Копнежът за щастие в поезията на Дебелянов


Категория на документа: Литература


За разлика от “И ето скръб крила над мен привежда”, “Светъл спомен” внушава любовта като субективна действителност на спомена, която преодолява обективната действителност на настоящето. У Дебелянов обаче доминира не това позитивно изживяване на спомена като трансцендиране на субективното битие. В едни от най-значимите и популярни творби на поета спомнянето е страдание, родено от неосъществения копнеж за щастие: “Спи градът”, “Ти смътно се мяркаш”, “Пловдив”, “Помниш ли, помниш ли...”, “Аз искам да те помня все така”, “Да се завърнеш в бащината къща”. В “Спи градът” съставките на спомняната външна действителност символно открояват страданието на душата – неверната нощ, черните стени на града, ръмящият дъжд са негов смислоотсенящ фон. Подобно на “Светъл спомен” любовта присъства в миналото, но тя не е битие, което венчава душите със звездните венци на вечността. Любовта принадлежи изцяло на времето и като такава е отхвърлена от Аза, “възжаждал вечна красота”. Тъгата е родена от прозрението, че копнежът за вечна любов е обречен на неосъществимост, защото любовта е преходност, тленен дар. Тази тъга на свой ред ражда скръбта за неизживяната, отказаната любов:

Тя дойде – дете – с пробуден жар,

с пламенна усмивка на уста,

но възжаждал вечна красота,

аз отвъргнах тленния й дар.

Непримирението в миналото с нетрансцендентния статус на любовта води до примирението със самотата в настоящето. Чрез типичния лирически завършек на “Спи градът” – последната строфа повтаря първата – самотата е внушена като съдба, като обреченост на Аза:

Спи градът в безшумните тъми.

На нощта неверна верен син,

бродя аз бездомен и самин –

а дъждът ръми, ръми, ръми...

В “Помниш ли, помниш ли...” и “Пловдив” споменът за миналото, независимо дали то е “шъпот и смях в белоцветните вишни” или “скърбни ... детски дни”, допълнително засилва мъката на Аза, изгубен в “пустошта огромна” на битието, лишен безвъзвратно от надеждата за щастие. И двата текста отричат спомена, защото той не се изживява като алтернатива на скръбното настояще:

...

Ах, не проблясвайте в моя затвор,

жалби далечни и спомени лишни –

(“Помниш ли, помниш ли...)

...

И толкоз черни мисли ми тежат,

че аз не искам нищо да си спомна.

(“Пловдив”)

По изключително интересен начин присъства мотивът за спомена в чудесната елегия “Да се завърнеш в бащината къща”. В нея копнежът за щастие е блян по завръщане в родния дом. Ти-изказът изразява изповедна искреност и провокира читателска съпричастност с душевността на лирическия субект. Художествената знаковост внушава съкровената взаимност, хармоничното единство между печалния странник, неговата майка и атмосферата на родното място: “вечерта смирено гасне” – Азът е “смирено влязъл в стаята позната”; тихата нощ разгръща “тихи пазви” – “тихи думи в тишината” шепне завърналият се; неговите стъпки са плахи – плаха е радостта на очакващата го майка. Показателно е, че тя е назована старата, иконата, пред която се моли нейният син, също е стара – аналогията имплицитно сакрализира образа на майката. Но носталгичното мечтаене за връщане в родния дом не е пълноценен копнеж за щастие. То е по-скоро негов ерзац, неравностоен заместител. Завръщането е “захвърляне” на и бягство от “черната умора” на безутешните дни. То е приютяване в сигурното, топлото пространство на детството, прибиране в последната “пристан и заслона”, внушено като спасение след краха на истинския копнеж за щастие: “аз дойдох да дочакам мирен заник,/ че мойто слънце своя път измина...”. Поантата на творбата (последните два графически маркирани стиха) рязко засилва скръбната тоналност, дешифрирайки споменния смисъл на мечтаенето. Завръщането в бащината къща е неосъществима мечта, защото е само спомен. Защо е само спомен творбата, по логиката на типичната за лириката потиснатост на каузалните връзки, не казва.

Ако “Да се завърнеш в бащината къща” ситуира крушението на копнежа за щастие в сливането на спомена и мечтата, то “Аз искам да те помня все така” извисява любовта чрез съкровеното желание за съхраняване в спомена на нейния трагичен край. Творбата е лирически реквием на щастието, безвъзвратно изгубено в измерението на Времето, и поетизация на парадоксално пропитата от неверие вяра в неговата осъществимост във Вечността. Името на щастието е Любов, а на силата, която го унищожава, - Смърт.

Стихотворението се състои от три осемстишни строфи. Размерът му е най-често срещаният в българската силаботоника – петстъпен ямб. Текстът започва и завършва със стих, изповядващ желанието на Аза да запази в душата си образа на любимата в момента на нейната смърт: “Аз искам да те помня все така”. Смъртта е раздяла на влюбените, край на любовта им във времето. Смъртта, със своята екзистенциална граничност, осветява възвишената същност на любовта: “и любовта ни сякаш по е свята,/ защото трябва да се разделим”.

Пространството на срещата любов – смърт функционално кореспондира с нейния смисъл. Азът и умиращата любима са сред света на природата, на хълма, край тръпнещите дървеса, социалното пространство е далеч от тях (“Градът далече тръпне в мътен дим”). Символи на смъртта са нощта, която “все по-страшно пада”, и прилепите, които “чертаят мрежи” в нейния мрак. Смисълът на творбата е трагично раздвоен – между самотата в смъртта и съпричастността с умирането на любимия човек, безнадеждността и надеждата, отчаянието и вярата в битието на любовта отвъд прага на смъртта. Любимата е “бездомна, безнадеждна и унила” (все символи на самотността и отчаянието), но е “вплела пламнала ръка” и е склонила “скърбен лик” до сърцето на любимия човек – “действия”, символи на надежда и съпричастност. Азът едновременно изповядва вярата си в бъдното битие на любовта (битие отвъд смъртта) и своето неверие. Така текстът имплицира едно трагично нерешимо противоречие между упованието на душата в трансцендентното бъдеще и страха, че то не съществува, между вярата на сърцето и съмнението на разума (съмнението като неверие във вярата):

А все по страшно пада нощ над нас,

чертаят мрежи прилепите в мрака,

утеха сетна твойта немощ чака,



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Копнежът за щастие в поезията на Дебелянов 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.