Коментари върху Йовкови разкази


Категория на документа: Литература



“Албена” е само един от многото текстове, заради които Йовковото творчество от десетилетия присъства в класическият фонд на българската художествена словесност. То пресъздава битието през погледа на творец, натрупал и знания, и печал, но и надежда за човешкото в не лекия си път. Поривът по красота и добро, по достойно съществуване за индивида и за групата присъства в много от Йовковите произведения. Макар и да са посветени на тукашната действителност, но тукашните хора, те носят универсални послания, разбираеми за всяка – не само за българската, дори не само за балканската – културна среда.

„ПРЕЗ ЧУМАВОТО”

Заглавието ни насочва към извънредна ситуация,която поставя човешкия колектив и отделния човек пред невероятни изпитания. Именно чумавото време ще предизвика проявата на човешката същност.

Приближаващата към селото чума разпилява човешката общност, прекъсва човешките връзки и всяка челяд търси спасение зад залостените порти. Хармонията на живеенето е унищожена и на нейно място идва страхът,подозрението ,инстинките за оцеляването.

Във време на криза общността търси изход и го намира в своите водачи – хора ,способни да преодолеят страха и отчаянието. Такъв човек се оказва хаджи Драган. Единствено той запазва самообладание и влага цялата си душа,за да убеди хората,че трябва да посрещнат заедно съдбата си. Тиха преглътва болката по любимия и със съгласието си да се ожени показва,че е разбрала баща си и желанието му чрез сватбата да накара селяните отново да се съберат пред лицето на опасността.

Кулминацията е белязана от зла прокоба – ятото орли лешояди.

Вестта,че Величко, любимия на Тиха, умира от чума в църквата връща ужаса в тълпата от хора.

До олтара „ почернял,прашен ,чумав” умира Величко. Всички,включително и майка му побягват обезумели от страх. Тиха единствено приближава до своя любим „ чумав е,но го обичам…” и остава при него. И докато общността се разпада отново,загубила безнадежно чувство за състрадание,милосърдие,човещина ,две влюбени души се свързват.

И ако в християнската традиция чумата е наказание за нашите грехове, то благославящият от иконата Христос извежда отгреха най-ярката проява на човешкото – ЛЮБОВТА. Именно тя съхранява способността на човека в кризисни моменти на живеенето да извършва саможертви.

„ДРУГОСЕЛЕЦ”

В своите разкази Йордан Йовков разкрива многоликия живот на българина, неговия трудов делник и светлия празничен миг на отдих. Представил различни човешки съдби, писателят споделя с читателя искреното си желание да открива красотата във взаимоотношенията между хората. Хуманистът Йовков изразява и непоколебимата си вяра в победата на доброто.
Чрез разказа си „Другоселец” Йордан Йовков надниква в празничната атмосфера на българския селянин, на човека, свързан със земята. Празникът създава ведро, приповдигнато настроение. Променя се и външният обли к на селянина: „Всички бяха си турили чисти ризи с широки бели ръкави.” За миг откъснали се от трудовия делник, те пристъпват „бавно, тежко". Необичайно за тях е да останат „без работа”. Селяните чувстват неразривната си връзка със земята - извор на радост и мъка. истинско щастие е, че те могат да се полюбуват на буйно изкласилите ниви: „ Такава зеленина е навън, че и в кръчмата, като си седи човек, пред очите му играят зелени кръгове. ” Единствено „зеленината... навън” може да изпълни душите им със задоволство и радост от очакваната богата реколта. На всеки празник мъжете се събират в кръчмата, където могат да се порадват заедно на резултатите от своя упорит и всеотдаен труд и да споделят тревогите си. Макар този път селяните да са се събрали на празника на св. цар Костадин и царица Елена, за да ги почетат, мислите им отново са отправени към нивите, към плодородната земя.
Чрез краткия диалог Йордан Йовков въвежда трима от своите герои - Йови, бай Миал и дядо Иван. Те живеят в своя трудов свят. Щастието, което той им носи, е само тяхно и те се борят за него. Зли и настървени, разгорещени и отмъстителни стават същите тези доскоро добродушни селяни само при мисълта, че някой чужд човек може да посегне и да унищожи или открадне плодовете на честния им труд. Свикнали да работят неуморно, те милеят за своята земя и биха посегнали на всеки, който се опита да я оскверни, да засегне интересите им. Затова така настървено се нахвърлят върху другоселеца, пуснал кончето си да пасе в нивите им: „Не глоба, а бой, бой! ”
На фона на празничната атмосфера и на оживените препирни Йордан Йовков въвежда непознатия селянин с болното конче: „Разговорите изведнъж секнаха. Всички се обърнаха и погледнаха непознатия: беше дребен човек, дрипаво облечен. По носията се познаваше, че е другоселец. Едното му око имаше беличко вътре и го правеше кривоглед. ”
Уловен от полския пазач Илия, „че пасе коня си в нивите”, този „непознат” се явява сериозна заплаха за събралите се в кръчмата селяни и техните ниви. Те не го приемат като един от тях, защото чуждият, неканеният човекеуловен „в ичимика на Татар Христа”, застрашил е интересите на селяните. Съвсем естествена е гневната реакция на лично засегнатия Татар Христо: „ Бе вий какви хора сте, бе! Как тъй ша влезеш в чужда нива, да тъпчеш на човека стоката му, мъката му? Кой си ти? Какъв си ти?Хайдук! ”
Гневният поток от думи всъщност разкрива тревогата, обхванала душата на селянина. Йордан Йовков представя образно мъчителното безпокойство на Татар Христо: „почервенял, с издути жили на шията, с изпъкнали сини очи”. Земята, в която е вложил труд, сили и всеотдайност, е застрашена от един „хайдук”. Единственият изход е да бъде отстранен нарушителят, да бъде наказан. Обяснимо е както агресивното враждебно отношение, така и готовността за груба саморазправа: „беше дигнал юмрук над другоселеца и само дето не го удряше още”. Останалите са готови да подкрепят насилието, насочено към един беззащитен, но чужд, непознат човек, затаил дълбока болка в душата си, измъчен и онеправдан. „Удри го, удри го!” - тези повторени глаголни форми в повелително наклонение разкриват сякаш само грубата, първична същност на селянина, жадуващ да накаже виновния. Един другоселец, който има своя мотив за действие, се озовава срещу множество сплотени и солидарни хора, чийто празник е прекъснат ненадейно. Другоселецът би желал да сподели своята болка, но едва ли някой ще го изслуша и разбере: „...не съм влязъл. Кончето ми е болно. Спрях се на пътя, на самия крайчец на нивата. Чакай, рекох, да видя дали ще посегне да яде, защото, когато добитъкът е болен, не яде. И не яде. Нито един класец не откъсна... ”
Читателят за миг е объркан: как е възможно подобно бездушие към един обикновен човек. Другоселецът има сродна съдба с всички селяни, изправили се срещу него в ролята на безкомпромисни обвинители. Те дори не се опитват да вникнат в същността на думите, изречени за оправдание. Нима е толкова непростима вината на един човек, чийто верен помощник в трудовото ежедневие е покосен от болестта? Йовков дълбоко вярва в богатата душевност на своите герои, в доброто, заложено в човешката им същност. Те ще трябва да осъзнаят своята вина. Как биха могли да поискат сто лева глоба от един сиромах, който има само „банкнота от двайсет лева, сгъната на четири”, „кръпки” по „изтърканата антерия”, „синя вехта кесия”? Писателят насочва вниманието на читателя към детайлите в описанието, към треперещите ръце на другоселеца, чрез които създава убедителна представа за човешката бедност и отчаяние.
Торашко е героят, който чрез своите въпроси, отправени към съселяните му, изразява съчувствието си и безкористната си подкрепа към другоселеца, притихнал в своето отчаяние. Той именно ще подскаже на всички верния път и ще ги отклони от извършването на непростим грях.
Празничната атмосфера е изместена от тишината, въплъщаваща вината и греха на селяните, набедили един измъчен и съсипан човек, който се нуждае от подкрепа. Разбрали, че отвън има „кон паднал”, те не само оневиняват другоселеца, но най-после го приемат като един от тях и се стараят да му помогнат, да изправят болното му конче.
Йовковите герои са съпричастни на страданието. Тежка покруса завладява душите им. Всеки сам изживява своята трагедия. Природното описание отразява душевното състояние на другоселеца: „Мръкна се. Гъстият листак на овошките потъмня, поляните и нивите вече не се виждаха. На нея страна, над черния гръб на баира, изгряха звезди. Топло беше. ”
Чрез глаголните форми „мръкна се”, „потъмня”, „не се виждаха”и епитета „черния"'Йовков представя една мрачна, потискаща картина. Тъмно и безнадеждно е в душата на селянина, чийто верен спътник е страданието, но той никога не губи надежда.
Верен на своя пръв помощник и другар, до последния си дъх другоселецът ще бди над кончето и ще се надявате да се изправи, за да го последва отново в мъчителния му път. Съдбата на Йовковия герой е трагична: „Другоселецът остана сам. Нито имаше кой, нито можеше някой да му помогне. Топ клекна до падналия кон. После седна, взе главата му и я тури на коленете си. Гледаше го едно око голямо, препълнено с мъка, и вътре в него светеха лъчите на звездите. ”
Йовковите герои умеят дълбоко да страдат, но и да изживяват красотата на малкото щастливи мигове в живота си. В препълнените с мъка очи на умиращото конче се оглеждат лъчите на звездите. Красивата душа на другоселеца стопля с присъствието си последните часове на предания помощник в суровото трудово ежедневие.
В художествения свят на хуманиста Йовков се редуват празниците с дни на тежка покруса, сменят се светлината и мракът. Писателят вярва, че всеки човек трябва да бъде устремен към звездите, а добротата, милосърдието и човечността да са негови вечни спътници, за да може светът да бъде по-красив и по-съвършен.

„СЕРАФИМ”

Авторът въвежда героя се без предисловия и още при първата среща проличава неговата изключителна бедност, като акцентът пада върху палтото му ,което се е превърнало в негов двойник,огледало на сиромашкия му живот. Следва срещата със заможния кафеджия Еню . Контрастът между двамата е очевиден, но той стига сулминацията си на финала. Серафим се смилява над една нещастна жена,която е молила Еню за пари да заведе болния си мъж на доктор в града. Безчувственият кафеджия я пропъжда,но Серафим,без да се колебае й дава всичките си пари ,дето е събирал,за да си купи палто за студовете. В последвалия разговор с Еню се открояват два погледа,две житейски позиции – коренно противоположни. Йовков не ги коментира и оставя читателя да ги оцени сам. Последните думи на Серафим съдържат богат подтекст/”Хубаво си е то, моето палто…”.Пазмисълът би трябвало да ни отведе към истинския чист и светъл душевен свят на героя- чудак – един от многото незабравими Йовкови герои добротворци.

Пак между редовете можем да доловим един въпрос,чийто отговор е важен е за нас .
Кой от двамата е по-щастлив – Серафим или кафеджията Еню?

Разказът задава и други въпроси : за истинското благородство, за човешката доброта и защо ангелските герои на Йовков /Люцкан,Серафим,Моканина/ са някак извън потока на реалния живот.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Коментари върху Йовкови разкази 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.