Копнежът за щастие в поезията на Дебелянов


Категория на документа: Литература


КОПНЕЖЪТ ЗА ЩАСТИЕ В ПОЕЗИЯТА НА ДЕБЕЛЯНОВ

Димчо Дебелянов няма щастлива съдба. Животът непрекъснато му нанася удари, които той понася с достойнство. Както с достойнство посреща смъртта на 2 октомври 1916 г., изпълнявайки своя войнски дълг към родината. Затова е логично, че поезията му е проникната от копнеж за щастие и от мъчително изживяване на неговата неудовлетворимост. Стихотворенията на твореца поетизират, често в символно-абстрактен аспект (Дебелянов е един от големите български поети символисти), скръбта, родена от невъзможнастта да се преодолее самотата и да се постигне хармонията в себе си и между себе си и действителността. Жизнерадостните интонации са рядкост в произведенията на Дебелянов. Минорният дух определено доминира. Изживяването на копнежа за щастие намира разнообразни като поетика и ценностни послания художествени въплъщения. Част от тях завинаги остават в съкровищницата на българските лирически шедьоври.

В ред творби, които определят Дебелянов като символист, желаното, бленуваното битие присъства като ценностен абсолют, без да бъде конкретизирано. Символите, които очертават неговия облик, могат да бъдат интерпретирани в различни насоки. Еднакво правомерно е да се тълкува желаното битие и като Идеалното битие, Вечната женственост, Абсолютната красота (т.е. в духа на символистическата естетика), и като свят на съпричастност с любимата жена, свят, преодоляващ безсмислието и абсурдността на живота. Такава свобода на прочита предпоставя художествената образност на “Отдих”, “Never more”, “Утро”, “В тъги родени, тъжни мрат”. Ако “Отдих” и “Утро” са пропити от вярата в бъдещето на щастието, то “Never more” и “В тъги родени, тъжни мрат”, разгръщайки смисъла си в настоящето на скръбта, изплакват неверието в неговото преодоляване. Показателен е паралелът между завършеците на “Never more” и “Утро”:

И слушам радостно-смутен

как шепне утрото над мен

с дъха на ранните цветя:

ще дойде тя, ще дойде тя.

(“Утро”)

...

Мойте градини. Неволята черна

с преспи засипа. Те дремят далеч,

а химни и смях в полунощ обезверена

чакам да трепнат... ще трепнат ли?
- Никога веч!

(“Never more”)

Истински символ на отчаянието, на обезверения копнеж по щастие, е краткото стихотворение “Отдавна е слънцето чуждо за мене”. То е чуждо на конкретиката. Не се визира към какво щастие се стреми Азът и защо не може да го постигне. Текстът просто символизира страданието на човека, загубил вяра в своето щастие. Изключително въздействащи са образите, представящи битието на страданието – “тъмен вертеп”, тлееща в мъки душа, молитви, замиращи в мрак, скръб, цъфтяща в гърдите на Аза, който не вярва в осъществимостта на своите “златни мечти”.

Копнежът по щастие, противопоставянето, преплитането и сливането на спомени и мечти определят емоционалната тоналност на Дебеляновите творби, посветени на любовта и носталгията по родния дом и детството. Любовта за лирическия човек на Дебелянов е нещо много повече от интимност. Тя е създаване на един идеален свят, чрез който влюбените могат да постигнат своята съкровена същност, да преодолеят пропитата от “смрад и суета” реалност на социалните конвенции, задушаващи изконното право на човека да бъде свободен. За лирическия Аз на Дебелянов блянът по трансцендентното е другото име на копнежа за щастие. В редица текстове този копнеж има идентичност в зова, спомена и мечтата за любов. Ако “Писмо” е печален спомен за останалото в безвъзвратното минало “първо Да” на любимата, то “И ето скръб крила над мен привежда” “изплаква” страданието от разрушеното щастие (“ти мойто сетно щастье разруши”), от неосъщественото чрез любовта сливане с вечността. Споменът за някогашните мечти е трагично прозрение, че Азът не е намерил своята съкровена същност, която за лирическия свят на Дебелянов е постижима чрез освобождаването от неумолимата пустота (“Под сурдинка”) на “безстрастното време”(“Черна песен”). Затова втората (и последна) строфа на това кратко стихотворение звучи като равносметка на един неуспешен житейско-съдбовен полет от Времето към Вечността:

А как мечтах със тебе да достигна

аз в търсений предел на радостта,

в призвездна висота да се издигна

над пропасти от смрад и суета!...

В “Светъл спомен” любовта е минало, което изцяло обсебва настоящето на Аза. Изживяването на любовта чрез нейното спомняне се превръща в екзистенциална сегашност. Възвишената взаимност на любовта-спомен освобождава влюбените от времето, от реалността на “тъмната нощ и злокобната зима”, и превръща тяхното “вътрешно време” в истинско битие на душите, във вечност:

И живеем в страни, чийто мир не смущава

ни суетна мълва, ни гнетяща печал;

любовта ни е чист, непомътен кристал

и със звездни венци вечността ни венчава.




Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Копнежът за щастие в поезията на Дебелянов 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.