си мисли и чувства, борят се за живота си, за доброто и правдата, страдат, но не губят своето жизнелюбие. За разлика от действените Елин-Пелинови герои, Йовковите персонажи са чужди на действието. Те повече мълчат, разсъждават, но тяхното бездействие е съпроводено с напрегнат духовен живот, който разкрива тяхната богата същност. Те търсят в действителността очертанията на света на съвършенството и нравственото, затова за творчеството на Йордан Йовков са емблеметични хуманизма и стремежът към красотата във всички нейни проявления. Писателят, подобно на своите предшественици от руската класическа литература търси човека дори и в звяра и защитава идеята, че дори и в най-големия злодей живее искрица доброта и е необходим малък тласък, за да се превърне той от насилник в човек, както се случва с неговите герои от "Староплански легенди" Индже и Шибил.

Ако Елин Пелин представя светът такъв, какъвто е, то Йовков го изобразява такъв, какъвто трябва да бъде. Той тръгва от видимото, от онова, което е "тук" и "сега", за да прекрачи границата към другото, което е "там", другаде, в света на идеала и хармонията.
Неговият герой е герой на преодолените граници. От индивид, принадлежащ към действителността той прави крачка към своето превъплъщение в света на съвършенството. То е мотивирано от разбудената поради някакви причини изключителна природа на героя, която не му позволява да съблюдава рамките, наложени от ограниченията на сегашността. Персонажът преминава през дълбоки душевни промени, за да стане готов за света, към който тръгва. Прекрачването на границата между двата свята у Йовков винаги е предшествано от проглеждане и прозрение. Често пъти, обаче, изправен пред прехода, Йовковият човек не успява да преодолее същността си на човек от "този"свят и заплаща за това със смъртта си. тази теза би могла да бъде илюстрирана с почти всеки от разказите на твореца, независимо от тематиката и вермето на създаване. Така например Шибил от едноименния разказ, човекът на планината, хайдутин и разбойник, се променя, но крачката към света на човешката и любовна хармония става възможна единствено чрез неговата смърт и тази на любимата му. С живота сигрешникът изкупва правото си да се превърне в праведник и успява. Това е характерното Йовково отношение към героите - във всеки да бъде открит човекът, който ще преодолее звяра в себе си: всеки грях ще бъде изкупен или оправдан. Същата логика следва и образът на Индже от едноименния разказ. Духовните терзания са възнаградени и в разказа "Песента на колелетата" Сали Яшар проглежда, че смисъла на живота му е да прави добро на другите и така успява да постигне хармония между себе си и света.

Интересно е, че героите, които успяват да преминат пълноценно в света на съвършенството, отново се завръщат в действителността, за да разкажат за открития смисъл. Своята мъдрост те се опитват да реализират като промяна на този свят към по-добро, да го доближат до света на идеала. Това е съществена характеристика на двоичния модел на Йовковия свят, в който търсенето и потълането в идеала не означава бягство от действителността, а само търсене на алтернатива за нейната промяна. В този смисъл герой, превърнал се в емблема на творчеството му, е Серафим - човекът, дошъл "тук", за да покаже какво значи да правиш добро и как то се прави. Серафим може би няма да успее да промени света, но успява да промени човека и това за Йовков е по-важно. Това са основанията на критика Владимир Василев да направи следната оценка за философията на писателя:"Йовков е реалист - с идеалистично отношение към живота." Творецът е художествено-реалистичен в изразните средства, в рисунъка, в събитийността, в персонажите, но е идеалистичен в схващането си за тяхната същност. Така внушението за цялото се гради от постоянното преплитане на света на действителността и света на идеала.

Пространствената представа за Йовковия свят се ограничава стойностно от два топонима - център и периферия. В центъра се ситуира доброто, човешкото щастие, а в периферията - злото и нещастието. Но тази ясна на пръв поглед пространствена опозиция се усложнява от факта, че и тук Йовков проявява предпочитание към двуизмерността. В разказите гората и планината присъстват с традиционната си натовареност на територии на ужаса, на нещастието. Противопоставени са им култивираните пространства - полето, селото, ханът, домът, които означават щастие и добро. Но доста често тази универсална опозиция променя смисъла си. Например, в повечето разкадзи от цикъла "Старопланински легенди" гората е територия на доброто, а десакрилизираният по силата на външни обстоятелства център е натоварен с представата за зло - "Шибил", "Индже", "На Игликина поляна". Най ярък пространствен определител на нещастието при Йовков е границата. Като топос тя маркира заната на разделението, на обезсмислянето на човешкото съществуване. За разлика от митологичните й вълшебни измерения като място, населено с чудовища и обитавано от мрака, при Йовков тя се осмисля като реалистичен определител на човешката жестокост, на безсмислието на войната - "Вълкадин говори с Бога", "Чифликът край границата". В същия смисъл в разказите присъства и синорът. Отново в съпоставка с класическия митологичен модел, у Йовков пространството се "свива", тоест границата все повече заплашителано се доближава към центъра с намерението да завладее неговата сакралност.

Конструирането на пространството в Йовковото творчество е свързано и с характеристиката на героите чрез статута им в него, чрез съотнесеността им към определени зони. Тази пространствена поставеност се свързва често и с един от любимите за писателя веществени знаци - дрехата. Устойчивото присъстие на героите в дадена пространствена зона е маркирано с хубавото богато облекло. Най-често това се отнася за героите, свързани с центъра - Ангелина от разказа "Белите рози", Шакире от "Песента на колелетата" и др. Окъсаните и бедни дрехи са белег за неустойчива пространствена позиция - Гунчо от "По жицата", другоселеца от едноименния разказ. Преминаването на границата между двата свята обикновено се означава от Йовков и с промяна на външния вид - най-често това е преобличането - Индже и Шибил от едноименните разкази.

Особено място в творчеството на писателя заемат героите без траен пространствен определител. Това са хора с неабичейна съдба и богата душевност - Люцкан и Рачо Самсара от "Последна радост", Серафим от едноименния разказ. Техен отличителен белег - знак за "другосветство" - е чудноватата им външност. В тях е въплътена идеята за абсолютните истина и добро, свързани със скитническата съдба и бездомничеството - разкрепостяване, освободило духовното от оковите на материалния свят.

Във връзка с пространствената ориантация се моделира и времето в Йовковото творчество. Съществуването на цикличното митологично време се редува с нарушаващото хода му линейно време. В различните разкази се наблюдава различна смислова натовареност на двата времеви модела. В идеята за цикличност се вписва представата за еднообразието и монотонността на сивото и безрадостно ежедневие - "Мечтател", но обикновено в Йовковите разкази тя е нарушавана от мига на прозрението, миг, който съотнася човешкия живот с вечността, с абсолютното щастие.

Цикличността на битието се свързва и с други смислови стойности. В цикъла "Ако можеха да говорят" е визирано патриархалното време, сведено до ритмична повторителност, която затваря пълния кръг на жизнения цикъл в идиличния свят и сближава смърт и рождение. В съзвучие с митологично-фолклорното мислене смъртта е бърза и лека, а раждането е празник. Между двете събития животът тече обикновено и е еднакъв за всички. Природният цикъл е в съзвучие с човешкия живот, а светът на домашните животни е своеобразна проекция на взаимоотношенията между хората. За разлика от цикъла "Ако можеха да говорят" в сборникя "Вечери в Антимовския хан" битийното време е постъпателно. То е съотнесено с една друга темпорална система, свързана с представата за постоянна циклична повторяемост. По този начин е въплътена идеята за непреходността на красотата, видяна от Йовков като устойчива и непроменима стойност. Така въпреки хада на времето, в хана господства Сарандовица, а в дъщерята се оглежда хубостта на майката, за да остане красотата вечна.

Някои образи съдържат в себе си представата за спрялото време - "Юнашки глави". Този мотив е в непосредствена връцка с идеята за устойчивостта на родовата помет. Героите - мъдри старци - са въплъщение на неумиращия народен дух. Те помнят миналото и го предават на бъдещето.

Цикличността е основен белег на Йовковите сборници. Сам писателят споделя:"Моите разкази винаги се свързани". Тази особеност се реализира по различен начин. В някои сборници са налице само отделни елементи на цикличност, в други реализацията на художествената структура е изцяло подчинена на цикличността, с което книгите напомнят на по-големите епически видове като повестта и романа. Най-неподдаващи се на такава характеристика са ранните сборници с военни разкази. В тях обединяващият елемент е тематиката и особения Йовков поглед към войната. В сборника "Песента на колелетата" са налице показатели за цикличност, но те са по-слабо изразени в сравнение с по-късните Йовкови сборници. Прави впечатление пространствената ориентация на разказите. Ако в началото на "Песента на колелетата" и "Последна радост" се визират описания на града, в средата - на равнина, то в началото на "Дядо Давид" и на "Мечтател" е представена границата. Сякаш Йовков е конструирал пространството в неговата цялост не на територията на разказа, а в рамките на целия сборник. Разказите са обединени и от финалните си части, където героите, поставени в гранична ситуация, провиждат смисъла на битието. Това е свързано с общата проблематика на творбите, изразяваща се в търсене на отговор на вечния въпрос за смисъла на човешкото съществуване. Еднотипна е и конструкцията на разказите - ежедневието на героя е рязко прекъснато от случка, която спомага за постигането на търсения смисъл.

Сборникът "Старопланински легенди" е замислен от писателя като цикъл. Той сам дава специални указания за подреждането на разказите в него. Финалните части на отделните творби постепенно подготвят и пресъздават в баладичен тон смъртта на възкресеното минало. Заглавието на цикъла, за разлика от заглавията на предходните сборници, също има характер на обединителен елемент. То съдържа в себе си определители за време и пространство, които свързват разказите в рамките на конкретна територия - Стара планина, но във времевите измерения на легендата, отричащи всяка конкретност. Изключителността на героите, поставени в изключителни ситуации и принудени да решават жизнено важни проблеми, също е със статут на обединяваща характеристика.

Отново чрез заглавието е внесено обединяващото начало и в сборника "Вечери в Антимовския хан". Пространственият определител - Антимовският хан - е мястото на действието, но и нещо много повече - център на света, в който героите от различните разкази, пресичещи пътищата си в него, изживяват своите драми. Указаното време -" вечери" - акцентира върху многократната повторителност. Тук показателите за цикличност са повече и по-характерни. Особено значение има постъпателното движение на времето в рамките на цикъла. В началото на разказа "Дрямката на Калмука"ханът е представен в най-добрите си времена, а последният разказ"Шепа пепел" е реквием за младата Сарандовица и за опожарения хан, за края на една епоха, изпълнена с красота и живот. ханът като обединителен център е фиксиран чрез пространството - сградата и околността, чрез времето - от неопределеното минало до войната, чрез героите - прераждащата се Сарандовица и вечния Калмук. По-рядко някои от другите герои се появяват в повече от един разказ.

Най-много обединяващи елементи са налице в сборника "Ако можеха да говорят" Очертано е общо за всички разкази пространство - чифликът. Художественото време се характеризира с постъпателно движение. Първият разказ - "Всеки с името си" - започва с празник, а последният - "Последна среща" - е разказ за мъчителната раздяла, за разрушения патриархален бит, за човешката мъка.

Съдбата на човека и измеренията на неговата нравственост - това е обединяващата всички творби на Йовков идея. Той поставя своите хора в различни ситуации, за да покаже тяхната нревственост и духовност. Затова дори във военните разкази темата е не войната, а човекът. В този творби отново е налице сложната Йовкова философия. Присъства както благородната хуманистична скръб заради поруганата човечност и вътрешно несъгласие, отрицание на враждебната и противоестествена същност на войната, така и патриотична мотивация , любов към родината, вярност към воинския дълг, саможертвен героизъм. В повечето случаи войната е представена като екстемна ситуация, поставяща човешкото съзнание и психика на изпитание. В повечето случаи войната е представена като екстремна ситуация, поставяща човешкото съзнание и психика на изпитание. Затова баталните сцени почти липсват, дори когато действието се развива на бойното поле.

"Земляци" е с особено присъствие в Йовковото творчество. Произведението е поместено като първо в първия от сборниците с военни разкази. В него писателят поставя някои от основните особености, които ще се проявят в другите разкази и сборници.

Творбата е със спорна жарнова характеристика. По обем и по идейна мащабност напомня повестта, но липсата на достатъчна събитийност и усложнен сюжет я доближават повече до разказа. Не е случайно и това, че самият писател я помества в сборник с разкази, тоест сам я обявява за разказ.

Заглавието "Земляци" функционира като полисемантичен знак и носи в себе си основните смисли на творбата. В първия си план то посочва предвоенната същност на героите като същевременно маркира тяхната свързаност със земята като обект на труд, като майка и като първосъбитийна същност, от която са произлезли и в която ще се завърнат чрез смъртта си.Същевременно нравствено-психологическият акцент универсализира земляците като изказва принадлежността им към голямата земя, прави ги земляци на човечеството.

В композиционно отношение светът на разказа е разделен на две - мирновременен и военновременен, като героите са представени по-често в статичното време в паузата между две сражения, защото Йовков се интересува не от самата война, а от психологическото състояние на своите герои, принудени да водят живот, който ги откъсва от земята, от родното село, от всички онези стойности, които осмислят битието им.
Съществувайки в света на войната, земляците измерват времето с мирновременни мерки и затова единият сюжетен център - идването на пролетта смислово доминира над другия - кървавото сражение. Философията на героите се гради върху опорните точки на селското битие - пролет и труд, затова "говоренето на земята", чуването на гласа и е повратен момент във военното им съществуване.

Чрез образа на главния герой се реализира типичният Йовков похват - поставянето на човека в ситуация на избор. Стоил е висок и едър- "един от ония войници, които с външността си изведнъж се отделят и изпъкват между еднообразните човешки фигури". Чрез него писателят разкрива драмата на селянина, който, откъснат от земята си, подобно на античния Антей губи силата и жизнеността си. Селото присъства в мислите на Стоил с цялото многообразие на живота в него: работата на полето, веселията, хората на селския мегдан по Коледа и Великден. Красотата на мирния живот и труд, оживяла в спомените на героя, контрастира с пейзажа от фронта, дори когато пролетта събужда у войниците радостни тръпки. Разпънат между митичния зов на нивите и абстрактното чувство за военен дълг, героят достига до своето прозрение за смисъла на ставащото. Войнския си дълг той оценява през призмата на военната си философия - войната е труд, а всяка работа трябва да бъде свършена добре. Затова той устоява на зова на земята, неслучайно Йовков залага в името му мотива за стоицизма. Гибелта на героя в края на войната показва нейната жестокост. Но същевременно гибелта на Стоил е поетично осмислена като връщане и приютяване в земята в отговор на нейния повик, след като е изпълнил дълга си.

Войната като кризисна ситуация, променяща човека, е разкрита и в разказа "Белита рози". В тази творба е налице един по-усложнен пространствен модел, отколкото в повечето творби на писателя. Традиционната опозиция център - периферия присъства чрез моста, където се разиграва драмата на двамата влюбени, и далечината, откъдето се чува грохота на битките. Същевременно Йовков изгажда и един вертикален модел, съответстващ на библейско-митологичното пространствено ориентиране на света. Горе, няколко метра над моста, е градината на Гергилана, пълна с бели рози, поразително напомняща с красотата и чистотата си райската градина. А китката бели рози, която старецът дава на учителката, извървява път надолу, за да падне в праха на моста и да предизвести гибелта на красотата, доброто, младостта и живота. Така Йовков индиректно внушава идеята за изчезващото от света щастие.

В разказа героят, който привлича вниманието на читателя и трябва да реши своята дилема, е Спас. В началото той не може да приеме поведението на учителката Ангелина, не може да се съгласи с демонстрирането на освободеността на младостта и любовта. Изживявайки се като спасител на общностния морал, той си присвоява правото да санкционира. Но ставайки неволен свидетел на раздялата между двамата влюбени - учителката и офицера - героят интуитивно усеща, че всъщност любовта е нещо изключително и уникално, а нерадна е войната, която разрушава човешките съдби. Граничният момент на просветлението идва, за да подреди стойностите в живота. Героят излиза извън собствения си егоцентризъм, извън личното си физическо страдание и се отваря към чуждата мъка. Така от псевдоспасител на обществения морал Спас се превръща в спасен, духовно възкръснал за истинските ценности в живота. Трагизмът, който войната внася в човешкото битие и нейната разрушителна сила са показани на символно ниво чрез образа на розите - бели и чисти, "окъпани от дъжда" в началото на разказа, след смъртта на Митьо те са засъхнали, прашни и черни като тръни - образ, асоциативно отвеждащ към трънения венец на мъченичеството, увенчал главата на Христос.

Сред разказите, които разкриват човешката драма, причинена от войната, е и разказът "Последна радост". Най-голямото бедствие на земята е противопоставено на мирния живот, красотата и любовта. Малкият провинциален град и бойното поле са арените, на които се разиграват действията. В ежедневието на гредчето колорит внасят онези чудаци и странници, които всички познават - дядо Слави, Кръстан касапина и Люцкан. Всеки по различен начин се вписва в малкото общество, чиите делници и празници спокойно се редуват. Но най-оригинален е продавачът на цветя, който поражда усмивки у другите и успява да смекчи и най-коравата душа. Много пестеливо Йовков представя външността му, чиято неугледност се компенсира от идеята за абсолютното добро, чийто носител е гороят. В мирния живот той заема своето място в обществото, носи радост на хората, потънал сам в някакво блаженство, опиянен от красотат на цветята, които продава. За него те са живи посредници в отношенията между хората.Чрез него те заговарят на своя емблеметичен език, за да направят хората по-добри и човечни. Люцкан участва в живота на другите чрез цветята. Истински мечтателу, той е лишен от егоизъм - не иска нищо за себе си - достатъчно му е другите да бъдет щастливи. Такава е и любовта му - влюбен в най-хубавото момиче в града - Цветана - героят не крие чувствата си, но не търси взаимност, не изпитва ревност. Достатъчно му е той да обича. Своеобразен ритуал за него е продаването на цветя, сякаш заедно с тях поднася на другите романтичната си душа. Чрез неговия образ Йовков внушава идеята, че пред красотата никой не може да остане равнодушен. С цветята и техния алегоричен говор Люцкан разчувства много вече поизстинали сърца, трогва дори и Кръстан касапина, който дарява на измъчената си съпруга стрък червен флокс, повтаряйки като заклинание думите на цветопродавеца:"Горя за тебе". Нищо, че по-късно, когато в жилите му заговори алкохола, благоверната отново ще бъде пребита. Макар и за миг Люцкан е сторил своята магия и е отворил сърцето на героя, въплъщение на грубата сила и жестокост за нежността и любовта. Самонтикът участва в живота на другите, помага им да бъдат щастливи, внася празничност и красота в делниците им. Но душата му е уязвима, ранима, крехка. Нейният срив започва, когато попада на фронта и трябва да преживее ужасите на войната.

Разказът, разделен на десет части, представя в първите пет мирновременния живот, а във вторите - войната. Контрастът става основно изразно средство, чрез която Йовков разкрива своята философия за стойностното в живота. Ако в началото Люцкан е представен на фона на пъстроцнетната цъфтяща природа, символ на красота и живот, то отиването на фронта е съпроводено с друбния есенен дъждец, със сивите и черни тонове на войнишката колона, пътуваща към бойното поле и поразително напомняща съвкупност от сенки, дошли от Дантевия "Ад". Люцкан тръгва след общата мобилизация, без да осъзнава къде отива и какво предстои - той не мисли за утрешния ден, не изпитва страх, защото в поетичното му съзнание има място единствено за красотата на безбройните цветя на раздялата. Той е жалък и смешен в големите войнишки дрехи, с дървения кръст на кепето. Единствен той изглежда духовно непроменен и грубите закачки на другите не го засягат, защото все още успява да избяга от реалността в света на цветята и милите спомени.

Сам познал ужасите на войната, Йовков показва нейните различни лица. Тя откъсва хората от тяхната естествена среда, разделя ги от близките, прекъсва корените им. Обезличава индивида, превръща го в частица от общия войнишки поток. Сред множеството е и Люцкан. Фигурата му, като че ли смалена и още по-безпомощна, предизвиква жалост, на лицето му са изписани болка и умора.Останало е в миналото времето, когато предизвиква усмивки с възторжените си речи за победата на кръста над полумесеца. Идва и друга беда - гладът, който озлобява хората, превръща ги в животни, следващи единствено инстинкта си за оцеляване. Холерните лагери, в които всяка сутрин отделят мъртвите от живите, допълват страшната картина. Преди да унищожи човека физически, войната му отнема човешките радости, обезличава го, озлобява го. Люцкан понася все по-трудно фронтовото ежедневие. Само веднъж той успява да излезе от летаргията - когато в малкото градче Странджа ги посрещат с цветя. Те му връщат един позабравен свят, изпълват го с умиление. Посланието на бялата хризантема, подарена му от непознато момиче, той разгадава веднага:"Прощаване. Няма вече нова любов." Цялата жестокост на войната Йовков пресъздава чрез един детайл - бялото цвете е стъпкано в калта от грубия войнишки ботуш. Мирът срещу войната, красотата срещу жестокостта - това е конфликтът, от чието решение зависи съдбата на хората. Не само бялото цвете, а и душата на Люцкан е смачкана, унизена, омърсена. Изчезва желанието за живот, умъртвен е човешкият порив към красота. Героят е вече духовно мъртъв.Участието му в сражение, макар болен и слаб, е равносилно на самоубийство. Но последното му желание е да докосне отново красотата. В предсмъртните си мигове, уплашен и безкрайно самотен, Йовковият герой протяга ръка към бялата лайка. Липсва емблематичното значение на това цвете, но вероятно това е цветето на последната радост и на смъртта. Отчаян е опитът на този герой да спаси красотата сред грохота на войната. Жестът му е тълкуван погрешно от старшия офицер като проява на патриотичен устрем. И остава неразбран. Както и целият му живот... Само младият човек, незагрубял още от войната, ще разбере последния жест на мъртвия.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Красотата и доброто в Йовковото творчество 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.