Копнежът за щастие в поезията на Дебелянов


Категория на документа: Литература



а в свойта вяра сам не вярвам аз.

...

Самото желание за вечна актуалност (помня – глагол от несвършен вид) на любовта, чрез спомнянето на момента, когато тя изцяло разкрива своята възвишеност, своята насъщност за душата на Аза, е най-силен израз на чувството за свръхценност на любовта. Трагизмът на срещата Любов – Смърт не ражда вопъла “аз не искам нищо да си спомна” (“Пловдив”), а категоричната му антитеза – “Аз искам да те помня все така”. Елементарно е да тълкуваме смисъла на този стих (и на текста изобщо) като поетизация на някакъв особен тип мазохизъм. Не е достатъчно и тълкуване в посока – истински разбираме нещо, когато го губим. Интерпретацията на творбата едва ли ще спечели особено и ако изходим от тезата, че желанието да помниш своята трагедия е израз на невъзможността да я изживееш и на неспособността да се примириш с нея, да я преодолееш. Дебеляновият лирически шедьовър съдържа едно по-дълбоко и мистично внушение: едновременно екзистенциална и трансцендентна, любовта е висша ценност за човешката душа, толкова съкровено-насъщна за нейното битие, че фактически е отвъд опозициите наслада – страдание, щастие – нещастие. Затова може да бъде споменно желана и тогава, когато се е срещнала със смъртта.

Без да има психологическата дълбочина на “Аз искам да те помня все така”, една друга любовна творба на Дебелянов също има впечатляващо елегично звучене – “Ти смътно се мяркаш”. Текстът е образцов като ефективно функционализиране на похватите на поетическата фонетика (асонанси и алитерации). Смислоизграждането се осъществява чрез спомнянето на любимата и останалата в миналото любов. Младостта и надеждите за щастие са погребани в “безрадостен склеп”. Единствена утеха в страданието е споменът за любимата, метафорично-синекдотично символизирана от “две черни пера” (коси – пера – тя). Този спомен със своята “тъга непобедна” е в ярък контраст със “светлий спомен за теб” (“Светъл спомен”). Кореспондирането между двете творби илюстрира на междутекстово равнище трагическата двойственост на Дебеляновия лирически човек, най-концентриран израз, на която е “Черна песен”:

Аз умирам и светло се раждам –

разнолика, нестройна душа,

през деня неуморно изграждам,

през нощта без пощада руша.

Драматичната противоречивост, сблъсъкът в душата на равностойни и взаимно отричащи се сили е извор на трагичното Дебеляново поетическо светоусещане. То е в основата на страданието, родено от неосъществимостта на копнежа за щастие. Блестящ израз на Дебеляновата двойственост, предварително обричаща на крушение копнежа за щастие, е поемата шедьовър на българския символизъм “Легенда за разблудната царкиня”. Тя представя съдбовната “разкъсаност” на Душата между полетите на Духа и поривите на Плътта.

Още заглавието и епиграфът на френския поет Самен предпоставят символичното тълкуване на текста. Понятията ‘блудство’ и ‘царственост’ са несъвместими и това внушава, че “Легенда за разблудната царкиня” е произведение за изгубения висок ценностен статус. Инфантата е непървородна кралска дъщеря, която не може да стане кралица. Епиграфът “Моята душа е инфанта” внушава идеята за непостижимия висок ценностен статус, към който е устремена човешката душа. Разпъната между изгубеното и напразно бленуваното щастие, душата-царкиня символизира трагично-неосъществимия копнеж на човека към хармония на духовното и плътското. На копнежа по духовното, символизирано от “светлий глас на оня цар далечен”, противостои зовът на греха от “бездните на сладости възмездни”. Между очакването на царя и блудството в “мрачните зали на мрачен позор” душата царкиня изживява, чрез разкаянието, своята екзистенциална неспособност да победи греховно-плътските си инстинкти, да примири в себе си духовно и телесно, идеално и материално. Представено като вечно повтарящо се (копнеж по идеалното, духовното – измяна с плътското – разкаяние – отново копнеж по духовното...) дисхармоничното битие на душата е внушено като онтология, като Първопричина човек да не може да постигне насъщно необходимото му щастие.

Сродно по метафизичното си внушение с “Легенда за разблудната царкиня” е стихотворението “Миг”. Лирическият Аз е “самин” сред “тълпата огромна” на символизиращия света “някакъв град огрешен и позорен”. Неговата негативна характеристика определя социалното битие като низше и безсмислено. Дисхармонията със света на Другите обуславя невъзможността на Аза да бъде щастлив. Стремежът към откриване смисъла на дисхармоничното битие води до очакване на чудото, на просветлението. Но пресичането на Вечността и Времето не се осъществява. Осъзнаването, че е неспособен да разбере смисъла на битието, което не приема, засилва страданието на Аза. Изключително въздействащи са последните стихове на творбата. Синтактичният паралелизъм отдалечава от Аза както социалното битие, тълпата, така и вечността, небето. Лишен от опорите на трансцендентното и социалното, Азът изживява екзистенциалната си самота:

Напразно, уви! – Невъзпламнал угасна

великият миг на великото чудо,

нов суетен стрем из тълпата ме тласна,

мечтата смени безпощадна пробуда –

и ропот, и смях в тишината нахлуха...

“Пиян е, безумен е!” – някой прошушна...

Аз станах. – Небето бе празно и глухо...

Аз плачех. – Тълпата бе ледно-бездушна.

На пръв поглед е странно, но копнежът за щастие намира своята удовлетвореност в шестте военни стихотворения на Дебелянов. Проникновено звучат думите на Атанас Далчев, че срещата със смъртта разкрива на поета тайни, които той иначе не би прозрял. Дълбоко личното, екзистенциалното изживяване на смъртта освобождава Дебеляновия лирически човек от неговата непомиреност със себе си и света. Почувствал и осъзнал своята вечност – чрез разтваряне в пияното от “несдръжната си мощ” войнишко море (“Прииждат, връщат се...) и посредством сливане със “земните недра” (“Тиха победа”) – Азът се среща със Смъртта и я приема не като абсолютен край, а като завръщане в трансцендентната родина. Екзистенциално разширен чрез съпричастността с другите и вечността, лирическият човек на Дебелянов изживява бренната си суета с пълнота, несрещана в “довоенния му ипостас”. Чрез войната той открива Вечността, а Вечността му преоткрива Времето. Проникнал във вечния смисъл на временните неща, прозрял вечността на временното, Азът най-сетне постига хармонията в себе си и между себе си и света, най-сетне удовлетворява своя копнеж за щастие:

Ноще, тъй светло примирен,

аз гледам звездния покров

и тихом се струи над мен

и крепне земната любов.

(“Тиха победа”)



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Копнежът за щастие в поезията на Дебелянов 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.